Кристина Кабони
Пътят на парфюма (13)

12.

Ванилия. Ароматът на детството, сладък и топъл. Предлага утеха, добро настроение. Помага за справяне с трудностите, облекчава напрежението. Съчетава се хармонично с кожата. Няколко капки са достатъчни, за да регулират ритъма на сърцето.

Моник беше доста доволна. Помириса отново хартиения тестер, затвори добре мерния цилиндър и разклати съдържанието, така че спиртът да разтвори есенцията, а после го върна отново в съда, за да стои на тъмно. Провери за последен път дали въведената в програмата формула отговаря на записките й, после изхвърли филтърната хартия, протегна се и излезе от лабораторията.

Трябваше да минат още двайсет дни, преди да може да усети с известна степен на сигурност парфюма във всички негови нюанси. Един месец зреене, както казваше обикновено Лучия Росини. Макар че Моник не бе следвала докрай процедурата, на която бабата на Елена я бе научила, структурата на парфюма бе ясна; крайният резултат бе предвидим и подходящ. Да, този ден бе добър за нея. След като изминат двайсет дни, щеше да добави вода, да филтрира отново композицията и да определи точните градуси на парфюмната вода. Но това щеше да го реши заедно с Льо Нотр.

Слезе по стълбите и отиде направо в подземния паркинг, като поздравяваше колегите, които срещна по пътя. Когато се качи в колата, мобилният й звънна.

— Ето те и теб, най-после — промълви тя, когато усети вибрацията. Но нямаше съобщение от Елена. Прочете набързо поканата за вечеря от Жак и я изтри.

— Идиот — изсъска през зъби, като устоя на изкушението да му се обади и да му каже какво мисли за него. Изчака още известно време, вперила очи в дисплея, и у нея започна да се прокрадва леко притеснение. Странно, че Елена не й беше изпратила съобщение. Вероятно бе прекалено заета със забавления. Усмихна се и потегли. Нямаше търпение да вземе един дълъг, горещ душ. Щеше да погледа телевизия и да се обади на майка си. От няколко дни не я бе чувала. Имаше нужда да се поглези, а Жасмин щеше да успее да повдигне духа й.

 

 

Опрял гръб на стената в чакалнята на болницата, Кайл се бе втренчил в една точка на пода. Елена беше вътре от един час; той през цялото време си гледаше часовника.

Мразеше болниците. Напомняха му за огромното безсилие на човека, за това колко е крехък животът.

Прокара ръце през косата си и я приглади назад. Няма нищо страшно, повтори си за хиляден път. В противен случай вече щеше да знае. Освен това, Елена имаше доста енергия. Не можаха да я накарат да седне на количката, и се съгласи да я прегледат едва след като лекарят й позволи да стигне до кабинета сама. Ако беше много зле, нямаше да има толкова сили, нали? Сърцето му се сви при мисълта за страха, който изпита, когато тя припадна пред него.

Елена му махна с ръка, както правят децата. Очите й бяха приковани в неговите; на лицето й бе изписан страх.

Отново усети тази ирационална нужда да я притисне до гърдите си, да усети топлината й, нейния аромат. Но защо още се бавеха?

Започна да върви с едри, нервни крачки. Стигна до прозорците. Видя блясъка на града и неговите хиляди светлини. Опря ръце на дебелите стъкла. Погледът му потъна в нощта. Стори му се, че миналото го зове. От един друг живот.

Той не беше там, когато са откарали Жулиет. Спомените му се бяха объркали от годините. Това, което знаеше, го научи от полицейските доклади. Бе цяло чудо, че той се бе отървал само с един белег и няколко счупени кости. Едва си спомняше оглушителния клаксон на камион, стърженето на гумите по асфалта няколко секунди преди да бъде изхвърлен от седалката на мотора. Едно бе сигурно: онази нощ една част от него умря заедно с Жулиет.

Оттогава вече не беше същият.

Преглътна и затвори очи. След миг изплува от тъмната част на душата си, в която бе погребал толкова неща. Връщаше се там много рядко.

В отражението на стъклото видя една от сестрите, които бяха придружили Елена, обърна се и се приближи. Тя му се усмихна и попита:

— Вие ли сте съпругът на госпожа Росини?

Кайл остана безмълвен, успя единствено да кимне механично.

Сестрата го потупа любезно по ръката.

— Не се тревожете, няма нищо сериозно. Съпругата ви трябва да почива и да взема добавки. В нейното състояние е нормално да й се вие свят. С малко повече късмет, гаденето ще премине след третия месец. Поглезете я малко — жените обичат това, нали знаете?

Той не отговори, а и не знаеше какво да каже.

Тя пак се усмихна, почти развеселена при вида на пребледнялото му лице. Кайл й благодари, стигна до един стол и се свлече на него.

Бременна… Елена е бременна. Той остана неподвижен, загледан в ръцете си, а в него се вихреше водовъртеж от противоречиви емоции.

Когато сестрата се върна в чакалнята след половин час, той я спря:

— Може ли да видя… съпругата си?

— Мисля, че е по-добре. Но е много разстроена — отвърна му тя и го погледна изпитателно.

Вече не се държеше приятелски. Вървеше много бързо. Прекоси стаята и излезе, без да го чака. Държеше се студено, почти враждебно. След като измина десетина метри, му показа една врата.

— Ето, може да влезете. Трябва да изчакате резултатите от изследването, преди да си тръгнете, да попълните формулярите и да получите листа за изписването. Ще стане след около час — предупреди тя, а после отклони поглед.

— Както казах и на съпругата ви, в случай че решите да прекъснете бременността, имате само няколко седмици. А после вече ще е късно. — Обърна се и изчезна зад ъгъла.

Прекъсване ли?

Кайл почука и отвори вратата. Тя седеше на леглото с наведена глава и скръстени ръце. Изглеждаше изгубена. Косата й падаше по лицето, раменете й бяха приведени и от време на време потрепваха. Дори не го бе забелязала.

Той стигна до нея и коленичи така, че очите им да са на едно ниво. Погледите им се срещнаха. После много нежно повдигна брадичката й.

— Здравей. По-добре ли си?

Елена поклати глава. Очите й бяха влажни.

— Бременна съм — изрече тя с тънък глас.

Беше във втория месец, а бе сама. Как така не бе забелязала? Да, наистина, цикълът й не бе редовен, но… Бяха се случили прекалено много неща, прекалено много, и то наведнъж. А сега очакваше дете и наистина не знаеше какво да прави. Дълбок страх, какъвто не бе изпитвала преди, стягаше гърлото й. Не можеше да мисли, не можеше да говори. Винаги бе мислила, че някой ден ще трябва да се справя с подобна ситуация заедно с приятеля или съпруга си. Но Матео… Само като се сетеше за нето, й прилошаваше. Чувството, че е отхвърлена, я прониза. Не — тя не искаше да мисли за него в този момент. Не биваше да мисли, и толкова. Как е станало, продължаваше да се пита. Защо сега? Необяснимият ужас я обхвана отново.

Кайл отмести един кичур коса от лицето й, а после и още един, много нежно. Не го правеше заради нея, а заради себе си. Чувстваше нужда да я докосва. И толкова.

Щеше да има последици, сериозни последици. Знаеше го със сигурност. Но щеше да се мисли как да се справи с тях, когато му дойде времето, реши той. Полека-лека. Нямаше смисъл в този момент, когато пръстите на Елена бяха сграбчили пуловера му и го стискаха.

— Това е хубаво нещо, детето е божия благословия.

Това пък откъде дойде? Какво ли разбираше той от деца?

Но не беше важно какво си мисли той. В този момент тя имаше нужда от всяка възможна подкрепа.

Самотна сълза бе оставила влажна следа по бузата й, ръцете й все още бяха вкопчени в него. Кайл нямаше никаква представа какво бе правилно да каже в такъв случай — не го биваше по думите и речите. Затова се остави да го води инстинктът и намери сили да й се усмихне така, както не се бе усмихвал досега. Изтри сълзите й и замълча в очакване тя да се успокои достатъчно, че да му каже нещо, каквото и да е.

— Винаги съм искала да имам дете. — Гласът на Елена бе по-тих и от шепот.

Кайл затаи дъх.

— А ти? Може би вече имаш? — попита тя.

Той поклати глава.

— Не, нямам деца. Честно казано, никога не съм мислил за това. Предполагам, че някой ден, рано или късно, е естествено да имаш. Но не е сред десетте неща, които планирам преди Коледа:

Опитваше се да изглежда весел, говореше с мек тон.

— Погледни ме — дори не знам как се държи дете. Новородените са толкова мънички.

Само при мисълта да вземе дете в ръцете си се изпотяваше. Вероятно щеше да го изплаши до смърт. Тя кимна, но не беше съвсем убедена.

— Защо само десет неща?

— Аз съм реалист.

Но Елена не усети иронията — само кимна, не особено убедено.

Кайл я погали по ръката.

— Значи си го искала? Искам да кажа… детето — каза той, притеснен от мрачното й изражение.

Елена поклати глава. Не можеше да говори. Долната й устна трепереше. Всеки момент щеше да рухне.

Кайл инстинктивно протегна ръце. Миг по-късно тя се отпусна в прегръдките му и той я притисна до себе си.

Елена скри лицето си под брадичката на Кайл и се хвана за него с всички сили, близо до топлината и прекрасния му аромат.

Той я погали по косата, остави я да сподели, изслуша я. Елена, хълцайки, му разказа колко искаше да има дете, но с Матео не се получи веднага; как животът си прави майтап с нея, как светът се разпада. Някои думи бяха безсмислени; други пък имаха смисъл, но бяха абсурдни и смущаващи. Кайл я прегръщаше. В този момент за него нищо друго нямаше значение. Само тя. Само Елена.

— Дори не знам как да го нарека — му каза тя и се измъкна от прегръдките му. Дишаше тежко и се опитваше да се стегне, но й беше трудно.

Той усети как сърцето му подскочи, почувства облекчение и радост. Елена щеше да задържи детето.

— Не мисля, че това е голям проблем. Тя прехапа устната си, а после кимна. — Да, няма да е проблем.

Но всъщност беше. Как щеше да се казва това дете? Ами ако е момиченце? Мисълта й инстинктивно се насочи към майка й и отчаянието, което чувстваше, стана още по-осезаемо и дълбоко. Отново я обзе чувство на самота и ужас.

— Не го мисли. Ще имаш достатъчно време за това.

Гласът на Кайл прекъсна потока на мислите й. Всичко се изпари от мозъка й. Той беше там сега. Той беше най-реалното нещо, на което можеше да разчита. Концентрира се върху дишането и топлината на тялото му. Не знаеше какво щеше да прави в този момент, ако не беше Кайл. Дълбока благодарност се прибави към чувствата, които изпитваше към този мъж. Но имаше и друго — обземаше я спокойствие, като плясък на леки и нежни криле. Доближи се още повече до него и проследи нежно с пръсти профила му, като се спря на белега с нежна милувка. После се усмихна.

— Някога чувствал ли си толкова силно желание, толкова дълбоко, че да не можеш да мислиш за друго? И да ти се струва, че всичко останало са глупости? — прошепна Елена.

Кайл кимна. Очите му бяха впити в нейните.

— Да — отговори той.

Все още виждаше желанието, което тя изпитваше към него. Беше го усетил още при първата им среща, в тази необичайна изповед, която тя бе направила пред него в тъмното. Беше го разпознал веднага, защото изпитваше към нея същото нелогично привличане. То все още присъстваше там, между тях, въпреки че сега всичко се бе променило.

— Искаш ли да ми разкажеш за това? — Гласът на Елена вече бе по-спокоен. Беше седнала изправено и го гледаше любопитно.

Този въпрос го изуми. Защо не говореха за нея? Новината за бременността я беше развълнувала дълбоко. Но тя въпреки всичко бе намерила сили и време да мисли за него. Това означаваше, че в обърканите и уплашени мисли на Елена той заема важно място.

Поклати глава.

— Друг път. Сега ми разкажи за твоето желание — и без това сега вече ще го изпълниш…

Елена отклони поглед. В последвалата тишина Кайл я наблюдаваше как внимателно подбира думите си, една по една.

— Мислех, че това е мечтата ми. А когато разбрах какво ми казва докторът — че тестът за бременност е положителен — направо се ужасих. Когато човек постигне целите си… или това, което счита за свои цели, изведнъж осъзнава, че нещата са много по-сложни, отколкото си е мислил, и че всъщност това е само началото на един дълъг път.

— Едно по едно. Прекалено трудно е да мислиш за всичко наведнъж. Ако следваш нещата крачка по крачка, ще бъде ако не лесно, то поне възможно.

Всичко това бе логично, важно, но най-вече практично. Елена отново се запита какво ли се крие зад поведението и мъдростта на този човек. Винаги знаеше какво да каже, без да увърта прекалено. Беше прям, сякаш не искаше да си губи време с нищо, което не е необходимо. Всичко, което й каза, беше вярно — а и беше единственото, което можеше да направи. Реши да го послуша; искаше да го послуша. След малко се почувства по-добре. Естествено, страхът продължаваше да се таи в нея заедно с притеснението и хилядите въпроси, на които не знаеше отговорите. Но имаше и някаква тънка, скрита радост, която от време на време я караше да се усмихва и да докосва корема си, където растеше нейното дете. Идваше й да се смее и да плаче едновременно. Всъщност, от доста време беше в това състояние, а сега всичко й ставаше ясно. Всичко изведнъж придобиваше смисъл. Както и промяната по отношение на парфюмите, които се бяха завърнали в живота й, или по-точно никога не си бяха тръгвали. Различната сега беше тя.

— Искаш ли да се обадиш на някого?

Кайл изрече с усилие това изречение. В живота на Елена имаше друг мъж, или го бе имало. Каквото и да бе станало между тях, детето променяше нещата; трябваше да се гледа на всичко по друг начин. Самата природа го изискваше.

Щеше да му е мъчно да я остави. Въпреки че за него още нищо не беше… Достатъчно бе да се отдръпне. Всъщност, трябваше просто да продължи живота си — нямаше нищо по-лесно.

Но тази мисъл го ядоса, защото явно си бе въобразил нещо измамно.

Така или иначе, това не променяше нещата. Елена беше бременна.

Замълча и изчака тя да му отговори, като се вглеждаше внимателно в нея.

— Не… не трябва да се обаждам на никого. Пък и не искам, не ми се говори.

Пак почувства облекчение, а после отново гняв заради радостния трепет, който почувства. Неговата реакция не беше адекватна: дори да нямаше мъж… любовник, все пак оставаше детето.

— Както искаш.

Щеше да има достатъчно време да си изясни нещата. Нямаше смисъл да го прави сега.

— Какво ще кажеш да попълним формулярите и да си тръгваме?

Елена кимна. Беше много уморена, чувстваше се като изцедена. Беше щастлива, но и страшно изплашена. Главата й все едно бе натъпкана с памук. Единственият, който й даваше сигурност, беше Кайл, и тя се бе вкопчила в него. Наложи си да го пусне и въздъхна.

Той й помогна да се изправи.

— Хайде, да тръгваме.

Стигнаха до рецепцията, хванати за ръце. Главата й бе пълна с мисли, но в сърцето си чувстваше облекчение.

 

 

Филип Рено прегледа отново списъците с продажбите. Искаше да провери няколко неща. Откакто бе пристигнала в „Нарцисус“, онази Росини не беше направила нищо кой знае какво — бе продала само няколко парфюма. На всичко отгоре се наложи да я извика няколко пъти — направо невероятно. Беше разсеяна и имаше моменти, в които сякаш щеше да припадне. А когато я попита какво й е, тя нагло отговори, че ароматизаторът за въздух трябва да е по-лек. Да му каже това — на него, Филип Рено, който бе дозирал лично есенцията — тя представляваше нещо като символ на този магазин! Заскърца със зъби от яд.

Освен това тази отвратителна любезност, която демонстрираше, тези фалшиви жестове на учтивост не можеха да го излъжат. Бяха лъжливи, както и всичко у нея. Беше я чул да говори с един клиент. Много обичаше да си губи времето с тях. Освен това не беше вярно, че няма познания. Тази жена със сигурност криеше нещо, но той със сигурност щеше да я разкрие.

Щеше да й отпусне още някой и друг ден, реши Филип, а после щеше да информира господина. Това беше негов дълг. Не че бе длъжен да надзирава служителите — това трябваше да го прави Клодин, но обичаше да държи всичко под контрол. Искаше да има ясна представа за това, което става в магазина.

Свали си очилата и ги остави на масата, като внимаваше да не докосва стъклата. Малкият му кабинет не беше подходящ за него, а трябваше да го дели с Клодин. Високи стени, боядисани в жалко ментовозелено, безумни бели мебели. Мразеше го, както мразеше и некомпетентните хора и използвачите. Тази чужденка не му хареса още отначало — беше прекалено горда зад привидната си кротост. Тя беше лъжкиня, знаеше си. Веднага бе разбрал, че крие нещо. Когато й показа лабораторията, тя се изнерви. Не че би могла да стигне до формулите на парфюмите, разбира се. Отговорниците по контрола щяха да й попречат, дори само да се доближи. Не, това не го тревожеше — но оставаше фактът, че тази жена не бе това, за което се представя.

Беше обсъждал това с Клодин няколко пъти. Но тя не го послуша; омаловажаваше проблема. В края на краищата, колежката му беше като всяка друга жена, слаба и чувствителна, помисли си Филип. Дори му препоръча да даде на Елена още време, въпреки че и тя самата призна, че е много бавна. Клодин също каза, че изглежда разсеяна, но умее да се справя с клиентите. Това, което Филип не можеше да разбере, е какво ли е казала, или направила Елена Росини, за да заслужи съчувствието и подкрепата на Клодин, която никога досега не бе проявявала и най-малки признаци на солидарност към продавачките, изредили се да работят в този магазин. Дори напротив — преди да напуснат, те често се бяха оплаквали от задкулисни маневри и некоректно поведение от нейна страна.

Все пак си оставаше фактът, че Росини не беше обикновена продавачка. Въздъхна и приглади мустаците си с пръсти.

Честно казано, това, което го глождеше най-вече, бе, че прие Елена, като се поддаде на собствената си слабост към Моник. Докато мислеше за това, раздразнението се превърна в неприязън, а след това и в гняв. Откакто тази жена бе влязла в магазина, Моник Дювал нито се чу, нито се видя, въпреки че бе обещала друго. Това го вбесяваше. Как смее да се подиграва така с него?

Не беше чак толкова зле. Щеше да се заеме лично, докато нещата станат такива, каквито бяха в началото. Да наеме на работа Елена Росини бе решение, взето по джентълменски. Но някои решения можеха да бъдат поправени — трябваше само да се намерят основателни причини.

Елена приключи с поредната продажба на парфюм. Както обикновено, Клодин прибираше парите и се усмихваше. Беше приятно да я гледаш такава. Елена бе щастлива, че отношенията им се бяха подобрили. След началото, което не бе твърде обещаващо, сега се разбираха много добре. Клодин й имаше доверие. Вече обсъждаха парфюми, композиции, различни меланжи.

Елена я смяташе за много интелигентна, обичаше да говори с нея. Освен Моник нямаше много хора, които да се изумяват от това до каква степен може да варира ароматът на розата в зависимост от вида и произхода й. Или как един аромат може да бъде толкова сложен, че да обобщава различни аспекти при възприемането му. Освен Кайл, разбира се.

Клодин й предложи да създаде нов парфюм. Тя й бе казала, че може да се справи с проблемите с Монтие. Нямаше търпение да я види в действие. И Елена беше доволна.

— Заповядайте, госпожо Бинош. Надявам се да ви видим пак — каза тя, насочи вниманието си към клиентката и й подаде златистата торбичка с марката на „Нарцисус“.

— Ще дойда скоро, госпожице. Сестра ми Женевиев има нужда от специален парфюм — нещо персонализирано. Знаете ли, тя е писателка. Говорих й за вас и е много заинтригувана.

Приближи се и сниши глас:

— Не всеки може да превърне желанията си в парфюми. Но вие, драга Елена, умеете да правите магии.

Това определение й хареса и я накара да се усмихне. Само ако знаеше, че…

— Когато бях малка, баба ми се мъчеше да ме накара да слушам парфюмите. Аз бягах и се криех зад един стар прашен параван, на който тя много държеше.

Жената ококори очи.

— Наистина ли? Това ваша семейна традиция ли е?

Елена кимна.

— Да, може да се каже.

— О… Очарователно! — прошепна тя. Изглеждаше омагьосана. — Много ми се иска да остана да говоря с вас, но ще закъснея за сбирката. — Въздъхна и вдигна вежди. — Нали ви разказах за моя клуб? Всеки вторник се събираме и говорим за най-новите романи, които сме прочели. Хубав чай, торти и сладкиши. Какво повече да иска човек от живота?

Елена се сети за едно-две неща, но всички те бяха свързани с Кайл. Мисълта за него накара сърцето й да трепне. Откакто се разбра, че е бременна, нещо между тях се бе променило: Кайл се бе превърнал в неин приятел. Най-добрият приятел, който една жена може да има — но все пак само приятел.

— Парфюмите винаги са съдържали огромно очарование за мен — каза Аделин Бинош, — защото парфюмът е брат на дишането. Не намирате ли, че това е една прекрасна мисъл?

Аделин цитира афоризма на Ив Сен Лоран толкова превъзнесено, че предизвика усмивката на Елена.

А тези дни никак не й беше до смях. Но Аделин бе наистина симпатична — с посребрената си коса, подстригана във форма на каска, която се залюляваше при всяко нейно движение; тя не спираше нито за миг и изглеждаше, сякаш постоянно трепти. Очите й бяха сиви и огромни и й придаваха замечтан вид. Тя беше една от любимите клиентки на Елена.

— Много съм доволна от този парфюм — призна тя. — Но кажете ми, баба ви… как се казваше?

— Лучия, Лучия Росини.

— Ах, какво хубаво име! Толкова е италианско — въздъхна Аделин. — От Флоренция, нали?

Елена кимна.

— Да. Ако знаете къде се намира Санта Мария Новела — къщата на семейството ми е съвсем близо.

— Колко ли истории знаете — прошепна Аделин, взряна в нея. — Мистерии, или може би семейни тайни.

Елена се засмя.

— Наистина ли ви интересуват тези неща?

— Да, много. Италия е пълна с интересни легенди. А и една от най-известните кралици на Франция е от Флоренция.

— Да, Катерина де Медичи. Тя е въвела отглеждането на рози в Грас. Обичала парфюмите, а внучката й Мария тръгнала по нейните стъпки — както като кралица на Франция, така и като почитателка на изкуството и парфюмите.

Аделин се приближи и каза:

— Намерих някои стари книги на тази тема, знаете ли? А също и дневника на една придворна дама, много е интересен. В него се казва, че Катерина е довела от Флоренция своя парфюмериен специалист, който се казвал Рене… Но той не се ограничавал само с парфюмите — изглежда, създавал и отрови. Нищо не може да ти помогне да разбереш какъв е бил животът тогава по-добре от един дневник.

Това беше вярно. В дневника на Беатриче имаше цели глави, посветени на събитията от онова време. Нейната прародителка явно е притежавала страхотен усет за наблюдение, както и хаплива ирония. Разказваше за замъка, в който е отседнала — но никога не споменаваше името му и нито една от потомките й не бе успяла да го открие. Бил с кули и гаргойли, които пазели стените. В селото имало поляни с лавандула и тубероза, предели и коприна. Тя описваше цели дни, прекарани в събиране на цветя, които използвала за парфюма. Всичко бе просто очарователно. Жалко, че след това горчивината и съжаленията са отровили живота й.

— Сега наистина трябва да вървя — каза Аделин. — До скоро, и благодаря!

Елена се усмихна. Върна се на работа и се сети за дневника. Отдавна не го бе отваряла — може би тази вечер трябваше пак да му хвърли един поглед.

Тъкмо бе започнала да подрежда по рафтовете новите есенции, които до няколко дни щяха да бъдат представени пред хората, и Филип Рено я повика.

— Ако сте приключили, трябва да разменя няколко думи с вас.

Елена вдигна глава. Остави флакончетата, които подреждаше, и го поздрави. Мъжът се забави с отговора, сякаш това му костваше усилие. Милото отношение определено не бе сред неговите добродетели, реши тя.

— Само трябва да приключа с тези — каза тя и посочи една кутия със сребристи флакончета. — След това ще ми трябва тогава един флакон Chypre Pour Homme — имам клиент, който ще дойде да го вземе след малко.

Филип присви очи, ядосан от отговора.

— Клиент ли? Доколкото ми е известно, вие нямате такива, или поне те не влизат в този магазин да си купуват парфюми; вероятно се отнася за някакъв друг вид услуги.

Очите на Елена се разшириха. Силна топлина се разля по лицето й. Зашеметена от тежката обида, за миг остана без думи. Когато осъзна какво й бе казал Филип току-що, тя сложи ръце на лъскавия плот, наведе се към него и заяви:

— Не знам какво ви е прихванало, нито пък ме интересува, но не си позволявайте да ми говорите по този начин.

Очите й пламтяха от гняв. Гърлото я заболя от усилията да се сдържи да не каже онова, което й напираше отвътре.

Филип се изчерви. Пъхна пръст във възела на вратовръзката си, разхлаби го и се огледа наоколо. Ами ако някой ги бе видял? Той не бе очаквал подобна реакция. Колко бе невъзпитана тази жена! Как смееше да му говори — на него, Филип Рено — с такъв тон? С известно облекчение забеляза, че всичко в магазина продължава както обикновено. Клиентите се тълпяха пред щандовете и масите за тестове; продавачите предлагаха различни решения. На екрана с висока резолюция, окачен на стената на магазина, се виждаше рекламата на ароматите за дома, чуваше се тиха музика.

— Не може да ми говорите с този тон!

Елена го погледна.

— Наистина ли? Мисля, че сте прав. Бях прекалено любезна.

Тя се отдръпна от него. Ръцете й се свиха в юмруци, беше се напрегнала неимоверно. Отдалечи се и срещна един клиент, но не го позна веднага.

— Ma chère^[1], добре ли сте?

— Господин Лагоз! Не, не съм…

— Мога ли да ви помогна?

Елена поклати глава и погледна настрани.

— Какво дава право на човек да обижда една жена, като я нарича лека жена?

Когато осъзна това, което току-що бе казала, вече бе прекалено късно, за да го промени.

Преглътна сълзите и абсурдното си желание да избяга при Кайл и да му разкаже всичко. Може би мисълта за него й пречеше да се контролира, или пък необичайната емоция бе предизвикана от бременността й. Изведнъж се оказа, че стои насред магазина, напълно разстроена.

— От безсилие е, скъпа — каза Лагоз и й подаде кърпичка. — Когато човек няма други аргументи — продължи той, като изгаряше с поглед Филип, — тогава се почва старата история. Удобно и подло. Не се впечатлявайте толкова. Смейте се на това, скъпа. И не забравяйте, че силата е на ваша страна, щом някой се е потрудил толкова много, че да изглежда неприятен пред вас. А сега се успокойте. Трябва ми парфюм, и ако имате време, бих искал да си поговоря малко с вас. Парфюми се намират навсякъде, но не и удоволствието да проведеш интелигентен разговор с една красива жена — заключи той.

Ако очите можеха да убиват, Рено нямаше да има шанс. Жан-Батист отново го погледна с пламтящ поглед, преди да насочи цялото си внимание към Елена.

Тя си пое дълбоко дъх и разгъна кърпичката, която държеше в ръка. Не й трябваше, защото нямаше сълзи — само възмущение и дълбок гняв. После кимна.

— Извинете, в този момент съм много емоционална.

— Няма за какво да ви прощавам, ma chère. Чувствителността е един от най-интересните аспекти на нежната душа. Сега по-добре ли се чувствате?

Елена кимна.

— Ще ви донеса веднага парфюма.

— Спокойно, аз ще ви чакам тук. — Жан-Батист изчака Елена да се отдалечи достатъчно, а после отиде при Филип.

— Какво обичате, господине? — попита той; опитваше се да си възвърне позициите.

Ноздрите на Жан-Батист се разшириха. Той стисна дръжката на бастуна си.

— Мадмоазел Росини се занимава с това, което ми трябва. Тя е много хубава и нежна жена. Не бих искал да я виждам отново в това състояние.

Филип си придаде възмутен вид.

— Тя е само една продавачка, нищо повече. Не бива да й обръщате чак толкова внимание.

— Не правете грешката да смятате, дори и за миг, че може да ми казвате какво да правя. Не притежавате нито интелигентността, нито положението, нужни за това.

Тонът на Жан-Батист беше спокоен, но в думите му прозираше ясна заплаха.

— Не си въобразявайте, че струвате повече от тази жена, само защото заемате по-висока длъжност. Грешите. Само тези, които са лишени от качества, ги омаловажават у другите.

Лагоз се обърна с гръб към него и остави управителя на „Нарцисус“ сам да си направи изводите. Веднага щом видя Елена, отиде да я посрещне с широка усмивка.

— Казах ли ви за парфюма? — попита той, осъзнавайки емоционалното й състояние. Реши да я разсее. Понякога това е единственото нещо, което трябва да се направи. — Истински успех, скъпа. И е изцяло ваша заслуга. Парфюмът, който ме посъветвахте да взема за приятелката си… е, той изпълни целта си. — Въздъхна и в погледа му се появи палава и същевременно мъжествена искрица. Изглеждаше напълно удовлетворен.

Елена се опитваше да се съсредоточи върху думите на господин Лагоз, но не беше лесно. Рено явно й бе ядосан по някаква причина. Щеше да поиска обяснение, по дяволите! Веднага след като Жан-Батист приключи с покупката си, щеше да потърси Филип и да го попита какво го е прихванало.

Досега старателно избягваше конфронтацията. Винаги отстъпваше, но в този момент кипеше от гняв. Едно е да търпиш някого, колкото и неприятен да е, а съвсем друго — да понасяш обиди.

— Все още сте разстроена, скъпа — каза Жан-Батист. — Защо не си отидете вкъщи? Всъщност, колата ми е тук, наблизо — няма никакъв проблем да ви закарам.

Елена се втренчи в него. Защо пък не? Беше обидена, нямаше желание да остане на това място.

— Благодаря, господине. Приемам предложението ви.

Повика Клодин, която пристигна след няколко минути и веднага забеляза колко е разстроена Елена.

— Недей да му обръщаш толкова внимание. Филип е странен напоследък, но съм сигурна, че е станало някакво недоразумение. Ако искаш, ще проверя.

— Не ме интересува, Клодин — искам да ми се извини. Ако е решил да ме уволни, по-добре да го каже ясно, без тези… подлости! Не е проблем, че ме нарече проститутка, а това, че искаше да ме обиди и смяташе, че има право. Не разбирам… Мислех, че нещата вървят добре — въздъхна тя.

— Наистина е така, Елена. Не бива да приемаш всичко толкова драматично; не прави от мухата слон. Вие, италианците, обичате мелодрамата — тя ви е в кръвта. Ще говоря с него; ще видиш, че утре всичко ще бъде нормално. Върви си вкъщи, бледа си. Тези дни не изглеждаш добре — каза Клодин и я придружи до вратата.

Може би защото съм бременна — помисли си Елена, облече си якето и дръпна яката нагоре. Това донякъде уталожи гнева й, но я изпълни с тъга. Имаше изключителна нужда от тази работа. За децата трябват много пари. Въпреки че Моник й бе предложила своята пълна подкрепа, включително и финансова, Елена искаше да бъде независима. И без това вече имаше проблеми с Кайл, който пазаруваше за нея и отказваше да приеме пари.

Въпреки че бе още есен, вече беше студено. Валеше сняг; вече се бе натрупал по стрехите и по покривите. Дъхът й се издигаше в нежни облачета. Минувачите, малко учудени от неочаквания сняг, бързаха нанякъде.

В това време Клодин отиде да потърси Филип. Какво го бе прихванало този идиот, по дяволите? Тя имаше планове за Елена Росини, която беше много добра служителка. Нямаше никакво намерение да я изгуби.

— Виждали ли сте господин Рено? — попита една от продавачките.

Момичето кимна.

— Мисля, че е в кабинета, госпожо.

Тя посочи една дама, която влизаше в този момент, и й нареди:

— Заеми се ти.

Не почука, както правеше обикновено, въпреки че този кабинет бе също и неин. Беше прекалено нервна. Искаше да знае какво, по дяволите, има Филип против Елена. Не бе склонна да се откаже от предимствата, които й предоставяше тази жена. Откри го, потънал в регистрите на продажбите, които упорстваше да попълва на ръка, въпреки че разполагаха с чудесна компютърна програма.

— Какво те прихваща, по дяволите? — попита го тя.

Филип вдигна поглед.

— Не знам за какво говориш. Бъди по-ясна; не ми харесва този тон — отговори той, вирнал възмутено нос.

— Ще ти обясня с две думи: Елена Росини.

Филип се вцепени.

— Ах, за онази ли говориш? Реших, че трябва да я уволним. Тя нищо не прави, в тежест ни е, а и е невъзпитана.

Клодин го погледна втренчено.

— Глупости! Измисли си друг предлог.

Очите на Филип се разшириха.

— А ти защо я защитаваш? Какво се крие зад това?

Тя присви очи.

— Не знам какво за какво намекваш, но те предупреждавам — остави я на мира.

Филип повдигна очилата на носа си и запротестира:

— Ние имаме задължението да опазим високите стандарти за качество в този магазин.

— Моник Дювал… Тя предложи Елена като кандидат, нали? Monsieur^[2] наясно ли е… с твоето… как да го наречем… „възхищение“ към неговата любовница?

Филип пребледня.

— Глупости, това са клюки. — Опитваше се да омаловажи нещата. Започна да пише върху листовете, които стояха на бюрото му. — Така или иначе, той вече е сгоден. И ти си го чула, нали?

Клодин се усмихна.

— Да, но това не означава нищо. — После добави: — Обърни химикалката, от този край не пише.

Клодин излезе от кабинета замислена. Беше убедена, че за известно време Филип щеше да е спокоен, но това не разрешаваше въпроса. Ако наистина искаше да изгони Елена от „Нарцисус“, Рено щеше да намери начин да я уволни. Особено сега, когато Монтие си бе намерил друга. Разбира се, не можеше да каже на Филип, че Елена е направила големи продажби, които тя си бе приписала. Но и не искаше този идиот да я изгони.

Тя трябваше да намери начин да защити своята инвестиция. Елена трябваше да продължи да работи за „Нарцисус“. Разбира се, положението бе само временно. Веднага след като премине пробните месеци, Елена щеше да може сама да регистрира продажбите си, включително и паричните приходи. Но дотогава тя имаше намерение да се възползва от ситуацията.

Усмихна се. Щеше да я подложи на изпитание. Искаше да види дали талантът й се простира и до създаването на парфюми. Монтие би й платил много добре за нов аромат.