Кристина Кабони
Пътят на парфюма (20)

19.

Жълтуга. Наситен, цветен, опияняващ аромат; свеж, с вълнуваща флорална нотка. Предвестник на пролетта, на прехода от старото към новото. Помага да не губим присъствие на духа.

— Вие ли сте Елена Росини?

Директен въпрос — без поздрав, без минута за размисъл. Новодошлата дори не се огледа наоколо. Елена вдигна глава от дневника на Беатриче и погледна към вратата, където стоеше едно момиче със синя коса и дълга рокля, с все още детски черти под тежкия грим, и я гледаше нахално.

Елена се пренесла в друга епоха, в друг свят. Сърцето й все още биеше силно, гърлото й се беше свило, нишка на отчаяние обсебваше мислите й. Но и те не бяха нейни — бе ги взела само назаем. От Беатриче.

Тя се изправи, остави дневника и посрещна момичето.

— Да, аз съм. А ти сигурно си Орор. Заповядай.

Елоиз я беше предупредила, че дъщеря й ще дойде този следобед и че е малко особена. Слаба, с боядисана коса и пиърсинг на устните, с вълнено яке върху бяла дантелена рокля и блестящи ботуши. Пак си бе играла с ароматите; този път бе използвала необичайната атрактивна лавандула. Бе добавила и момина сълза и карамфил. След това ароматът изведнъж се промени — стана прашен, почти тебеширен. И тогава се усети мирисът на сандаловото дърво. Но в допълнение към парфюмите на родителите й имаше още нещо, което бе само нейно — лек аромат на портокалов цвят, който остава трайно върху кожата, със сигурност във връзка с последния й експеримент. Елена бе готова да се обзаложи.

Да се определи като специален беше омаловажаване. Ако момичето се опитваше да се отличава от другите, опитът несъмнено бе успешен.

— Майка ми каза, че ще ме научите как се правят парфюми.

Още стоеше права до вратата, с напрегнато изражение и подозрителен поглед.

— Да — потвърди Елена. — Ще те въведа в основите на природната парфюмерия, и тогава ще можеш да решиш дали да продължиш да учиш по-нататък, или да се откажеш. Това не е лек път; изисква се много дисциплина и жертвоготовност.

Очите на Орор се присвиха.

— Знам какво означават тези думи. Вие ме съдите въз основа на външния ми вид.

— Външният вид е единственото, което си ми показала до този момент.

— Знаех си — измърмори Орор.

Елена сви устни. Очевидно момичето използваше облеклото си като маска, зад която да се скрие; при нужда тя се превръщаше в причина или следствие. Напомняше й за нея самата преди много време… Но Елена не обичаше да бъде център на внимание. Искаше да бъде невидима. Ако никой не те вижда, никой не може да те нарани.

— Не те съдя. Бих ти казала същите неща, дори ако се бе появила облечена в розово и с ангелски крила — каза тя. — Ароматите, които създавам, се състоят от естествени есенции, извлечени чрез процеси, които изискват стриктност, определено време и изчисления, които трябва да се спазват. И най-малката капка променя аромата. Трябва да броиш, да отмерваш и да запомняш всичко. Имай предвид, че някои вещества ще покрият напълно по-нежните, а други ще ги подчертаят. Има много за учене. Парфюмерията може да бъде скучна до смърт. Като всяко нещо, и в нея има техническа страна и творчески устрем. Не може да постигнеш едното без другото; затова трябва да решиш, Орор. Това е моята почивка, и нямам намерение да я пропилявам.

Елена се върна и седна. Общуването с Орор изискваше голяма решителност. Но това момиче нямаше нужда от любезности, и затова тя нямаше да губи време с тях. Щеше да й даде нещо съвсем друго — да й създаде желание да стигне до целта. Надяваше се Орор да приеме нейните условия. Това момиче всъщност я тревожеше. Усещаше дълбока уязвимост под привидно агресивния й вид. И бе готова да се обзаложи, че за Орор парфюмът е начин да общува.

— Да допуснем, че приема да спазвам тези… правила. Вие ще ме учите ли?

Цялото й желание се съдържаше в този въпрос, изпълнен със страх, но без арогантността, зад която се бе крила до този момент. Разбира се, произнесе думата „правила“ с искрено отвращение — но можеше да бъде и по-зле, помисли си Елена с приповдигнато настроение.

— Разбира се. Но трябва да ме изслушаш.

Орор най-после влезе в магазина. Стъпваше плахо и леко, почти на пръсти. Всичко в това момиче бе противоречиво. Погледът, външният вид, дрехите — но най-вече парфюмът.

В този момент влезе Моник. Беше се върнала от пътуването си предната вечер. Елена подозираше, че е заради Монтие, но не я попита нищо. Тя беше много резервирана. Говориха само за подаръците, които са получили за Коледа. Елена беше много любопитна да разбере какво е трябвало да обещае Кайл на Моник, за да си държи устата затворена.

— Нищо — отвърна тя. — Той много искаше да те изненада. Знае как да спечели една жена.

Болката в очите на Моник накара Елена да съжали за проявеното любопитство.

— Добър вечер — каза тя на Орор.

Моник беше с къса изумруденозелена рокля в класически стил, много елегантна. Беше пригладила черната си коса, която се спускаше до кръста й като копринен водопад. Орор я гледаше с отворена уста. Мони често въздействаше така на хората, помисли си Елена с усмивка.

— Съжалявам, че закъснях, скъпа. Всичко наред ли е?

— Да, написах ти няколко бележки. Трябва да се правят доставки. Това е Орор — тя обича парфюмите.

Моник чудесно знаеше кое е момичето. Идеята Елена да дава уроци много й хареса.

— Здравей, Орор, приятно ми е да се запознаем. Елена ми каза, че искаш да се научиш на изкуството на композицията. Нямам търпение да видя някои от твоите творения. Мисля, че ще е интересно — каза тя, без да обръща внимание на ексцентричното облекло на момичето.

Елена се засмя.

— Вече усещаш една от композициите — нали, Орор?

Момичето кимна. Най-после лицето му се отпусна.

Очите на Моник се разшириха. О, Боже! От момичето ли идваше тази миризма?

— Хм… Сигурна съм, че уроците ще решат проблемите, свързани с хармонията в ароматите — отбеляза тя и се отдръпна малко.

— Ела, Орор — каза Елена с усмивка — Лабораторията е горе.

Всъщност, тя проведе първия урок в кухнята — беше по-уютно, а и не искаше да обезкуражава твърде много новата си ученичка. Сложи чайника на печката и попита:

— Искаш ли чай?

— Да.

Орор седеше на ръба на стола, с изправен гръб и сериозно изражение. Беше извънредно напрегната.

— Виждаш ли тези билки? — каза Елена и посочи сноп миртови клонки, които току-що бе получила от един земеделски производител от Сардиния; от него купуваше и див розмарин. — Ако ги дестилираш, ще получиш течност, състояща се отчасти от вода, отчасти от масло. По-голямата част от есенциите се получава по този начин. Нужни са хиляди листа за няколко милилитра продукт.

— Така ли правите ароматите — от растения?

Елена поклати глава. Беше доволна от по-спокойния тон на момичето.

— Не, това е само началото. С този процес се получава ароматизирана течност, съставена от вода и масло. Водата, получена при дестилацията, се нарича хидролат, а маслото — есенция, или етерично масло. За да направим парфюм, използваме масло.

Тя направи пауза, защото това беше най-важното и искаше Орор да го разбере добре.

— Все пак съществуват и други ароматни субстанции. Получават се по други методи на екстракция. Наричат се есенции, субстанции или ароматни вещества. И така, да обобщим: есенциите са основен елемент ни парфюма. Те се правят от цветя, листа, мъх, дървесини, корени, плодове, кори, смоли и други материали с растителен и животински произход, или създадени чрез химичен синтез. Накратко, могат да бъдат природим или синтетични. Есенциите — или ароматните вещества — се смесват, а след това се разтварят в инертна среда, която ги поддържа. Това може да е алкохол или друго масло. В резултат на този процес се получава парфюм.

Орор я погледна с широко отворени очи, после прехапа устни и прошепна:

— Аз използвам готови аромати.

— Да. Забелязах — отвърна Елена. — Но, разбираш ли, трябва да имаш предвид, че по този начин премахваш посланието, което парфюмерът е искал да предаде, и не създаваш ново. Твоят парфюм няма да казва нищо определено; ще бъде смесица от много ухания, които не показват нищо.

— Като че ли ароматът разказва нещо.

— Точно така. Ароматът е най-непосредствения език, който може да съществува, и същевременно най-разбираемият.

— Никога не съм мислила по този начин.

Елена наля чай в чашите.

— А как се решава какви есенции да сложиш в парфюма?

— Парфюмерът познава ароматите, помни ги и знае кои субстанции могат да покрият нещо определено или да го накарат да изпъкне, или пък да анулират есенциите. Въз основа на тези знания и на интуицията си, той използва субстанциите.

Тя замълча. Донесе шоколадовите бисквити, които й бе изпратила Жасмин, подреди ги в една чиния и ги поднесе на момичето. Орор изглеждаше потънала в дълбок размисъл.

Винаги беше така, помисли си Елена. Парфюмът често се приема, но много опростен начин и когато човек научи, че зад едно шишенце се крие цяла вселена, е объркан. Ароматът не е само нещо хубаво, което да си сложиш — някакъв аксесоар, а всъщност е много съдържателен.

— Ароматът е нещо, което можем да разпознаем. Въз основа на него проектираме мечти, стремежи, спомени… или изпитваме инстинктивно отвращение. Това произтича от чувството за хармония, обективност и дълбока субективност. Затова нещо може да ти харесва ужасно, а други миризми да предизвикват у теб тревога, безпокойство, отвращение.

— Това е невероятно! — възкликна Орор. — Искам да кажа… толкова е сложно.

Тя отпи глътка чай. Погледът й беше впит в червената покривка. После отново насочи вниманието си към Елена и прошепна:

— Но откъде трябва да тръгна, за да започна да правя един парфюм? Не разбирам…

Елена отхапа от една бисквита.

— Нека да започнем от основните неща, става ли? Ще стигнем дотам постепенно.

Момичето кимна.

— Можем да разделим ароматите на седем семейства: цитрусови, цветни, фужерни, шипрови, горски или дървесни, амбра или ориенталски, и кожа. Когато се създава парфюм, това трябва да се има предвид.

— Но как да разбера кои елементи се съчетават добре и кои не? — отново я попита Орор.

— Може да започнеш с тези, които принадлежат към едно и също семейство, затова е изключително важно да се познава класификацията. Все едно смесваш цветове. Когато събереш един цвят с друг, получаваш много нюанси, нали? Създаваш нов цвят. Ако използваш пастелни цветове, ще получиш нежен нюанс; ако използваш ярки цветове, ще получиш силен нюанс. С ароматите се случва същото, но вместо да ги гледаш, трябва да ги усещаш…

— Страхотно! — възкликна Орор.

— Трябва да имаш предвид и още нещо основно. Ароматът е като път, като идея. Хората, които се занимават със създаването на аромати, се наричат „носове“, защото знаят как да правят разлика между различните видове. Съществуват три хиляди различни есенции, които се смесват, съставяйки по този начин парфюми. Всяка есенция се създава по определена схема; веднага можеш да почувстваш връхните нотки, след това средните и накрая основните. Тази система, наречена обонятелна пирамида, е личната карта на парфюма. Ако искаш да знаеш какво съдържа например…

Тя направи пауза. Хрумна й да даде пример на Орор с един рядко срещан парфюм, но момичето едва ли познаваше тези бутикови продукти. Затова Елени реши да избере нещо универсално, някой много известен парфюм. В този момент важното беше тя да разбере основната концепция.

— Например „For Her“ на Нарцисо Родригес: веднага можеш да усетиш портокаловите цветчета и османтуса, след това ванилията и накрая — нотка на дърво и мускус, който действа като стабилизатор и откроява другите есенции. Това са основните неща. Ще говорим за тях всеки път, ще правим обобщение, а след това ще се заемем с конкретна тема. Ако има неща, които не разбираш, спирай ме.

Орор изглеждаше като хипнотизирана. Бе вперила очи в Елена и следеше внимателно всяка дума. Часът премина много бързо. Когато се сбогуваха, момичето се усмихна и попита:

— А след това ще направим ли парфюма? Аз не съм нос — добави с нотка на разочарование в гласа.

— Това още не е ясно. Освен това, всъщност всеки може да създава аромати. Резултатите, разбира се, ще са различни в зависимост от познанията на субекта, неговата компетентност, техника и интуиция. Но това не означава, че човек не може да стигне до изключителна композиция — налудничава или печеливша, просто като смесва есенциите, които му харесват.

В подобни случаи резултатът можеше са се сравнява с печалба от лотарията. Но не й каза това. Нямаше смисъл да попарва ентусиазма й. Щеше да й даде основа, върху която да работи; останалото щеше да е по желание на Орор. Освен това, бе възможно момичето да притежава естествен обонятелен и мисловен усет. Самият факт, че обича достатъчно парфюмите, за да си играе с тях, беше знак.

— Ще направим парфюм; дори ти ще го направиш сама.

Орор се усмихна срамежливо.

— Нямам търпение да кажа на майка си. Благодаря, много ми хареса. Кога може да дойда пак?

— Например след една седмица, какво мислиш?

Орор кимна и попита:

— По същото време ли?

— Да, чудесно — отвърна Елена и я изпрати до вратата.

В магазина беше тихо, Моник бе заета с клиент. Всичко изглеждаше спокойно. Елена имаше почивка. И вече знаеше как ще я прекара. Отиде до масата, отвори чекмеджето и извади дневника на Беатриче. После се върна на горния етаж.

— Да не би да съм казала нещо?

Кайл разтри чело с китката си и погледна Елена. От известно време тя стоеше в един ъгъл и го гледаше как работи. Това всъщност беше първото изречение, което му казваше.

— Не разбирам. Какво има? — попита той. Отново се приведе и зарови ръце в тревата. Саксиите се бяха напълнили с плевели и Кайл реши, че слънчевата неделя е най-подходящият ден да навакса малко с изостаналата работа.

Тя се сви в старото му работно яке. Косата й падаше свободно по раменете; изглеждаше унила. Дори Джон сякаш бе забелязал състоянието й. Стоеше на няколко крачки от нея, както обикновено. От момента, в който се сблъскаха, Джон стоеше винаги на разстояние точно два метра. Само я гледаше или я следваше, но никога не скъсяваше разстоянието.

Няма много голяма разлика между тях, помисли си Кайл.

— За бебето ли става дума?

Бяха в оранжерията. Току-що бяха свършили с подреждането на кухнята. Елена не млъкна по време на целия обяд, но на него не му се говореше. Понякога мълчанието е единствената възможна форма на общуване.

— Бебето ли?

Елена изгуби търпение. Тя не обичаше да отлага нещата. Или по-скоро, вече не обичаше.

— Виж какво — няма да се извинявам за нещо, което дори не знам, че съм направила. Така че, ако съм те обидила по някакъв начин, по-добре ми кажи — иначе изобщо не чакай да ти се извинявам.

Кайл поклати глава.

— Защо мислиш, че съм ти сърдит?

Тя изглеждаше ядосана, със зачервено лице и очи, светещи от гняв. Изостави предпазливостта и премина направо на въпроса.

— Защото не говориш с мен като преди, вече не се смееш. През цялото време размишляваш над проблемите, които те измъчват, и преживяш като една от онези африкански камили, които не правят нищо друго по цял ден. Каквото и да те мъчи, преодолей го най-после. Можеш ли да направиш нещо? Добре тогава, направи го, да му се не види! Не можеш ли? Тогава за какво се измъчваш?

Кайл я гледаше намръщено. Елена стоеше на два метра от него.

— Искаш ли да разбереш какво ме тормози?

Ето, знаеше си, че нещо не е наред. Ледена бучка страх се образува в стомаха й.

— Това е въпросът ми. Слушам те — отвърна тя, като произнасяше думите една по една.

Кайл свали първо едната си ръкавица, после и другата. Очите му бяха вперени в нейните. Изправи се, пристъпи напред и каза:

— Времето.

Настана тишина. Елена си пое дълбоко дъх.

Имаше моменти, в които мечтаеше единствено да го прегърне, да го притисне към себе си, да остане с него. Но имаше и други моменти, като този. Когато не само я объркваше, но и я караше да го преследва.

— Можеш ли да ми обясниш какво, по дяволите, имаш предвид?

Той не помръдна, продължаваше да я гледа втренчено.

— Времето отмерва нашия живот. Времето променя всичко.

Това беше вярно. Но Елена нямаше никакво желание да разговаря с Кайл на философски теми.

— Аз те чакам, Елена.

Тя наведе глава. Погледна Джон, който не бе помръднал и на косъм, а после насочи вниманието си към Кайл. Беше доста спокойна, помисли си. Можеше да води разговор, без пак да вика.

— Знаеш ли, трябва да призная, че предпочитам да си в действие — а потънеш ли в размисли, започвам да се притеснявам.

Той се усмихна — не се беше случвало отдавна.

— Обещах ти изненада. Днес е денят. Да вървим.

Той й предлагаше удобна вратичка за изход. И за миг Елена си помисли да я приеме.

— Твоите изненади много ми харесват. Много повече от загадъчните ти изречения — отбеляза тя. — Но нищо не свършва дотук.

Той поклати глава.

— И аз така се надявам.

— Наистина ли?

Той не беше човек, който просто седи и се надява. И сега й се струваше, че така и не е разбрала нищо от тяхната връзка.

Реши, че нямаше да чака повече, за да изясни ситуацията. Освен това не й трябваше никаква вратичка за изход от положението. Тези дни отдавна бяха отминали.

— Защо, вместо да кръжим около въпроса, не преминем направо към решаването му?

— Ами ако всъщност няма какво да се решава? — попита Кайл.

Тя беше застанала пред него, защото искаше отговори на въпросите си, и то веднага.

— Има ли конкретна причина да мислиш, че нямат време?

— Никога не съм казвал, че това е проблемът.

Елена преглътна, пое си дълбоко дъх, за да се поуспокои, и пристъпи напред. Сега беше само на сантиметри от него. Трябваше да вдигне глава, за да може да го погледне в лицето.

— Знаеш ли, Кайл, научно доказано е, че бременните жени нямат особено търпение. А и малкото, което имат, го използват, за да не мислят за това как бременността променя външния им вид. Човек прекарва цял живот, за да влезе във форма, а после за няколко месеца всичките му усилия се изпаряват… И това са все неща, които подкопават самочувствието — ти как мислиш? И за всичко останало не им остана особено много търпение. Затова бих те помолила да си по-ясен. Много по-ясен. Ще изпадна в истерична криза, предупреждавам те. Ще викам, сигурно и ще плача. И ще съжалиш, че не си ме послушал.

— Това е просто ужасна заплаха. — Кайл я прегърна през раменете и я целуна по косата.

— Харесва ми духовитостта ти, винаги се шегуваш. Хайде да влизаме, искаш ли? Ще направя чай и ще седнем на дивана.

Да се шегува ли? Тук нямаше шега. Беше полудяла от притеснение, представяйки си причините, които можеха да стоят зад прекалено резервираното поведение на Кайл.

— Говоря съвсем сериозно. Искам да знам всичко за времето, и какво представлява то за теб.

Сега, когато тя изглежда откри пробив в защитата му, нямаше да отстъпи.

Кухнята на Кайл беше обляна в светлина и винаги много добре подредена. Одеялото на Джон беше близо до вратата. Слънцето се процеждаше през прозорците без завеси и осветяваше издънките и изумрудените листа в саксии, подредени по первазите. Ароматът, който се носеше в апартамента, се дължеше отчасти на есенциите, които излъчваха ароматните растения. На масата имаше букет жълти лалета, които бе купил от пазара за цветя. Това вече беше утвърден навик: два букета лалета — един за него и един за Елена, както винаги, в еднакъв цвят. И на двамата много им харесваше. В единия край на стаята Кайл беше направил кът с мека мебел, маса и телевизор, който стоеше изключен през повечето време.

Елена, седнала на дивана, го гледаше как се движи из кухнята. Между тях все още цареше мълчание. Но сега той не изглеждаше напрегнат, по-скоро търсеше точните думи.

Кайл сложи подноса на масичката за кафе и седна до нея. Прегърна я през раменете и започна да си играе с косата й.

— Спомняш ли си катастрофата на баща ми? — попита той след няколко минути.

— О, боже мой, това ли било? Зле ли е? — възкликна тя и се изправи.

Кайл поклати глава.

— Не, добре е. Не става дума за него. Или поне не пряко.

Той въздъхна и затвори очи за миг.

— Преди пет години аз също катастрофирах с мотор. Това, което се случи с баща ми, само предизвика старите спомени.

Той мислеше, че е дошло времето да й разкаже всичко, за Жулиет и как бе загинала тя. Но не го направи. Щеше да намери по-подходящ момент. Това, което изживяваха сега, засягаше само тях. Той установи, че няма никакво желание да говори за миналото си. Този въпрос бе приключен и погребан заедно с Жулиет, а той беше оцелял. Много причини стояха зад това решение — не на последно място, нежеланието му да извади на показ постоянното си чувство за вина, което често му пречеше да спи и постоянно го принуждаваше да държи под контрол последствията от своите действия.

— Не си спомням много от този момент, но дълбокото чувство на безпомощност остана завинаги в мен. Някои неща не могат да се избегнат, могат само да се изстрадат.

Той взе ръката й и я доближи до лицето си.

— Това ми е спомен от онзи ден.

А сигурно имаше и други — Елена можеше да се обзаложи. Незаличими като белега, но скрити.

— Беше ли тежко ранен?

Той кимна.

— Шест месеца рехабилитация.

Елена не можеше да си го представи. Кайл се движеше пъргаво като спортист — изобщо не личеше, че е преживял тежка злополука. Обикновено това оставяше следи, или поне инстинктивно повишено внимание. Кайл обаче беше сигурен в себе си, движеше се смело, вървеше по пътя си, без да прави компромиси. Освен това беше по-съсредоточен върху съществените неща, отколкото върху останалото. Например, не обръщаше особено внимание на външния си вид. Париж бе пълен с хора, за които дрехите бяха нещо като символ. Сред тях Кайл се открояваше като практичен и трезво мислещ човек. Не че това бе проблем: семплото спортно облекло, което носеше, му отиваше много и Елена не можеше да не го забележи.

— И все пак продължаваш да караш мотора. Винаги решаваш ти, а не страховете ти.

Това беше вярно. В този момент той не се страхуваше за себе си. Кайл искаше да й каже колко важна бе станала тя за него и колко го плашеше това. Това, от което се страхуваше най-много, бе празнотата, която усещаше, когато не бяха заедно, когато не се виждаха или не можеше да говори с нея. Не му трябваше много, за да се чувства спокоен. Достатъчно му беше само да я гледа. Животът му вече бе различен, откакто Елена стана част от него. А това беше огромен проблем, защото тя бе бременна от друг. Детето, което можеше да е свързващото звено между тях, всъщност изобщо не ги свързваше. То винаги щеше да я свързва с другия мъж.

И това беше нещо, което не може да се промени. Можеше само да чака.

Той никога не бе обичал да споделя лични неща. И беше перфекционист. Това го подтикваше да избягва работата в екип. Беше направил изключение за „Абсолют“. Но това беше друго. Искаше Елена да е щастлива, и това беше причината да инвестира в това дружество. В миналото вече се бе опитал да промени своята природа. Тази грешка му струваше скъпо. Резултатът беше проклетият инцидент, при който Жулиет изгуби живота си. Ако не се бе съгласил да я остави да кара, вероятно нещата щяха да се развият по различен начин.

Вече никога нямаше да се остави да го убедят да направи нещо, в което не е сигурен. Знаеше какво означава да събереш парчетата от живота си и да продължиш напред със съзнанието, че си допуснал сериозна грешка, която е довела до съдбоносни последици.

С Елена щеше да постъпи правилно.

За да устоява и да действа според предначертаните си цели, трябваше да събере цялата си решителност. Но той щеше да чака. Защото не можеше да постъпи по друг начин.

— Можех да го избегна. Това е въпросът.

На Елена й трябваше известно време да помисли. Тя се намръщи.

— Никога не съм мислила, че си от онези мъже, които искат да държат всичко под контрол. Като Жак Монтие.

Монтие ли? Как, по дяволите, можеше да го сравнява с него?

— Обясни ми — каза той. Не можеше да разбере.

— Той решава всичко, не се интересува от последствията, държи да насочва нещата в посоката, която според него е правилна. Но това е лудост. Нещата са такива, каквито трябва да бъдат.

— Не познавах тази твоя фаталистична страна.

— Не е фаталистична, а практична. Кайл, ти не си толкова арогантен, че да се опитваш да контролираш всичко, което се случва.

Настана дълго мълчание. После Кайл я погледна право в очите.

— Аз съм мъж, Елена. Разбира се, че искам да имам контрол над нещата. Не вярвай нито за миг, че нямам желания. Не мисли, че не чувствам необходимостта да доведа нещата дотам, където им е мястото. Или че не искам ти да си на безопасно място. Нищо подобно.

Гласът му беше дълбок, остър, както и погледът му. Пръстите му стигнаха до шията й, после слязоха по-надолу. Ласката стана по-интимна.

Елена въздъхна. Ето че беше получила неговия отговор. Въпреки че зад думите на Кайл имаше много други неща, и на него му тежеше ситуацията, в която се намираха. Неговата откровеност я изпълни с възхищение и страх.

— А аз чакам, Кайл — прошепна тя.

За миг, след като му го призна, като че ли почувства облекчение. Бяха увъртали известно време, но в крайна сметка си бяха казали какво чувстват.

И все пак осъзнаването на този факт не бе решение. Тази тяхна игра на границата на приятелството, но без да се превръща в нещо повече, в истинска връзка, я влудяваше. Понякога й се искаше бебето вече да е родено, за да разбере дали е възможно да бъдат тримата заедно. Друг път й се искаше да се отпусне без никаква мисъл в главата, и това бе всичко.

Той се усмихна.

— Ето, виждаш ли? Времето е нашият проблем. Ще разберем по-добре чувствата си, когато бебето се роди. Трябва да имаме търпение, въпреки че понякога е трудно.

Тя се отпусна на рамото му, вдъхна парфюма му. Обичаше чувството, което изпитваше, когато той я прегръщаше. Кайл притисна устни до слепоочието й и тя въздъхна от удоволствие.

В този миг мислите, които се въртяха в главата й след изповедта на Кайл, се избистриха. Тя винаги бе смятала, че сигурността, която изпитваше в негово присъствие, произлиза от дълбокото му чувство за осъзнаване. И сега й се струваше странно, че и той като всички други хора трябва да се справя със собствените си проблеми. Тогава й се стори, че е проявила неуважение към него. И се засрами.

Той продължи да я гали с устни. Беше толкова близо, че тя усещаше топлината на дъха му върху кожата си. И този негов мъжки аромат, топъл и с мирис на подправки, на сапун, на лосион за бръснене — на самия него, и толкова — я държеше в плен.

Тя докосна лицето му и проследи с пръст белега.

— Ти какво би направил… — Гласът й пресекна, макар че нямаше никакво намерение да се отказва. Преглътна и продължи: — Какво би направил, ако нещата бяха различни?

Кайл доближи чело до нейното. В жестовете му вече нямаше нежност, а само желание. Елена усети силата на този поглед, дълбоката чувственост на движенията му. Кайл се отдръпна малко, обхвана лицето й с ръце, а след това погали нежно устните й. Отначало внимателно, след това все по-уверено. Беше изнервен от неизяснените неща, от хилядите съмнения, които продължаваха да го измъчват. Елена го погали по ръцете и гърдите.

Когато Кайл осъзна, че тя се опитва да чуе биенето на сърцето му, изпита дълбоко вълнение. Тя хвана пуловера му и се вкопчи в него, скъсявайки още повече разстоянието, което все още оставаше между тях. И това толкова искрено желание изтри и последните му мисли.

Той я прегърна силно, устните му се притиснаха към косата й. Беше щастлив. Единствено и само щастлив.