Филипа Грегъри
Три сестри, три кралици (92)

Дворецът Холирудхаус, Единбург
Шотландия, пролетта на 1526 г.

Най-после мога да се върна в Единбург и да видя сина си. Повече от година той е под опеката на Арчибалд и аз не успявам да направя нищо, освен да му пиша и да му изпращам малки подаръци, и да го моля да помни, че майка му го обича и би била при него, ако може. Не мога да забравя студенината в гласа му, раздразнението, изписано на лицето му. Той обвинява мен за поражението ни — и е прав. Аз обвинявам себе си.

Удивително е, че именно брат ми Хари прави завръщането ми в двора възможно. Хари нарежда на Арчибалд да ми дава рентите и доходите от имотите ми, вместо да ги задържа за себе си. Хари казва, че трябва да ми бъде позволено да виждам сина си. Хари казва на Арчибалд, че е редно да получа развод, ако наистина може да се докаже, че бракът е бил недействителен от самото начало. Хари е променил мнението си изцяло; държи се съвсем различно. Простил ми е, иска да бъда щастлива.

Удивена съм. Не мога да разбера тази коренна промяна в мисленето му, която ми е донесла такава добра възможност. Толкова съм окрилена и съм изпълнена с такава надежда, че пиша на него и Катерина и им благодаря за добротата им към мен, и им обещавам признателността си, и верността си към родната ми страна. По някаква причина кралското благоволение се е върнало при мен, и аз отново съм приета в семейството. Не зная защо внезапно отново съм обичана, но съм благодарна като бито кученце, което се присвива, за да близне ръката, държала камшика. Хари разполага с цялата власт и внезапно отново ме дарява с благоволението си.

Мери е тази, която обяснява:

Сигурно си научила, че момичето Болейн, Мери Кери, роди момче. Нашият брат, кралят, е доволен, както е доволен всеки мъж, когато може да покаже пред света здрав син. Това е второто му здраво незаконородено момче. Ще го нарекат Хенри, но ще вземе фамилията на съпруга, Кери. Това спестява на кралицата унижението от още едно копеле с фамилия Фицрой, но това е единственото, което й е спестено. Всички знаят, че момчето е син на краля, а следователно всички знаят, че трябва кралицата да е виновна, задето имат само едно дете, и при това — крехко момиче. Катерина пости повече от всякога, не хапва почти нищо на вечеря, а власеницата е ожулила до кръв кожата по раменете и бедрата й. Наистина мисля, че тя ще измъчва плътта си до смърт, и тогава Хари ще бъде свободен. Ще бъдеш съкрушена, ако я видиш, ти, която я обичаш толкова много. Аз, другата й сестра, не мога да сторя нищо, освен да я гледам как се самоизмъчва. Непоносимо е.

Момичето Болейн, Мери, изглежда е изгубило вниманието на брат ни, който сега открито ухажва и търси благоволението на сестра й Ан Болейн. Тя се разпорежда като кралица из двора, сякаш е от кралско потекло. Няма да повярваш, ако ти опиша как това момиче с нищожен произход се държи в един кралски двор, в нашия двор. Дори на нас с теб, като принцеси по кръв, никога не са ни били позволени тези свободи. Тя върви пред другите винаги, когато може, а също и когато не е редно, а Хари я въвежда на вечеря и я извежда на танц, все едно, че е кралица. Напълно необичайно е, но тя върви пред херцогини, сякаш има това право. Катерина се усмихва с достойнство на светица, но всеки може да види, че е на ръба на отчаянието. От мен се очаква да се възхищавам и да придружавам момичето Болейн, и аз често казвам, че съм неразположена, или твърде уморена, или че трябва да се прибера у дома. Преструвам се на болна, за да не изглежда, че съм на служба при нея. Наистина, тя успява да нагласи нещата именно така. Решава да направи нещо, поглежда към Хари, и в следващия миг всички бързаме да изпълним желанието й. Това е като някаква ужасна драма, описваща кралски двор, в която актьори се опитват да играят ролите на кралски особи. Тук вече изобщо няма никакво изящество, нито смях, нито красота, има само позиране и горчив смях, ужасния цинизъм на младите, и самотата на кралицата.

Това, което влошава допълнително положението, е че според мен тя още не е негова любовница. Тя играе ролята на обезумяла мъчителка, която не го оставя на мира, но въпреки това отказва да му се отдаде. Постоянно го докосва и докосва устните си, гали го и слага ръце върху собствената си тясна талия, но не му позволява нищо повече. Изглежда, че го обича с почти греховна любов, но отказва да прегреши. А щом не желае да бъде негова метреса — какво ще стане? Чарлс казва, че ако Хари само успее да се люби с нея набързо, всичко ще приключи за седмица, но Чарлс вечно говори такива неща, а мадмоазел Болейн не е момиче, с което просто да се любиш набързо.

Спомняш ли си, когато бяхме деца и сър Томас Мор доведе Еразъм да ни посети, и Хари не можеше да мисли за нищо друго, докато не съчини поема, и я прочете на глас пред великия философ? Държи се по този начин и сега. Иска тя да го смята за изключителен. А когато за пръв път видя сестра ни Катерина? Пак е такъв. Изглежда, че не може да бъде себе си, освен ако тя не му се възхищава. Поръчал си е нови дрехи, пише поезия, опитва се да се изтъкне като момче, омаяно от глупава любов. Катерина пости и се моли за душата му. Аз също.

Сега зная защо Хари проявява такова разбиране към мен. Сега зная защо правилата на Катерина вече не важат за всички ни. Усещам на езика си вкуса на триумфа, танцувам жига по мелодията на песента в главата ми. Най-после властта на Катерина над Хари намалява. Той има момче, каквото тя не е могла да му даде, и мисли за това момче като за свой наследник. Сега друга жена му роди второ момче и е болезнено очевидно, че Катерина е виновна, задето Хари няма законен син и наследник за новоспечелената корона на Тюдорите. От години разочарованието и скръбта на Катерина са били разочарование и скръб и за Хари, нейният отказ да се съмнява в Божията воля е пример за него, придържането й към законите за неподлежащия на прекратяване брак са били единственият й отговор на тяхното разочарование. Но вече не е така. Сега той може да види с очите си, че Бог не иска той да умре без син и наследник. Сега той има второ момче в люлката — сякаш Бог казва на света: Хари може да се сдобие с момче, Хари ще има синове — през цялото време Катерина е била тази, която не може да износи и да роди момче. Това не е скръб, изпратена от Бог, за да съкруши онази златна двойка, която сякаш имаше всичко, това е скръб, изпратена от Бог на Катерина, единствено на нея. Бракът им не е мачтата, в която трябва да се вкопчат при крушението на надеждите им, именно самият им брак е претърпелият крушение кораб, крушението на Катерина. Без нея Хари може да има син.

Затова много се съмнявам, че Катерина ще ми нареди отново да се върна при съпруга си, и се съмнявам брат ми да настоява, че бракът е до смъртта. Сега разбирам защо е казал на Арчибалд, че ако има убедителни доказателства за допускане на развод, тогава дори един развод между кралски особи от династията на Тюдорите може да се осъществи. Сега зная, че Хари, провъзгласен за Защитник на вярата, който заявяваше, че бракът трябва да продължи до смъртта, вече не мисли така.

А Катерина, сестрата, която ме заплаши, че няма да й бъда сестра, може да открие вместо това, че не е съпруга. А аз ще трябва да съм ангел небесен, за да не си помисля, че коравосърдечието й към мен получи справедливо възмездие.

* * *

Ще се срещна със сина си в личния му кабинет, в присъствието само на бившия ми съпруг, Арчибалд, и доверения настойник на Джеймс, Дейви Линдзи. Условието е да не ме придружава никой; трябва да дойда сама. Безсмислено е да се противопоставям на присъствието на Арчибалд, тъй като самият той има власт, голяма колкото на крал; управлява съвета, настойник е на Джеймс. Разполага с всички правомощия.

За тази среща се обличам грижливо в рокля в тъмнозеления цвят на Тюдорите, с по-светлозелени ръкави и огърлица от смарагди, и смарагди върху шапчицата. Питам се дали Джеймс ще ме намери много променена. На трийсет и шест години съм, вече не млада жена, откривам няколко сребристи косъма на слепоочията си. Отскубвам ги и се питам дали сред златото на Мери също вече има сребро? Понякога си мисля, че изглеждам така, сякаш съм имала тежък живот, живот на постоянна борба, а после в други моменти се виждам за миг в огледалото как се смея, и си мисля, че съм все още красива жена, и ако само можех да се омъжа за човека, когото обичам, и да видя сина си на трона на Шотландия, бих могла да бъда щастлива жена и добра съпруга.

Двойните врати на кралския кабинет — който някога беше мой личен кабинет — се разтварят, и аз влизам вътре. Както обеща Арчибалд, стаята е празна, ако не броим него, Дейви и сина ми, който е седнал на трона; краката му едва стигат до пода. Забравям речта, която съм си подготвила, и изтичвам към него.

— Джеймс! О, Джеймс! — възкликвам. Рязко спирам и се снишавам в реверанс, но той вече е слязъл от трона, изтичва надолу по стъпалата и се хвърля в прегръдките ми.

Той е моята любов, той е моето момче, различен и въпреки това напълно непроменен. Притискам го силно към себе си и усещам топлата му глава под брадичката си; пораснал е, откакто го видях за последно. Освен това тялото му е наедряло, а ръцете му около кръста ми са силни. Той казва: „Почитаема майко“, и чувам забавната дрезгавина на момче, чийто глас започва да се изменя. Ще изгуби детинския си дискант и няма да го чуя никога повече. Мисълта за това ме кара да изхлипам, и той се вглежда в лицето ми и честните му лешникови очи се взират право в мен, и разбирам, че съм си го върнала, точно какъвто беше. Простил ми е, липсвала съм му. Така съжалявам, че излъгах надеждите му, но съм толкова изпълнена с наслада да го прегръщам отново! Той се усмихва и аз бръсвам сълзите от очите си и му се усмихвам в отговор.

— Почитаема майко… — е всичко, което успява да каже.

— Щастлива съм… — не мога да довърша изречението, не мога да си поема въздух. — Толкова съм щастлива, толкова щастлива.

* * *

Възторгът ми, че виждам Джеймс отново, ме кара да съм благодарна на Арчибалд, че ме допусна отново в Единбург. Маргарет отново е моя дъщеря, идва в покоите ми всеки ден, надзиравам учебните й занимания и тя живее под моите напътствия. Арчибалд има пълна власт над съвета на лордовете; никой не смее да му се противопостави. Ако беше пожелал да ми забрани да вляза в града, можеше да го стори, и никой нямаше да ме защити. Щедър е с мен — не мога да го отрека. Служи на Хари, следва желанията на Англия: всъщност няма избор, но въпреки това се държи мило с мен.

— Нима е възможно наистина да се боиш от мен? — пита с ниския си гальовен тон. — Когато си помисля за кралицата, каквато беше, когато се срещнахме най-напред — ти не се страхуваше от нищо, а аз бях толкова низш служител в домакинството ти, че дори не ме забелязваше. Ами когато се изправи срещу мен зад топовете и те видях да се усмихваш през дима! Не повярвах дори за миг, когато казаха, че се боиш от мен. Не може да те е страх от мен, Маргарет.

— Не ме е страх — казвам, обзета за миг от дързост.

— Разбира се, че не. Ти беше в живота ми като луна на моя хоризонт — съвсем не като обикновена жена.

— Не знаех, че се чувстваш така — казвам предпазливо.

— Разбира се. Ние сме любовници, ние сме съпруг и съпруга, станахме родители на прекрасна дъщеря, бяхме от двете страни на оръдие, но всеки от нас винаги е бил най-важният човек за другия. Не е ли вярно? За кого мислиш през по-голямата част от деня? За кого мислиш всеки ден? За кого според теб мисля аз през цялото време? През цялото време?

— Това не е същото като да обичаш някого — възразявам. — Не искам да чувам никакви думи за любов. Зная, че имаш друга жена; ти знаеш, че обичам Хенри Стюарт. Ще се омъжа за него, ако папата ми даде разрешение за развод.

Той се разсмива и прави жест с ръка, сякаш за да каже, че Хенри Стюарт не означава нищо за него.

— Не, Господи, не, не е същото като обичането, нещо повече е — казва той. — Много повече. Любовта идва и си отива; ако продължи колкото една балада или приказка, това е достатъчно дълго. Сега всички знаят това, включително и кралицата на Англия, Бог да я благослови. За нея любовта е свършила. Но принадлежността продължава. Ти си нещо повече от поредната любов в живота ми. Аз съм нещо повече от фаворит. За мен ти винаги ще бъдеш първата звезда в здрача.

— Говориш за луна и звезди — казвам малко задъхано. — Да не си решил да ставаш поет?

Той ми отправя бавна, прелъстителна усмивка и прошепва:

— Защото именно в нощите мисля за теб. Именно нощите с теб ми липсват най-много.

* * *

Нежността на Арчибалд към мен и щедростта му към сина ми продължава, защото той убеждава съвета да провъзгласи Джеймс за крал през лятото, на четиринайсетгодишна възраст. Сега, най-сетне, служителите, които водят домакинството на Джеймс и управляват от негово име, са отпратени. Френските настойници си отиват, лордовете от съвета губят постовете си, ние с Джеймс можем да изберем сами служителите в домакинството си и да се разпореждаме. Възторжено започваме да съставяме списъци на хората, които ще изберем да ни служат, но не става така, както сме се надявали. Вместо да ни позволи да назначим избраните от нас хора, Арчибалд се заема с цялата работа. Назначава свои собствени хора в кралското домакинство и виждаме, че Джеймс все още ще бъде крал само по име.

Всички писма се изпращат, подпечатани от Джеймс, но се диктуват от Арчибалд и се преписват от неговите писари. Цялото богатство се отчита и пази от ковчежника на Арчибалд, охранявано от войниците в замъка. Арчибалд отново държи всички пари. Кралската гвардия отговаря пред капитаните на Арчибалд и пред самия Арчибалд; всички до един са от клана Дъглас. За външния свят Джеймс е крал, но зад високите стени той не е нищо повече от заварен син на Арчибалд. Аз съм вдовстваща кралица, но първо и преди всичко съм съпруга на Арчибалд.

Не се съмнявам, че Арчибалд възнамерява това да продължи вечно: на Джеймс никога няма да му бъде позволено да поеме властта си, аз никога няма да назначавам сама служителите в домакинството си, никога няма да бъда свободна от господството на Арчибалд. Архиепископът на Сейнт Андрюс, Джеймс Бийтън, който беше мой толкова ожесточен враг в миналото, още е оскърбен от загубата на поста си като лорд-канцлер, и успява да ме пресрещне в параклиса в Холирудхаус, когато се моля сама, за да ми предложи подкрепата си. Казва, че другите ще последват примера, който ще дам. Казва, че ще ми помогнат да освободя Джеймс от властния му втори баща.

Но като начало трябва да се махна оттук. Всеки ден, в който седя на масата на Арчибалд с Джеймс до себе си, усилва убеждението, че сме се помирили. Всеки път, когато той ми поднася най-хубавия резен месо или първата глътка от най-хубавото вино, изглежда, че служи на съпругата си любящо и почтително. Дори Джеймс хвърля погледи към мен, за да се увери, че не изпадам под влиянието на чара на Арчибалд. Мисля си за луната на хоризонта и първата звезда по здрач и казвам на Джеймс, че трябва да замина.

Той пребледнява.

— И да ме оставите тук? С него? Отново?

— Длъжна съм — казвам. — Не мога да събера поддръжници, докато съм под един и същ покрив с Арчибалд. Той ме следи денонощно. А не мога да пиша до Лондон за помощ, докато той плаща на пратеника и чупи печата.

— Кога ще се върнете? — пита синът ми хладно. Чувствам как сърцето ми се присвива от болка от начина, по който крие страха си зад рязък тон.

— Надявам се да се върна след броени месеци, навярно дори начело на армия — обещавам му. — Няма да бездействам, можеш да си сигурен в това. Ще те измъкна от него, Джеймс. Ще те освободя.

Той изглежда толкова нещастен, че казвам:

— Франсоа Френски се освободи, а никой изобщо не мислеше, че това ще стане.

— Ще съберете армия? — прошепва той.

— Да.

— Заклевате ли се в честта си?

Прегръщаме се много силно за момент.

— Върнете се за мен — казва той. — Почитаема майко, върнете се.