Филипа Грегъри
Три сестри, три кралици (44)

Замъкът Стърлинг, Шотландия
Есента на 1514 г.

Сестра ми Мери пише последното си писмо от Англия, последното си писмо като английска принцеса. Казва, че следващия път ще пише вече като френска кралица. Стискам зъби, когато прочитам това, и си напомням, че аз поне избрах сама съпруга си и не бих могла да бъда по-щастлива. Наистина, не бих могла да бъда по-щастлива. Омъжих се по любов и изобщо не ме е грижа за неодобрението на съвета.

Докато чета писмото й, естествената ми завист — тя пътува с осемнайсет каруци, подпечатани с герба с френската хералдическа лилия, по-елегантен символ, отколкото моят шотландски магарешки бодил, — се стопява и започвам да изпитвам жал към малката си сестра. На места писмата са толкова размазани, че написаното не се чете, и си мисля, че е плакала, докато е писала, и сълзите са зацапали думите й. Казва ми, че е влюбена, дълбоко и истински влюбена, в благородник, най-красивия в двора, вероятно в света. Сключила е споразумение с Хари, и е уверена, че той ще го спази. Споразумели са се, че когато кралят на Франция умре, тя ще бъде свободна да се омъжи за мъжа, когото си избере. Свенливо премълчава кой е той, но ако съдя от детинското й увлечение по Чарлс Брандън, предполагам, че сигурно става дума за новоизлюпения херцог.

Ще ме подкрепиш ли? О, Маргарет, ще ми бъдеш ли добра сестра? Ще напомниш ли на Хари за тържественото му обещание? Сигурно наближава денят, когато ще стана вдовица, защото старият крал едва ли ще живее дълго, сигурна съм, че това едва ли е възможно. Ще ми помогнеш ли да последвам примера ти и да се омъжа веднъж за благото на семейството си, а втория път по любов?

С разкривен от вълнение почерк тя пише, че няма да има сили да замине за Франция и да се омъжи за стария френски крал, ако не е сигурна, че трябва да потърпи само малко, че един ден ще бъде щастлива.

Не бих могла да направя това без надежда за бъдещето. Научих, че твоят съпруг, графът на Ангъс е млад и красив — толкова се радвам за теб заради това, скъпа Маргарет. Ще ми бъдеш ли вярна сестра, и ще ми помогнеш ли да бъда така щастлива, както си ти, с мъжа, когото обичам?

Помислям си: колко е смешна — това са несравними неща. Ард е любовта на живота ми, произхожда от най-аристократичното семейство в Шотландия. Възпитан е да оглави един от най-видните родове, сродниците му заседават в съвета на лордовете, дядо му е бил върховен съдия, баща му загина доблестно при Флодън, той има кралска кръв. Чарлс Брандън е авантюрист, който се е оженил заради пари, а после се е сгодил пак заради облагите. Похити едната си съпруга и тя умря при раждане. Ожени се за възрастна дама заради богатството й и я напусна. Издигна се благодарение на своето обаяние, на спортните си умения, и благодарение на факта, че беше един от безкритичните близки приятели на Хари. Моят Арчибалд е благородник, Брандън — коняр.

Но й отговарям мило, на тази моя глупава малка сестра, усмихвайки се, докато пиша. Пиша, че й изпращам един часослов като сватбен подарък и че е редно да се моли и да мисли за Божията воля; Той ще прибере съпруга й, когато реши, че му е дошло времето. Ако този ден настъпи, на драго сърце ще припомня на брат ни, че тя желае сама да избере следващия си съпруг, и си помислям, но не го казвам, че тя е глупачка, щом се надява да съсипе сама себе си, да се принизи от любов. Казвам, че трябва да направи всичко по силите си като кралица на Франция и като съпруга на Луи — мисля за него като за „стария развратник“, но премълчавам и това. Пиша, че се надявам да успее да го дари с дете, макар че присвивам отвратено устни, докато го пиша. Как такъв болен старец ще създаде син? Казвам, че се надявам тя да намери щастие в новата си страна със съпруга си, и съм искрена — това е скъпата ми малка сестра, красива като кукла и също толкова празноглава. От висотата на опита и щастието обещавам да се моля за нея. Страхувам се от онова, което той ще й причини, боя се за нея. Ще се моля, както и тя, това старо чудовище да умре бързо и да я освободи.

Да намеря пратеник, който да отнесе писмото ми, и да го изпратя тайно през една малка странична врата, е все едно да измъкна шпионин от обсадена крепост. Лордовете от съвета са пристигнали вкупом и са се настанили в къщите на града в подножието на хълма. Държим решетката на крепостната врата спусната, а портата — затворена, и никой не влиза или излиза без изричното позволение на Ард. Именно хора от неговия клан стоят по наблюдателните постове и ме охраняват. Обичам пламенната им, неумираща преданост към него; те са служили на дядо му, служили са на баща му, сега трябва само да ги повика и те се отзовават. Това е странно и затрогващо за мен, защото принадлежа към фамилия, наскоро възкачила се на престола. Нямаме родове, които да са се заклели да ни служат преди цели векове.

— Това означава да бъдеш шотландски лорд — казва ми Арчибалд. — Аз съм роден и израсъл тук, и моите хора също. Не мога да откажа: трябва да ги поведа. Те не могат да откажат: длъжни са да ме последват. Ние сме сродници, дали сме клетва едни на други, ние сме членове на клана.

— Прекрасно е — казвам. — Това е най-великата любов.

Разбира се, според хората това доказва, че не съм кралица за Шотландия, не съм кралица за всеки лорд, не възпитавам сина си да бъде крал на всички хора. Твърдят, че това ме представя като част от лагера на Дъглас, но какво друго мога да сторя? Парламентаристите изпълниха заплахите си, отнеха ми регентството и повикаха херцога на Олбъни да дойде от Франция. Въпреки че френският крал ми пише с такава премерена вежливост, и заявява, че няма да изпрати Олбъни в Шотландия, освен ако аз не поискам идването му, шотландските лордове настояват той да ме замести.

Лорд-канцлерът, Джеймс Бийтън, идва да ме види, носейки печата, с който се подпечатват всички закони. Казвам, че е редно да го остави при мен; той казва, че трябва да го задържи. Законите трябва да се създават, когато кралят нарежда на парламента, а не когато една жена, просто майка на крал, си науми нещо. Безкрайно разярена съм, че дръзва да ми говори така. Споглеждам се с Арчибалд и виждам как кожата около устата му побелява.

— Дръзвате да ме оскърбявате — казвам. — Аз съм регент. Не забравяйте кой създава законите в тази страна.

— Не забравяйте кой държи печата — отвръща той. — Аз съм лорд-канцлерът.

Като някакъв глупав самохвалко, той го вдига пред очите ми. Печатът е сребърен, голям колкото чиния за хранене, украсен с резба и набразден там, където трябва да се отпечата върху горещия восък. Държи го пред мен като огледало и аз виждам гневното си, разкривено лице в неравната повърхност.

— Това е лесно поправимо — казва Арчибалд и също като дете го изтръгва от ръката на лорд-канцлера и се стрелва към другия край на стаята.

Прошепвам:

— Арчибалд! — напълно ужасена, а дядо му изкрещява:

— Ангъс! Не!

Но преди някой да каже каквото и да е друго, той се втурва навън от стаята, с големия печат на Шотландия в ръце, сякаш бърза да отнесе супник на някоя маса. Лорд-канцлерът ме поглежда със зяпнала уста, борейки се за въздух като шаран на сухо.

Не мога да кажа нищо. Това е толкова смешна и толкова нередна постъпка, едновременно проява на власт и детинщина. Разменям си един ужасѐн поглед с дядото на Арчибалд, а после повдигам поли, прихващам ги с ръка и хуквам като вихър навън, преди някой да е успял да ми каже нещо. Нахълтвам в личния си кабинет и намирам Ард да танцува наоколо, размахвайки печата над главата си, с широка тържествуваща усмивка на лицето. Не мога да го упрекна.

— Ще трябва да го върнем — казвам.

— Никога! — изкрещява той.

— Ще го върнем, и освен това ще си навлечем ужасни неприятности.

— Какво могат да направят? Какво смеят да ни направят?

— Престанаха да изплащат всичките ми ренти, нямам пари; могат да изискат Олбъни да дойде; могат да настоят синът ми да им бъде поверен… — изреждам списъка. — Това е само началото.

— Не могат да направят нищо — заявява той. — Ти си кралица на Шотландия, аз съм твой съпруг. Ти си майката на краля. Могат да паднат пред теб на колене. Те са просто бунтовници и предатели, а сега големият печат е у нас и ние можем да прокараме всеки закон, който пожелаем.

Копнея да е прав, а дядо му и всичките му сродници, както кланът Дръмонд, така и кланът Дъглас, са съгласни с него. Казват, че можем да се противопоставим на недоволните лордове. Когато заемаме дръзко тази позиция на владетели, други лордове преминават на наша страна. Лорд Дейкър казва, че лордовете, които ми се противопоставят и искат да повикат френския наследник, Олбъни, са мои врагове, чисто и просто, и че трябва да използвам влиянието на клана Дъглас, за да им наложа волята си. Англия ще ме подкрепи, ако им обявя война. Арчибалд казва, че трябва да назначим собствено управление, и затова назначавам чичо му, епископ Гавин Дъглас, за свой лорд-канцлер, и свиквам парламент — свой, опозиционен парламент, — който трябва да се събере по наша заповед в Пърт.

Мисля си, че може би поемам огромен риск, че това е рискована, но страхотно смела постъпка. Защото самите лордове, които са се зарекли да ме принизят, са принудени да ми изпратят съобщение от херцога на Олбъни, който е провалил предателската им игра чрез рицарското благородство на отговора си. Готов е да се съгласи да дойде в Шотландия само като съветник; не желае да бъде мой враг, не иска да узурпира властта на сина ми. Няма да дойде по тяхно нареждане, а само по мое.

Но какво да правя с лордовете? Те се бунтуват срещу мен, а аз нямам пари за армия, нито мъже, които да събера. На Ард му е лесно да заявява, че ще издържим на обсада и те никога няма да превземат Стърлинг. Това не е живот — да бъдем затворени в замък, докато парламентът призовава предпочитания от него регент да дойде от Франция. Пиша на Хари и заявявам, че колкото и да е зает с Мери и прекрасните й рокли, пищния й годеж и прекрасното й пътуване до Франция, трябва да ми изпрати армия, защото съм обсадена от собствените си хора. Казвам, че съм отишла в Стърлинг заради собствената си безопасност, но междувременно съм открила, че не мога да си тръгна. Пленена съм в собствения си замък, и единственият, който може да ме избави, е Хари.

Хари ми изпраща съобщения по лорд Дейкър, управителя на пограничните области между Англия и Шотландия, когото сега трябва да приемам за верен съюзник и приятел. Явно Хари няма да ми помогне, както би било редно. Съобщава ми, че не може да изпрати армия в Шотландия в помощ на мен и съпруга ми, защото току-що е научил, че сме посегнали на главния херолд и сме отмъкнали печата от лорд-канцлера. Хари казва, че не съм в безопасност в Шотландия и че трябва да спася себе си и синовете си от властта на тези бунтовни лордове. Казва ми, че трябва да избягам при лорд Дейкър, който ще ме отведе в Лондон. Обещава, че момчетата ми ще бъдат възпитани като английски принцове, а Джеймс ще бъде посочен за негов наследник. Но трябва да се измъкна от Стърлинг и да пресека границата до Англия, преди Олбъни да пристигне и да ме плени. Хари казва, че е направил всичко по силите си пред своя нов зет, френския крал, за да се увери, че Олбъни няма да дойде — но след като шотландските лордове са се обърнали против мен и са го поканили, какво би могъл да стори някой?

Занасям писмото на Арчибалд.

— Той няма да изпрати армия — казвам кратко. — Казва, че трябва да избягаме в Англия. Ард, какво ще правим?

Той изглежда така, сякаш му призлява от страх; моят храбър млад съпруг се страхува за пръв път в живота си. Усещам как ме залива вълна от нежност към него. Разчитал е на брат ми да ни подкрепи с армия.

— Не знам — казва той. — Не знам.