Филипа Грегъри
Три сестри, три кралици (62)

Замъкът Бейнардс, Лондон
Англия, май 1516 г.

Катерина ми изпрати дребен бял ездитен кон за тържественото ми влизане в Лондон. Изпрати ми златни диадеми, тежки и триъгълни, в стила, който предпочита. Изпрати ми рокли, и скъпи платове за още рокли. Мисля си, че именно тя е наредила големите дървени мебели да бъдат поставени във всички стаи на замъка, а по всички подове да бъдат разпръснати свежи тръстики с ливадник и лавандула. Със сигурност е назначила управителите на домакинството ми, така че то да може да бъде управлявано като в голям дворец, а нейният управител е купил храната в килерите за продукти. Кралят плаща на хората от домакинството ми: Томас Болейн, който реже и поднася месото на трапезата ми, шамбеланът ми, всички йомени — вратари, икономи и стражи — и за дамите, които ме обслужват. Катерина ми е заела накити, в добавка към наследството, което най-сетне изпрати в Морпет, имам кожи от кралския гардероб и ръкави, подплатени с кралски хермелин.

А после, накрая, тя идва лично. Една от дамите й, съпругата на сър Томас Пар, пристига сутринта да ми каже, че кралицата ще има удоволствието да ме посети следобед, ако желая. Казвам, че това ще бъде радост за мен, но съгласието ми не е нищо повече от формалност, както и двете с Мод Пар знаем. Катерина може да дойде, независимо дали ми е удобно или не. Тя е кралица на Англия; може да прави всичко, каквото пожелае. Стисвам зъби, когато си помислям, че ще идва и ще си отива, когато пожелае, а аз й дължа благодарност за вниманието.

Чувам тропота на почетната й стража, която я придружава по Дауър Гейт, и чувам приветствените възгласи, които я следват. Англичаните обичат испанската принцеса, която дълго и търпеливо чакаше деня, когато най-сетне ще бъде кралица. Не мога да я видя от прозореца си, макар да притискам лице към стъклото. Трябва да седна на трона си в залата за аудиенции, за да я изчакам да пристигне.

Разтварят широко вратите. Изправям се на крака и тръгвам да я поздравя, защото независимо как я помня от момичешките ни години — бледа, скръбна, бедна, — сега тя е кралица на Англия, а аз съм кралицата на Шотландия в изгнание и аз, а не тя, съм тази, която се надява късметът й да се промени. Правя й реверанс, тя също ми прави реверанс, после разтваря ръце и се прегръщаме. Изненадана съм от сърдечността й. Потупва ме по лицето и отбелязва колко съм се разхубавила, каква прекрасна коса имам. Колко ми отива роклята.

Отправям й един изпитателен поглед, и ми идва да се разсмея на глас. Надебеляла е след пет бременности, кожата й е станала восъчна и без блясък. Прекрасната й златиста коса е скрита под неугледна шапчица, цялата й шия е окичена с верижки, стигащи чак до широкия й кръст, разпятие виси на шията й; всички пръсти на малките й, закръглени ръце са окичени с пръстени. Забелязвам с чувство на недостойно тържество, че всичките й трийсет години й личат, изглежда уморена и разочарована, а аз все още съм млада жена, изпълнена с надежди.

Тя казва веднага:

— Да не говорим тук сред всички. Може ли да отидем в личния ви кабинет? — и отново долавям онзи познат, дразнещ испански акцент, който тя така показно си запази, мислейки си, че я прави специална, след четиринайсет години говорене на английски.

— Разбира се — казвам и макар да живея тук, трябва да се дръпна назад и да я поканя в стаята встрани от залата за аудиенции, точно преди личните ми покои.

Съвсем свойски тя се настанява в прозоречната ниша и ми прави знак да се присъединя към нея, седнала до нея на същата височина, сякаш сме равни. Нейните и моите дами сядат на столчета достатъчно далече, за да не ни чуват, макар че всичките си умират да разберат как ще се сприятелим, когато всички знаят, че между нас има толкова много неща, и толкова много от тях са лоши.

— Изглеждате толкова добре — казва тя топло. — Толкова привлекателна! След всичко, което понесохте.

— Вие също — лъжа. Когато я видях за последно, тя беше млада вдовица, надяваща се напук на всичко, че баща ми ще й позволи да се омъжи за Хари, крехка в черните си дрехи, изящна като кукла. Сега е постигнала най-съкровеното си желание, и е открила, че не е удовлетворена. Те се ожениха по любов — пламенна момчешка любов от негова страна, — но преживяха петте й бременности, резултатът от които е само едно здраво дете, и то момиче. Хари си взема любовница всеки път, когато Катерина е бременна, а тя е бременна почти всяка година. Те не са златната двойка от нейните блянове. Сигурно си е мислила, че ще бъдат като майка й и баща й, еднакво горди, еднакво прекрасни, еднакво могъщи, влюбени завинаги.

Не стана така. Хари е станал по-висок и по-красив, по-богат и по-царствен, отколкото би могла да се надява, и хвърля огромна сянка над нея — над всички. Тя е уморена, измъчва се от неразбираеми болки. Бои се, че Бог не е благосклонен към брака им, и прекарва половината си ден на колене, питайки Го каква е волята Му. Не притежава нищо от лъчезарната увереност на майка си, кралицата-кръстоносец. Сега идва да се сприятели с мен, но дори тук носи със себе си вина. По ръцете й има кръв, изпратената от нея армия уби моя съпруг, и аз не го забравям.

— Надявам се, че можете да останете при нас дълго време — казва тя. — Би било такова удоволствие и двете сестри на краля да ни гостуват в двора.

— И двете ли? Мери много време ли прекарва тук? — питам. — Не мислех, че може да си позволи да живее в двора.

Катерина поруменява.

— Идва често — казва тя с достойнство. — Като моя гостенка. Станахме много добри приятелки. Зная, че копнее да ви види.

— Не зная колко дълго мога да остана, ще трябва да си отида у дома веднага щом шотландските лордове приемат моето управление — казвам. — Това е мой дълг. Не мога да изоставя страната на съпруга си.

— Да, призована сте за голяма задача — казва тя, — в страна, която, зная, не е лесна за управляване. Толкова съжалявах за смъртта на вашия съпруг, краля.

За момент изгубвам дар слово. Не мога дори да й отправя гневен поглед. Не мога да разбера как смее да говори за смъртта му, сякаш е далечно събитие, извън контрола на когото и да било.

— Случайностите на войната — казва тя.

— Необикновено жестока война — отбелязвам. — Никога преди не съм чувала за английски войски, на които е наредено да не вземат пленници.

Тя има благоприличието да добие смутен вид.

— Тези погранични войни винаги са жестоки — казва. — Както когато се бият съседи. Лорд Дейкър ми съобщи…

— Именно той е намерил тялото на съпруга ми.

— Толкова тъжно — прошепва тя. — Толкова съжалявам — извръща лице и, прикрита от огромната диадема, бърше очи. — Простете ми. Неотдавна изгубих баща си, и съм…

— Казаха ми, че след Флодън сте тържествували — прекъсвам я, внезапно намерила смелост да говоря открито.

Тя свежда глава, но не се отдръпва от истината:

— Вярно е. Разбира се, че се радвах да опазя Англия, докато кралят отсъстваше, и сам се сражаваше. Това беше дългът ми като негова съпруга и кралица. Казаха, че кралят на шотландците възнамерявал да тръгне към Лондон. Няма да повярвате колко се страхувахме всички от идването му. Разбира се, че се радвах, защото спечелихме. Но ми беше много мъчно за вас.

— Изпратихте жакета му на Хари. Окървавения му жакет.

Възцарява се дълго мълчание. После тя се изправя с достойнство, каквото не съм виждала у нея никога преди.

— Да, изпратих го — казва тихо. Зад нея всичките й дами също се изправят, а с тях и моите. Не могат да седят, когато кралицата на Англия стои права, но никой не знае какво да прави. Смутена, аз също се изправям. Нима вече си тръгват? Нима кралицата е оскърбена? Нима дръзнах да се скарам с кралицата на Англия, докато съм отседнала в къща, предоставена ми от нея, първия свестен покрив, който имам над главата си от месеци насам?

— Изпратих го — казва тя тихо. — За да узнае кралят на Англия, сражаващ се за страната си, че неговата северна граница е в безопасност. За да знае, че съм изпълнила дълга си към него, моя съпруг, макар че това струва живота на вашия съпруг. За да знае, че английските войници са триумфирали. Защото се радвах, че ние сме триумфирали. Съжалявам за това, скъпа сестро, но това е светът, в който живеем. Дългът ми винаги е преди всичко към съпруга ми; Бог ни събра, никой човек не може да ни раздели. Дори обичта, която храня към вас и близките ви, не може да застане между мен и моя съпруг, краля.

Тя е толкова изпълнена с достойнство, че се чувствам глупава и недодялана до гордата й осанка. Никога не съм мислила, че ще видя Катерина да се издига така до висотата на своя сан на кралица. Спомням си как я гледах отвисоко, когато тя беше бедна жена на издръжка в двора, никога не съм знаела, че има у себе си тази правдива гордост. Сега виждам, че тя наистина е кралица, и е била кралица в продължение на седем години, докато аз изгубих трона си и се омъжих за лорд, който дори не живее с мен.

— Разбирам — казвам със слаб глас. — Разбирам.

Тя се поколебава, сякаш вижда себе си за пръв път, изпълнена с достойнство, на крака, готова да излезе от покоите ми.

— Може ли да седна отново? — пита с лека усмивка.

Това е проява на вежливост от нейна страна, тъй като не е нужно да пита.

— Моля.

Сядаме заедно.

— Погребахме го подобаващо — казва тя тихо. — В църквата на братята-обсерванти^[1]. Можете да посетите гроба му.

— Не знаех — сподавям едно ридание. Изпитвам повече смущение, отколкото каквото и да е друго чувство. — Дори не знаех това.

— Разбира се — казва тя. — И поръчах да отслужат литургии за него. Съжалявам. Това сигурно е било ужасно време за вас. А след скръбта ви последваха и по-лоши времена.

— Казват, че това не е неговото тяло — прошепвам. — Говори се, че са го виждали след битката. Че на тялото, което сте донесли в Англия, нямало трънен пояс.

— Хората вечно си измислят истории — отвръща тя, непоклатима като скала. — Но ние го погребахме с почести като крал, ваша светлост.

Не мога да я стресна, не мога да я смутя.

— Можете да ме наричате Маргарет — казвам. — Навремето винаги ме наричахте така.

— А вие можете да ме наричате Катерина — казва тя. — И се надявам да бъдем както сестри, така и приятелки. Може би ще успеете да ми простите.

— Благодаря ви за роклите и за всичко останало — казвам смутено. — Зарадвах се да получа наследството си.

Тя слага ръка върху моята.

— Всичко това просто ви се полага — казва кротко. — Би трябвало да получите отново трона си, и богатството на Шотландия. Моят съпруг, кралят, се закле, че отново ще получите всичко, което е ваше, и той ще се погрижи това да стане, а аз ще се застъпя за вас.

— Признателна съм — казвам, макар че ми струва много да й кажа такова нещо.

Дланта й е топла, пръстените тежат върху малките й пръсти.

— Не бяхме добри сестри една за друга преди — казва тя тихо. — Много се страхувах, че никога няма да се омъжа за брат ви, бях изпълнена с тъга по дома си и ужасно бедна. Не знаете през какво изживях през годините, докато чаках. Никога не бях щастлива, след като майка ви почина. След като тя си отиде, се чувствах така, сякаш бях изгубила единствената си приятелка в семейството.

— Баба ми… — подемам.

Тя свива рамене. На шията й проблясват рубини.

— Нейна светлост майката на краля никога не се е интересувала от мен — казва кратко. — Щеше да ме изпрати у дома, ако можеше да го стори. Опита се да каже… — тя млъква, без да довърши. — О! Всевъзможни неща. Опита се да предотврати женитбата ми с принца. Настройваше го против мен. Но когато се възкачи на престола, той ме взе за жена, въпреки всичко.

— Тя винаги е имала амбиции за него — казвам тихо. И беше права, помислям си — той можеше да получи нещо по-добро от вдовица, която не може да роди син.

— Затова разбирам какво е да сте далече от дома си, и да мислите, че никой не го е грижа за вас, че сте в опасност и никой не иска да ви помогне. Беше ми много, много мъчно, когато научих, че сте овдовяла и сте изгубили попечителството над сина си. Тогава се зарекох, че ще направя каквото мога, за да ви помогна, и да ви бъда добра сестра. И двете сме Тюдор. Редно е да си помагаме.

— Винаги съм мислила, че гледате отвисоко на мен — признавам. — Винаги сте ми се стрували толкова надменна и важна.

Сребристият й смях кара дамите й да вдигнат погледи и да се усмихнат.

— Ядях уловена преди ден риба, която купувахме евтино от пазара — казва тя. — Заложих блюдата си за хранене, за да плащам на прислугата си. Бях принцеса в дрипи.

Стискам ръката й в своята.

— Аз също бях принцеса в дрипи — казвам тихо.

— Знам — казва тя. — Затова настоях пред Хари да изпрати армия, за да ви постави обратно на трона.

— Ще ви послуша ли? — питам любопитно, мислейки си как Джеймс щеше да ме погъделичка с пръст под брадичката и да тръгне да изпълнява собствените си планове, пренебрегвайки всичко, което съм казала. — Приема ли съветите ви?

По лицето й преминава сянка.

— Преди ги приемаше — казва тя. — Но напоследък Томас Улзи е станал много важен. Знаете ли, че съветва краля по всички въпроси? Той е лорд-канцлер, много способен, много способен мъж. Но мисли само как да направи онова, което желае кралят. Не мисли дори за Божията воля, а само за желанието на краля. Всъщност, вече се случва много рядко някой да съветва краля в противоречие с желанията му.

— Той е кралят — казвам категорично. Наистина, изобщо не я разбирам; защо трябва някой да го съветва в противоречие с желанията му?

— Но не е непогрешим — казва тя с едва забележима усмивка.

— Томас Улзи подкрепя ли връщането ми в Шотландия? Сигурно иска най-доброто за дъщеря ми, като неин кръстник?

Тя се поколебава.

— Мисля, че той има по-велики планове за вас, не само завръщането ви — казва. — Знае, че шотландците трябва да ви приемат и че момчето ви трябва да бъде под вашата опека, но мисля, че той се надява…

— Надява се на какво? — питам.

Тя свежда глава за миг, като за молитва, сякаш трябва да обмисли следващите си думи.

— Смятам, че се надява настоящият ви брак да бъде анулиран и да се омъжите за императора.

Толкова съм потресена, че не казвам нищо. Само я гледам със зяпнала уста.

— Какво? — казвам, когато успявам да проговоря. — Какво?

Тя кимва.

— Помислих си, че не знаете за това. Томас Улзи играе с високи залози в Европа. Би бил много доволен да има съюзник, обвързан чрез брак с Англия, за да се противопостави на Франция. Особено сега, когато се опитва да прогони французите от Шотландия.

— Но аз вече съм омъжена! Какво си въобразява той?

— Лорд-канцлерът смята, че бракът ви би могъл да бъде анулиран — казва тя тихо. — А после Хари отбеляза, че съпругът ви не ви е придружил, макар да имаше разрешение за свободно преминаване. Хари сметна, че може да сте се отчуждили. Смяташе, че може на драго сърце да се съгласите на раздяла.

— Арчибалд има задължения в Шотландия! Лично казах това на краля. Обвързан е от честта си…

— Ще бъдете императрица — отбелязва тя.

Това отново ме кара да замлъкна. Като съпруга на императора на Свещената Римска Империя ще бъда владетелка на огромни земи, на половин Европа. Ще имам по-висок сан от Катерина. Всъщност ще бъда омъжена за неин сродник. Мери, съпругата на незначително парвеню като Чарлс Брандън, няма да представлява нищо до мен, ще трябва да ме обслужва, превивайки коляно. Няма да видя никога повече никой от тях, и ще бъда по-богата от брат ми Хари. Това е предопределената съдба, която ми се изплъзна, когато обмислях императора и краля на Франция като съпрузи, а после открих, че кралят на Франция ме е пренебрегнал заради малката ми сестра. Когато се омъжих за Арчибалд, изгубих шанса си да бъда една от големите владетелки на Европа. Сега пред мен отново се разкрива възможността за величие.

— Как може да бъде направено?

Катерина вече не се усмихва. Отдръпва ръце от моите, сякаш докосването до една невярна съпруга може да я зарази.

— Сигурна съм, че ако дадете съгласието си, лорд-канцлерът ще намери начин — казва тя хладно. — Аз изпълних задачата си, като ви попитах дали бихте го обмислили. Кралят казва, че Шотландия е била отлъчена от църквата по времето, когато сте се омъжили за графа на Ангъс. Лорд-канцлерът твърди, че никой брак, сключен през това време, не може да е валиден. Освен това съпругът ви е бил сгоден за друга жена, нали? Лорд-канцлерът ще потвърди, че е било истински брак, а не просто годеж. Че съпругът ви е бил женен за Джанет Стюарт, а това е брак, сключен преди вашия, и докато Шотландия е била в лоното на Рим. Бракът му с нея предшества вашия, и вашият не е бил валиден.

— Не е бил женен. Той никога не я вижда! — заявявам ожесточено. — Не се интересува от нея. Ожени се за мен. Беше свободен да се ожени за мен. Верен ми е.

Катерина ме гледа и разбирам, че мрачността в погледа й не се дължи само на загубата на четирите й бебета. Разочарована е и от Хари.

— Няма значение дали един съпруг е верен или не — казва тя тихо. — Няма значение вас ли обича, или друга. Това, което има значение, е че сте се заклели пред Бог да бъдете заедно. Свещеникът е бил свидетел на обетите ви, но вие сте ги дали пред Бог. Един брак не може да бъде разтрогнат, защото велики мъже искат една жена да бъде свободна. Един брак не може да бъде разтрогнат, защото един съпруг е имал лекомислието и слабостта да се влюби в друга жена. Един истински брак, сключен пред Бога, не може да бъде разтрогнат, никога — погледът й се зарейва от мен към компаньонките й, нейните придворни дами, бъбрещи помежду си, за да убият времето, докато успеят да се върнат в двореца Гринич и да вечерят с мъжете. Една или повече от тях сигурно са привлекли погледа на краля, една или повече сигурно вече са били в леглото му, една или повече сигурно се надяват да бъдат.

— Зная това — казвам. — Зная, че нищо не е по-важно от брачните клетви. Арчибалд и аз изрекохме тези обети. Той е мой съпруг и ще бъде такъв до смъртта.

Катерина свежда глава.

— В това вярвам — казва тя тихо. — Ако Хари ме попита за мнението ми, ще му кажа, че сте женени пред Бог и че нито лорд-канцлерът, нито императорът на Свещената Римска Империя, нито дори самият крал на Англия могат да променят това.