Филипа Грегъри
Три сестри, три кралици (88)

Дворецът Холирудхаус, Единбург
Шотландия, есента на 1524 г.

В тъмнината ме разбужда силният звън на църковните камбани, разбъркани, гръмки тонове, неспокоен звън, сигнал за тревога. Скачам от леглото си, а придворната дама, която спи с мен, намята робата около раменете ми и ахва:

— Какво има? Какво става?

Отварям бързо вратата на личния си кабинет, докато стражите разтварят вратата в другия край и Хенри Стюарт влиза тичешком, само по панталон и ботуши, навличайки ризата върху голите си гърди.

— Обличайте се — казва ми настойчиво. — Кланът Дъглас е нарушил забраната ви. Нахлули са в града.

— Арчибалд?

— Покатерил се през стените и отворил вратите отвътре. Стотици са. Имам ли позволението ви да подготвя двореца за обсада?

— Тук? Нима можем да удържим обсада тук?

— Зависи колко са на брой — казва той напрегнато.

Обръща се рязко и изтичва навън, като крещи на стражите да заемат бойни позиции. Изтичвам обратно в стаята си, нахлузвам някаква рокля и пъхам краката си в пантофите. Придворната ми дама се е свлякла на едно столче и плаче от страх.

— Доведете другите — казвам й. — Кажете им да отидат в залата ми за аудиенции, и затворете капаците на всички прозорци.

— Кланът Дъглас ли идва? — потръпва тя.

— Не и ако успея да ги спра — казвам.

Влизам бързо в залата си за аудиенции и намирам Дейви Линдзи с Джеймс. Синът ми е блед и нервен. Опитва се да се усмихне, когато ме вижда, и свежда глава за благословията ми.

— Ще удържим двореца — казвам на Дейви над сведената глава на Джеймс. Повдигам Джеймс, правя реверанс и го целувам. — Бъди смел и се постарай да не се доближаваш до прозорците и да не излизаш на стените. Не допускай да те видят, не се превръщай в прицел.

— Какво искат? — пита той.

— Казват, че искат да бъдат върнати в съвета на лордовете, а не съдени като предатели — казва Линдзи сухо. — По странен начин го показват.

— Начинът на Арчибалд — казвам горчиво. — Скрити оръжия, тайно подготвена войска — би трябвало да се срамува от себе си. Колко души уби миналия път?

Английските посланици, полуоблечени, архидяконът — бос, влизат тичешком.

— Французите ли са?

— По-лошо — казвам хапливо. — Вашият приятел Арчибалд Дъглас, със стотици свои хора зад гърба си и без никакъв контрол над всички тях.

Те са пребледнели от страх.

— Какво ще правите?

— Ще ги унищожа — заклевам се.

* * *

Холирудхаус е дворец, не замък, но стените са високи и на всеки ъгъл има кули, има и голяма порта, която може да се залости. Чувам мощния рев на топовете от замъка, и разбирам, че Хенри Стюарт сигурно е препуснал като луд нагоре по Кралския път да им нареди да заредят и насочат топовете към всеки, който ги застрашава; замъкът не трябва да падне.

— Изкарайте нашите топове — казвам на капитана на стражата. — Не бива да стигнат дотук.

Нямаме позиции за топове като замък, но те изкарват топовете пред портата и моите хора застават зад тях, с мрачни лица, със струпани зад тях гюлета, готови да обстрелват Кралския път и собствения си град. Пред тях, коленичили на калдъръма, са моите гвардейци с пушки и лъкове.

— За Бога, умолявам ви, не обстрелвайте собствения си съпруг — архидяконът се появява до рамото ми, докато стоя на вратата, озъртайки се също толкова неспокойно, колкото и топчиите ми, за някакъв знак за появата на войските на Дъглас по Кралския път пред нас. — Това би било акт на дръзко съпружеско непокорство. Никакво помирение няма да бъде възможно, никой папа не би могъл да даде опрощение…

— Върнете се в стаята си — изсъсквам. — Това са шотландски въпроси, а освен това, ако не му бяхте дали разрешение за свободно преминаване, той нямаше да е тук.

— Ваша светлост!

— Вървете! Или аз сама ще ви застрелям!

Той отстъпва назад, зашеметен. Хвърля стъписан поглед към калдъръмения път, сякаш се бои, че орда безумци в карирани наметки с цветовете на клановете ще връхлетят насам с ножове между зъбите, и побързва да се махне.

Поглеждам зад себе си. Джеймс е там, с английския си меч на хълбока.

— Върви в залата за аудиенции — нареждам му. — Ако всичко се обърка, нека те заварят на трона. Ако влязат, запази спокойствие и им се предай. Дейви ще ти казва какво да правиш. Не позволявай да те докосват. Нямат право да сложат ръка върху теб — обръщам се към Джеймс Хамилтън, графа на Аран: — Пазете го — казвам. — И пригответе коне за в случай, че трябва да избяга.

— Вие къде ще бъдете? — пита ме той.

Не отговарям. Ако влязат, ще бъда мъртва. Ще минат през моя труп, за да пленят сина ми. Това не е измислена пиеса, това е война между Арчибалд и мен, между клана Дъглас и регентството, между разбойниците и трона. Това е последната ни битка, зная го.

Дейви Линдзи повежда сина ми.

— Бог да ви благослови — казва ми кратко. — Къде е младият Хенри Стюарт?

— Удържа замъка за нас — казвам. — Веднага щом е безопасно, ще се качим там. Бъди готов.

Той кимва.

— Пазете се, ваша светлост.

— Това е битка до смърт — отвръщам.

Цял ден стоим в готовност, научаваме за няколко жертви, малко смут, плячкосване, едно похищение. Чуваме, че хората от клана Дъглас са заели всяка отбранителна позиция и всяка тясна уличка в града, опитват се да щурмуват двореца, но не получават помощ. Гражданите се страхуват от топовете на замъка и на двореца, и им е втръснало от война, особено от боевете в самия град. Повече от всичко друго са им омръзнали Червените Дъглас. Най-сетне, по пладне, след десетки фалшиви тревоги, чуваме забързан тропот и остър писък на гайда, когато един отряд в цветовете на Дъглас се насочва по улицата към нас, с насочени напред пики, с разкривени от ярост лица, сякаш вярват, че може да ни сплашат, за да се предадем.

— Огън! — нареждам.

Топчиите не чакат да им се повтаря. Стрелците отпускат тетивите на лъковете си, пушките припукват, после изгърмяват, а оръдията надават мощен тътен. Трима-четирима мъже лежат и стенат на калдъръма. Вдигнала съм ръка към устата си, ушите ми звънтят от шума, заслепена съм от смрадливия дим; но не помръдвам от мястото си зад гвардейците.

— Огън! — нареждам отново. Приближените на Дъглас се разпръсват преди втората канонада и повличат стенещите си ранени, чиято кръв цапа камъните. Сега пред нас няма никой, но оставаме на позициите си, оръдията са дотъркаляни обратно, заредени отново, стрелците с пушки духат върху нагорещените фитили. Хвърляме погледи от човек на човек, живи сме: твърдо решени сме, изпълнени сме със сурова ярост, че някой се осмелява да тръгне срещу нас, да заплашва нашия крал. Нащрек сме. Мисля, че ще останем тук до полунощ. Не ме е грижа, дори да останем тук с дни. Не ме е грижа за страданието. Не ме е грижа за смъртта. Завладяна съм от ярост. Ако Арчибалд беше тук, бих го убила със собствените си ръце.

Димът започва да се разнася. Ушите ми още звънтят, когато високо над мен, на половината път нагоре по стръмния хълм, виждам мъж на черен кон. Това е Ард. Бих го познала през дим, бих го познала през мрак, бих го познала през пламъците на самия пъкъл. Той гледа право към мен, и аз вдигам очи и го поглеждам.

Сякаш времето спира. Виждам единствено силуета на конника и единственото, което мога да си представя, са тъмните му очи, които някога ме гледаха с такава страст, и все още ме гледат. Застинал е на място: само конят му пристъпва от крак на крак по калдъръма, докато той го държи здраво с твърда ръка. Гледа към мен, сякаш се кани да заговори, сякаш може да препусне надолу по хълма и отново да предяви правата си над мен.

Не свеждам поглед като скромна жена. Не се изчервявам като влюбена жена. С очи, приковани в неговите, изричам високо, достатъчно високо, за да ме чуе:

— Топчии, прицелете се. В конника.

Те нагласят мерниците си. Очакват заповедта ми за стрелба. Моят съпруг, моят враг, докосва почтително шапката си в моя чест — почти мога да видя усмивката му, — обръща коня си и потегля бавно, без никакъв страх, нагоре по каменистия Кралски път и се изгубва от поглед.

Чакаме, сигурни, че хората на Ард се прегрупират или тайно се изкачват по задните стени на двореца, за да ни нападнат в гръб. Чакаме с нерви, изопнати от страх, със страж на всеки вход, със стрели, поставени върху тетивите, топчиите тихо подухват по пламтящите фитили, за да не угаснат. После, най-сетне, чуваме как камбаната на часовниковата кула на „Сейнт Джайлс“ удря четири часа, а после друга камбана, с висок и сладък звук, удря отново една-единствена нота, отново и отново, призовавайки за мир.

— Какво става? — питам настоятелно капитана. — Пратете някого навън да провери.

Преди той да успее да отговори, виждам кон, препускащ опасно бързо, копитата му се хлъзгат по калдъръма, но той се носи напред със светкавична бързина, надолу по стръмния склон от замъка. Зървам на рамото на ездача цветовете на тартана на Стюарт. Това е Хенри Стюарт. Само това лудо момче би яздило толкова бързо надолу по калдъръм. Той дръпва поводите, спира пред топовете и скача от коня си.

Покланя ми се.

— Невредима ли сте?

Кимвам.

— Разрешете да доложа, че кланът Дъглас с Арчибалд Ангъс начело се изтегли от града и портите са затворени за тях — казва той.

— Отидоха ли си?

— Засега. Елате с мен. Нека заведем вас и краля на безопасно място в замъка.

Капитанът изкрещява някакво нареждане към конюшните; някой изтичва за Джеймс. Всички сме чакали този момент цял ден и конете са оседлани и готови. Изкачваме се по хълма в лек галоп. Подвижният мост е спуснат, решетката на крепостната врата — вдигната, портите — отворени, замъкът — гостоприемен, и ние минаваме с тропот по моста и влизаме вътре. Портите се затръшват зад нас, чуваме скърцането на вдигащия се подвижен мост, острото стържене на желязо по желязо и дрънченето на вериги, когато решетката на крепостната врата се спуска.

Хенри Стюарт се обръща към мен.

— Невредима сте, хвала на Бога, невредима сте — гласът му пресеква от вълнение, той ме сваля от седлото и обвива ръце около мен, сякаш сме любовници, сякаш е естествено да ме прегръща, и е редно да облегна глава на рамото му. — Хвала на Бога, любов моя, в безопасност си.

* * *

Той ме обича. Мисля, че съм го знаела през цялото време, от първите дни, когато го забелязах в свитата на Джеймс, извисяващ се над другите. Мисля, че го забелязах, когато пуснах кърпичката за Джеймс и го видях да ликува. Когато помогна на Джеймс да свали бронята си, той взе кърпичката ми, с избродираната роза в ъгъла, и я задържа. Сега, повече от година по-късно, ми казва, че тя още е у него. Знаел е оттогава, от онзи момент. Аз знаех единствено, че го харесвам, че ме забавлява, че се радвам на загрижеността му за мен, че се чувствам в безопасност, когато беше с мен. Не бях мислила за любов. Бях толкова разтърсена от многократните изневери на Ард, та бях забравила, че мога да обичам.

Отдръпвам се от прегръдката му веднага. Трябва да бъдем внимателни. Не мога да позволя да кажат и дума срещу мен, докато молбата ми за развод се придвижва бавно от един етап към друг в Рим, докато съм регент на млад крал, докато брат ми открито сменя любовниците си една след друга, а снаха ми поддържа статута на брака, сякаш той е единствената порта към рая.

— Недей — казвам бързо.

Той ме пуска веднага, отскача назад, с неспокойно изражение.

— Простете ми — казва сериозно. — Беше от облекчение, че ви виждам. Цял ден сякаш бях в ада.

— Простено ви е — прошепвам пламенно. Сещам се за продължителната заплаха в погледа на Ард, помислям си за лютивия дим на оръдията, който се виеше на спирали между мен и съпруга ми. Спомням си внезапното страстно желание за живот, което идва, когато смъртта е била наблизо, че и омразата, и любовта са страстни чувства. — О, Господи, прощавам ти. Ела при мен тази вечер.