Сандра Браун
Ужилване (41)

Четиридесета глава

Джош я беше ударил по главата с дръжката на пистолета си. Тя беше неспособна да се защити, когато той събра ръцете й отпред и ги стегна със свински опашки. Едва преглътна гаденето, което се надигна в гърлото й, преди той да притисне носна кърпичка към устата й, за да й попречи да извика Уайли и Шоу.

Беше я дръпнал надолу по стъпалата с такава скорост, че тя едва не се спъна в него. Искаше й се да беше. Разбира се, той можеше да я застреля веднага, приключвайки живота й преди Шоу дори да разбере, че е в беда.

Шоу.

Ударът я беше оставил замаяна, зрението й беше размътено. Когато стигнаха основата на стълбището, Джош хвана вързаните й ръце и я извлачи през дневната, надолу по стъпалата и през поляната пред къщата. След това се шмугнаха в храстите.

Бяха вървели през тях няколко минути. Зашеметена и дезориентирана, Джорди беше погледнала през рамо, изоставайки зад брат си, но гледката към къщата беше вече закрита. Сякаш враждебната местност ги беше погълнала. Шоу я беше предупредил за опасностите на блатото в нощта, когато я бе отвлякъл.

Шоу.

Сякаш не беше с вързана уста и беше произнесла името гласно, защото Джош каза:

— Онзи дръвник Мики Болдън май си е избрал хубав съдружник? Ченге, а? Или този Шоу Кинард е ФБР-терк? Съкровище?

Кога и как Джош беше открил, че Шоу не е убиец и похитител?

— Няма значение какъв вид ченге е — продължи брат й. — Той съсипа всичко в петък вечер. Това, за което наистина ме е яд, е, че не си върнах на онзи дебел задник Болдън.

Съзнанието й започна да се прояснява, но нищо от това, което Джош казваше, нямаше смисъл.

— Побързай, Джорди. — Той ускори крачка, дърпайки я грубо след себе си. — Нямаме време за губене. Скоро той и Уайли ще открият изгнилия труп на Панела. Няма ли да е изненада? Сигурен съм, че и на теб ти дойде като шок, нали?

Той спря и се обърна внезапно.

— Използването на гласов модулатор беше гениално хрумване от моя страна. — Той го извади от задния си джоб и го вдигна към гърлото си, когато каза: — Дори Мики Болдън се излъга, мислейки, че е Панела, а ти знаеш колко близки другарчета бяха двамцата.

Джорди се дръпна.

— Какъв е проблемът? Не ти харесва звукът ли? — Като се смееше, той прибра устройството в джоба си. — Ще го запазя като спомен за моя стиснат работодател Панела. Да знаеш, не беше лесно да се оправям с мобилните телефони — един, по който да говоря като Панела, и друг, който да използвам, когато съм себе си. Да говоря грубо и тежко като Панела. „Убий я най-подир“! А после: „онзи пъзльо Джош“. — Той промени гласа си на фалцет. — „Толкова ме е страх. Добре ли е Джорди? Моля ви, спасете сестра ми“.

Последната мъгла се вдигна от ума й и нещата станаха ужасяващо ясни. Джош, а не Панела, беше замислил смъртта й. Той се беше пазарил с Шоу да я убие.

Мисълта на Джош скачаше от тема на тема. Той заговори за това как Панела е разбрал, че е станал информатор.

— Нямах представа, че е знаел за къщата тук, но една ранна сутрин се вмъкна. Ядоса се и ме заплаши с най-отвратителните методи на мъчение. Не можеш да предположиш какво каза, че ще ми направи, ако не му призная всичко, което съм казал на полицията за нашата шашма.

Джорди мълчеше.

— Ни най-малко не се чувствах зле, че съм го предал. Че защо да се чувствам? Аз бях мозъкът на цялата работа. Ако трябва да го кажем ясно: той не беше нищо, освен подставено лице с печеливш маниер и коронки на зъбите.

Това не беше Джош, който се ядосва, има панически атаки и не спира да дрънка, когато е уплашен. Този Джош беше хладно неангажиран и беше ужасяващ. Тя трескаво се обърна назад, но храстите, през които току-що бяха минали, изглеждаха непокътнати, с изключение на развълнуван облак микроскопични мушици.

— Както и да е, като си спомня онази сутрин преди шест месеца и тринайсет дни как се появява, притиснал ме е срещу стената, души ме, ръмжи и се зъби, самият Панела. Той не очакваше от мен — свитият, истеричният — да го застрелям в корема. Не съм толкова добър стрелец. Средна работа. Трябваше да видиш изражението му.

Той обърна глава и го изимитира грозно.

Шоу и Уайли сигурно бяха открили, че я няма и бяха тръгнали да я търсят. Тя просто трябваше да остане жива достатъчно дълго, за да стигнат до нея, защото беше убедена, че намерението на Джош е да я убие. Не би признал всички тези неща, ако планираше да я остави жива.

Колко време имаше? Колко време щеше да отнеме на Шоу да я открие? Щеше ли някога да види лицето му отново? Белязаното му, строго, красиво лице.

Джош й разказваше, че не е имал време да се отърве от трупа на Панела, преди да предложи услугите си на Чичо Сам.

— Нямах друг избор, освен да го затворя в чувала и да го оставя там, и всъщност, след като се върнах, двамата проведохме някои интересни разговори. — Той се изкиска. — Разбира се, аз бях този, който говореше повече. Той само лежеше и се взираше в мен. За разлика от друг път беше принуден да ме слуша. Хареса ми. Наистина усмърдя мястото, обаче.

Тя огледа околностите за нещо, което можеше да използва, за да се защити. Дори земята да беше осеяна с потенциални оръжия, ръцете й бяха вързани и Джош не я оставяше да спре. Всеки път, когато се спънеше или забавеше, едва ли не измъкваше раменете й, дърпайки я напред.

Той продължаваше да говори:

— След като го убих, отидох в къщата му и направих да изглежда така, сякаш е излязъл бързо. Умниците стигнаха до заключението, до което знаех, че ще стигнат — че успешно се е измъкнал от страната. Единственото, което трябваше да направя, беше да изчакам, да оставя нещата да се уталожат, малко по малко да променя външността си до деня, в който щях да избягам. Поех риск, връщайки се тук, но не исках да пропусна цялата забава. Страничния продукт от убийството ти. Планирах да се скрия тук и да се наслаждавам на врявата, на медийното отразяване. Но благодарение на голямото прецакване на Болдън нещата взеха друг обрат и не успях да изчезна завинаги. Както знаеш, усъвършенствал съм се да ставам невидим — продължи той с този плашещо нормален, разговорен тон. — Никой не ме вижда, защото аз не искам да ме виждат. Така отидох в онзи селяндурски бар незабелязан. Едва не изгубих контрол миналия петък, когато Болдън се обади и ми каза, че си влязла в същия бар, където той и Кинард си пиели питиетата. Това не е от онези места, на които ти ходиш, Джорди. Как се озова там?

Той ускори крачка и продължи да говори:

— Както и да е. Вече няма значение. Отидох там в неделя вечерта да проверя мястото. Онзи кресльо толкова ме ядоса. Това беше също така вечерта, когато Уайли ме информира, че си спасена. За втори път. Нещата се бяха прецакали за пореден път. Реших, че Панела трябва да изплува, да изкара ума на всички. „Той е тук! Знам го! Ще ме убие“! — изкрещя той, имитирайки собствената си истерия.

Джорди едва дишаше.

— Ами черното момче? Хикъм? Направо ми падна в скута, тъй да се каже. Действах по импулс, но беше брилянтно. Какво ще кажеш, а? — Той започна да куца. — Знаех, че това ще раздвижи паметта ти и ще им кажеш, че сигурно е бил Панела.

След това той изцъка със съжаление.

— Но Хикъм не умря. И тогава трябваше да стрелям многократно, но се бях справил така добре с онзи селяндур, и си помислих, че един изстрел в главата ще е достатъчен. Е, хубаво, човек не може да има всичко, което иска.

Той беше ненормален. Как можеше тя да се защити от човек, който е изгубил всяка връзка с действителността? А времето да измисли начин за бягство изтичаше. Пред тях беше само блатото. На брега се виждаше малка рибарска лодка, както изглежда, негова.

Той я дръпна нататък и измъкна кърпата от устата й.

— Джош — задъхано каза тя. — Моля те. Нека ти помогна.

— Да ми помогнеш ли? Това е смешно.

— Какво искаш?

Той предпазливо отстъпи назад, но все още беше на крачка от нея, когато вдигна пистолета.

— Да изчезна и никога да не трябва да се притеснявам за хората, които ме зяпат.

— Никой не те зяпа.

— Напротив, зяпат ме. Ти се постара да го правят. Блъсна ме в камината и ме превърна в изрод.

Печели време, печели време, печели време. Тя наклони глава към лодката.

— Мислиш да избягаш с това?

— Не, глупачке. Колата ми е паркирана зад следващия завой. Мога да стигна до там с тази лодка. Ти ще си мъртва, а аз ще съм далече, преди да успеят да ме хванат. Но за да изчезна, имам нужда от парите си.

Той размаха пистолета, сякаш да й напомни за него и това, че още е насочен към нея.

— Ти си единственото нещо, което стои между моето бъдеще и мен. Каква е паролата?

— Парола?

Той завъртя очи.

— Нямаме време да се правиш на тъпа. Кажи ми паролата. Втората парола. Онази, която се изисква за достъп до най-важната сметка. „Паролата на Джорди Бенет“ — произнесе той с изискан британски акцент.

— Джош, кълна ти се, нямам представа за какво говориш. — Тя вдигна вързаните си ръце умоляващо към брадичката си. — Как мога да имам парола за сметка, за която не знам?

— Разбила си защитните ми кодове.

— Това е абсурдно. Нямаше да знам как, нито дори откъде да започна.

Лицето му се изкриви недоверчиво, след това явно взе решение.

— Нямаше да знаеш, нямаше да знаеш? Дори ако си имала достъп до компютъра ми, какъвто ти нямаше, не си достатъчно умна, за да знаеш как да направиш нещо толкова сложно.

— Така е — каза тя, хващайки се за това, и обръщайки се към чувството му за гордост. — Ти си геният, не аз. Никога не съм била умна, колкото теб.

— Дори отдалечено.

— Именно защото си толкова интелигентен, трябва да съзнаваш, че не можеш да избягаш.

Той поднови дрънканиците си, сякаш тя не бе казала нищо.

— Това, за което си мисля сега е, че щом Панела е научил за моето предателство и е знаел за тази къща, трябва да е отишъл след мен и да е добавил тази втора парола. Сложил е твоето име, знаейки колко много ще ме раздразни това. Да, така трябва да е станало.

— Несъмнено си прав. Но това е история, Джош. Те ще намерят тялото му. Полицията ще дойде и…

— Не е твоя грижа. Ти ще си мъртва.

— Ти не искаш да ме убиеш, Джош.

— Но ще го направя, Джорди — каза той с подчертана искреност. — Ти ме превърна в чудовище. Съсипа целия ми живот.

Тя знаеше, че е безсмислено да продължава да спори с него, и че може би само ще го провокира да я убие веднага.

— Знам, че направих грешки — произнесе тя с разкаяние.

— Да, направи. А най-голямата беше, когато каза: — „Аз съм дотук“. Помниш ли? Мен, окован в белезници, ме влачат като обикновен престъпник, а ти ме прегръщаш за сбогом със сълзи в очите. О, каква сладка, подкрепяща, предана сестричка. Не си ли чудесна?

Той се изсмя.

— Но почакай. Какво прошепна ти в ухото ми? „Аз съм дотук, Джош“. — Той размаха пистолета към нея. — Не можеш да казваш „Аз съм дотук“, Джорди. Не и при положение че ти си тази, която ме съсипа. Никога няма да си „дотук“. Никога!

Гласът му стана заплашително остър. Осъзнавайки това, той се стегна и произнесе с вледеняващо безразличие:

— В известен смисъл наистина съм доволен, че Болдън оплеска работата. Сега ще имам удоволствието да те убия лично.

— Няма да убиваш никого.