Филипа Грегъри
Три сестри, три кралици (16)

Единбургската крепост, Шотландия
Пролетта на 1504 г.

През януари, точно в края на коледните тържества, ни донасят вестта, че по-малкият брат на Джеймс, херцогът на Рос, е починал. Това би трябвало да е скръбно събитие за съпруга ми, макар че нищо не може да се сравни със загубата на Артур за мен; но той крие скръбта си толкова добре, та си мисля, че не изпитва никаква.

— За мен той беше колкото брат, толкова и проблем — обяснява той и пъхва дланта ми под ръката си, докато вървим надолу по галерията, покрай тъмните, мрачни портрети на други мъже с името Джеймс, а придворните бъбрят помежду си и тайно ни наблюдават.

— С братята е така — съгласявам се, мислейки си за Хари. — Също и със сестрите.

— Опасявах се, че баща ми го предпочита пред мен, и част от неразбирателството с баща ми беше за това, че смяташе да постави брат ми на моето място, да го посочи за свой наследник и да го издигне на трона.

— Това е грях — казвам с превзето набожен тон. — Редно е по-голямото дете да бъде зачетено преди другите. Бог е избрал реда в семейството, и този ред не бива да бъде нарушаван.

— Думи на една по-голяма сестра! — възкликва той, с бързата си, печална усмивка.

— Това е просто истината — казвам, запазвайки достойнство. — У дома постъпваха много нередно, когато позволяваха на Мери да се самоизтъква, и още по-лошо, когато Катерина Арагонска се опита да постигне превъзходство над мен, когато беше принцеса от фамилията на Тюдорите по брак, а аз съм такава по рождение. Бог е поставил всички на мястото им в живота и те би трябвало да си останат там.

— Е, смъртта на брат ми ме поставя пред нова трудност. Съжалявам, ако това не ви се нрави, но ще трябва да посоча наследника си — казва той, без предисловие, прям както винаги.

— Защо? — питам.

— Скъпа моя, зная, че още нямате петнайсет години, но мислете като кралица! Брат ми беше мой наследник, разбира се, а сега, когато е мъртъв, нямам никакъв.

— Ще назовете наследник? — питам. Изведнъж надеждата ме оставя без дъх.

— Налага се.

— Мен ли ще посочите? — питам.

Внезапният смях, който той не успява да удържи, кара всички да се обърнат и да ни погледнат.

— О! Бог да ви благослови! Не! — възкликва той. — Не може да сте вие, скъпа. Ще хукнете по фуста към границата само след месец! След ден! Единствената причина да сме в безопасност на трона си, е защото обхождам постоянно — постоянно — страната от единия до другия й край, налагайки волята си на онези лордове, които искат да постъпват както решат, моля за приятелство други, усмирявам онези, които са гневни и сприхави по природа, успокоявам онези, които са огорчени. Строя кораби! Изливам оръдия! Само един миролюбив мъж с армия зад гърба си може да удържи тази страна сплотена: само мъдър и благоразумен мъж с непобедима армия. Никоя жена не би могла да се справи. Превръщам тази страна в мирна и благоденстваща след години на борба. Да ни пази Бог от властваща кралица. Това би съсипало всичко.

Толкова съм оскърбена, че почти не мога да говоря.

— Както желаете, ваша светлост — казвам, много студено и с достойнство. — Съжалявам, че имате толкова ниско мнение за мен.

— Не за вас, скъпа — казва той и стиска дланта ми под лакътя си. — Никоя жена не може да управлява. А вие не сте обучавана на държавнически умения: обичате титлата на кралица, но не разбирате, че това е постоянен труд.

— Говорите така, като че ли сте ковач — казвам вдървено.

— Такъв съм — казва той. — Кова кралство от една страна, съставена от кланове. Сплотявам ги в едно тяло. Дори сега съм принуден да се боря да запазя верността на островите, трябва да наблюдавам границите, трябва да настоявам за владение над спорните земи. Баща ви е трябвало да прави същото, когато се е възкачил на трона си, а неговата задача е била още по-тежка, защото всички са го познавали само като графа на Ричмънд в изгнание. Аз поне съм роден и отгледан като крал. Баща ви се бори със своите лордове, и аз също. Трябва да ги науча на преданост, вярност и постоянство — той ме поглежда, усмихнат: — Трябва да науча и вас.

— Но кого ще посочите за свой наследник? — питам. Стомахът ми се присвива от страх, когато внезапно си помислям, че може да удостои с тази чест брат ми Хари. Не бих могла да понеса Хари да има по-висока титла от моята, а колко ужасно би било, ако тя му бъде дадена от собствения ми съпруг. — Нали не Хари?

— Хари ли? Не — казва той. — Въобще ли не слушате какво говоря? Шотландските лордове никога не биха приели английски крал. Трябва да имаме свой собствен. Следващият по реда на наследяването след мен е Джон Стюарт, херцогът на Олбъни, моят братовчед.

Примигвам. Това е по-зле от Хари.

— Дори не зная кого имате предвид. Кой е той?

— Не сте го срещали. Живее във Франция, отгледан е там, и не беше любимец на баща ми. Но независимо дали ви харесва или не, той ще бъде мой наследник, докато ме дарите със син. Междувременно, ще призная сина си Джеймс за законен. Дано даде Господ да се научите да обичате незаконородените ми деца. Ако склоните да отгледате Джеймс като свой роден син, ще го посоча за свой наследник. Поне мога да го призная открито.

Това е по-тежко унижение за мен, отколкото ако беше избрал Хари.

— Кой не знае вече за него? Всички знаят за всички тях! Не можете да ми натрапите копеле! Не бихте опозорили трона.

— Това не е опозоряване — казва той. — За него се знае, че е мой, от мига, в който беше роден, а също и за всички други, дошли преди него и след него. Не искам да ви оскърбя, малка съпруго, но докато не се сдобием с наш син, искам момче, което да носи името ми и да има благословията ми. Ще призная Джеймс за свой законен син.

— Кой от всичките е той? — питам студено. — Защото от стените на Стърлинг се изсипаха толкова много, че не можех да ги различа един от друг.

— Джеймс е момчето на Джанет Кенеди. Мисля, че го забелязахте достатъчно добре, та да настоявате за прогонването му. Александър и неговият полубрат Джеймс ще учат в Италия, а сестра им Катерина ще живее в Единбургския замък. Искам да държа децата си около мен, скъпа. Досега не сте ме дарили с нито едно, което да поставя на тяхно място.

Издърпвам дланта си от ръката му.

— Не желая никога да виждам някое от незаконните ви деца на трапезата си или дори близо до трона — заявявам вбесено. — И няма да вечерям тази вечер. Не съм добре. Можете да вървите на вечеря без мен.

Той дори не мигва:

— Много добре — казва. — Ще дойда в стаята ви след вечеря. Ще прекарам нощта с вас.

Думата „Няма“ напира на върха на езика ми, но стиснатите му устни ме предупреждават да не му противореча.

— Много добре — казвам, правейки му дълбок реверанс, и когато той си тръгва, крещейки към лордовете си, че умира от глад в очакване на вечерята, прошепвам: „Селяндур“ към широкия му гръб, но не толкова високо, че да може да чуе.

* * *

Не се осмелявам да покажа гнева си пред съпруга си, но нямам задръжки пред дамите си, и удрям кучетата и шибам с камшика конете си: всички те са длъжни да понасят това безропотно. Джеймс прави сина си Александър бенефициент на енорията Сейнт Андрюс, бенефиций на покойния му брат, и събира огромните данъци. Десетгодишното момче е изпратено в Италия да учи не с кого да е, а с великия учен Еразъм. Еразъм! Който посети брат ми Хари и беше впечатлен от начетеността му. Томас Мор го доведе. Същият Еразъм! За две малки шотландски копелета! Философът посети английския кралски двор и дойде при нас в детската ни стая в Елтам, и с брат ми Хари споделиха поетичните си творби. Ние бяхме подходящи ученици за такъв велик човек. Но Джеймс е сляп за сана, сляп е и за заслугите. Той настоява незаконните му деца да заминат за Падуа да учат, и нищо не е в състояние да го убеди, че това означава да ги издигне твърде високо.

Знам, че греши. Може да твърди, че съм негодна да управлявам, но зная някои неща. Виждала съм баща си, преследван от мисълта за момчета, момчетата на Плантагенетите; едно от тях дори се обяви за принц на Плантагенетите. Баща ми плати цяло състояние на шпиони, за да го открият, а после — и подкупи на всички лъжци във Фландрия, за да кажат, че са го познавали като син на лодкар в Турне. Видях борбата, която баща ми водеше, за да се освободи от него, когато бе заловен. Наблюдавах несигурното пребиваване в двора ни — наполовина принц и наполовина самозван претендент. Единственият начин да се постъпи с един съперник е да го умъртвиш, веднага. Сега Джеймс възпитава две момчета, за да бъдат съперници на сина ми, и дори казва, че ще посочи по-голямото за свой наследник. Знам, че това е лудост. Всеки принц иска да бъде единственият, всяка принцеса — също.