Филипа Грегъри
Три сестри, три кралици (37)

Замъкът Стърлинг, Шотландия
Септември 1513 г.

Нанасям се в прекрасните си покои в замъка Стърлинг и каня семействата на великите лордове да присъстват на коронацията на Джеймс. Много голям брой от тях не откликват; повече от половината са мъртви. В цялото кралство са останали само петнайсет живи лордове. Изгубили сме половин поколение от мъже. Но родовете изпращат синовете, които бяха твърде млади, за да се бият, и старите бащи, които скърбят за наследниците си. Идват от всички кътчета на кралството, за да се закълнат във вярност на новия крал.

Той още няма и две години, още е бебе, но съдбата е положила тежката си ръка върху сина ми Джеймс. Седи в скута на гувернантката си, а тя разтваря ленената му ризка под мантията от златен брокат, и епископите помазват гърдите му с осветен елей. Той ахва изненадано и поглежда към мен:

— Мамо?

Кимвам в знак, че трябва да седи неподвижно и да не плаче. Полагат ръчичката му върху дръжката на скиптъра и малките пръстчета се сключват отгоре, сякаш е готов да задържи властта, и издигат короната над главата му. Той вдига очи в почуда, когато тръбачите надуват фанфарите, устната му потреперва при шума и той извръща глава.

— Бог да пази краля! — провикват се епископите, но от събраните лордове не се разнася триумфален вик в отговор.

Би трябвало да отговорят със същия вик: нещо ужасно се е объркало. Ужасена съм от тишината зад мен — какво може да означава това? Нима не го приемат? Нима отказват да се закълнат във вярност? Да не би тайно да са решили да се предадат на англичаните и затова остават безмълвни по време на клетвата пред Джеймс? Обзета от страх, се обръщам да погледна зад себе си, към препълнения параклис, където лордовете са се подредили по кланове и семейства, в пълно мълчание. Лицата им са бледи, когато ги вдигат към епископите, които са произнесли клетвата за вярност. После, един по един, устните на всеки оформят отговора, „Бог да пази краля!“, но не могат да проговорят. Това не е предан вик, а скръбен шепот; гласовете на лордовете са дрезгави от скръб. В дъното на църквата някой заридава и тези силни, закоравели в битки мъже обронват глави, за да изтрият сълзите от очите си.

— Бог да пази краля — изричат тихо, един след друг, с гласове, изтръгващи се от тях с усилие. — Бог да го закриля — казват, а някой добавя: — Дано Бог го приеме при себе си. — По това разбирам, че мислят не за малкия ми син и ужасното бреме, с което го натоварваме днес, а за мъртвия крал Джеймс, моя съпруг, за тялото му, отмъкнато и отнесено надалече.

* * *

Пиша на брат ми Хари, който възторжено чества триумфите си във Франция. Пиша възможно най-мило и кротко и го умолявам да отзове Томас Хауард в Лондон и да не му нарежда да нахлува по-навътре в Шотландия. Казвам, че синът ми е малък и крехък, а Шотландия е повалена в отчаяние. Умолявам го да си спомни, че съм негова сестра, че баща ни щеше да иска той да ме закриля в това трудно положение, а не да го прави по-тежко за мен. Напомням, че съм символът на мира между Англия и Шотландия, и че ми се иска да сме в мир сега.

Стискам зъби и вземам втори лист хартия, за да пиша на Катерина, която е регент на Англия и единствена причинителка на нещастието ми. Иска ми се да можех да напиша истината: че я мразя, виня я за смъртта на брат ми Артур, вярвам, че се е опитала да прелъсти баща ми, зная, че е омагьосала малкия ми брат и го е настроила против мен. Виня я за войната между Англия и Франция, между Англия и Шотландия, и най-вече за смъртта на съпруга ми. Тя е врагът на моя мир, и на страната ми.

Най-скъпа, любима сестро…

Един страж отваря вратата на личния ми кабинет и една от дамите ми влиза и се надвесва над стола ми, за да прошепне в ухото ми:

— Дошъл е да ви види някакъв мъж, един от слугите на покойния крал. Дошъл е от Бърик.

Гласът й секва, когато трябва да произнесе думите „покоен крал“. Никой не може да изрече името му.

Оставям лъжливото си писмо настрана.

— Кажете му да влезе.

Някой е дал на мъжа карирана наметка, която да загърне около раменете си, за да се стопли, но подплатеният му жакет подсказва, че е бил един от гвардейците на Джеймс. Коленичи пред мен, стиснал шапката си в едната си мръсна ръка. Виждам, че другата му ръка е пристегната към тялото му, с изцапана с кръв превръзка на рамото. Някой едва не му е отрязал ръката. Има късмет, че е жив.

Чакам.

— Ваша светлост, трябва да ви съобщя нещо.

Хвърлям поглед към писмото до Катерина:

Най-скъпа, любима сестро…

Това е нейно дело.

— Тялото, което са изпратили в Англия, не е било на краля — казва мъжът без заобикалки, и изведнъж печели пълното ми внимание.

— Какво?

— Бях камериер на краля. Последвах англичаните обратно до Бърик. Реших, че е редно да измия тялото и да го подготвя за ковчега — преглъща на сухо, сякаш се опитва да сподави сълзите си. — Той беше мой господар. Това беше последният ми дълг.

— И?

— Позволиха ми да видя тялото, но не ми даваха да го измия. Искаха го мръсен и окървавен. И нямаше ковчег. Увиха тялото в оловен лист, за да могат да го отнесат в Лондон — той замълчава. — В горещината — започва да обяснява после. — Тялото в горещината… мухите… трябваше да…

— Разбирам. Продължавайте.

— Видях тялото, докато приготвяха оловото, за да го покрият с него. Не беше той.

Поглеждам го уморено. Не вярвам да лъже; но е също толкова невъзможно това да е истина.

— Защо мислите, че не е бил той?

— Не приличаше на него.

— Нали главата му е била размазана от градинарска секира? — питам рязко. — Лицето му не беше ли обезобразено?

— Да. Но не е там работата. Нямаше пояс с шипове.

— Какво?

— Тялото, което запечатаха в олово и изпратиха в Англия, нямаше пояс с шипове около кръста.

Това е неразбираемо. Джеймс никога не би свалил пояса с шиповете преди битка. Нима някой би бил способен на толкова долна постъпка — да го отсече, за да го вземе като трофей? Може ли да се е спасил от битката? Може ли някой да е откраднал тялото му от Катерина? Мислите ми бушуват като вихър, но нищо не ми помага. Свеждам поглед към умолителното си писмо до снахата, която презирам.

— Какво значение има това за мен? — питам сломено. — Ако можеше да се прибере у дома, досега вече щеше да е тук. Ако не беше мъртъв, щеше още да се сражава. Това изобщо не променя нещата.

* * *

Свикваме на съвет оцелелите лордове и те ме признават за регент в съответствие с волята на краля. Ще управлявам с техните съвети. Синът ми ще бъде поверен на грижите ми. Ще имам съвет от лордове, които да ми помагат. Ще ги оглавява графът на Ангъс, когото наричат „Неустрашимия“ заради един стар триумф. Сега той стои пред мен с набраздено от скръб лице. Двама от синовете му се биха редом със съпруга ми при Флодън, и също няма да се върнат у дома. Знам, че не мога да му имам вяра. Последователно е вземал страната на Англия и на Шотландия през дългия си живот, изпълнен с погранични войни, а Джеймс веднъж го хвърли в затвора заради жена, майката на едно от копелетата. Но сега, когато ме поглежда, виждам колко проницателни са тъмните му очи.

— Можете да ми се доверите — казва той.

От погледите, които лордовете си разменят, се досещам, че и самите те трудно вярват на себе си, събрани под командването на една англичанка. Самата аз трудно мога да го повярвам. Но всичко е неочаквано, всичко е неестествено. На масата няма дори един мъж, който да не е изгубил любим син или брат, или баща, или приятел. Всички изгубихме краля си, и все още не сме наясно какво може да бъде спасено.

Споразумяваме се да укрепим Стърлинг. Това ще бъде новият център на управлението, средоточието на отбраната ни. Съгласяваме се да издигнем нова стена на Единбургската крепост, но всички знаем, че ако Хауард дойде с цялата си армия, крепостта ще падне. Казвам им, че съм писала на брат си и снаха си, за да моля за мир, и те посрещат тази новина с враждебно мълчание.

— Трябва да сключим мир с тях — казвам. — Каквито и да са чувствата ни.

Съобщавам им, че брат ми Хенри, крал на Англия, ми е наредил да поверя детето си на неговите грижи в Лондон, за да бъде отгледано като крал на Шотландия далече от дома си. Казва, че не трябва да позволя лордовете на Шотландия да се доберат до малкото ми момче и да го отведат на Островите, където ще бъде „в опасност и трудно достъпен за краля“. Те се разсмиват кратко на това, макар сред нас да има твърде малко искрено веселие. Съгласяваме се, без обсъждане, че Джеймс V, новият крал на Шотландия, ще остане в страната си и при майка си. Катерина открадна тялото на бащата; няма да получи и сина.

Законът на страната е престанал да действа. Има твърде много синове без бащи и те не получават наследството си. Има твърде много вдовици, лишени от всякаква закрила. Пограничните земи са в постоянно състояние на война, когато управителят на пограничните области, Томас, лорд Дейкър, по заповед на Катерина, излиза на кон всеки ден да гори посеви, да разрушава домове и да поддържа спорните земи в състояние на постоянна опасност и тревога. Никой няма доверие на съседа си. Въоръжават се един срещу друг. Без съпруга ми Джеймс, който поддържаше кралството сплотено, то се разпокъсва на владения на отделни лордове и племенни земи, всички воюват едни срещу други.

Прокарваме закони, издаваме заповеди. Войниците, които се връщат от Флодън, трябва да бъдат подпомагани, но не бива да грабят и изнасилват. Трябва да се погрижим за сираците. Но няма достатъчно лордове, които да прилагат законите, а добрите мъже, които яздеха с тях, са мъртви.

Съветниците са мрачни. Все пак имам една малка добра новина за тях.

— Трябва да ви уведомя, милорди, че очаквам дете — казвам тихо, свела очи към масата. Разбира се, това би трябвало да бъде съобщено официално, оповестено от херолд, от кралица на царствения й съпруг, но нищо не е така, както е редно да бъде.

Сред лордовете се понася смутен шепот — поздравления и израз на съчувствие, но „Неустрашимия“, старият Ангъс, реагира не като лорд, а като баща. Слага ръка върху моята, макар че не бива да докосва кралска особа, и ме поглежда с недодялано съчувствие:

— Бог да те благослови, горкото ми момиче — изрича шокиращо. — И да славим Бога, задето Джеймс ни остави нещо, с което да го помним. През пролетта ли трябва да родите?

Свойското му държание ме кара да ахна, а трите дами, седнали зад стола ми, се изправят на крака и излизат напред, сякаш за да ме защитят от грубост. Някой вдига глава, някой изрича кратка гневна дума, но после виждам, че в очите на графа има сълзи и осъзнавам, че той не мисли за мен като за кралица или неприкосновена английска принцеса, а като за една от своите, една от множеството шотландски вдовици, които ще имат деца в люлката и бебета в утробата, а никога вече няма да имат съпруг, който да се върне у дома да им помага.