Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Il Sentiero de Profumi, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод от италиански
- Ани Томова, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Интернет
- Разпознаване, корекция и форматиране
- Regi (2020)
Издание:
Автор: Кристина Кабони
Заглавие: Пътят на парфюма
Преводач: Ани Томова
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: италиански
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: италианска
Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково
Излязла от печат: 24.04.2015
Редактор: Анна Балева
ISBN: 978-954-655-577-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7493
История
- — Добавяне
5.
Лавандула. Нейният сложен аромат съблазнява и омагьосва. Освежава и пречиства духа, прогонва умората, страха и тревогата.
Денем Париж бе богат, извънредно очарователен. Но през нощта градът разкриваше истинската си душа. Моник винаги бе вярвала в това. Докато прелиташе над града, гледайки светлините на високите сгради, Айфеловата кула и дългите златни ленти на осветените булеварди, които разделяха елегантните квартали, тя си помисли, че целият този град е изграден върху показността. Светлините там долу, които блестяха като диаманти, всъщност бяха фаровете на хилядите коли, които фучаха по улиците на града — но погледнати отгоре, приличаха на скъпоценни камъни.
Жак й беше изпратил съобщение, че не може да дойде да я вземе от летището. Внезапно възникнало нещо важно, което объркало плановете му, но щял да изпрати кола да я вземе.
Моник въздъхна. Напоследък все нещо възникваше, все имаше нещо по-важно за вършене.
Продължи да гледа игривото блещукане на града и отпъди твърдо самосъжалението, което се опитваше да се прокрадне някъде в душата й. Пилотът съобщи, че всеки момент ще кацнат. Леко промененият от уредбата глас прикани всички да затегнат коланите си до отварянето на вратите, даде последни наставления преди кацане и завърши набързо с „Добре дошли в Париж“. Когато колесниците докоснаха земята, около нея се чу бурно ръкопляскане. Моник разкопча предпазния колан, взе чантата си и се нареди на опашката за слизане.
— Събуди се, mon amour[1]. Така ли иначе, няма да те оставя да спиш.
Моник отвори очи и се дръпна рязко. Пръстите на Жак все още бяха върху нея.
— Веднага си махни ръката!
Той се усмихна, стана от леглото и си оправи вратовръзката. Изражението му беше невъзмутимо.
— Нервна ли си, скъпа?
Тя сложи ръце на лицето си, а после ги сви в юмруци, за да спре треперенето им.
— Какво правиш в дома ми?
Жак отново се усмихна. Идеално пригладената му назад коса, черните му дълбоки очи и изражението му придаваха вид на самоуверен мъж, който знае, че светът е в краката му. Стоеше в средата на малкия апартамент на Моник, сякаш е господарят на вселената. Беше амбициозен, целенасочен, всичко трябваше да се случва според неговите планове.
Господи, колко беше хубав! Моник трябваше да си наложи да стои далеч от него. Стисна чаршафите, уви се с тях, все едно са спасителен пояс. Желанието да го помоли да продължи това, което беше започнал, беше почти непреодолимо.
— Исках да ми простиш. Не бях много любезен с теб — отвърна той, докато си разкопчаваше ризата.
— Уникален евфемизъм — измърмори Моник.
Жак се усмихна, отиде до прозореца и дръпна пердетата. Слънцето превзе стаята. Моник закри лицето си с ръце, но почти веднага привикна към светлината.
— Как беше във Флоренция?
— Античен, прекрасен, декадентски град.
— Да, очарователен е. Следващия път и аз ще дойда с теб — каза той, сякаш наистина го мислеше.
Но имаше нещо, което Моник бе научила от тяхната връзка. Жак казваше много неща. Думи, изречения и обещания, които редовно забравяше. Те бяха само украшения за него: като дрехите и бижутата, като изтънчения му вкус. Нямаше нищо истинско в тях, сякаш трябваше да се подразбира обратното на това, което казва. Понякога Моник си мислеше, че той прилича на магьосник, на фокусник, боравещ с чувства.
Жак отново се загледа в нея. Очите му бяха измамни, и същевременно омагьосващи и очарователни. Беше толкова лесно да му повярваш, помисли си Моник; да си създадеш илюзията, че действително си важна за него. Беше прекалено любезен, прекалено хубав — всичко в него беше прекалено.
Намръщи се и си пое дълбоко дъх. Стана от леглото, без да забележи възхитения му поглед. Докато вървеше към гардероба, се престори, че не вижда хищническото изражение, което го правеше неустоим. Желанието, което изпитваше към него, вибрираше вътре в нея. За миг се изкуши да му повярва. Може би наистина му бе липсвала; може би искаше да се извини за това, че се бе държал като най-долно копеле.
Погледът, който хвърли към масичката в хола, я върна към действителността. Двата пакета, които бе донесла със себе си от Флоренция, бяха отворени. Една хартиена лента, mouillette[2], беше поставена до парфюма, избран от Елена; друга лежеше смачкана на пода. Надеждата й избледня, докато накрая съвсем изчезна, отстъпвайки място на стаеното осъзнаване.
— Не можа ли да почакаш до утре? — попита го, опитвайки се да прикрие раздразнението си.
— Защо? Какво щеше да се промени? Ти си намерила това, което търсех. Облечи се, ще излезем. Искам да празнуваме. Парфюмът, който си избрала, е най-добрият. Ти си гений.
Моник го остави да я настигне. Елена беше геният. Тъкмо се канеше да му го каже, и той я притегли към себе си. Думите замряха на устата й. Жак я прегърна, ръцете му се плъзнаха по тялото й.
Тя затвори очи, усещайки допира на топлото му тяло. Той вещо я галеше. Силната топлина я накара да изстене. Жак притисна устни към шията й. Моник въздъхна.
— Аз не съм твоят гений.
Можеше да го излъже, знаеше го. Елена нямаше да се засегне — тя и без това не се интересуваше от парфюмите. Но какъв смисъл имаше, щом знае, че тези възхитени погледи, уважението, което Жак изпитва към нея, са плод на една измама? Тя вземаше това, което се падаше по право на Елена, и само на нея.
Нямаше никакво значение. В този момент осъзна, че нищо не я интересува. Искаше го, желаеше го. Трябваше й съвсем малко, за да го доближи отново до себе си. Достатъчно беше да излъже.
Тогава всичко й стана ясно. Въпреки добрите си намерения, тя бе готова на всичко за него.
Жак настръхна и прошепна до кожата й, хапейки я нежно:
— Глупости.
Той беше най-добрият. Никой друг не можеше да я разтопи и разгорещи като него. Раят, или по-точно магията на ада, бяха нищо в сравнение с това, което Жак можеше да прави.
— А ако това е истина? Ако съм помолила някой друг да намери парфюма вместо мен?
Почти веднага съжали за тези думи. Можеше да замълчи, и той щеше да се люби с нея. Когато Жак се отдръпна назад, тя разбра, че съмнението се е прокраднало у него. Под пластовете от илюзии, надежди и лъжи се размърда нещо, което носеше горчивия вкус на срама. Дожаля й за самата себе си. Наистина ли бе стигнала дотам, че да лъже, за да задържи Жак? Що за човек беше станала?
Наведе глава. Опита се да събере парченцата гордост, или поне това, което беше останало от нея. Въздъхна и нежният, сладък и всепроникващ аромат на сива амбра отново я облъхна. Но този път тя не почувства трепет, не видя морето и слънцето. С рязко движение събра косата си в конска опашка. Не го погледна в лицето. Отправи се към банята, стискайки зъби.
— Когато излезеш, остави ключа на масичката до вратата. Ако още веднъж те видя вкъщи, без да си ме предупредил, ще извикам полицията!
Затвори вратата зад себе си, без да изчака отговора на Жак.
Трябваше й малко време, но когато излезе от банята, пак беше спокойна.
Нямаше нужда да проверява — знаеше, че Жак вече не е в къщата. Усещаше, че го няма.
Изчака гневът, който бе насъбрала в себе си, да излезе на повърхността, и го приветства с радост, за да изгони Жак заедно с неговите глупави уловки от жалката част на душата си, където все още хранеше мечта.
— Върви по дяволите! — извика тя. После видя бележката, която той й бе оставил на леглото.
Смачка я и я хвърли на паркета.
— Друг път ще ти се обадя.
Беше готова да се хване на бас, че е взел и двата парфюма. Жак винаги си оставяше отворени вратички. Есенцията от индийския производител, който бе избрала Елена, беше това, което той търсеше. Но и другият, който бе избрала тя, беше добър вариант. Като специалист парфюмер беше достатъчно опитна, за да знае стойността си.
Обзавеждането около нея, избрано с минималистичен вкус, с приглушени цветове, бе в контраст с изтънчеността на дрехите, които държеше в стария гардероб от розово дърво. Избра зелена копринена рокля, която комбинира с лилав пуловер. Сложи си лек грим и прибра косата си. Трябваше да се подстриже късо, но все не се решаваше. По това си приличаха с Елена. И двете бяха дълбоко привързани към нещата, свързани с миналото им.
Щеше да й се обади, да й разкаже за Жак, да й каже, че нейната невероятна интуиция е свършила работа. Независимо дали й харесваше или не. Елена имаше нюх. И винаги го бе имала. Дори нещо повече — тя можеше да изтръгне емоцията от ароматите и да ги разкаже. За Елена обонянието беше като зрението за целия останал свят. А фактът, че не искаше да си го признае, че отхвърляше този невероятен дар, беше друг въпрос.
Въздъхна, огледа се в огледалото и си взе чантата. В едно от отделенията беше пъхнала визитна картичка от твърда хартия с цвят на слонова кост, прекрасно ароматизирана. Беше сигурна, че е с мускус и сандалово дърво. Но по-надълбоко Моник усещаше друга нотка, може би дърво. Помисли малко, опитвайки се да я идентифицира. Не че беше толкова важно… После изостави това занимание и се ограничи само с вдишването на аромата, тази очарователна смес.
Ален Льо Нотр от „Мезон ла Фужери“ беше изискан и елегантен човек, който й бе направил добра оферта. Може би беше дошъл моментът, в който трябваше да си смени работата.