Филипа Грегъри
Три сестри, три кралици (23)

Замъкът Стърлинг, Шотландия
Великден 1509 г.

Идваме в Стърлинг за Великден, в лют студ: конете газят с усилие през снежните преспи, а каруците с багажа са затънали и пристигат с цели дни закъснение, затова стените ми са голи, без гоблени. Нямам завеси около леглото си, трябва да спя на груб лен, а по възглавниците ми няма избродирани гербове.

Съпругът ми се смее и казва, че съм разглезена от мекото време на Англия, но все още не мога да повярвам, че по това време на годината може да е толкова студено и толкова тъмно. Копнея за гледката на зелена буйна трева и напевния звук на птича песен в ранната утрин. Казвам, че ще си остана в леглото, докато стане светло, и ако се окаже, че това е чак по пладне, така да бъде.

Той заявява, че трябва да остана в леглото и че той лично ще донесе дървата за огнището ми и ще ми сгрее чаша ейл с подправки до огъня край леглото ми за закуска. Държи се весело и мило с мен, а аз отново очаквам дете, стоплена от надежда и увереност: мисля си, че този път ще имам късмет. Страдала съм достатъчно.

Мисля си, че отново е дошъл да ми чете, и се надявам да не е келтска поезия, когато той влиза в покоите ми един следобед с лист хартия в ръка. Вече разбирам езика, но поемите са много дълги. Той не сяда по обичая си на стол до огнището, а отстрани на леглото ми, и лицето му е много мрачно и сериозно, когато се оглежда да види Елинор Върни, главната ми придворна дама, и прави лек жест с ръка, за да й каже да остане с нас. Веднага разбирам, че има лоши новини от Англия.

— Почитаемата ми баба ли? — питам.

— Не — казва той. — Трябва да бъдеш смела, скъпа. Става въпрос за баща ти. Дано Бог даде покой на душата му, отишъл си е от нас.

— Баща ми е мъртъв?

Той кимва.

— Значи Хари е крал? — прошепвам стъписано.

— Той ще бъде крал Хенри VIII.

— Не е възможно.

Той ми се усмихва криво:

— Страхувах се, че ще бъдеш много опечалена.

— О, аз съм опечалена, наистина съм — уверявам го, без да чувствам нищо. — Това е удар, но все пак знаех, че той не е добре. Почитаемата ми баба все повтаряше, че той не е добре.

— Това ще промени много неща в страната — казва той. — Брат ти е твърде неизвестен, твърде неопитен. Баща ти не му е дал власт; не го е обучил в тънкостите на управлението.

— Открай време се знаеше, че ще го наследи Артур.

— От години насам вече не е така.

Сега чувствам как очите ми се наливат със сълзи.

— Осиротях — казвам жално.

Той сяда до мен и ме обгръща с ръка.

— Имаш семейство тук — казва. — А ако Хари е склонен да запази мира, както е редно, тогава навярно можеш да му отидеш на гости, когато се възкачи на трона си.

— Това би ми харесало — признавам.

— Ако той запази мира. Какво мислиш, че ще направи? Обвързан е от договора за вечен мир да зачита границите и суверенитета ни. С баща ти имахме спорове заради грабителите и пиратите, а той се опита да ми забрани да поддържам приятелство с Франция. Може ли според теб Хари да бъде убеден, че мирът е в интерес на всички ни? Мислиш ли, че той ще бъде по-сговорчив съсед от баща ти? Имаш ли някакво влияние над него?

— О, сигурна съм, че мога да го убедя. Сигурна съм, че мога да обясня. Бих могла да отида в Лондон и да му кажа.

— След като се оттеглиш в родилното ложе и станеш отново от него със здраво и силно момче. Тогава ще бъдеш посланик. Не може да пътуваш, докато и двамата не укрепнете.

— О, да, но тогава… — мисля си колко прекрасно ще бъде да се върна в Англия, когато по-малкият ми брат вече ще бъде крал на страната, а нейна светлост майката на краля няма да бъде толкова важна и ще се нарича „нейна светлост бабата на краля“, а Мери ще е все още просто принцеса, докато аз ще бъда кралица с принц в люлката, и ще съм донесла мир на две страни. Ще имам керван с багаж, който ще се точи в продължение на цели мили. Ще видят скъпоценностите, които Джеймс ми подари, ще се възхищават на роклите ми.

— Освен това ще получиш наследство — отбелязва съпругът ми.

— Наистина ли?

— Да. Не зная точно какво ще получиш; но той умря неимоверно богат. Сумата ще е съществена.

— Аз ли ще я получа цялата? — питам. — Няма да отиде при теб, така ли?

Той свежда глава.

— Полага ти се да я задържиш цялата, моя малка скъпернице. Ще я получиш изцяло.

Чувствам как сълзите напират отново.

— Това ще бъде утеха. В загубата ми. В огромната ми загуба.

— О, има и още нещо, никога няма да повярваш — казва съпругът ми, внимателно изтривайки сълзите ми с долната част на дланта си. — Първата постъпка на брат ти е да накаже съветниците на баща си, които налагат непосилни данъци на народа.

— О, нима? — не проявявам интерес към облагането с данъци.

— А втората е да обяви женитбата си с вдовстващата принцеса. Най-после ще се ожени за Катерина Арагонска. Тя живее на прага му от седем години, но ще се оженят след броени дни. Вероятно вече са женени; пътищата са толкова лоши, че това писмо е писано преди доста дни.

Изпитвам нещо подобно на ужас.

— Не. Не е възможно, не и тя. Сигурно си разбрал погрешно. Покажи ми писмото.

Той ми го подава. Това е официално оповестяване, дело на херолда. Съобщава просто за смъртта на баща ми и провъзгласяването на Хари за крал. Гледам титлата му, сякаш още не мога да повярвам. Следва съобщението, че Хари ще се ожени за вдовстващата принцеса. Написано е черно на бяло, с изящен почерк. Върху най-долния край на листа има печати: не може да има съмнение.

— Тя ще бъде кралица на Англия — казвам. Изведнъж съчувствието ми за самотните й години, когато беше търпяна по милост в кралския двор, пренебрегвана от всички, и се опитваше да оцелее, продавайки съдовете си, напълно ме напуска. Не мога да си спомня съжалението, което изпитвах към горката си овдовяла сестра. Вместо това си мисля, че тя пое чудовищен риск и това се изплати. Тя заложи здравето и безопасността си и спечели. Обзаложи се, че ще издържи по-дълго от баща ми. Победи го, като го надживя; на практика предизвика смъртта му, пожелавайки той да е мъртъв.

— Това вероломно момиче спечели.

Джеймс се разсмива, искрено развеселен от презрението в гласа ми.

— Мислех, че я обичаш?

— Да! — възкликвам, но приливът на ревност ме залива бурно. — Обичах я. Просто някак естествено я обичам повече, когато е бедна и нещастна, отколкото когато тържествува над мен.

— Но защо? Тя чака наградата си достатъчно дълго. Спечели си я. Казват, че към края гладувала почти до смърт.

— Не разбираш. Тя провали Артур и мислех, че баща ни ще я накаже, като не й позволи нито да се омъжи за Хари, нито да се върне в Испания. Катерина е с години по-възрастна от Хари. Дори само това е твърде неподходящо.

— Само пет години.

— Тя е вдовица на брат му!

— Имат разрешение от папата.

— Тя не е… — стисвам ръцете си в юмруци; не мога да му обясня. — Ти не я познаваш. Тя е амбициозна — иска трона, а не Хари. Почитаемата ми баба не… Аз не… Тя е горда. Не е подходяща. Никога няма да заеме достойно мястото на майка ми.

Той улавя полека ръцете ми.

— Хари ще трябва да заеме мястото на баща ти, тя ще трябва да заеме мястото на майка ти. Не и в сърцето ти, разбира се. Но на трона. Англия трябва да има крал и кралица и това ще бъдат Хари и Катерина Арагонска. Бог да ги благослови и да ги пази.

— Амин — казвам нацупено, но не мога да го мисля истински, и не съм искрена.