Филипа Грегъри
Три сестри, три кралици (69)

Замъкът Бърик, Англия
Лятото на 1517 г.

Гвардейците ми, а след тях и лордовете и дамите от малката ми свита, яздят към градчето Бърик и впечатлено коментират красивия замък, реката пред замъка, морето оттатък. Спомням си как стоях тук и се вкопчих в ръката на Ард, когато комендантът на замъка отказа да ни пусне. Сега се усмихвам мрачно, когато топовете изстрелват гръмък залп за поздрав, подвижният мост се спуска с дрънчене, зъбчатата решетка на крепостната врата се вдига с тракане, и комендантът на замъка излиза забързано, с офицерите си зад него, със съпругата му зад тях, с шапка под мишница, с лица, грейнали в раболепни усмивки.

Не слизам от коня. Оставям го да дойде до стремето на коня ми и да сведе глава към коленете си. Оставям го да прочете приветствената си реч. Не укорявам град Бърик за това, че ме прогони в мрака да търся убежище в манастира в Колдстрийм, но няма и да забравя това. Тогава, изпод сянката на къщичката на вратаря, виждам как стройна, висока фигура пристъпва напред. Примигвам. Не съм сигурна, че виждам ясно. Разтривам очи с опакото на ръцете си. Не може да е той, и все пак е той. Това е Арчибалд. Съпругът ми е дошъл да ме поздрави.

— Любов моя — е единственото, което казвам. Забравям в миг всичко, което съм чула против него, всичко, от което съм се опасявала.

Той пристъпва бързо към коня ми и протяга ръце нагоре към мен. Скачам в обятията му и той ме прегръща здраво. С глава, опряна на рамото му, с устата му, допряна до врата ми, чувствам познатата му гъвкава, жилава снага, и долавям, с леко похотливо потръпване, че у него има нещо ново и непознато. Не сме били заедно от повече от година. Облягам се назад в прегръдките му, за да погледна лицето му. Кожата му е тъмна като на селянин от месеците суров живот по границите. В профила му има сурова твърдост, която ми напомня за двамата стари лордове, онези двама велики мъже, неговите дядовци. Омъжих се за момче, но това вече е мъж, който е дошъл да предяви претенциите си над мен. Изведнъж Хари ми се струва мекушав и ленив, дворът му — разглезен и надменен. Сестра ми е изящна кукла, омъжена за участник в турнири, мним воин. Мъж като съпруга ми се нуждае от жена като мен, с кураж, който може да се мери с неговия, с амбиция, равна на неговата.

— Зная, че си добре. Не съм чул за теб нищо освен хвалебствия, докато беше далеч оттук — казва той, с устни, опрени в косата ми. — А дъщеря ми?

Обръщам се и правя знак на бавачката й. Маргарет, рижа като Тюдор, се усмихва и маха на непознатия, както е обучена да прави.

— Принцеса! — възкликва баща й, с истинска нежност в гласа си. — Моето малко момиче.

Той обвива по-здраво ръка около талията ми.

— Влизай. В твоя чест има приготвено пиршество, ще има и празненство. Шотландия очаква своята кралица. Нямам търпение да те преведа през границата.

Комендантът на замъка се покланя отново, съпругата му прави реверанс, слугите им смъкват шапките от главите си и падат на колене, когато Арчибалд минава покрай тях с ръката ми в своята. Виждам го как хвърля поглед над стотиците хора, които се кланят, когато минаваме, и гордата извивка на устните му, и знам, че винаги ще ме обича повече, отколкото която и да е жена в Шотландия, докато всеки мъж пада на колене, щом ме види. Арчибалд е роден да се омъжи за кралица. Тази кралица съм аз.

Той спира за миг пред зашеметяващо красив мъж, облечен целият в бяло.

— Помниш ли Антоан д’Арси? — казва Арчибалд без особена топлота в гласа. — Служи като регент, докато херцогът на Олбъни си стои във Франция — тонът му дава ясно да се разбере, че херцогът на Олбъни е без значение за нас, независимо дали е във Франция или в Шотландия, и че бих постъпила благоразумно да не се възхищавам на ослепителния благородник, който се привежда над ръката ми и я целува.

— Разбира се, че си спомням благородния рицар. Стари приятели сме.

— Добре дошли у дома, ваша светлост — казва той. Изправя се и тръсва глава, така че гривата му от кестенява коса се разлита встрани от лицето. Усмихва ми се: — Сигурен съм, че ще можем да работим заедно.