Филипа Грегъри
Три сестри, три кралици (58)

Манастирът Бринкбърн, Англия
Ноември 1515 г.

Манастирът е бедна, незначителна малка обител с половин дузина монаси, които уж трябва да са августинци, но не практикуват вярата си твърде старателно. Сградите са заобиколени от каменен зид, има и голяма камбана, която да бие тревога, но рядко ги ограбват, понеже местните хора знаят, че тук няма много за отмъкване, пък и имат полза от това, че монасите хранят бедните, подслоняват пътниците и се грижат за болните.

Те са смутени от пристигането ми и игуменът предлага леглото ми да бъде поставено в залата на малката къща за гости. Едва успяват да го вмъкнат през вратата, а когато вече е вътре, то изцяло запълва пространството на подобното на килия помещение. Но подът е преметен и чист, а за ядене ми носят добре задушено овнешко и аз се радвам на това. Поднасят слабо червено вино, а игуменът лично идва да благослови храната и да се помоли за възстановяването ми. От тревожното му изражение разбирам, че изглеждам отчайващо зле и когато казва, че ще се молят за здравето ми и за живота на бебето ми, прошепвам:

— Моля ви, направете го.

Почивам си още два дни, а после хората на Дейкър отново сглобяват прътите, и, с леглото ми, поклащащо се и тръскащо се между тях, потегляме отново. Това е най-дългата част от пътя досега; ще ни трябва цял ден, от зори до здрач, преди да стигнем до Морпет. По пладне Дейкър нарежда да спрем и войниците се нареждат в кръг около нас, с насочени навън алебарди, докато аз и дамите ми хапваме по малко хляб и пием ейл, а после мъжете се хранят прави, наблюдавайки пътя зад нас и посоката, в която трябва да се движим, винаги готови за нападение, боящи се от преминаващи банди разбойници. Лицето на лорд Дейкър е застинало в гримаса на постоянно негодувание.

Сещам се как Арчибалд ми каза, че лорд Дейкър плаща на разбойници да нападат тази граница и да я правят несигурна, да всяват смут по нея, та за един шотландски крал да е невъзможно да упражнява властта си тук. Питам се как се чувства сега, незащитен в земите, пустеещи заради неговите дела, с мисълта, че мъжете, на които е платил да вършат беззакония, може да се обърнат срещу него.

Слънцето залязва, когато виждам масивната порта на замъка Морпет, а лорд Дейкър дръпва поводите на коня си и казва:

— Ето, ваша светлост. Тук ще бъдете в безопасност.

Заплаквам от облекчение, когато минаваме под огромния свод на портата. Истински триумф е да стигна дотук. Най-сетне съм в безопасност. Но когато обитателите на замъка се появяват забързано да ме поздравят, не споделям с никого, че от все сърце ми се иска това да беше замъкът Уиндзор, а не Морпет, и при отварянето на портата да излизаха да ме посрещнат моите две сестри.