Сандра Браун
Ужилване (30)

Двадесет и девета глава

— Нищо не ядеш.

Джорди вдигна поглед от клуб сандвича, който Гуен й беше набутала в ръката.

— Не съм гладна.

— Не изяде и закуската си.

Тя осъзнаваше, че полицайката само се опитва да бъде мила, но на Джорди не й бе приятно да я подканят, сякаш е дете. Явно това си пролича. Гуен спря да настоява.

Тя изяде половината от собствения си сандвич и сгъна салфетката до чинията.

— Да им се обадя ли да вдигнат масата?

— Да, аз приключих — каза Джорди.

— Ще помоля келнера да ти увие сандвича. Може би по-късно ще го поискаш.

Тя се усмихна слабо, но апетитът й нямаше да се подобри, докато обстоятелствата не се променяха, а тя се боеше, че те могат само да се влошат, а не да се подобрят. Когато всичко планирано завършваше зле, на какво можеше да се надява?

След като келнерът от румсървиса си тръгна, Гуен заключи вратата, седна на бюрото и включи лаптопа си. Развълнувана и неможеща да си намери място, Джорди отиде до прозореца, дръпна завесите и погледна към очертаните на фона на небето сгради.

Отвъд Канал стрийт се разкриваше гледка от птичи поглед на тесните улички на Френския квартал. По реката корабче, пълно с туристи, напредваше, пухтейки. Тротоарите бяха задръстени от пешеходци.

Останалите хора всъщност си прекарваха добре. Вършеха си работата, ядяха, пиеха, разглеждаха забележителности, радваха се на компанията на приятели и семейства, недокоснати от трагедия, невредими от бедствията, причинени от самите тях.

Тя им завиждаше за чувството за свобода, дори то да траеше само днес. Защото след онзи декемврийски ден в детството си никога не се бе чувствала напълно свободна. Онова събитие я следваше навсякъде. Дори на празници то я съпътстваше неизменно и разваляше радостта й. Нямаше нещо, което да не е белязано от неговото влияние. То диктуваше всяко важно решение. Много неща бяха пожертвани заради него.

Заради тези няколко съдбовни моменти сега тя бе изолирана и охранявана от федерални полицаи. Бъдещето й беше несигурно, животът й — в риск.

Дори не беше свободна да отиде да работи и да върши нещата, които обичаше. Когато бяха напуснали сградата на ФБР, беше попитала Гуен дали може да се отбие в офиса си, само за да провери статуса на предстоящите събития, което си беше порядъчно голяма работа и щеше да донесе големи приходи за компанията.

Гуен отказа на молбата й любезно, но категорично.

— Съжалявам, Джорди. Агент Уайли иска да бъдеш… пазена.

— Наблюдавана.

— Все същото е.

— Не. Изобщо не е.

Гуен не беше възразила, защото разликата беше недоказуема. Но се беше застъпила за Джорди и бе получила разрешение от Уайли една от служителките в „Екстраваганза“ да донесе в хотела пощата и спешни документи, както и фактури, изискващи одобрението на Джорди, преди проектът да се придвижи нататък.

Това бе малка победа, обаче. Защото след като ги доставиха, Гуен отвори всеки плик и пакет, и инспектира съдържанието, преди да ги предаде на Джорди.

Тя не страдаше от илюзии. Беше задържана. Вярно, Джо Уайли не искаше нещо да й навреди, но той също така й нямаше доверие, както впрочем би трябвало да бъде. Тя трябваше да му каже за онова пътуване до Коста Рика. Не искаше да ходи, но Панела не й беше оставил друг избор. Мразеше всяка минута, прекарана в неговата компания, но беше изтласкала спомените за онези три дни и почти бе успяла да се престори, че никога не си е позволила да се компрометира, както го беше направила.

Но признавайки на Уайли за пътуването, Джош го беше възкресил заедно с цялата му грозота и само сълзите нямаше да накарат властите да й повярват. В контекста на техния случай с Панела последиците от ходенето й в Централна Америка с него можеха да се окажат много по-жестоки.

Слънцето грееше топло през стъклото на прозореца, но тя обгърна зиморничаво тялото си с ръце пред перспективата, че ще трябва да свидетелства в съда за онова пътуване. Помисли си мрачно за обикновените дни, когато катастрофите се равняваха на закъсняла доставка на цветя, недостиг на покривки, погрешно отпечатана покана, оплескана с олио хотелска кухня. Погледнато в перспектива, това са били бели кахъри. Искаше й се и сега проблемите да можеха да се решават така лесно.

Тези, с които се сблъскваше в момента, изглеждаха непреодолими. Не на последно място между тях беше Шоу Кинард, и по-специално емоционалната вихрушка, която самото му име предизвикваше.

Когато го беше видяла не окървавен и умиращ, а жив и здрав, научавайки, че не е бил прочут убиец, а агент от ФБР, облекчението й беше огромно. Но то мигновено бе смазано. Защото бе осъзнала заедно с това размера на неговото двуличие и въздействието му върху нея. Беше трудно да се сдържи да не му се нахвърли и да издере очите му.

Освен че беше разгневена, тя се почувства и унизена заради наивността си. Никога нямаше да си прости, че е била подведена, че се е развълнувала от сексуалните му намеци. Всъщност беше започнала да вярва, че са повече от безобидни закачки, с цел да я провокират. Беше започнала да мисли, че чувствата под тях са по-дълбоки и по-значими…

Неща, които сега й се струваха безкрайно наивни.

Внезапно светлината стана много ярка. И накара очите й да се насълзят. Тя дръпна завесите и каза на Гуен:

— Ще си легна.

— Малко сън ще ти се отрази добре. Обади ми се, ако имаш нужда от нещо.

— Добре.

— Джорди?

Тя се обърна.

— Какво се случи между теб и Кинард, докато бяхте в онзи гараж?

— Знаеш какво се случи.

Полицайката попита с по-мек глас:

— Извън протокола. Като жена на жена.

— Нищо — отвърна тя дрезгаво. — Нищо не се случи.

Гуен знаеше, че тя лъже и я погледна съжалително.

— Той просто си вършеше работата.

— Разбирам.

Тя влезе в спалнята и затвори вратата, облягайки се на нея, и прошепна:

— При това го правеше много добре. — Сълзите, които бяха заплашвали да бликнат преди, сега потекоха по лицето й.

Тя гневно ги избърса. Нямаше да плаче заради него.

Отблъсна се от вратата и се насочи към банята, когато чу познат звук — ясно вибриране на мобилен телефон.

Мобилен телефон? Нейният все още се намираше във ФБР.

Звукът беше настойчив. Тя го последва до бюрото, където беше натрупала нещата, изпратени от офиса й. Бързо провери съдържанието на подплатените пликове и отвори кашоните, докато намери кутия с отпечатани покани. Сега забеляза, че етикетът на компанията за доставки носи име, което не познава. Тя изсипа пакетите с покани, пликове и картички.

Кашонът продължаваше да вибрира.

Бръкна в единия му ъгъл и извади фалшивото дъно. Под него лежеше телефон. Някой се беше потрудил доста, за да я снабди с телефон.

Тя го вдигна и отговори:

— Ало?

— Джорди?

Сърцето й се сви.

* * *

Вече бяха сложили Линда Мийкър в коридора пред стаята за разпити, когато Мороу връхлетя през вратата на офиса си, изблъсквайки Шоу от пътя си.

Момичето се беше превило надолу, хлипаше тихо, раменете й се тресяха, но тя вдигна очи стреснато, когато Мороу бутна Шоу в един стол срещу нея. Той извади чифт метални белезници и закопча с единия дясната китка на Шоу, а с другия глезена му, като дрънчеше заплашително с тях по хромирания крак на стола, за да се убеди, че са здраво закрепени.

— Ще е добре адвокатът ти да дойде скоро, иначе те заключваме в килия. И махни най-после тази тъпа качулка от главата си. — Той дръпна качулката назад, след това се завъртя и тръгна към офиса си, спирайки, когато се изравни с момичето. Попита я с вече омекнал тон: — Мога ли нещо да направя за теб, госпожице?

Тя поклати глава.

— Родителите ти скоро ще са тук. — Той понечи да тръгне, но се обърна към Шоу. — Ти. Недей да я безпокоиш.

Шоу му направи знак да се разкара със свободната си ръка и отново нахлупи качулката. Мороу се намръщи, но не каза нищо, преди да хлътне в офиса и да затвори вратата след себе си.

Шоу изруга, след това премести поглед от вратата на офиса към момичето, което го гледаше предпазливо. Той задържа погледа й няколко секунди и произнесе с тих глас:

— Успокой се, хлапе. За каквото и да са те докарали, сигурно ще се отървеш с обществено полезен труд. Може би за известно време в поправителен център, но там не е чак толкова зле.

Тя веднага сведе очи.

Шоу облегна глава на стената и затвори очи, но ги остави леко притворени, за да я гледа.

Тя продължи да се взира в скута си, където беше отпуснала стиснатите си ръце. Мина една минута, после втора. Шоу започна да се тревожи, че планът му няма да проработи, когато тя срамежливо погледна към него.

— Болен ли сте?

Той продължи да стои с облегната на стената глава, но я обърна и погледна момичето над рамките на тъмните си очила.

— Не точно. Измъкнаха ме от болницата със заповед за арест.

— Били сте в болницата?

— До преди час.

— Какво ви е?

— Бях прободен. — Със свободната си ръка той вдигна ризата си да й покаже превръзката.

Подутите й очи се ококориха.

— Кой ви прободе?

— Последната, която вбесих.

— Жена?

— Гадже. Бивше гадже. Докопа ме с едно ръждясало парче от перка.

— Голям късмет.

Той се засмя.

— Аз бих употребил малко по-силна дума от „късмет“.

Когато тя се усмихна, Шоу й отвърна с усмивка.

— Радвам се да видя, че се усмихваш. Чух те по-рано да плачеш. Оттам. — Той посочи с брадичка стаята за разпити.

Долната й устна започна да трепери и отчаянието отново я завладя.

— Виж, хлапе — каза той меко, — не позволявай на тези задници да те карат да страдаш. Заместник-шерифът каза, че родителите ти скоро ще са тук. Те ще те измъкнат. Каквото и да си направила…

— Не съм направила нищо!

Шоу само я погледна, знаейки, че тя отчаяно иска да каже какво се е случило, да обясни, да изясни, да докаже. Така че й даде възможност.

— Имам предвид… — Тя облиза устни. — Отидох в онова място, където не биваше да ходя. В бара. Приятелката ми и аз имахме фалшиви документи. — След това, споделяйки с поверителен тон, като се прекъсваше и започваше отново, тя разказа в общи линии същата история, която приятелката й бе разказала на Мороу.

Когато стигна до момента, в който е излязла от бара, се разплака отново.

— Хей, спокойно — прошепна Шоу. — Спокойно. Не бъди толкова строга към себе си. Каквото и да се е случило, не мисля, че е било по твоя вина.

— Напротив. Приятелката ми каза, че не трябва да си тръгвам с непознат.

— Смятала го е за загубеняк и ми се струва, че е била права.

— Но аз… аз не я послушах. Бях пила прекалено много. А той ми каза, че съм страхотна и че никога не… никога не се е възбуждал само от целувка. — Тя наведе глава и попита тихо: — Разбирате ли какво имам предвид?

Той се намръщи виновно.

— Ние, мъжете, говорим такива глупости, когато искаме да се докопаме до някое момиче. Понякога наистина ги мислим, обаче. Може би го е мислил.

— Не ми се вярва. Защото веднага, след като отби от пътя и паркира пикапа…

Думите се изливаха от нея с кофи сълзи. Изискваше се силна самодисциплина Шоу да остане да седи там, преструвайки се, че не е нищо повече от резонатор, без какъвто и да било законен интерес към убийството на Ройс Шърман.

Колкото по-дълго говореше тя, толкова по-емоционална ставаше. Когато стигна до същността и описа фаталната стрелба, Шоу си помисли, че сърцето му ще изскочи от гръдния кош.

— Не можех да повярвам — каза тя през сълзи. — Но знаех, че е умрял. — Тя избърса носа си в ръкава. — Бях толкова уплашена. Изумена, разбирате ли?

Шоу кимна.

— Просто стоях там, вцепенена. Дори не знам колко време. Когато дойдох на себе си, се паникьосах. Предполагам, че не е трябвало да звъня на ченгетата, но знаех, че ще кажат на татко, а той ще ме одере жива и ще ме закачи да изсъхна. Така че се обадих на приятелката ми и й казах да дойде да ме вземе. Изтичах до главния път и се скрих в храстите да я изчакам. През цялото време бях толкова уплашена, че той ще се върне и ще убие и мен. Наказанието за греха е смърт. Това си мислех.

Тя плачеше толкова силно, че Шоу се страхуваше, че гръдната й кост ще се счупи.

— Още ме е страх, че той ще ме проследи. Затова не исках да кажа на никого. Ще съобщят за това по новините. Ще научи името ми. След това ще ме намери.

Шоу беше като състезателен кон, чакащ звънеца, но седеше отпуснат в стола и свит от безразличие.

— Каза, че не си го видяла.

— Не го видях. Но той може да си мисли, че съм. Страхувам се, че ще…

В този момент двойната врата в дъното на коридора се отвори и вътре влязоха мъж и жена на средна възраст.

Момичето извика и рухна в стола си.

Мъжът, очевидно разяреният пастор, беше облечен в работни дрехи и тежки ботуши. Майката на Линда все още със завързана около кръста престилка, се опитваше да настигне съпруга си. Двете полицайки, които бяха разпитвали Линда, излязоха отвътре, преценявайки ситуацията, и бързо я върнаха в стаята.

Посред суматохата Мороу незабелязано отключи белезниците на Шоу. Те се върнаха отново в офиса му, където ги чакаха Уайли и Хикъм. Шоу свали качулката и тъмните очила.

— Какво чу?

— По-голямата част — отвърна Уайли.

Мороу каза:

— Склонил я да отиде с него. Отбил се от пътя, за да…

— За да му направи свирка! Едно шестнайсетгодишно момиче — каза Шоу. — Малко му е изстрел в главата.

Уайли каза:

— Зад тях спряла кола. Ройс Шърман си помислил, че е полиция. Бързо-бързо си вдигнал ципа. А тя „се оправила“.

Шоу продължи нататък:

— Извършителят е оставил фаровете включени, така че те да не видят каква марка е колата, която е шофирал, нито как изглежда, докато се е приближавал. Тя твърди, че не е видяла лицето му.

Уайли се обади:

— Точно тук се разрева силно и не можахме да разберем какво друго каза.

— Това, което каза — отвърна Шоу, — е, че се е уплашила до смърт, че убиецът ще дойде за нея.

— Но тя не може да го идентифицира.

— Нито да каже как е изглеждал. — Шоу млъкна за ефект. — Но може да го разпознае по гласа.

Няколко секунди никой не каза нищо, после Уайли отстъпи крачка назад.

— О, боже — простена той.

— Да — кимна мрачно Шоу. — Убиецът е казал няколко думи на Ройс, преди да го застреля. Линда не е съвсем сигурна какво точно, защото е говорел странно. Като чичо й Клайв. Който заглушавал с онова черно нещо гласа си.