Филипа Грегъри
Три сестри, три кралици (61)

Комптън Уинйейтс, Англия
Май 1516 г.

Чакам в дома на добрия приятел и служител на брат ми сър Уилям Комптън, в най-хубавата си рокля от пурпурно кадифе с подплата от златен брокат. Брат ми, кралят, ще дойде да ме придружи при влизането ми в града. Ще осигурим голямо зрелище за всички — ние, Тюдорите, знаем как се организира голямо зрелище, — и авторитетът ми пред шотландците ще бъде по-голям, когато чуят, че самият крал е яздил до мен, посрещайки ме отново у дома. Минали са тринайсет години, откакто съм го виждала за последен път — наперено и самонадеяно, суетно малко момче, — а през тези години изгубихме баща си и баба си, той стана крал, аз станах кралица, и двамата имахме и изгубихме деца. Всички ми казват, че с израстването е станал изключително красив, а аз се разкъсвам между вълнението и нервността, докато стоя край прозореца в прекрасната зала за аудиенции на сър Уилям и чувам как задрънчават оръжията на стражите пред двойните врати и тропота на множество крака. После, най-накрая, вратите се разтварят и Хари влиза.

Променил се е толкова много. Оставих момче, а сега пред мен стои мъж. Той е много висок, по-висок от Арчибалд, по-висок от мен с една глава, а първото нещо, което виждам, и се отдръпвам стреснато при вида му, е гъста брада с цвят на бронз, красиво сресана и подрязана. Придава му вид на съвсем зрял мъж, далече от спомена, който носех в ума си, за бързоногия си, светъл малък брат.

— Хари — изричам неуверено. После си спомням, че това е кралят на Англия, и правя много нисък реверанс. — Ваша светлост.

— Маргарет — казва той топло. — Сестро — и ме повдига, и ме целува по двете бузи.

Проницателните му очи са яркосини на цвят, чертите му — правилни и волеви. Усмихва се и показва равни бели зъби. Той е зашеметяващо красив мъж. Нищо чудно, че в кралските дворове на Европа го наричат най-красивия владетел в християнския свят. Помислям си за един преминал като светкавица, злобен миг, че Катерина Арагонска е късметлийка, задето го улови точно тогава — точно в мига на възкачването му на престола. Всяка жена на света би се радвала да се омъжи за брат ми сега; нищо чудно, че Катерина постоянно дебне придворните си дами.

— Бих те познал навсякъде — казва той.

Поруменявам от удоволствие. Знам, че изглеждам добре. Болката в краката ми отмина и мога да стоя и да ходя, без да куцам. Свалих всички килограми, които бях наддала преди раждането на Маргарет, и съм прекрасно облечена, благодарение на Катерина.

— Навсякъде! — продължава той. — Прекрасна си като почитаемата ни майка.

Правя му лек, подигравателен реверанс.

— Радвам се, че мислиш така — казвам.

Той ми предлага ръката си и се отдалечаваме малко към другия край на стаята, доближили глави, за да не може никой друг да ни чуе.

— Наистина мисля така, Маргарет. Горд съм да имам две такива прелестни сестри.

Веднага заговори за Мери. Едва ме е поздравил и вече трябва да говорим за Мери.

— Но какво ще кажеш за малката й съименница? — питам. — Как е дъщеря ти? Силна и здрава ли е?

— Да — той ми се усмихва широко. — Разбира се, искахме първо момче, но няма съмнение, че тя скоро ще се сдобие с братче. А ти беше по-голяма сестра на бъдещ крал, можеш да я научиш как да се държи с него.

Не съм била. Бях по-малка сестра на Артур, моя брат, който бе определен да стане крал. Но се усмихвам и казвам:

— А нейна светлост кралицата? Тя също ли е добре?

— Върна се в двора — казва той. — Ти ще седиш редом с нея на големия турнир, който планирахме за този месец. Най-голямото празненство, което сме подготвяли някога — за да отпразнуваме твоето идване и раждането на моята дъщеря, и сина на Мери.

Отново Мери.

— Трябва да ти покажа Маргарет, твоята племенница — кимвам на бавачката й, която с нисък реверанс я поднася на Хари да я види. Тя е пълничко малко създание, с кестенява коса и кафяви очи, и размахва ръчички и се усмихва широко на Хари, сякаш знае, че от неговата благосклонност зависи богатството й.

— Прекрасна като майка си — казва Хари нежно, потупвайки юмручето й с пръст. — И със същия сладък нрав, сигурен съм.

— Тя е много добро бебе — казвам. — Доста се измъчи.

— Мили Боже, какво си изстрадала!

Леко облягам глава на рамото му.

— Страдах — съгласявам се. — Но знам, че ти отново ще оправиш всичко.

— Кълна се, че ще го сторя — обещава ми той. — А ти ще се върнеш в Шотландия като кралица-регент. Никой вече няма да се отнася зле с теб. Като си помисля само! — той сякаш се издува в прекрасния си жакет от зелено кадифе — огромните рамене стават още по-широки. — А къде е съпругът ти? Очаквах да е тук с теб.

Той знае, разбира се; Дейкър сигурно е докладвал всичко в мига, когато се случи.

— Трябваше да остане, за да закриля хората си — казвам. — Беше сломен, искаше да бъде с мен; искахме да бъдем заедно. Особено много искаше да се срещне с теб. Но сметна, че онези лордове, които ме подкрепиха, и бедните хора, които пострадаха, защото са ме поддържали, ще бъдат застрашени от отмъщението на Олбъни, ако не е там да ги защити. Той е наистина мъж на честта.

Откривам, че говоря твърде много, твърде бързо, опитвайки се да внуша на Хари колко опасно и трудно е в Шотландия. Той не може да знае, защитен зад стените на сигурни замъци в мирна земя, какво е да се опитваш да управляваш страна, където всичко става по споразумение, и дори повелята на краля трябва да бъде приета от неговия народ.

— Арчибалд остана в Шотландия. За да изпълнява дълга си. Сметна, че така е редно.

Брат ми ме поглежда и внезапно зад усмивката му прозира твърда пресметливост.

— Постъпка на истински шотландец — е единственото, което казва, и ми се струва, че в гласа му се долавя презрение към един мъж, който е могъл да изостави жена си в опасност. — Постъпка на истински шотландец.