Сандра Браун
Ужилване (39)

Тридесет и осма глава

Когато бяха на няколко мили разстояние от Байу Гош, Шоу, Уайли и Джорди обсъдиха как ще действат. Двамата мъже се съгласиха да не уведомяват силите на реда, които търсеха вече Джош. Джорди наистина имаше по-голямо влияние върху брат си от всеки друг.

— Колкото по-малък натиск усеща, толкова по-големи са шансовете ни той да види причина и да се предаде — каза им тя.

Обръщайки се към Уайли, Шоу я подкрепи:

— Освен това, ако накараме амбициозните колеги да се въодушевят, преди ние самите да сме сигурни, че там има къща и че Джош е вътре, прикритието ми отива по дяволите, а ти изглеждаш като идиот, повярвал на някаква приказка за блещукащи светлини, измислена от сестрата на беглеца.

— Съгласен съм — каза Уайли, говорейки през рамо на Джорди. — А вие се опитайте да го вразумите. Но ако не се предаде след няколко минути, или направи нещо откачено, викам подкрепление. Говоря сериозно. И не ми пука дали ще ме застреляте. Ясно ли е?

— За мен се отнася същото — каза Шоу.

— Дайте ми пет минути с него.

— Три — отсече Шоу.

Тя можеше да познае по инатливия му тон, че няма да отстъпи от това.

— Хубаво, три. И ми обещайте, че Джош няма да бъде наранен.

— Не можем да ти обещаем това, Джорди — каза Шоу искрено, — защото не можем да предвидим той какво ще направи.

Беше прав, разбира се. Тя искаше мирен изход без нещастни случаи, но нито Шоу, нито някой друг можеше да гарантира това. Развръзката зависеше предимно от емоционалната стабилност на брат й, което не беше успокоително.

— Да обмислим и нещо друго — каза Уайли. — Може да налетим на Панела.

— Няма нищо за обмисляне — отвърна му Шоу. — Налетим ли на Панела, за него не остава друга възможност, освен да се предаде мигновено, преди да съм го изпратил на оня свят.

След това тримата изпаднаха в мрачно мълчание като войници, подготвящи се за опасна мисия.

На Джорди й хрумна и друга мрачна възможност: преди да стигнат до Джош, можеше друг полицай да го открие. Ако брат й се опиташе да избяга, като нищо щяха да го ранят или убият. Тя усети как времето на брат й изтича и й се искаше Шоу да кара по-бързо.

Когато влязоха в Байу Гош, я обхванаха ужас и несигурност как ще мине денят.

— Добре, накъде сега? — попита Шоу от шофьорската седалка.

— Ако си спомням правилно, къщата се намираше от тази страна на града и в тази посока. — Тя посочи. — На първия светофар завий наляво.

Точно когато завиваха, телефонът на Уайли изпиука. Той го провери.

— Майката на Хикъм.

— Отговори й. — Шоу спря на паркинга на една бензиностанция. — Искам да обсъдим с Джорди някои правила.

Уайли излезе да говори по телефона, отдалечавайки се от колата.

Джорди, недоволна от забавянето, вдигна вежди:

— Правила?

— Неподлежащи на обсъждане правила. Първо. — Шоу протегна ръка в пространството между предните седалки.

Тя се поколеба, после сложи пистолета в отворената му длан.

— Това беше прибързан ход, признавам. Но щеше ли да ме вземеш иначе?

— Няма начин. А ти щеше ли да ме застреляш?

— Сериозно го обмислях, когато нарече миналата вечер просто „почивка“.

— Казах го, за да те проверя, да видя какво ще направиш.

— Сега го осъзнавам.

Те се спогледаха многозначително, след това той разтърси глава леко, сякаш да се върне в настоящето.

— Не заплахата да бъда прострелян ме накара да се съглася с теб. Ти имаше право. Ако намерим Джош, ще си ни от голяма полза.

— Благодаря.

— Запази си благодарностите, защото има нещо друго. — Сериозният му тон прикова вниманието й. — Казах на Уайли за Коста Рика.

Тя го беше очаквала, разбира се, но изводите бяха плашещи.

— Вижда ли ме като съучастница?

— Разсъждава. Казвам ти го, в случай че планираш да ни пратиш за зелен хайвер, да помогнеш на Джош да избяга, такива неща. Тогава ще изглеждаш наистина зле в очите на закона.

— Няма.

— Добре.

— Кълна ти се.

— Добре. — Той задържа погледа й няколко секунди, после каза: — А сега… следващите правила.

* * *

Няколко минути по-късно Уайли отвори вратата на колата и влезе.

— Съжалявам, че се забавих малко повече, отколкото трябваше. Жената изпитва такова облекчение, че не спира да говори. Хик е дошъл в съзнание. Буден е. Отговаря правилно на въпросите, които му задават.

Джорди възкликна от радост.

— Това са добри новини — съгласи се Шоу.

— Не и за теб — отвърна Уайли. — Събудил се е адски ядосан. Спомнил си е качулката, мисли, че ти си го прострелял.

— Надявам се някой да му каже, че не е вярно.

— Продължава да не те харесва. Но и без това никой не те харесва, нали?

Шоу погледна в огледалото за обратно виждане и срещна поглед с Джорди. Тя се усмихна, но чертите й бързо се стегнаха от тревога.

Следвайки инструкциите, които му беше дала, Шоу отби от главния път по един, чиито завои бяха продиктувани от криволичещия ръкав на мочурището, който минаваше по протежението. Блатистият пейзаж от едната страна беше напълно идентичен с този от другата. Без пътепоказатели, естествени или направени от човешка ръка, човек можеше лесно да се изгуби. Той започна да се съмнява в спомените на Джорди.

Но в този момент тя се обади:

— Тук. Надясно.

Отбивката беше означена единствено от ръждясала и пробита пощенска кутия. Тя стоеше на силно наклонен дървен стълб, който явно разчиташе на околните плевели да не падне. Четвърт миля по-нататък по тесния чакълест път се показа къща.

— Това ли е? — попита Шоу.

— Да. Сигурна съм.

Къщата не изглеждаше гостоприемна, нито дори обитаема. Нямаше признаци на живот, нито жива трева или зелени храсти. Дори околните дървета бяха обзети от испански мъх, провиснал от голите им клони.

— Прилича на обитавана от призраци къща — каза Уайли.

— Това би се харесало на Джош — отбеляза тя. — Той обича видеоигри със свръхестествени теми и ужаси.

Шоу спря колата на петдесетина ярда от къщата, но остави двигателя включен, както бяха решили. Тя беше построена в типичния за ранните френски заселници стил, поддържана от здрави кипарисови греди, с широка веранда от трите страни, покрита с навес. Някога може би бяла отвън, природните стихии бяха свалили толкова много боя от мазилката, че я бяха оставили тъжно сива, в съответствие с монохромния пейзаж. Счупените кепенци висяха разкривени от прозорците.

— Не вярвам в призраци — каза Шоу. — Ето защо не ми харесва, че тук има толкова много прозорци. Ставаш лесна мишена за всеки, който може да гледа отвътре.

— Джош не би застрелял никого — увери го Джорди.

— Не говорех за Джош.

— Панела? — Без да изчака отговор, Уайли извади оръжието си в същия миг, в който и Шоу. — Няма коли.

— Забелязах — каза Шоу. — Не знам какво означава.

— Може би означава, че греша — обади се Джорди. — Че не е идвал никой от години.

— Не мисля така. — Шоу не можеше да обясни защо има такова чувство. Просто инстинкт.

— Трябва да извикам подкрепление — каза Уайли.

— Не! — възрази Джорди. — Нека поне разберем дали Джош не е тук.

— Или е — поправи я Шоу. — Наведи се — каза й той, когато свали крака си от спирачката и потегли бавно към къщата. Спря на десет ярда от стълбите, водещи към верандата. Отвори вратата и излезе, но остана приведен зад нея. Уайли направи същото откъм пасажерското място. Шоу погледна към вътрешността на колата и каза:

— Това е твоето шоу.

Уайли извика името на Джош и се идентифицира.

— Водя сестра ти. Иска да говори с теб.

Те чакаха, затаили дъх, но откъм къщата не дойде нищо. Уайли опита отново, като се провикна по-силно.

— Джош? Време е да се предадеш. Ако продължаваш с тези глупости, губиш договореното условие за снизходителност.

Часовникът върху таблото беше ретро аналогов модел. Шоу го слушаше как отброява още шейсет секунди и когато отново нищо не се случи, той отвори задната врата и направи знак на Джорди да излезе.

— Седни зад волана.

Едно от правилата да участва беше, ако дойде с тях, да прави каквото той каже и когато го каже. Тя се измъкна и седна на мястото му без въпроси или възражения.

Той сложи ръка върху главата й и я натисна надолу.

— Стой наведена. Бих оставил Уайли с теб, но трябва да влезем от две различни посоки. При всеки признак за Джош или прошумоляване на листо, лягаш върху клаксона.

— Ако Джош е вътре, се моля да излезе с вдигнати ръце.

— Аз също. Но в случай че се разиграе друг сценарий…

— Като например Панела?

— Като каквото и да е. Натискаш клаксона, а след това газ до дупка.

— Ами вие?

— Не мисли за нас. Ти изчезваш. Ясно?

Тя кимна с явна неохота.

След това той измъкна малкия пистолет от ботуша си и й го подаде.

— Ако наистина стане напечено, е готов за стрелба. Имаш седем изстрела. Не се колебай. Целиш се и дърпаш спусъка. Разбра ли?

— Да.

— Ще го направиш ли?

Тя преглътна.

— Не знам.

— Страхотно. Точно сега избра да бъдеш безкрайно честна. Свикнал съм да ми се противопоставяш.

Тя му хвърли трепереща усмивка.

— Пази се.

— Бъди сигурна.

Клекнал зад шофьорската врата, той погледна към Уайли, който му направи знак, че ще вземе фасадата. Шоу кимна, посочвайки, че минава отзад. Те си поеха дълбоко дъх, после излязоха иззад прикритията си и хукнаха към къщата.

Уайли изтрополя по стълбите към верандата. Последното, което Шоу го видя да прави, е да се прилепя към външната стена между два високи прозореца. Нищо не се случи. Дотук добре.

Шоу избягваше прозорци, докато тичаше покрай къщата, придържайки се към стената. Клекна веднъж, за да погледне под сградата, но мазето беше чисто. Когато стигна до задния край, спря и погледна към колата. Заради блясъка върху предното стъкло едва различи горната част от главата на Джорди. Помисли си, че ако някой отскубне и косъм от главата й, ще го убие. Независимо кой е.

Мина зад ъгъла.

Задният двор представляваше бъркотия от гола земя и плевели. Следи от гуми, които водеха към фасадата и вероятно към алеята. Имаше барака, обособен гараж, изоставен, почти рухнал. Рахитична дървена колона, стояща върху изгнили купчини, се протягаше над разклонението на блатото, два ръждясали електрически стълба маркираха края му.

Той регистрира всичко това в секундите, докато стигне задната врата. Тя не беше заключена и се отваряше директно към кухнята. Той я обходи с движение на пистолета си. Беше направо кочина. Навсякъде имаше боклуци и празни опаковки от храни. Мивката беше пълна с мътна вода, хванала мазен филм отгоре. На масата за хранене, в допълнение към няколко празни подноса, върху които пируваха хлебарки, имаше кутия с клечки за зъби, чифт очила и смачкан лотариен билет.

Уайли влезе през вратата, която се свързваше с предната част на къщата и поклати глава:

— Чисто. — Но Шоу посочи към масата. Лотарийният билет беше изобличение. Джош беше купил такъв от универсалния магазин.

Шоу направи знак на Уайли да остане където е, за да покрива предната и задната врата, и кимна към един коридор, извеждащ от кухнята, сочейки себе си. Уайли кимна. Шоу тръгна тихо по коридора, докато стигна една открехната врата. Побутна я с цевта на пистолета си, за да я отвори, след което бързо се вмъкна вътре.

Кепенците на прозорците бяха пуснати и затъмняваха стаята. Тя беше обзаведена спартански. Двойно легло с мръсни чаршафи, оставено неоправено. Върху едното нощно шкафче стоеше вентилатор, макар че стаята можеше да се проветрява. Мръсни дрехи бяха скупчени на пода в един ъгъл. Сред другите неща се виждаше и камуфлажна униформа.

Шоу се измъкна, без да докосва нищо. По-нататък по коридора имаше друга спалня. Празна. По тънкия слой прах върху пода не личаха стъпки. Банята между двете спални беше малка. Душкабината — почерняла от плесен. Мръсната тоалетна вонеше. Но мивката беше използвана скоро. В нея още се виждаха капки вода, а на тоалетката беше сгъната още влажна кърпа.

Той се върна в кухнята и докладва на Уайли какво е забелязал в банята.

— Няма начин да сме много зад него. Или зад когото и да било.

Не смяташе, че Уайли може да не е забелязал беглеца, но искаше лично да надникне в предните стаи, а и това беше най-краткият път да провери Джорди.

Кухненската врата водеше в официална трапезария, празна, с изключение на една крушка, която висеше скръбно на жица от тавана. Дневната оттатък беше също необзаведена, напълно занемарена и не предоставяше места за криене. Липсваха дъски в пода, но нито една от дупките не беше достатъчно голяма, за да мине човек. Освен това току-що бе надникнал в мазето. Там нямаше никой.

Той мина през входната врата и излезе на верандата. Джорди излезе от колата с разтревожено изражение. Той й направи знак да се върне обратно.

— Това е бърлогата му, ясно е. Определено е бил тук, но сега няма следа от него. — Жив, помисли си той. Боеше се от това, което с Уайли можеха да намерят в пристройките. — Стой там.

— Искам да видя.

Той поклати глава.

— Пълен хаос. Мръсотия. Дупки в пода. Не е безопасно.

— Къде отиваш?

— Проверявам бараката и гаража, и се връщам. А ти спазваш същите правила. Лягаш върху клаксона.

* * *

Джорди го изчака да завие зад ъгъла, после излезе от задната врата на колата и тръгна към къщата. Каза си, че мъжете може да са пропуснали следа къде може да е Джош, но истинската причина да иска да инспектира мястото лично, беше уклончивостта на Шоу. Той не искаше тя да види нещо. Какво?

Тя отвори входната врата, спря на прага и огледа предните стаи невярващо. Мина през тях бързо и отиде в кухнята. Спомни си как пралеля й беше поднесла на нея и брат й коледни сладки и пунш. Беше ужасена от това, което виждаше сега. Да не би душевното състояние на брат й да се бе изродило до пълна лудост? Как можеше да живее в такава мръсотия? Даваше ли си сметка за нея?

Осъзнавайки, че разследващите скоро ще бъдат извикани да съберат доказателства, тя не докосна нищо, не че имаше желание. Банята беше в още по-отвратително състояние от кухнята.

Гледката на разхвърляната спалня я изпълни с отчаяние. Когато Джош най-после бе изписан след едногодишния си престой в болницата, той бе посрещнат вкъщи с новообзаведена спалня. Майка им се бе надявала, че изненадата ще повдигне духа му. Не беше, разбира се.

Сравнението между онази светла, красиво подредена стая и тази тъжна дупка беше символ на трагичния и неумолим упадък на Джош.

Тя се върна в кухнята. През прозореца видя Уайли да излиза от бараката, приличаща на работилница, докато Шоу се беше навел и надничаше под един разнебитен кей. Със сигурност щеше да й се ядоса, че не е спазила правилата. Това я накара да излезе на предната веранда и да тръгне надолу по стъпалата. После се обърна към фасадата на къщата и се запита с какво беше очаровала Джош. Какво в нея го бе заинтригувало толкова, че да го накара да иска да се върне. Не беше красотата. Не беше това, че е голяма. Дизайнът беше…

Внезапно я порази едно несъответствие.

Двата фронтонни прозореца, симетрично разположени, стърчаха от скосения покрив над верандата, но къщата нямаше втори етаж. Или имаше? Дали не беше забелязала стълбището?

Озадачена, тя се върна. Там, където обикновено човек би се изкачил от дневната към горния етаж, нямаше стъпала. Беше сигурна, че няма и в задната част на къщата, защото щеше да ги види.

Застанала в центъра между дневната и трапезарията, тя бавно се завъртя. Обхвана с поглед архитектурните детайли, на които не беше обръщала внимание преди, и забеляза тесен вход в ъгъла на трапезарията, замаскиран от умелото му вграждане в дървената ламперия.

Косъмчетата на тила й настръхнаха.

Трябваше да предупреди Шоу.

Вместо това обаче тръгна към вратата и я отвори.

Миризмата я удари в ноздрите. Силно.

Тя покри носа и устата си, както за да потисне хлипането, така и за да не вдишва вонята. Преодолявайки страха и ужаса, побутна вратата навътре. Пред очите й се разкри стръмно стълбище.

— Джош? — Като дишаше бързо през устата, тя се провикна отново: — Джош? Ако си горе, моля те, слез!

Не се чуваше никакъв звук, освен глухото биене на сърцето й.

Светлината, проникваща от двата прозореца горе, й позволяваше да вижда, докато се изкачва нагоре. Колкото по-високо стигаше, толкова по-ярка ставаше светлината. Тя изпълваше таванската площадка с неуместен жизнерадостен блясък, защото единственото нещо, което се намираше тук, беше черна торба за трупове със затворен цип, който лежеше на пода.

— О, Боже. О, не! — Тя се свлече по касата на вратата, като притискаше устата си, за да заглуши надигащите се звуци, вперила поглед в торбата. Затвори очи, надявайки се, че когато ги отвори, няма да я види там.

Но тя продължаваше да си стои, разбира се.

Трябваше да предупреди Шоу.

Но дължеше на Джош това последно разкаяние.

Тръгна с омекнали крака към торбата и коленичи до нея. Ръката й трепереше, когато хвана металната кукичка и дръпна ципа рязко надолу. Отвори торбата.

И изпищя. Или по-скоро трябваше.

Една ръка се пресегна изотзад и затисна здраво устата й; в този момент зловещ, усилен и ужасно изопачен глас произнесе:

— Познай кой е!