Сандра Браун
Ужилване (17)

Шестнадесета глава

След онова, което Шоу беше казал, на Джорди й беше трудно да го гледа в очите. С периферното си зрение го беше видяла да измъква познатия нож от джоба си. След това продължи да стои там, чакайки.

Искаше й се да може да събере кураж да го накара да чака, да го накара да й заповяда, но прекалено много се вълнуваше, че ръцете й ще бъдат освободени, така че като покорен и добре трениран домашен любимец се завъртя с гръб към него. С един ефикасен удар той разряза свинските опашки.

Когато тя се обърна, той ровеше из багажника. След малко се приближи, понесъл няколко неща, между които и един неизползван шал в камуфлажна окраска.

— Колко имаш от тези?

— Още няколко.

Тя се запита кое ще свърши по-бързо — шаловете или времето й.

Той й подаде шала и малко калъпче сапун, от онези, каквито имаше в евтините хотели, не по-голямо от бисквитка и още увито в лъскава бяла хартия. След това й подаде бутилка вода.

— Бъди пестелива с нея.

Когато осъзна, че й предлага да се измие, идеята беше толкова изкусителна, че й идеше да се разплаче от благодарност. От друга страна демонстрираната любезност я правеше предпазлива и изражението й сигурно го издаваше.

Той посочи зад себе си.

— Стига да се държиш както трябва, можеш да имаш тази половина от сградата, а аз ти обещавам да стоя на дистанция и да съм с гръб към теб.

— Защо трябва да ти вярвам?

— Не трябва.

Тя погледна към сгъстяващия се мрак в дъното на сградата. Въпреки че здрачът щеше да я скрива до известна степен, пространството не беше привлекателно. Да бъде чиста, обаче, беше. Затова го заобиколи и влезе вътре, където тъмнината беше по-дълбока. На нивото на очите върху грубата стена една дъска минаваше хоризонтално, образувайки тясна поличка. Тя разви сапуна и го сложи там заедно с бутилката вода.

Погледна през рамо. Шоу сгъваше брезента, което тя възприе за добър знак. Със сигурност не би правил това, ако планираше да го използва скоро. Нито пък щеше да й даде възможност да се измие. Във всеки случай не гледаше към нея.

Стиснала края на шала между зъбите си, тя съблече през глава ризата си и преди да се е отказала, свали дънките. Беше й трудно да ги задържи до сандалите, но нямаше да стъпи с боси крака на пода, ако можеше да го избегне.

Когато изми всяко местенце, до което можа да стигне, намокри шала и го използва да избърше сапуна. С остатъка от водата го намокри отново и мина по кожата си за втори път.

— Времето свърши.

Тя замръзна и погледна към него. Беше с гръб към нея. Обличаше ризата си. Извика му, че е почти готова.

— Броя до шейсет — каза той.

— Не е достатъчно, за да изсъхна. Влагата…

— Петдесет и седем.

Тя изруга под нос и побърза да надене дънките. Кожата и бельото й бяха мокри. Въпреки това се чувстваше значително по-добре. Опитвайки се да не мисли за засъхналите кървави петна по ризата си, тя я облече. Събра косата си в конска опашка, връзвайки я с шала.

— Трийсет и четири.

Тя се пресегна за сапуна и в бързината го изпусна на пода.

— По дяволите!

— Двайсет и две. Двайсет и едно.

Наведе се и опипа пода, търсейки сапуна.

Но откри нещо друго. Нещо напълно неочаквано.

Позна веднага какво е, но ако не беше толкова близо до него, щеше да остане незабелязано, защото се беше забило между основата на едната вертикална дъска и друга тясна летва, минаваща по дължината на пода като перваз. Хвана го, но се беше забило в пукнатината между двете дървени парчета, които въпреки възрастта си не поддаваха. Тя се напрегна да го измъкне, но ако успееше къде щеше да го скрие, докато се отвори възможност да го използва? Моментът трябваше да е перфектно избран. Щеше да се доближи до него, да се стрелне бързо, защото нямаше да има втори шанс, така че ударът трябваше да бъде пресметнат и…

— Десет, девет, осем.

Тя дръпна за последно.

— Седем. Шест.

— Идвам. — Използва последните пет секунди да успокои дишането си, след това се изправи и тръгна към него. — Чувствам се много по-добре, благодаря ти. Наистина беше чудесно. Кой да знае, че едно изтриване с…

— Какво държиш зад гърба си?

— Нищо. Просто си дърпах потника…

Не успя да довърши последната дума, когато той се озова до нея, завъртя я и стисна китката й. Разтвори юмрука й. В него лежеше калъпчето сапун.

— Исках да го задържа — обясни тя кротко. — По-добре да беше взел повече от тях вместо шаловете.

Сърцето й не спря да думка, докато той най-после не свали режещия си поглед от нея.

— Ще ям — обяви той. — А ти — както искаш. — След което се отдалечи. Тя се затътри след него, но умът й беше в оръжието, което трябваше да остави забито между летвите в стената. За да го премести в тъмното щеше да е необходимо само да потърси празната бутилка, която беше оставила на импровизирания рафт.

Проблемът й щеше да е да стигне до там.

* * *

Джорди бе намислила нещо.

Дори да не бе забелязал това в секундата, в която тя тръгна към него с онзи закачлив и нескончаем монолог, то начинът, по който поглъщаше сандвича си, щеше да я издаде. Тя продължаваше да бръщолеви весело.

— От засъхнала пот кожата ми беше като пясък. Кажи, къпането не те ли кара да се чувстваш по-добре?

— Нищо не може да се сравни с чистотата.

— А сега и тази изискана кухня. — Тя му хвърли почти флиртуваща усмивка.

Да, имаше нещо зад промяната в настроението й и пърхащите й ресници.

Тя омете малката консерва и облиза лъжицата си.

— Искаш ли още? — попита я той.

— Не, благодаря.

Той взе празните консервени кутии и ги хвърли в багажника, преди да спусне капака. Когато го направи, светлината угасна, както и фалшивата усмивка на Джорди.

Тя се огледа тревожно.

— Какво ще стане, когато останем без дневна светлина?

— Ще стана тъмно.

— Но… ние… можем да отворим едната врата на колата, така че лампата в купето да свети. Или да държим багажника отворен.

Той поклати глава.

— Ще се изтощи акумулаторът.

— Видях едно от онези големи квадратни фенерчета в багажника.

— Те са само за спешни случаи.

— Би могъл…

— Светлината може да се види отдалече, Джорди.

— Даже и от главния път? На какво разстояние сме от него?

— Без светло.

— Значи ще си стоим в тъмното цяла нощ?

— Страхуваш ли се от тъмното? — Когато тя не отговори, той каза: — Винаги е тъмно, когато очите ти са затворени.

— Спах прекалено дълго днес. Няма да заспя часове наред.

— Тогава предполагам, че ще измислим какво да правим в тъмното. Часове наред. — Той отиде до обърнатата щайга, където тя седеше. — О, съжалявам. Да не би да прозвуча като пореден мръсен намек? Нямах това предвид.

Тя го изгледа сърдито.

— Всъщност, мислех си, че можем да се обадим на Панела — каза той. — Така ще убием малко време.

Той пъхна батерията на Мики в телефона и го включи. След това изследва лицето й на слабата светлина от дисплея.

— Какво правеше там отзад? — Той посочи с брадичка към дъното на сградата.

— Обтривах се.

— Какво друго?

— Гледах да не настъпя мишите курешки.

— И това е всичко?

— Какво друго може да съм правила?

— Не знам, но не обичам изненади.

— Казвал си го.

Тя го гледаше право в очите, предизвиквайки го. Той отиде на последния разговор и притисна палец към екрана, след това сложи телефона на радиоговорител.

Панела отговори след второто позвъняване.

— Добре, задник — започна той с изопачения си глас. — Два милиона.

Джорди си пое рязко дъх. Устните й останаха разтворени. Очите й сякаш се разшириха.

Панела казваше:

— Вече уведомих банката си, че ще правя трансфер на тази сума. След като получа неоспоримо потвърждение на убийството, разбира се.

— Ще ти изпратя снимка.

— Не.

— Не мислех така — каза Шоу. — Добре, как да потвърдя, че е мъртва?

— Аз ще се погрижа за това.

— Аха. Обзалагам се, че ще се погрижиш. Както с Мики бяхте планирали да се погрижите за мен. — Когато Панела не отговори, Шоу каза: — Не че не ти вярвам, Панела, но ще искам да ми докажеш добрите си намерения.

— Какво би доказало добрите ми намерения?

— Половината предварително.

— Забрави.

— Половината предварително, иначе избирам една от опциите, които ти изложих по-рано.

— А знаеш ли какво ще докаже твоите добри намерения? Да спреш да си губиш времето и да свършиш работата. Веднага. Преди да са хванали отново нейния брат измамник. Няма да е весело. Просто искам Джош Бенет да знае, че е мъртва. Скоро.

Шоу изчака малко, след това произнесе безцеремонно:

— Пак ще ти се обадя — и затвори.

По време на целия разговор той не беше прекъснал зрителния контакт с Джорди. След като затвори, минаха няколко мъчителни мига, в които никой от тях не помръдна, докато в един момент тя не скочи. Той едва успя да я хване за блузата и я дръпна обратно. Тя се завъртя, юмрукът й се заби в скулата му.

— Мамка му! — Болката извика сълзи в очите му. Той изпусна блузата й и тя се отдалечи на няколко ярда от него, преди той да се втурне след нея. Хвана я отзад в мечешка прегръдка и притисна ръцете й към тялото й.

— Престани! Слушай! Ти не трябва да умреш!

Тя продължи да се бори, докато не осъзна безполезността на битката си и думите му не достигнаха до съзнанието й. Вързаната й на опашка коса бръсна лицето му, когато тя обърна глава и го погледна над рамо.

— Какво?

— Ще слушаш ли? Или ще се държиш като луда, докато не ме принудиш да те застрелям, само за да се отърва от теб? — Тя не каза нищо, но престана да се дърпа. Без да вярва напълно на капитулацията й, той отпусна здравата си хватка, но я стисна за ръката и я дръпна към щайгата. — Седни.

Тя се отпусна на нея, но изглеждаше готова да скочи всеки момент, и той забеляза потайните погледи, които продължаваше да хвърля към дъното на постройката.

— Това адски боли. — Той докосна пулсиращата си скула с длан. Кожата не беше разранена, но беше подута.

— Не очаквай извинение.

Той извади батерията от телефона на Мики, но когато пъхна двете части в един джоб, извади втори телефон от другия джоб. Разпознавайки логото на „Екстраваганза“ на калъфа, тя изправи гръб в очакване.

— Този е моят.

— Точно така.

— Каза ми, че си го скрил.

— Извадих го днес следобед, докато спеше.

Той отвори телефона и пъхна батерията в него.

— При включването му рискувам сигнала да бъде засечен и да доведе ченгетата право при нас. Но искам да видиш нещо. Съдбата ти наистина зависи от теб. — Той включи телефона и обърна екрана към нея. — Снощи в 9:23 входящ разговор. Няма име, няма номер. Но си му звъняла три минути по-късно и после отново в 9:47. Предполагам, че това е станало, докато си шофирала, защото къщата ти е на няколко мили от онзи бар сред пущинаците. Към десет часа ти влезе и седна на един бар стол, изглеждаше толкова не на място, колкото кексче с глазура върху кравешко лайно. Само един човек би те довел в такава долнопробна кръчма за рекордно кратко време. Сега… — Той се наведе над нея, носът му беше на милиметри от нейния. — Къде е брат ти Джош?

Тя клюмна.

— Това ли е цената на спасението ми?

— Това е.

— Значи съм мъртва.

— Само от теб зависи. Да умреш или да живееш. Или вземам от Панела мизерните два милиона, или ти ме насочваш към Джош и неговите трийсет.

— Не мога! Казах ти сто пъти, че не знам къде е!

— Каза ми също така, че никой не те е извикал в онзи бар — размаха той телефона пред лицето й. — Излъга тогава, лъжеш и сега!

Тя седна и скръсти ръце пред гърдите си. Той забеляза червените следи и охлузвания по китките, оставени от белезниците, и го бодна съжаление, но не позволи това да го спре.

— Джош е изпратил сигнал за бедствие, нали, Джорди? Сигнал за помощ. Помолил те е да отидеш да го вземеш в онзи далечен извънградски бар.

— Не.

— И да го закараш до някакво тайно място?

— Не.

— Щеше ли да остави съобщение за теб на бара, да разбереш накъде е тръгнал?

Когато тя не отговори, той наклони глава.

— Така ли беше?

— Не.

— Къде отиваше той?

— Не знам! Престани с тези въпроси. Само си хабиш въздуха. Не съм говорила с Джош. Не ми е звънял снощи.

— Лъжеш.

Тя поклати категорично глава.

— Щом не е бил Джош, с кого говори по телефона?

— С никого — каза тя, но вълнението в очите й издаваше колко бързо се въртят колелцата на ума й.

Той натисна, но попита меко:

— С кого говори?

— Защо изобщо трябва да ти казвам нещо?

— Защото знаеш какво ще се случи, ако не го направиш.

— Знам какво ще се случи, ако го направя!

— Ще отидем при Джош…

— Ще убиеш и двама ни.

— И ще изпусна трийсетте милиона? Не мисля.

— Джош няма…

— Кой ти се обади?

— … парите.

— С кого говори?

— С никого!

— Кажи ми сега, иначе приемам сделката на Панела.

Тя пое въздух, навлажни устните си и произнесе дрезгаво:

— Не съм говорила с никого.

— Исусе! Джорди, не…

— Но аз…

— … бъди глупава.

— Но наистина ми звъняха.