Сандра Браун
Ужилване (4)

Трета глава

— Боже, имай милост — въздъхна Хик, когато слязоха от патрулката на шерифския офис и огледаха сцената на престъпление. — Лошо, както и очаквах.

Хеликоптерът, който беше докарал него и Джо, бе оставен в една нива, която в ранна есен служеше като терен за панаири. Един полицай ги съпроводи оттам до мястото, където беше убит Мики Болдън.

Бяха докарани преносими прожектори. Грозната таверна беше по-осветена и от „Лас Вегас стрип“. Униформените, които се въртяха наоколо, хвърляха зловещи сенки, които стигаха до околната гора, преди да бъдат погълнати от нея.

— По-лошо — каза Джо в отговор на обобщението на Хик за ситуацията. Двамата се провряха под жълтата лента, която трябваше да държи хората далеч от паркинга, но беше напълно игнорирана. Повечето от преминаващите, обаче, се държаха на разстояние от лексуса. Той и Хик взеха най-прекия път към него.

Един ефективен млад агент на име Холстръм, следовател от техния нюорлиански офис, обсъждаше нещо с мъж, чийто спретнат крепонен костюм и дребно лице изглеждаха не на място тук, в затънтената провинция, където никой нямаше смелостта да идентифицира всички парчета месо в чинията и самата идея за закон, контролиращ оръжията, беше смехотворна.

Джо и Хик размениха едва доловими поздрави с техния колега, който представи дребния мъж, с когото беше говорил, като д-р Някой си, общински патолог. Всички носеха ръкавици, така че не се ръкуваха, което беше добре, защото трябваше да се пресегнат над езерото съсирена кръв между тях.

Отивайки право на темата, криминалистът каза:

— Той вече е в моргата, но когато беше идентифициран, ме извикаха да говоря тук с вас. Направих снимки на това как е изглеждал, когато пристигнах.

Той потупа екрана на айфона си и го вдигна, за да могат да виждат. Прехвърли няколко снимки в едър план на трупа на Мики Болдън, направени под различни ъгли и на различно разстояние. Не беше красива гледка. Джо почти изпита съжаление към разюздания негодник.

Хик, благочестив католик, промърмори една молитва и се прекръсти.

Джо, който също беше католик, но не чак толкова набожен, каза:

— Не е нужно да питам за причините за смъртта.

— Не е усетил нищо — каза патологът много по-безстрастно, отколкото Джо би очаквал от мъж с такова благо лице.

Джо посочи към една от снимките на айпада, тази с пистолета, лежащ на сантиметри от разтворената ръка на Мики.

— Кой е намерил оръжието му?

— Първите колеги, пристигнали на сцената на местопрестъплението, смятат, че от него не е стреляно скоро — каза Холстръм, — но са оставили колегите от отдел „Специални операции“ да го вземат.

— Добре. — Джо забеляза също така на снимката, че ръката на Мики е с ръкавици. Попита за тях.

— Докараха го с тях в моргата — каза патологът. — Сложих ги в найлонов плик. Един полицай ги взе, така че сега са в офиса на шерифа. Описани са всички вещи.

— Благодаря. Ще искаме рапорт от аутопсията колкото се може по-…

— Знам, знам. Вие, приятели, никога не казвате: „Не бързай, докторе. Когато стане — тогава“.

Той може и да приличаше на леприкон, но имаше характер на гърмяща змия. Джо реши, че не го харесва.

Оглеждайки близкия район, Джо забеляза два маркера, оставени в чакъла.

— Какво е имало тук?

— Дамската чанта на госпожица Бенет и дистанционното й — отвърна Холстръм. — Детективите ги взеха.

Погледът на Джо се стрелна по-надалеч, търсейки следи от плъзгане на токчета, които биха индикирали борба или че някой — Джорди Бенет — е била влачена. Но нямаше нищо такова.

— Никакви признаци за борба?

— Каквото виждате, това е. Продължаваме търсенето — добави Холстръм, посочвайки към свой колега на двеста-триста метра, който се беше навел и изследваше свободната повърхност на паркинга. — Но мениджърът, който също така държи бара, смята, че когато това се е случило, е имало паркирани петнайсет-двайсет превозни средства.

Хик, който забеляза, че са останали само пет, се обади:

— Трябва да са се изнесли масово.

Холстръм кимна.

— Открихме дузина пресичащи се следи от гуми на камиони и само няколко отпечатъци от обувки. — Той вдига ръце настрани.

— Никой ли не е видял да потегля кола? — попита Хик.

Холстръм поклати глава.

— Никой още не е свидетелствал. Но може да се появи някой.

— Да, а може да завали и сняг всеки момент. — Той хвана плата на мократа си риза и я повдигна от потното си тяло. Обръщайки се отново към Холстръм, попита: — Охранителни камери?

По-младият агент се усмихна безрадостно.

— Водопроводната система на това място е възможно най-изисканата. Тази „система“ е тоалетна отзад, която няма капак, но има ръчно написана табелка, предупреждаваща, че водата тече само понякога.

— Значи не им е до охранителни камери — произнесе Джо с безизразно лице.

— Не им е до охрана, точка. Освен ако не броите двете рязани пушки, които държат заредени зад бара.

Джо посочи към една отвратително изглеждаща локва на няколко крачки от предната броня на колата.

— Това повръщано ли е?

— За да съм точен — полусмлян чийзбургер, пържени чушки и много уиски — отвърна патологът.

— Кой е бил изисканият собственик? — поинтересува се Хик.

— Според един от първите колеги, пристигнали на местопрестъплението, младият мъж, който е намерил тялото, си е изповръщал червата — каза Холстръм. — Тук, а после три пъти вътре. За щастие, държат една кофа наблизо за тази цел.

— Къде е той сега? — попита Джо.

— Още е вътре. Накарахме го да почака, докато дойдете. Приключихме ли? — попита патологът.

Джо му благодари и после, главно напук, му напомни, че рапортът за аутопсията е важен фактор за разследването им. Като мърмореше, мъжът се отдалечи.

Джо се обърна към Холстръм:

— Приятен човек. — След това: — Под надслова „Какво става, по дяволите“, трябва да ви попитам има ли нещо полезно, което да ни кажете?

Холстръм разсеяно потърка бузата си.

— Не много, боя се. Колата е регистрирана на името на Джордан Бенет. Била е намерена отключена, но всички врати са били затворени. Един полицай й взе отпечатъци, но честно казано, не мисля, че тя е влизала вътре, след като е напуснала бара.

Джо каза:

— Значи е останала с онзи, който е убил Мики? — Тъй като никой от двамата агенти не отговори, нито предложи друга хипотеза, той продължи: — Добре тогава, тръгнала ли е с този тип доброволно, или по принуда?

Агент Холстръм погледна към Хик, който сви рамене.

— Пълно единодушие — каза Джо, — защото и аз не знам. — Той тръгна към входа на бара, извиквайки през рамо на Холстръм: — Уведоми ме незабавно, ако намериш нещо.

— Разбира се.

— Как се казваше детективът, с когото говори? — обърна се Джо към Хик, докато отваряше вратата.

— Клиф Мороу.

Мороу беше в средата на трийсетте и не се отличаваше с нищо, освен с облеклото си. Носеше бейзболна шапка, екипна тениска, треньорски шорти и прашни маратонки. Джо и Хик свалиха латексовите си ръкавици и се ръкуваха с него. Той обясни защо изглежда така:

— Тренирам отбора по софтбол на дъщеря си. Празнувахме победата тази вечер в една пицария, когато ме извикаха. Нямах време да се преоблека.

Човекът изглеждаше компетентен и готов да помага, може би дори облекчен да сподели разследването с тях.

— Хората тук таят много неприязън и гняв срещу Джош Бенет — каза той. — Местно момче.

— Което е станало лошо — каза Хик.

— Бяха позабравили това — каза детективът. — Но мнозина гледат на него като на фурнаджийска лопата.

— Което е много по-лошо от измамник — каза Джо.

Мороу се усмихна смутено.

— Според някои е така.

— А според вас? — попита го Хик.

— Аз съм полицай. Джош Бенет наруши закона.

Това беше прозаичен отговор, който Джо бе доволен да чуе.

— Значи въпреки местните връзки на Бенет имаме вашето пълно сътрудничество?

— Абсолютно, сър. Имате подкрепата на целия отдел „Специални операции“. Шерифът ми поръча да ви го кажа. Той вече сръфа задника на онзи полицай, който позволи госпожица Бенет да му се изплъзне. Още е млад и зелен. Работи от три седмици. Дори не знаеше защо е била наблюдавана. Всъщност на никого от нас не беше казано защо искахте да я следим.

Джо се престори, че не е чул неизказания въпрос. Може би трябваше да сподели причината за наблюдението с шерифа и да му покаже колко е сериозно. Може би ако го беше направил, тази задача щеше да бъде възложена на някой по-опитен. Но сега вече беше прекалено късно, белята беше сторена и той нямаше намерение да губи време да умува със задна дата.

— Осветлете ме набързо, детектив Мороу.

— Веднага щом с партньора ми дойдохме тук, ги отделихме за разпити. — Той посочи към една група не особено добре изглеждащи мъже и жени около бара.

Съдейки по мрачните им изражения Джо каза:

— Нека отгатна. Никой не знае нищичко.

Мороу се ухили.

— В общи линии. Но до този момент нищо не ме кара да мисля обратното. Партньорът ми разпита бармана в задната стая, но първоначалният извод е, че е бил невинен наблюдател, както останалите. По-наблюдателен, може би. И единственият, който е разменил няколко думи с Болдън и неговия придружител.

— И никой не знае самоличността на придружителя?

— Никой от местните не го е виждал преди тази вечер.

— Разбира се, че не — каза Джо. — Кога ли се е случвало да извадим късмет да получим името и адреса на първоначалния заподозрян. Къде е пистолетът на Болдън?

Мороу посочи към бара. Пистолетът беше в найлонов плик с етикет отгоре.

— Работният му инструмент — отбеляза Джо, докато изследваше оръжието с все още завинтен към дулото заглушител.

— Не е стрелял с него тази вечер — каза Мороу. — Цял пълнител, с изключение на куршума в цевта.

Джо вдигна плика за улики, който съдържаше малка червена чанта. Нямаше нищо специално в нея, освен това, че изглеждаше скъпа. Той се надяваше Марша никога да не закопнее да има такава.

Също на бара, в друг плик, бяха дистанционното за колата на Джордан Бенет, гилза червило, наречено „Ефирни криле“, кредитна карта, двайсетдоларова банкнота и шофьорска книжка от щата Луизиана.

— Дамата е пътувала с малко багаж — каза Мороу, докато Джо и Хик изследваха вещите една по една.

Подозрително липсваше мобилен телефон и Хик отбеляза това.

— И на мен ми направи впечатление — каза Мороу. — Закопчалката на чантата й беше отворена, когато я намерихме. Предполагам, че си е взела телефона.

— Но е оставила двайсетачка и кредитната си карта — отбеляза Хик.

— Това не е свързано с кражба — въздъхна Джо. — А с това коя е, кого познава и какво знае. — Той се обърна към Мороу. — В Тобаяс ли сте израснали?

— От осемгодишен.

— Доколко познавате семейство Бенет?

— Ами, говорехме си, питахме се един друг за здравето. Такива неща. Джош беше в моя клас, но не сме излизали заедно. Джорди беше с няколко години по-голяма от нас.

— Имало ли е някакво съперничество между тях? — попита Джо.

— Нищо сериозно. Не че знам, всъщност. Двамата бяха умни и изкарваха добри оценки. Тя движеше с популярните.

— А Джош — не?

— Той не беше чак толкова популярен и, казано честно, не беше близък с никого. Падаше си особняк, и не вкарвам в тази дума негативен смисъл. Беше вманиачен във видеоигри и такива неща.

— Тя е била социална, той — интелигентен. Правилно ли е да се каже така?

Мороу обмисли въпроса на Хик и кимна:

— Да, правилно е. Но като брат и сестра бяха близки.

Джо се оживи.

— О?

— Знаете какво се е случило с Джош, когато е бил малък?

Джо и Хикъм кимнаха.

— Ами, предполагам заради това Джорди винаги се грижеше за него. През последната си година в гимназията тя беше с онзи тип, един супер атлет. Пълен глупак, но, сами разбирате, желан. Един ден след часовете Джорди седяла с този в колата му на училищния паркинг. Говореше се, че са се карали. Във всеки случай Джош се приближил с мотора си. Не с „Харли“, не от такъв клас. Той и глупакът си разменили думи през прозореца на колата и Джош — дали случайно, дали нарочно — мненията се различават, блъснал решетката на колата на глупака с предната си гума.

Той млъкна за малко, поклати глава и продължи:

— Дори не направил вдлъбнатина, но онзи побеснял. Излязъл и заплашил, че ще откъсне главата на Джош. Развикал се, опитвайки се да събори Джош от мотора, наричал го какъв ли не. Джош не го е контраатакувал… или не е могъл. Но Джорди го направила. Излетяла от колата и въздала правосъдие на глупака, удряйки го във физиономията. Вярно, той сигурно тежал с петдесет, че и повече килограма от нея, но тя го простряла на земята. След това се качила на задната седалка на мотора на брат си и потеглили. Това бил краят на романса с глупака. Напуснала го, и доколкото знам, никога повече не разменила с него дума.

Джо се замисли над историята, след това гледа дълго Мороу, преценявайки доколко може да му се вярва.

— Чудиш се защо поискахме Джорди Бенет да е под наблюдение по-рано тази седмица? Ами, ето затова.

Интелигентните очи на детектива регистрираха важността на казаното от Джо. Той подсвирна леко.

— Вие — ФБР, имам предвид — сте държали това в тайна.

— Да — отвърна Джо. — Но това не означава — искам да кажа: в никакъв случай не означава, — да се разпространява, докато бюрото не реши.

— Заради това, което Били Панела може да направи, ако се разчуе.

Хик кимна:

— Именно. Това, което ни тревожи, е, че новините вече сигурно са стигнали до Панела, където и по света да се е скрил. Иначе защо Мики Болдън е бил тук тази вечер? Защото е бил наемникът на Панела.

— Ни най-малко не ме натъжава, че Мики вече не е наша грижа — каза Джо. — Но в картинката е този друг мъж, който явно никак не се плаши от оръжия. Засега е неизвестен.

— И в същото време Джорди Бенет изчезна. — Проумявайки сериозността на ситуацията, Мороу свали бейзболната си шапка и избърса челото си с опакото на ръката си. — Открихме номера на мобилния й телефон едва преди десет минути. Петък вечер е. Всички са излезли. Но най-после се свързахме с нейната секретарка. Тя ни даде номера на госпожица Бенет и започнахме да й звъним.

— Нека позная — прекъсна го Хик. — Нищо.

— Не се включва дори гласова поща.

— Нашият призрачен „приятел“ трябва да е достатъчно умен да извади батерията, така че да не може да бъде проследен — каза Джо. — Намерихте ли телефон у Мики?

— Не — отвърна Мороу.

— Няма съмнение, че онзи е взел и него. — Джо сложи ръце на кръста си и изруга тихо. — Този неидентифициран придружител на Мики започва да ме притеснява.