Филипа Грегъри
Три сестри, три кралици (100)

Замъкът Стърлинг, Шотландия
Лятото на 1528 г.

Всички ми пишат: Хари, Томас Улзи, Катерина, Мери. Всички осъждат развода ми; Хари ме заплашва с проклятието над прелюбодейците. Катерина ме умолява да помисля за законния произход на дъщеря си, и казва, че я отхвърлям като незаконородена. Томас Улзи ми казва, че яростната тирада на Хари е дословен препис на думите, които е изрекъл, а Мери ми съобщава, че роклите вече се шият леко изрязани и с открити рамене.

Пиша на Арчибалд, пиша на Джеймс, пиша на Уилям Дейкър, наследника на лорд Томас Дейкър, пиша на Мери, на Катерина, на Хари, пиша на кардинал Улзи. Ако смеех, бих писала на Ан Болейн, в качеството й на най-влиятелна съветница в двора на Хари. Опитвам се да сдържа ужаса си и пиша, възможно най-спокойно, че предишният ми брак е бил анулиран лично от папата въз основа на предишния брачен договор на съпруга ми с лейди Джанет Стюарт от Тракуеър. Тъй като съм свободна, съм избрала да се омъжа за Хенри Стюарт, и макар че е било редно да поискам позволение за този брак, аз, подобно на сестра ми Мери, моля за разрешение след венчавката. Единственото, за което моля, е същото отношение като това към сестра ми, Мери, която се омъжи за Чарлс Брандън без позволението на брат си. Единственото, което искам, е към мен да се отнасят справедливо и честно, както се отнесоха към Мери. Защо трябва да приемам по-сурово отношение от нея? Защо трябва някой да се отнася към мен по-несправедливо, отколкото към Мери — която беше вдовица на крал и се омъжи за избраника си още в годината на траура си? Какво би могло да е по-скандално от това?

Пиша кротко и разумно на Арчибалд. Казвам, че съм щастлива, задето дъщеря ни е на сигурно място под негова опека, но му напомням, че тя е с високо потекло и законородена. Тя трябва да запази доброто си име. Очаквам тя да ме посещава, когато помоля за това. Очаквам да я виждам, когато поискам.

Получавам отговор от сина си Джеймс. Той дори не отвръща на молбата ми за милост за Хенри Стюарт. Не пише за нищо лично; всичко, което ми пише, се чете от съветниците на Арчибалд. В това писмо се съобщава, че Джеймс свиква среща на съвета, за да се оплаче от беззаконие по границите. Не знам защо Джеймс внезапно би повдигнал въпроса за занемареното състояние на границите, нито защо би трябвало да ми го съобщава, когато го умолявам да освободи младия ми съпруг.

Една вечер пиша нова поредица от молби, когато чувам вика на един от стражите и внезапния звън на камбаната за тревога. Три високи позвънявания, сигналът, че няколко души са се приближили до главната порта, а не гръмкият, подобен на удари с чук звън, който предупреждава за приближаваща армия. Веднага прошепвам молитва това да е Хенри Стюарт, който се прибира у дома при мен, и пускам перото, загръщам се в наметка и излизам във външното укрепление. Портата на главния вход е отворена, големите порти се разтварят широко без нареждане от коменданта на замъка, чувам ликуването на войниците.

Това е необичайно. Не биха приветствали с възгласи Хенри Стюарт, а не мога да си представя кой друг би дошъл след вечерния час. Забързвам през външния двор да видя кой късен вечерен посетител е посрещнат с разтворени порти и ликуване от гвардейците ми, когато виждам едър боен кон, а над него — грейналата усмивка на сина ми Джеймс.

— Джеймс! — това е единственото, което успявам да кажа, а той спира коня си, скача долу и подхвърля юздите на коняря.

— Джеймс!

Облечен е като бедняк, в кафява вълнена дреха, с преметнат през рамото плащ на сиви и кафяви карета. Около кръста си носи широк колан и голям нож в евтина ножница на хълбока. Но е със собствените си хубави ботуши за езда, и със собствената си широка, тържествуваща усмивка.

— Измъкнах се! — сграбчва ме в прегръдките си и ме целува — звучна целувка по двете бузи, — после ме улавя за талията и ме завърта в танц из двора, докато конят му започва да пръхти и се отдръпва от нас, а мъжете надават ликуващи възгласи. — Измъкнах се. Най-сетне. Направих го. Измъкнах се.

— Как, как успя?

— Той замина за границата, за да се сражава със собствените си бандити, а аз казах на всички, че ще стана призори, за да отида на лов. Легнах си рано, същото направиха и останалите. Джоки Харт и още двамина бяха приготвили коня ми и резервни дрехи, и се заклеха, че ще дойдат с мен. Бяхме изкарали конете от конюшнята и вече бяхме далече нагоре по Северния път преди разсъмване, още преди да разберат, че ни няма.

— Той ще тръгне след теб — казвам, хвърляйки поглед на юг, сякаш вече виждам как армията на Арчибалд се задава от Единбург.

— Със сигурност. И ще предположи, че съм дошъл при теб. Да влезем, да наредим да затворят портите и да поставим стражи.

Той ме въвежда бързо вътре, обгърнал с ръка раменете ми, а аз поръчвам да запалят светлините, когато влизаме в залата и слугите, половината от тях — заспали по сгъваемите маси в залата, — се разбуждат, изправят се на крака и посрещат с ликуване вестта, че кралят е тук, самият крал, и няма да бъде пленник никога повече.

— Трябва да издигнем кралския флаг — нареждам. — Тогава, ако ни нападнат, ще бъдат обявени за предатели. Освен това трябва да издадеш заповед, забраняваща на когото и да е от клана Дъглас да се приближава до теб.

— Съставете я — казва Джеймс. — Ще я подпиша и ще я подпечатам с пръстена си.

— Донесъл си го?

— Винаги го нося. Арчибалд държи големия печат, но аз имам това.

— Разпратете възвание, че всички лордове, предани на Джеймс, трябва да дойдат тук, за да се присъединят към негова светлост. Ще свикаме съвет на лордовете, а след това парламент в Единбург — казвам на главния си писар, който пише трескаво, с преметната през врата дъска за писане, поръсвайки писмото с пясък, за да го изсуши. Разсмивам се тихо, развълнувано. — Това е като поетична драма, започваща отново. Но този път имаме нужните костюми и знаем стъпките.

— И пишете до Единбургската крепост, за да разпоредите освобождаването на Хенри Стюарт — казва Джеймс.

Вдигам поглед.

— Такова ли е желанието ви? — пита ме той.

— Да, разбира се, но мислех, че се противопоставяш на брака ми.

— Противопоставях се на скандала, а не на брака — казва той, педантичен като всеки млад човек. — Арчибалд беше този, който заповяда ареста на съпруга ви от мое име. Искаше да угоди на брат ви и аз дадох съгласието си, за да си мисли той, че ние с вас сме врагове. Разбира се, Хенри Стюарт не е моят избор, но ако е вашият, може да бъде освободен и ще го направя лорд. Как се нарича имението му?

— Метвен — казвам. — Той може да бъде лорд Метвен.

— Запишете го — казва Джеймс през смях. — Това са първите ми действия на властващ крал.