Сандра Браун
Ужилване (33)

Тридесет и втора глава

— Къде отиваме?

— Просто продължавай да вървиш.

Шоу побутна Джорди по Канал стрийт. Той вървеше бързо и устремено, но те се носеха срещу течението от пешеходци, които явно бяха заинтригувани от суматохата зад хотела, към който препускаха коли с включени светлини и сирени.

Тя и Шоу прекосиха трамвайната линия и трябваше да изчакат светофара да се смени, преди да пресекат платната на насрещния трафик. Ако не я теглеше със себе си, тя не можеше да насмогне на бързото му темпо.

Без да забавя крачка, той свали качулката на суичъра си и го хвърли в скута на един бездомник, полуизлегнат в хлътналия вход на изоставена сграда. Мъжът дори не вдигна поглед.

След като минаха от другата страна на оживения булевард, влязоха във Френския квартал. Дори в понеделник вечер той беше претъпкан. Затрупаните с работа търговци в сувенирни павилиони не забелязаха как Шоу дръпна една тениска от закачалката. Беше на крещящо пурпурни, златни и зелени райета с пайети отпред.

Той й я подаде.

— Облечи я върху ризата си.

След това задигна бейзболната шапка от главата на плюшен алигатор и няколко наниза мъниста за Марди Гра, закачени на една кука. Нахлупи шапката и провеси герданите около шията си.

Под тениската й бронежилетката се усещаше тежка и запарваща. Още един слой само влоши нещата, но когато Шоу й заповяда отново да я облече, тя надяна безвкусното нещо през главата си, без да се бави и секунда.

— Колко зле беше Хикъм?

— Много зле.

— Мислиш ли, че ще умре?

— Вероятно.

Тя задържа дъха си.

— Трябва да се върнем.

— И Панела да пипне и теб?

— Не можеш да си сигурен, че е бил Панела.

— Продължавай да си го повтаряш, това ще те накара да се чувстваш по-добре.

— Избягахме от сцена на престъпление. Джо Уайли ще побеснее.

— Правя му услуга.

— Как така?

— Тази вечер няма да се занимава поне с теб.

— Не мисля, че ще види нещата по този начин.

— Нито пък аз.

— Можеш винаги да му кажеш, че си ме арестувал.

Той прехвърли ръка през рамото й като нежен любовник, придърпа я по-близо до себе си и прибра косата зад ухото й.

— Ще му кажа.

Изненадана, тя наклони глава назад и го погледна. Горната половина на лицето му беше засенчена от козирката на бейзболната шапка, но стиснатата челюст не можеше да се сбърка. Той не се шегуваше. Тя се опита да се освободи от ръката му, но той я държеше здраво.

— Не можеш да ме арестуваш.

— Мога и още как, и ако не престанеш с това, ще те закопчая с белезници за оказване на съпротива.

— За какво ще ме арестуваш?

— За лъжа на федерални агенти. Другите не знаят, че си лъгала, но аз знам.

— Кога съм лъгала? За какво?

— Телефонният ти разговор с Джош.

— Никой дори нямаше да разбере, че ми е звънял, ако не бях казала. Всичко, което казах, беше истина.

— Може би, но какво не каза?

Тя замълча.

— Именно. Точно това пропуснато нещо искам да чуя, Джорди. Докато нещата не се променят, смятай се за арестувана. — След това я предупреди, шепнейки й на ухо какви са конституционните й права, сякаш бяха нежни, любовни безсмислици.

Въпреки че сега се намираха на пресечки от хотела, бдителността му не намаляваше. Докато играеха влюбена двойка, излязла да се забавлява, той оставаше напрегнат и внимателен. Пъхна изцапаната си с кръв ръка в джоба на дънките си, за да не се забелязва. Когато един полицейски хеликоптер прелетя ниско, той я дръпна към едно заведение за дайкири и се наредиха на опашка на тесния тротоар. Около тях се скупчи една група от шумни и пияни млади мъже, и той се заприказва с тях, сякаш бяха приятели. Чопърът се отдалечи и те се отделиха от досадната компания.

— Къде ме водиш? — попита тя.

Шоу не отговори; тя не си даде труд да пита втори път.

Беше запозната добре с града и квартала, така че разбираше, че освен бързото пресичане на улиците между двете преки и гмурването и излизането от оживените магазини, те се движеха в кръг и се връщаха често обратно. Накрая не се сдържа:

— Какво, страхуваш се, че може да ни следят ли?

— По-скоро ми се иска. Няма нещо, което да искам повече от това Панела да е по петите ни.

— Защо?

— Защото мога да го очистя и да не се налага да се обяснявам.

Очевидно не се шегуваше и за това.

Вървяха още половин час. Той или отслабна прекалено, за да продължава, или се убеди, че никой не ги преследва. Забави крачка и като хвърли последен поглед назад, завиха зад ъгъла.

За разлика от шумните търговски улици тази беше тъмна и тиха. Една възрастна двойка разхождаше древно на вид куче на каишка. Иначе улицата беше пуста.

Почти бяха стигнали другия ъгъл, когато Шоу спря до една желязна порта, водеща в тясна алея между две тухлени сгради — и двете със спуснати кепенци и тъмни. В пукнатините на ронещия се хоросан бяха поникнали тънки папрати.

Той набра комбинацията, за да отключи портата. Пантите изскърцаха. Джорди си помисли, че може би този шум изпълнява ролята на охранителна система.

След като влязоха, Шоу се пресегна между перилата и върна катинара на мястото му. После я хвана за ръка и я поведе по алеята, която не беше по-широка от раменете му. Каменните плочки бяха разхлабени и неравни, хлъзгави от мъха.

Алеята се отваряше към ограден със стени двор, доминиран от голям дъб, който образуваше балдахин над мястото. Вероятно красивата някога градина сега беше запусната. Лианите, прилепнали към околните стени, бяха или прекалено избуяли, или изсъхнали. Херувимчето в центъра на бетонния фонтан беше с липсваща ръка. Джорди погледна нещастно към застоялата вода в басейна.

Шоу изкачи металните стъпала, прикрепени към външната стена на сградата, като дръпна Джорди след себе си. На площадката разхлаби една тухла от близката стена, извади ключ и отключи вратата, след това я поведе към обгръщащия мрак вътре. Преди да светне лампата, затвори вратата. Хвърли ключа на един рафт за книги, после отиде до закачения над прозореца климатик и го включи.

— Не съм бил тук няколко дни, така че ще мине време, преди да се разхлади.

Джорди се огледа учудено. Дневната, в която стояха, беше свързана с компактна кухня; разделяше ги единствено малък бар за хранене. Вратата вляво водеше очевидно към спалня. Макар и не скъпо, апартаментът беше обзаведен уютно, мебелите бяха подредени така, че да се оползотвори максимално ограниченото пространство.

Тя погледна към Шоу:

— Тук ли живееш?

— Не. Един апартамент в Атланта е постоянното ми жилище. Ако може да се нарече така. Идвам рядко тук.

— Тогава…? — Тя го погледна въпросително.

— На близките ми е. Купиха го евтино преди години. Отсядахме тук, когато идвахме на гости на баба и дядо. Мама обичаше Френския квартал.

— Някой живее ли на долния етаж?

— Вече не. Един мъж го беше наел за кратко от родителите ми, но когато се премести, те… — Той млъкна, сякаш някой бе натиснал превключвател. — Няма значение.

— Аз мисля, че има. Ако нямаше значение, не би държал това място досега.

* * *

Шоу се извърна, преди тя да забележи колко е права.

— Сега идвам. — Пред вратата на спалнята той спря. — Дори не си помисляй да избягаш.

Влезе от спалнята в свързаната към нея баня. С течен сапун и възможно най-горещата вода, изтърка кръвта на Хикъм от ръцете си, опитвайки се да не мисли за количеството, което бе видял да изтича от него.

Когато водата в умивалника потече бистра, той се избърса, провери превръзката върху раната си, след което се върна в дневната. Джорди беше свалила тениската, мънистените герданчета и бронежилетката, и ги беше натрупала върху един стол. Иначе си стоеше точно там, където я бе оставил, и се оглеждаше озадачено.

— Какво? — попита той.

— Пълен си с изненади. Това е.

Той тръгна към кухнята.

— Мястото върши работа. Живеех тук, когато разследвах Панела. Дойдох миналия четвъртък, преди да се присъединя към Мики Болдън. Оставил съм храна и вода, в случай че се наложи да изчезна за известно време. В зависимост от това какво се случва в Тобаяс. Малко съм знаел. — Той взе две бутилки вода от хладилника и й подаде едната.

— Вместо да ме мъкнеш в онзи мръсен гараж, защо не ме доведе тук? — попита тя.

— Прекалено комфортно. Прекалено много хора наблизо. Прекалено много възможности да избягаш. Трябваше ми изолирано и неудобно място.

— В което да ме плашиш и измъчваш.

— Не съм те измъчвал. Запомни си мисълта.

Той извади телефона за еднократна употреба от джоба на ризата си и звънна на Уайли, който се обади чак след няколко сигнала. Звучеше физически изтощен и емоционално смазан.

— Аз съм — каза Шоу.

— Тя с теб ли е?

— Гледам я в момента.

Джорди му направи знак да включи телефона на говорител, за да може да чува. Страхувайки се от най-лошото, Шоу попита:

— Хикъм?

— Жив. В критично състояние.

Като гледаше разтревожено, Джорди седна отстрани на фотьойла, където беше натрупала съблечените си дрехи. Беше казала, че не иска никой друг да умира заради нея. Това беше преди Ройс Шърман. А сега Хикъм бе пострадал.

— В болницата ли си? — продължи Шоу да разпитва Уайли.

— Току-що дойдох. Детективите ме пуснаха и тръгнах веднага. В момента оперират Хик. Направо са пресушили Кръвната банка. Ще е нужно чудо, за да го измъкнат.

Шоу прокара пръсти през косата си.

— Съжалявам, човече.

— Благодаря. — Уайли прочисти гърлото си и помълча, след което каза: — Ти защо офейка?

— Заради безопасността на Джорди.

— Смях. Ти и сигурност. Несъвместими неща.

— Вече я арестувах и й прочетох правата.

— Сериозно? Защо сега?

Като я гледаше право в очите, Шоу каза:

— Започна да ми се струва, както и на теб, че не е била напълно искрена с нас. Знае повече, отколкото казва. Със сигурност е притеснила Панела, иначе не би й изпращал предупреждения. Той ликвидира Ройс Шърман, за да му затвори устата. Сега се опита с Хикъм…

— Не е бил Панела.

Шоу се обърна, сякаш онази перка го беше пробола отново.

— Какво?

— Охранителната камера е уловила заподозрения да върви бързо по тротоара към колата на Хик. Било е само минута-две преди ченгетата с мотоциклети да спрат трафика. Някакъв бандит.

— Арестуван ли е?

— Не.

— Идентифициран?

— Не. Лицето му не се вижда ясно. Носел е качулка.

— Качулка?

— С тъмен цвят като твоята. Детективите предполагат, че Хик е помислил, че си ти и е смъкнал стъклото на прозореца.

Умът на Шоу се въртеше бясно, но винаги се връщаше към това колко много съвпадения се събираха — бандит с качулка точно като неговата се появява точно в този малък промеждутък от време.

Той си спомни, че е видял провесената лява ръка на Хик, скъпия часовник, облян в кръв, все още закопчан около китката му.

— Взето ли е нещо? Портфейл? Оръжие?

— Не.

— Тогава не се хващам. — Той знаеше, че Уайли не е склонен да обсъждат сега, но нюорлианското полицейско управление можеше да изгуби ценно време за погрешни заключения.

— Панела е бил — каза той.

— Казах им. Многократно. Детективите са подозрителни.

— Изгледа ли видеото от охранителната камера?

— Един от разследващите ми го пусна на айпада си. — Уайли се поколеба. — В тъмното, с повишен адреналин, след като току-що ти е дал да облечеш онзи суичър с качулка, е възможно Хик да е взел мъжа за теб.

— Но?

— Различно телосложение. И не е толкова висок като теб.

— Бил е Панела.

— Но е пазел лявата си страна. Вървял бързо, но накуцвал.

Джорди извика тихо.

Шоу тръгна бързо към нея. А на Уайли каза:

— Ще ти се обадя.

* * *

Джо седеше на дивана в чакалнята, подпрял лакти на коленете си, навел глава, с очи забодени в грозния килим под краката си, и се молеше. Защото знаеше, че това щеше да прави Хик, ако местата им бяха разменени, и той бе човекът, чийто живот виси на косъм.

— Джо?

Той вдигна очи и видя Марша; беше достатъчно бесен да иска да й се разкрещи, но също и доволен да я види, затова стана и разтвори ръце.

Тя изтича в прегръдката му и двамата останаха дълго притиснати един в друг. Вдъхна аромата й, мислейки си колко важна беше тя за него. Всичко в нея. Дръзкият й хумор. Мекото й познато тяло. А точно сега силата й.

Когато най-после се пуснаха, той избърса очи и си придаде нехаен тон:

— Трябваше да си заключена и охранявана.

Макар Кинард да беше прекъснал рязко и без обяснение, настояването му, че Панела е техният виновник, тревожеше достатъчно Джо, за да нареди полицейска закрила за семейството си. Ако беше Панела, той бе превърнал битката в лична и се биеше нечестно. Джо нямаше да рискува сигурността на съпругата и децата си.

Марша каза:

— Трябваше да те видя. Вкъщи има една полицайка. Децата спят и не знаят, че ме няма. Един от колегите ти ме докара. Отпусна ми петнайсет минути. — Тя го целуна по лицето. — Как е Хик?

Той я заведе до дивана и седнаха. Тя се притисна към него, окуражавайки го.

— В последната секунда Хик трябва да е видял какво идва и се е опитал да се предпази. Стрелецът е пропуснал главата му, но го е улучил във врата. Наложи се да изчакаме да дойде съдов хирург, за да направи операция. Хик е загубил много кръв. Колеги от всички агенции дойдоха, за да дарят кръв. Дори Мороу — заместник-шерифа, за който ти казвах — докара хора от офиса си.

— По телевизията съобщиха, че търсят заподозрян, записан от охранителна камера.

— Опитват се да установят самоличността му, но…

— Мислят, че е бил Били Панела.

— Момичето в Тобаяс каза, че убиецът на Ройс Шърман е говорел през гласов модулатор. Никой не е го е споменавал пред нея. Как би могла да си измисли такава подробност? А мъжът, стрелял по Хик, е носел суичър с качулка като този, който Хик даде на Кинард. Сякаш това е била малката му, известна само на нас, шега.

— Как би могъл да знае къде сте изолирали Джорди Бенет? Или за Кинард и суичъра?

— И аз това се питам. Мога да допусна само едно: че се е върнал на сцената на местопрестъплението в Тобаяс. Да слухти. Да злорадства тайно. Може би ни е набелязал, докато сме били там. Последвал ни е до хотела. Моята примамка с каравана не го е измамила. Единственото, което е трябвало да прави, е било да държи под око колата на Хик.

Той удари с юмрук по коляното си.

— Невъобразимо нагъл е и отново ме надхитри, по дяволите! Преди шест месеца надуши, че с Хик го търсим и се изпари в последния момент. Ще пипна ли някога този изрод!

Тя разтърка гърба му.

— Джо, не си причинявай това сега. Дори не знаеш със сигурност дали е бил Панела.

— Не може да се спори с Кинард. Сигурен е.

— Той къде е?

— Това е друга история. — Той й разказа за изчезването на Кинард от местопрестъплението. — Твърди, че е арестувал Джорди Бенет.

Марша вдигна вежди.

— Точно така. — Предаде й какво беше казал Хик за парата, която излизала от спалнята в хотела. Нейният единствен отговор беше едно замислено „хм“. Той познаваше този звук.

— Какво?

— Всички тези хора — мъже — в живота й, които я блъскат, които я дърпат насам-натам. Жал ми е за нея.

— Недей. Още не. Кинард може да е развратник, но също така мисли, че тя знае повече, отколкото казва.

— А ти? Ти какво мислиш?

— Същото. Спестява ни нещо.

— За Панела? За себе си?

— Може би, макар да отрича. Но настръхва като квачка, когато се отнася до Джош.

Марша беше с него в леглото, когато Джош звънна преди разсъмване.

— Ти чу какво му казах тази сутрин. Умишлено се опитах да го сплаша и да го накарам да се предаде. Това беше преди да открият тялото на Ройс Шърман. Според госпожица Бенет това го е побъркало. А сега Хик? Ако имаме потвърждение, че е Панела…

В този миг телефонът звънна. Той отговори и Кинард каза:

— Бил е Панела.

* * *

— Имал е младежки артрит. — Шоу държеше телефона близо до Джорди. — Кажи му.

— С възрастта го беше надмогнал — произнесе тя в телефона, — но се появява отново, когато е изморен или болен, дори от нещо малко, като възпалено гърло… от всяка болест, която отслабва имунната система. Когато това се случи, ставите му се възпаляват, особено на лявото коляно. Което го кара да куца.

— Не знаех — каза Уайли.

— Нито пък аз — каза Шоу. — Както и никой друг.

— С изключение на госпожица Бенет.

— Да — потвърди Шоу. — С изключение на нея.

Лицето й почервеня от гняв от тона му.

— Тя твърди, че Панела се смущава от куцането — продължи Шоу. — И се стреми да го прикрива.

— Освен ако не е на път към убийство.

— Предполагам. — Шоу млъкна за малко, после го попита как се чувства.

— Добре съм. Съпругата ми е тук.

Той каза на Шоу за охранителите, които е наредил за семейството си.

— Това е добре — каза Шоу. — Може би по-добре, отколкото да ги извеждаме от града.

— Ще проуча веднага, щом разбера нещо повече за състоянието на Хик.

— Още ли го оперират?

— Доколкото знам. — Гласът му се разтрепери и той премина на друга тема. — Ще ми кажеш ли къде си?

— В собствената ми тайна къща. Панела няма да ни намери.

Уайли въздъхна, но не възрази, може би защото нямаше енергията да спори.

— Не очаквам госпожица Бенет да е получила обаждане от брат си.

— Не е. А не е била извън полезрението ми и за миг. Не е звънял и на теб?

— Не — отвърна Уайли. — Предполагах, че ще се обади паникьосан, когато чуе за Хик.

Сигурно и Джорди беше предполагала. Шоу можеше да каже по изражението й, че е неспокойна от мълчанието на брат си.

— Ти как си? — попита Уайли. — Боли ли те раната?

— По-добре е. Трябва да лежа. Но ми се обади, когато имаш новини за Хик независимо колко е късно.

— Ще го направя.

— Обзалагам се, че ще се оправи.

— Парамедиците казват, че може би си спасил живота му, спирайки кървенето.

— Да се надяваме.

— Да-а. — Гласът на Уайли отново натежа от емоции. — Той се прокашля. — Той пак няма да те харесва, обаче.

— Никой не ме харесва.

* * *

Шоу прекъсна и прибра телефона в джоба на ризата си.

— Джорди.

По време на целия му разговор с Уайли не беше откъсвал очи от нея. Сега се насочи към нея с решителност, която издаваше мрачно предчувствие. Тя трябваше да се застави да не се отдръпва от него, когато той спря до креслото, където беше седнала.

— От този момент нататък ще ми казваш истината. Цялата.

— Иначе? Каниш се да ме убиеш ли? Този път с какво ще ме плашиш?

— Затвор.

Тя дори не обмисли това. То я слиса и я остави безмълвна за миг.

— Където няма да имаш шанс да помагаш на глупавия си брат, защото ще си заета да водиш собствените си съдебни битки.

Тя преглътна сухо.

— Не съм обвинена в престъпление.

— Все още не. Но това може да се промени. Ще отнеме известно време на щата и федералните прокурори да пресеят всичко и да преценят дали можеш да бъдеш подведена под съдебна отговорност. Като междувременно стоиш на топло.

— Не можеш да направиш това.

— Искаш ли да опиташ? Или просто ще ми кажеш истината тук и сега.

— Казах ти истината.

— Не цялата. Пропусна да споменеш ваканцията си с Панела. Три дни. Изискана храна и напитки. Лимузини. Сигурно си спомняш. Как би могла да забравиш?

— Не мога.

— Тогава защо не спомена, когато те питах за личните ти отношения с него?

— Защото нямаше такова нещо!

— А имало ли е някога?

— Не.

— Никога?

— Не!

— Тогава ми обясни защо си ходила с него до Централна Америка за три дни. Да пренасяте пари?

— Не.

— Защо ходи, Джорди?

— Това няма нищо общо.

— Федералните смятат, че има. Аз смятам, че има.

— Защо?

— Защото трябва да знам, по дяволите! — Той се приближи до нея, излъчваше гневна топлина. — Чукала ли си се някога с Били Панела?