Кристина Кабони
Пътят на парфюма (9)

8.

Роза. Трудна за извличане есенция. Сладка, нежна, символ на емоциите. Подпомага личната инициатива и изкуството.

Добър ден, скъпа. Прочетох автобиографията на твоята приятелка. Нека да поговорим на вечеря, ако продължаваш да държиш на идеята и я предлагаш за твоето място. Не крия, че се интересувам, но остава фактът, че „Нарцисус“ не е бюро по труда. Ще трябва да ме убедиш. Приготви се.

Моник за трети път прослушваше съобщението, което Жак бе оставил на телефонния секретар. Гневът избликваше на вълни у нея, кипеше, уталожваше се, а после пак се разразяваше.

Жак щеше да изпрати кола да я вземе вечерта. Все едно беше момиче на повикване… Как смееше да се отнася с нея по този начин?

Стана, взе чантата си и излезе.

Ясно, че щеше да го убеди — в това не се съмняваше. Щеше да го убеди, и още как!

 

 

— Готова ли си? Да тръгваме, искам да те запозная с един човек — каза Моник и влезе в апартамента.

— Мислех, че ще сме само ние двете — отвърна тя и я прегърна. — Изглеждаш в много лошо настроение.

Моник я погледна.

— Извинявай. Само че заради Жак ми идва да убия някого. Знам, че ти бях обещала да сме само ние, но е важно — става дума за твоята бъдеща работа.

Елена възрази:

— Не съм много убедена, че е добра идея да принуждаваш шефа си, по-точно бившия си шеф, да ме вземе на работа. И то сега, когато отношенията ви не са особено приятелски.

— Ти откога стана толкова… проницателна?

Елена не беше съвсем сигурна какво точно иска да й каже Моник. Пренебрегна провокацията и реши да уточни позицията си.

— Не ме разбирай погрешно — много съм ти благодарна за всичко, което правиш. Но съм уверена, че мога да си намеря работа и сама.

— Сигурна съм — отвърна раздразнено Моник. — Въпросът е, че имаш голям талант и не смятам, че да се затвориш в кухнята и да станеш помощник-готвач е най-добрият избор за теб.

— Кой ти каза, че това смятам да правя? — попита Елена сухо.

Осъзна, че тонът й е по-груб, отколкото би искала. И двете замълчаха гузно.

— Защо се караме? — попита Моник изведнъж.

Елена въздъхна.

— Нямам представа. Но не е добра идея да говорим на входа. Влез вътре, по-добре е да се караме тук — каза и затвори вратата.

Моник се засмя, после я прегърна.

— Извинявай, съкровище. Наистина съм в много лошо настроение, да знаеш. — Лицето й се проясни и Елена потръпна вътрешно.

— Не ми казвай — измърмори. — Вече ме е страх само като те слушам.

— Глупости! Парфюмът, който ти избра, го подлуди от любопитство, макар че би умрял, вместо да си го признае. На теб ти трябва работа — не за да преживяваш, а с оглед на твоето бъдеще. Помисли си, Елена — твой собствен магазин, в който ще решаваш всичко сама: от начина на разполагане на мебелите до отношенията с клиентите. Модерен и светъл. А зад гърба си ще имаш опит с „Нарцисус“. На практика успехът ти ще бъде сигурен.

Елена мълчаливо следеше думите на приятелката си.

— Не съм глупава, Мони — вероятно идеята да дойда да работя в този магазин ме привлече да дойда в Париж. Но не мога да си позволя компромиси с този човек. Разбираш ли?

Моник вдигна рамене.

— Няма нужда. Ще дойдеш с мен тази вечер и той ще разбере, че би бил луд, ако те изпусне.

Така представени, нещата изглеждаха лесни. Но Елена беше преживяла прекалено много напоследък. Ентусиазмът на Моник не бе никак убедителен. От това, което й бе разказвала, тя знаеше, че Жак е хитър и няма да се остави да го манипулират. Поклати глава.

— Трябваше да предвидя, че нещата ще са по-сложни, отколкото си мислех. Може би трябва да си потърся нещо друго. „Нарцисус“ не е единственият парфюмериен магазин в Париж, нали? — Нямаше намерение да се предава, но и нямаше да позволи Мони да попадне в неприятна ситуация заради нея.

— Не, но този магазин е точно за теб. „Нарцисус“ създава, Елена, не се ограничава само да продава. Ти си това, което Жак търсеше, а той има всичко, което ти трябва на теб.

— Не съм сигурна…

Моник беше изчерпила търпението си. Започна да ходи нервно напред-назад, търсейки точните думи, които щяха да убедят Елена да я послуша. Изведнъж всичко, което беше таила вътре в себе си години наред, избликна с все сила.

— Но как не разбираш? Бих дала всичко да съм като теб! Само че нямам твоята дарба! Трябва да се приспособявам, трябва да се задоволявам с моите посредствени умения. Не можеш да хвърлиш на вятъра това, което знаеш. Готова съм на всичко, за да бъда като теб.

Елена се ококори.

— Я кажи, какво си пила? Как можа да кажеш подобна глупост? Да не си сляпа? Поглеждала ли си ме? Забрави ли, че буквално само преди седмица бях пълна развалина, а ти ми предложи нов живот в Париж?

Беше истински ядосана. Моник отдавна не я бе виждала такава и се смая.

— Това няма нищо общо. Имаше нужда от промяна, и толкова. И ти би направила същото за мен.

— О, не мога да повярвам — възкликна Елена и вдигна очи към небето. После хвана ръката й и я задържа в своите. — Има неща, които трябва да направя за себе си, сама. Не мога да те оставя да водиш моите битки, Мони, не го ли разбираш? — каза мило, след дълго мълчание.

— Но аз не искам да го правя. Не ме разбирай погрешно, Елена. В „Нарцисус“ има конкуренция; всичко, което постигнеш, ще трябва да си го спечелиш, като драпаш със зъби и нокти. Дори Жак да те наеме, ти ще трябва да се бориш, за да си запазиш работата.

Двете приятелки се вгледаха една в друга. Дори да получи работата, всичко щеше да зависи от нея самата, от нейното желание, от това доколко вярва в идеите си. Нещо, което само допреди месец щеше да й се стори немислимо, а сега забелязваше, че вече го желае. Колко е странен животът, помисли си тя.

— Ако изпуснеш тази възможност, ще направиш голяма грешка — притисна я Моник.

Така беше, и двете го знаеха. Но беше трудно да го признае. Прекалено много емоции наведнъж, прекалено много неща за преценяване.

Моник въздъхна и реши да остави въпроса, поне за момента. Трябваше да сключат някакво примирие, за да се поуталожат малко нещата.

— Това място е ужасно. Майка ми трябва да се реши да го продаде — каза, оглеждайки се наоколо.

— На мен ми харесва. Знаеш ли, че прозорецът и вратата, които гледат към улицата, са с решетки и огромен катинар? Сякаш някой е искал да остави отвън целия свят.

Моник понечи да отговори, но се отказа, поклати глава и тръгна към кухнята.

— Онези парфюми, които намери в кабинета на баба си — взе ли ги със себе си? — попита след малко, галейки лалетата, които Елена бе купила от пазара. — Невероятно е как едно цвете и една покривка могат да променят обстановката — прошепна тя с изумление.

Кухнята си бе все същата, но Елена я бе изчистила много старателно; добави и някои мебели, които намери в килера.

— Да, взех и дневника на Беатриче.

Моник се ококори.

— Наистина ли? Чудесно! Можеш да спечелиш куп пари. Разбираш ли какво означава да съживиш парфюми отпреди векове? Ще притежаваш линия, уникална по рода си и напълно автентична. Никой не могъл да ти съперничи.

— Не бих казала. Едно време вкусовете са били различни. Например парфюмите от 60-те години — кой би ги ползвал днес?

— Доста хора — отвърна Моник и продължи да разглежда. — Шанел №5 е от 1921 година.

— Но това е иновацията на века — възкликна Елена. — За първи път са били използвани алдехиди за усилване на парфюма. Продължава да е класически. Никой не може да го нарече отживелица.

— Тогава какво ще кажеш за „Шалимар“ или „Мицуко“ на Герлен? Много добре знаеш, че все още са актуални. От теб зависи да обновиш тези композиции. Мислиш ли, че ще е много трудно?

Едва ли. Въпреки че Моник повдигна въпроса, докато беше във Флоренция, Елена започна да мисли за възможни варианти на парфюми, създадени от Росини, и идеята да поднови дейността не й се бе сторила толкова тежка и непоносима. Разбира се, че щеше да смени тези парфюми. Още нямаше ясна представа как, но те вече се превръщаха в предизвикателство за нея.

— Колкото по-особени и трудно възпроизводими са парфюмите, толкова повече ще ги желаят хората и ще са готови да дадат за тях много пари — заяви Моник.

— Мислиш ли? Не знам — измърмори Елена замислено.

— Аз пък съм убедена. Но така или иначе, дневникът има огромна стойност: и като историческа ценност, и от гледна точка на предприемачеството. Би могла да разрешиш всичките си проблеми.

Това беше вярно. Тези формули сигурно струваха куп пари. Бяха безкрайно ценни; бяха нейното наследство. Внезапно Елена усети, че устата й пресъхва.

 

 

— Докато бяхме заедно, Матео искаше да продам къщата. Аз така и не се съгласих. — Направи пауза и седна. — Нямам намерение да продавам, Мони — каза, гледайки я в очите. — Не знам защо животът ми изведнъж се обърна с главата надолу, нито защо това, което исках години наред — да се освободя от парфюмите, от Росини и от техните натрапчиви идеи — сега въобще не е на дневен ред. Само знам, че е така.

Моник изглежда мислеше над думите на Елена; после кимна.

— Смятам, че е естествено да държиш на корените си, на миналото си. Виж майка ми. Мразеше това място с цялата си душа, а сега не може да се откаже от него. Явно човек не обръща внимание на нещата, които притежава, дори ги мрази. Но после нещо се променя. В края на краищата, целият живот е поредица от перспективи.

За решителна жена като Моник способността да спре и да слуша изглеждаше като нещо противоестествено. Но Елена винаги бе обичала тази черта от характера на приятелката си. Затова винаги се чувстваше спокойно с нея. Въпреки привидната си агресивност, Мони знаеше кога да спре и да й даде възможност да се изкаже.

— Страхувам се, че е по-сложно — прошепна Елена.

После скочи на крака.

— Нищо не ти предложих. Искаш ли чай?

Моник поклати глава.

— Продължавай.

Елена внезапно се изнерви. Но може би, ако говори, това щеше да помогне да внесе ред в хаоса от мисли.

— Нали знаеш, че не исках да ставам парфюмеристка! — възкликна след малко. Гледаше я намръщена, с треперещи устни. — Търсенето на този проклет Идеален аромат на Росини, и парфюмите като цяло, винаги са били извор на болка за мен. А сега, както изглежда, тази непримиримост и гневът вътре в мен просто са изчезнали. Представяш ли си? Толкова е непоследователно. Чувствам се, все едно не знам какво искам.

Възмущението на Елена бе толкова очебийно, толкова дълбоко и напълно лишено от логика, че Моник се усмихна.

— Ти сама не вярваш в това, което казваш. Говорили сме вече много пъти. Не парфюмите са твоят проблем, а манията на тези жени, които не са имали друго в живота си и са решили да запълнят тази празнота с нещо, което са смятали, че ще им донесе престиж и богатство. Ти си наследила специалната дарба, но не непременно и тяхното проклятие.

Елена поклати глава.

— Не е толкова просто. Знаеш ли, че първото нещо, което забелязвам в някого, е неговият аромат? Представяш ли си? А какво да кажем за чувствата? Нормално ли ти се струва да плачеш заради хармонията на един букет, или да не намираш покой, докато не успееш да отсееш елементите, които съставят един меланж? Да трябва на всяка цена да го оприличиш на цвят, да се вслушваш в него, докато ти говори чрез есенцията си? Моник, струва ми се, че съм луда.

— В очите на обикновените хора, имаш предвид? Със сигурност, Елена. Всички ние сме малко луди, не мислиш ли? Но много малко хора притежават чувствителността на душата ти, възможностите на обонянието ти. А още по-малко са хората, които са имали привилегията да ги обучат в изкуството на парфюмерията, както се е правело едно време — с духа и със сърцето. Не можеш да вкараш квадрат в кръг. Защо не се опиташ да се отпуснеш? Послушай чувствата си. Няма значение какво мислят другите.

Баба й, която я бе обичала заради мястото, което ще заеме един ден. Майка й, която я бе изоставила, за да живее собствения си живот заедно с един мъж, който не я понасяше. Матео и неговите лъжи. Прокара ръка през очите си, сякаш за да прогони следите на умората, и след миг мълчание потърси погледа на приятелката си.

— Сънувах магазина — прошепна изведнъж. — Беше точно тук, на долния етаж. И беше прекрасен, в бежови и розови тонове. Малък, с щанд от дърво и кристал, масичка за срещи, малък диван и лампи.

Моник се усмихна. Никога не би определила това място като красиво. Жасмин не й беше разказвала много за детството си, но тя чувстваше, че майка й е била много нещастна, и това й бе достатъчно.

— Тогава да направим крачка към реализацията на твоите мечти, Елена.

 

 

Това, разбира се, не беше „Риц“. Но и никой ресторант не бе на висотата на този, който Жак бе избрал, като се има предвид, че „Жул Вери“ се намираше на върха на Айфеловата кула.

Когато пристигна под Айфеловата кула, Елена се огледа наоколо. Жадно поглъщаше всички детайли. Вървеше бавно, опитвайки се да не се изгуби, но беше трудно. Звуци, картини, светлини и аромати. Това беше невероятна съвкупност и тя искаше да види всичко, да почувства всяко нещо. Вдишваше бавно, на малки глътки, търсейки сред ароматите онези, които в миналото бяха извор на стрес и болка за нея и които сега допълваха усещането за това, което я заобикаляше. Беше наистина странно чувство, защото тя познаваше Париж; беше ходила там като дете с майка си. Само че сега градът изглеждаше различно.

— Боже! Елена, обещавам, че ще те доведа друг път да видиш панорамата, но сега трябва да вървим.

— Как да не обръщам внимание на всичко това? — запротестира тя.

Моник я хвана за ръката и я повлече след себе си. Беше я страх, че Елена ще тръгне да се качва по стълбите. Всичките тези стъпала! Не, нямаше начин да се, явява пред Жак изпотена. И без това й трябваха часове, за да се успокои. Беше се облякла и гримирала грижливо, защото тази вечер смяташе да го нокаутира. Нямаше да му даде и най-малко предимство. Сърцето й може и да беше разбито, но това си беше неин проблем. Жак не биваше да знае нищо по този въпрос. Когато го забеляза, се усмихна безрадостно.

— Ето го, седнал е на ъгловата маса.

Елена видя елегантно облечен мъж, който се любуваше на панорамата.

— Много е хубав.

— Същото може да се каже и за някои змии.

— Слушай — каза Елена, като едва удържаше усмивката си, — според мен не е запазил маса за трима души — може би е по-добре аз да си тръгвам.

— Да не си посмяла — заплаши я Моник. — Всичко това започна във Флоренция, с парфюма, който ти избра за него. Той получи това, което искаше, а сега ти ще имаш мястото, което ти се полага. Става дума за бизнес, Елена — и толкова.

Елена не беше много убедена; чудеше се как ще завърши това приключение. Имаше някакво усещане, че преди да е свършила вечерта, Жак ще съжалява за доста неща. Моник стискаше ръцете си в юмруци и трепереше от ярост.

— Още ли го обичаш? — Въпросът изникна на устните й, преди да успее да размисли. Не беше просто любопитство — искаше да разбере. Тя самата вече не изпитваше никакво привличане към Матео и това дълбоко я изумяваше.

Моник продължаваше да гледа Жак.

— Да, но не искам. Това е като някакво проклятие, знаеш ли? Бих искала да не го обичам, бих искала да изчезне от живота ми. Но когато го видя, искам да дойде и да ме прегърне. Да не мислиш, че си единствената глупачка на света? Добре дошла в клуба, скъпа. Остави ме аз да водя разговора, може ли?

— Разбира се, че не. Ако остана, ще говоря. — Не каза нищо друго; нямаше нужда. Решителното й изражение убеди Моник да не прекалява, да й остави пространството, от което има нужда. Тя бе под напрежение, въпреки усмивките и старанието; което влагаше във всяко нещо. Беше бледа и сенките под очите й говореха за безсънни нощи, за самота. Елена бе жена, която търсеше себе си, и с мъка преодоляваше етап след етап.

Моник наведе очи, въздъхна и кимна.

— Тогава просто ще бъда до теб.

— Добре, но аз ще се разправям с него. — За Елена беше от основна важност тя да си говори с Жак Монтие. Чувстваше нужда да си намери мястото, да действа. Прекалено дълго бе стояла отстрани като наблюдател, оставяйки другите да вземат решения вместо нея. А последиците не й харесваха — изобщо не й харесваха. Може би осъзнаването колко е безсмислено подобно поведение, или самотата, в която бе живяла през последните седмици, й бяха дали силата да реагира. Във всеки; случай, беше решила да се промени, а това означаваше сама да преговаря за бъдещето си. Тъкмо щеше да добави още нещо, когато Жак ги видя и дойде до тях.

— Добър вечер, Моник. Предполагам, че това е приятелката ти, Елена Росини.

— Да, както виждаш, съм подготвена. Ти имаше предвид да й предложиш работа при теб, когато ми изпрати това съобщение, нали?

Елена разтвори широко очи и прикри устата си с ръка, като заглуши смеха си с престорена кашлица. Моник беше директна като снайперист. Очевидно беше бясна на този мъж, слабо казано.

Част от секундата в повече от необходимото, а след това строгото лице на Жак се разтегли в усмивка.

— Естествено. Радвам се да се запознаем, госпожице. Парфюмът, който Моник донесе от Флоренция, е много интересен. Моите комплименти за избора. Решихме да го продаваме тук, при нас.

Хвана ръката й и я задържа за миг.

— Чудесно — отговори Елена с малко несигурна усмивка. Не бе очаквала такава галантност. Този Жак имаше подход към жените.

Той ги придружи до масата, на която един от сервитьорите бе побързал да добави още един стол. Елена започваше да разбира защо Моник бе толкова увлечена по него. Жак Монтие излъчваше енергия и самоувереност, които биха смутили всеки. Всяка жена би се почувствала покровителствана, или пък потисната.

Тя инстинктивно се отдръпна назад. Избягваше да го докосва, дори когато той изключително любезно премести стола й, за да й помогне да се настани. А после усети аромата на неговия гняв. Беше остър и добре прикрит под деликатната нотка на дъбово дърво в основата на парфюма, който носеше. Освен това имаше и друго: подозрителност, може би малко любопитство. Миришеше и на балсамова смола. Елена се запита дали и Моник усеща този мирис, толкова остър и дразнещ. После проследи погледа на мъжа и видя, че той гледа към приятелката й. Тези двамата имаха още много неща да си казват, помисли си тя.

— Парфюмът, който избрахте, е точно това, което търсех, госпожице Росини — каза Жак и направи знак да му донесат менюто. — Имате ли специално образование, или става дума за случайна интуиция? — продължи той със спокоен тон. Бе вперил поглед в нея и я изучавате хладнокръвно.

Елена с усилие издържа на този проницателен поглед. Нямаше никакво намерение да се остави да я плашат. Сърцето й биеше силно; струваше й се, че играе ролята на излишния трети човек. Напрежението между Жак и Моник беше ясно осезаемо.

Прочисти гърлото си и започна да обяснява:

— Интуиция ли? Не, не става дума за това.

Но преди да продължи, Жак започна да говори:

— Съставът е добре калибриран; нищо дразнещо, топла хармония, а освен това в композицията има и свежа нотка. — Този път тонът му беше твърд, а думите — грижливо подбрани. — Нужни са специфични познания, за да се подбере подобен меланж. И така, госпожице, какви са вашите познания?

Въпросът увисна във въздуха между тях. Жак искаше да разбере съвсем друго. Елена си преведе наум това, което той в действителност искаше да попита: „Защо трябва да ви наема на работа в магазина?“. Не го беше казал открито. Но пронизващият му тон, изражението му говореха повече от хиляди думи. Редуваше любезност с нападки. Все едно играеха партия шах. А Елена подозираше, че не тя е съперничката, над която Жак иска да триумфира.

Зад гърба му парижката нощ сякаш избухваше в цветове. Елена се загледа в тях, докато реши какво да каже. Не беше лесно да поддържа този разговор. Чувстваше се неудобно. Изкушението да се обърне и да си тръгне беше много голямо, но не можеше да го направи. По-скоро не искаше. Да се откаже не беше приемлив вариант. Вдиша дълбоко. Мони бе изпълнила буквално желанието й и мълчеше, вторачена в порцелановите чинии върху бялата бродирана покривка.

Не й трябваше нейната помощ, помисли си Елена. Не й трябваше помощ от никого. Насили се да остане, спокойна, със служебна усмивка. Насочи вниманието си към Жак и го прикова с поглед.

— Познавам всички техники на екстракция, от най-древните до най-модерните. Мога да композирам парфюми, кремове, сапуни, аромати за хора или за помещения. Не съм научила всичко това само от книгите, а с работа. Умея да отделям, да прочиствам, да събирам отново, да фиксирам. Това не са типични дейности за модерната парфюмерия, но аз съм в състояние да изпълня всяка стъпка, защото го правя от малка. А това означава перфектно познаване на дестилацията, както и на техниките за енфльораж^[1].

В очите на Жак се четеше заинтересованост. Значи тази жена твърдеше, че владее древното изкуство. Това бяха неща, които всеки, който разбира от парфюмерия, би могъл да изброи. Но ако всичко това беше истина, нейните умения можеха да му бъдат от полза.

— Добре, а какво ще ми кажете за Peau d’Espagne?

Елена навлажни устните си и отговори.

— Особен парфюм, датиращ от шестнайсети век. Нероли, роза, сандалово дърво, лавандула, бергамот, карамфил и канела. Понякога се добавят цибет и мускус. Очарователна смесица от аромати. Никаква есенция, никаква специфична персоналност; много скъпи есенции накуп.

Може би гордостта в тези думи накара Жак да реши. А може би острото токче на обувката на Моник, което го натискаше по глезена, го накара да се разсмее и да прекрати напрежението, което се беше настанило помежду им.

— Чудесно — точно отговорът, който исках. — Лъжеше, заради Моник.

Беше я накарал да седне до него. Дългата покривка му позволяваше свобода на движение. Тя стоеше неподвижно, когато той я докосваше с крак до ръба на роклята и малко по-нагоре. След това Моник вдигна пълната си чаша, с предупреждение в погледа. Тогава той я остави и реши, че ще намери друг начин да я върне при себе си.

Не можеше да направи друго, освен да вземе приятелката й на работа. Кой знае — можеше и да се окаже добра сделка. Тази Росини изглежда познаваше в дълбочина парфюмерията. Все пак в началото щеше да я сложи в отдел „Продажби“. Не изглеждаше зле; нищо особено, но с подходяща рокля щеше да е представителна.

Щеше да я назначи, но не като парфюмер специалист. Нямаше начин да гласува такова доверие на една непозната, каквито и препоръки да има. Тя ще работи в магазина, но при неговите условия. След като взе това решение, се разведри. Играта, която бе започнал с Моник, започваше да му харесва. Той щеше да спечели, сигурен беше. Въпреки това, което може би си мислеше Моник, накрая той щеше да вземе решението.

Остатъкът от вечерта премина в спокоен дух. Жак използва целия си чар. Не говореха на сериозни теми; ограничиха се да говорят по малко за това и онова — като прохладен лек бриз.

Няколко часа по-късно Елена продължаваше да се върти в леглото. Беше нервна и не й харесваше развитието на нещата. Разбира се, сега имаше работа в „Нарцисус“… Но нямаше чувството, че се е случило благодарение на нейния принос; всъщност, беше убедена, че не е така. Беше точно това, което искаше, но не беше както си бе представяла.

Смачка възглавницата, обърна се по корем, но безпокойството не я оставяше на мира.

Моник бе спазила договорката, но това не променяше нещата. Работата й бе подарена. Ако Монтие нямаше специално отношение към Мони, ако тя не беше нейна приятелка, съмняваше се, че той щеше да й обърне внимание. Освен това, в края на вечерта стана съвсем ясно каква работа смята да й възложи. Не проявяваше интерес към опита й като парфюмер. Поне за момента. Първо щеше да я изпробва като обикновена продавачка. На Елена й се сви сърцето, че трябва да приеме подобно унижение. И за миг дори реши да откаже. Но после срещна погледа на Моник; приятелката й изглеждаше наистина притеснена. Знаеше колко много й е струвало да уреди тази среща. Затова кимна и след като преглътна буцата, която стягаше гърлото й, прие. Не искаше да я разочарова. Беше важно да стане част от персонала на „Нарцисус“, нали? Все някога щеше да си върне на този човек за високомерието. Трябваше просто да потърпи още малко.

Размърда се неспокойно.

По дяволите! През целия си живот проявяваше безкрайно търпение. Търпението за жалост бе станало нейното второ име, и вече й бе писнало от това.

Неприятното усещане в гърдите й бързо се превърна в гняв. Как си позволяваше този? За какъв се мислеше?

Нейното семейство произвеждаше парфюми от векове. Бе готова да се обзаложи, че тя знае повече от всички служители на „Нарцисус“, взети заедно, и дори от самия Жак.

Баба й щеше да го изгледа презрително, без да го удостои дори с една дума. Стори й се, че я вижда как поставя на мястото му този надут балон, и се почувства по-добре. Но и тази нощ изобщо нямаше да успее да заспи. За миг си помисли дали да не запали лампата за ароматерапия, с няколко капки лавандула във водата на дифузера. Но нямаше да й помогне, беше прекалено развълнувана.

Стана от леглото и се облече. Реши да се разходи. Нощта беше доста топла, така че можеше да излезе и без яке. След като слезе в двора, тъмнината я спря. Изведнъж я обзе страх, но не от тъмното. А от онова, което щеше да намери. Искаше само да се отпусне, да седне някъде и да гледа звездите. Не беше разумно да излиза сама през нощта, но можеше да поседи на спокойствие… Щеше да е достатъчно да намери тераса, или да се качи на покрива и да намери сигурно убежище, за да се отърси от това неприятно усещане.

Върна се. Стигна до фоайето на замъка и тръгна към стълбите. Отначало не можа да разбере колко етажа има над нейния апартамент. Започна да се изкачва бавно, с очи, вперени напред. Изкачи три етажа, отвори една врата и се оказа под открито небе, изпълнено със звезди. Пред нея имаше нещо като беседка. Във въздуха се носеше силен аромат.

На рози. Някой там горе отглеждаше рози.

Как беше възможно? За миг помисли, че е сгрешила. Вече беше октомври и се намираше в Маре, на повече от десет метра височина. Кой ли би могъл да притежава градина над покривите? Логиката й показваше, че греши, но обонянието й не допускаше грешки. Ставаше дума за рози: чаена, дамаска, стамболска роза, а също и мента, босилек… и други ароматни билки. Цяла градина. Усещаше ароматите, ясно и поотделно. Те отлитаха, а после се събираха заедно, понесени от нощния бриз. Изпълнена с любопитство, тя тръгна бавно — донякъде заради тъмнината, донякъде, защото се чувстваше като натрапница. Но тази хармония от аромати я привличаше и интригуваше. Земя, влажна и плодородна. Плодове за опитване и за докосване. Цветя — много цветя, но най-вече рози.

Усети как я връхлитат чувствата. Този, който се грижеше за тази градина, бе създал изключителен меланж: нещо, което притежаваше връхни, сърцевинни и основни нотки.

Изключително балансиран парфюм, силен и опияняващ. Мъжки, би казала. На практичен, решителен мъж, който действа с деликатност, но същевременно и със сила. После си спомни за него…

— Кой е там?

Мъжкият глас я парализира. Обърна се, решена да избяга. Сърцето й биеше силно. После нещо я дръпна за ръкава на якето, блъсна я назад. Куче! Страхът я обхвана отвътре. А когато усети как челюстите на животното захапват ръката й, се развика.