Кристина Кабони
Пътят на парфюма (14)

13.

Сено. Древен, атавистичен аромат, брат на огъня, морето и земята. Дълбоко заложен в древната душа, която всеки притежава. Носи спокойствие.

Елена се погледна в огледалото, после се обърна настрани, с ръка на плоския си корем. Въпреки че бе вече в третия месец, не й личеше.

За миг се сети за вероятността Филип да е забелязал нещо и да се е ядосал, защото още не му бе казала, че е бременна. Възможно ли беше да създаде проблеми на магазина? Дали във Франция законите, свързани с майчинството, не изискваха веднага да съобщи? Но колкото повече мислеше за това, толкова по-неубедителна й се струваше тази теория. Този човек се бе държал много зле с нея. Особено пък ако наистина се бе досетил за състоянието й.

Не, реши тя. Не може бременността да е предизвикала лошото отношение на Филип. А и никой, освен Кайл и Моник не знаеше за нея. Дори не беше казала на Матео.

При тази мисъл настроението й се развали. Въздъхна, извади телефона от джоба си и седна. Беше дошло време да му каже. Не искаше и нямаше да го направи, ако Кайл не й бе казал директно, че това е нещо, което не засяга само нея. Бяха спорили по въпроса. Тя не бе съгласна и му го каза ясно, но той можеше да бъде доста упорит. Както и кучето му, което не искаше да стои далеч от нея, постоянно махаше с опашка и продължаваше да я наблюдава с големите си кафяви очи. Беше й бе все по-трудно да страни от него. Това куче имаше същия инстинкт да я покровителства, както и собственикът му.

Кайл не й позволи повече да се качи на мотора. Всъщност, отдавна не бе виждала Хермион в гаража.

Тя събра смелост и набра номера на Матео.

Едно, две, три позвънявания. Елена се успокои. Тъкмо се канеше да затвори, когато чу гласа му:

— Ало?

Изчака няколко секунди, като се надяваше той да затвори, после реши да отговори.

— Здравей, Матео. Как си?

— О, Елена… Много добре, благодаря. А ти? Отдавна не сме се чували. Щях да ти се обадя.

— Да, сигурно — каза Елена.

Той прочисти гърлото си.

— Знам, че все още ми се сърдиш, но се опитай да разбереш. Двамата с Алесия не сме го планирали. Случи се, и толкова. Тя се влюби в мен от пръв поглед, ти самата най-добре можеш да я разбереш.

Елена се намръщи.

— Виждам, че все още имаш високо мнение за себе си.

Беше като Морис, помисли си тя. Тази мисъл се загнезди в главата й като една от онези очевидни истини, които са толкова объркващи, че те оставят почти без дъх. Как бе възможно да не го е забелязала по-рано?

Матео въздъхна.

— Знам, че ти е трудно. И ти влагаше големи надежди в нашите отношения, но така се случи. Никога няма да се върна при теб.

Какво говореше, по дяволите? Наистина ли мислеше, че тя би поискала от него нещо толкова абсурдно — да се съберат отново? След това, което бе направил? Ядът я обзе отново.

— Не ти се обаждам, за да искам да се съберем, повярвай ми. Мога да те уверя, че подобна мисъл дори не ми е хрумвала.

Настана тишина. После той попита:

— Наистина ли?

— Да, наистина. Не се притеснявай.

Стана й смешно. Матео разкри истинската си същност с тези две думи — смешни и жалки, но в същото време арогантни. Наистина ли? Да, наистина.

Сякаш бе възможно да се съмнява, след това, което й бе причинил! Що за човек бе той? А що за жена бе тя, че да живее с такъв като него?

Тя си спомни всички прикрити коментари на Моник и Жасмин. Баба й обаче бе най-пряма от всички:

— Елена, този човек е идиот. Вече си имаме един такъв в семейството! Повярвай ми, детето ми, не преувеличавам!

Усети внезапна нежност към Лучия.

Вече не изпитваше дори гняв към Матео — може би само малко неприязън. Останалото бе изчезнало, изтрито от нещо безкрайно по-голямо, което чувстваше към друг човек: нещо, което не успяваше да разгадае и което се съхраняваше някъде там, в ъгълчето на сърцето й, в очакване.

— Е, добре. Нямаш представа колко се радвам да чуя това от теб. Особено сега. Много съм щастлив, Елена. Ще ставам баща. Алесия очаква дете.

По дяволите! А сега какво?

— Ах… Каква хубава новина.

Матео въздъхна дълбоко.

— Разбирам, че за теб това е голям удар. Опитвахме се, но ти така и не успя да забременееш. Знаеш ли, има жени, които са предразположени към зачеване, а други… — Той направи пауза. — Ти пък си добра в… други неща.

Елена не знаеше дали да се почувства обидена, или да избухне в смях. Арогантността на този човек беше огромна, гигантска, неправдоподобна. Значи, била добра в други неща? А какви точно? Той никога не си бе направил труда да разбере какви са нейните интереси; винаги бе отхвърлял всичко с вдигане на рамене. Само веднъж, след смъртта на Лучия, се бе опитал да я убеди да продаде къщата на Росини, но безуспешно.

— Слушай, Матео, точно за нещо подобно бих искала да говоря с теб — каза тя.

— Да не би да искаш да повярвам, че и ти си бременна?

— Не искам да те карам да вярваш каквото и да било — отвърна тя раздразнено и стисна силно телефона. Затвори очи и сложи ръка на челото си. Главата започваше ужасно да я боли.

— Още по-добре, защото така или иначе нямаше да повярвам.

— Защо? — попита тя учудено.

— Е, ясно защо. Тръгваш си и се появяваш точно когато се радвам на новината, че очаквам първородното си дете. Няма ли да е необичайно? Както и да е. Ние сме публикували обява, че ще се оженим в църква.

Внезапно гласът му стана мил.

— Трябва да се примириш с това, Елена. Опитай се да излезеш с някого, създай си нови приятелства… Изобщо, започни да живееш. Животът е толкова кратък.

Животът бил кратък? Но какво го прихваща? За миг се изкуши да му разкаже за Кайл, за да го убеди, че не храни никакви романтични илюзии по отношение на него и че той е на грешен път. Но после се отказа. Преди всичко, защото не се интересуваше какво мисли той по въпроса, а не искаше да използва това, което имаха с Кайл, за да подобри своето положение. Не чувстваше нужда да го прави.

Точно тогава разбра, че Матео вече не значи нищо за нея.

Стана, отвори прозореца и дръпна пердетата. Кой знае дали Кайл си беше вкъщи. Преди малко снегът бе спрял и точно тази вечер й се искаше да погледа небето.

— Да допуснем за момент, че и аз съм бременна…

Настъпи дълго мълчание, после се чу смях.

— Невероятно — възкликна той. — Разбирам, че все още си влюбена в мен, но не мисли, че можеш да се възползваш от факта, че сме били заедно, за да претендираш за права върху… Ало, ало? Там ли си?

Но Елена бе затворила телефона. Всичко си имаше граници.

Познаваше Матео и знаеше, че той няма да й звънне. За нея тази история вече бе приключила. А по-късно, когато бе в подходящо душевно състояние, щеше да изтрие номера му от телефона си.

Но не сега, нямаше време. Сърцето й биеше до пръсване, беше отвратена.

— Никога няма да се върна при теб — изимитира го тя.

Морис и Матео. Изсмя се ниско, гърлено. Мъже, които имаха необходимост да доминират, да властват. Егоисти. При Морис нищо не можеше да направи, но Матео бе търсила и желала.

Стягането в стомаха й се усили още повече. Не биваше да му се обажда. Но в края на краищата чувстваше, че така е правилно. Не можеше да преодолее гнева и отвращението, които предизвика в нея този разговор.

Погнусата, която изпита към този човек, я накара да потрепери.

След това гневът нарасна още повече, надигна се в нея и помете това, което бе останало от Матео, спомените й за него, това, което бе представлявал за нея.

Имаше толкова много такива мъже. Никога вече! Никога вече, повтори тя на себе си.

Беше започнала всичко отначало и нямаше да направи същата грешка втори път. Тя щеше да решава за себе си и за детето си. Само тя, и толкова!

Може би историята й с Кайл щеше да продължи, а може би не. Не знаеше, но вече нямаше да позволи на никой мъж да придобие права над живота.

Опита се да се успокои.

Облече червен пуловер и меки тесни панталони. Бе взела душ преди малко и косата й беше още влажна. Върза я на опашка и се гримира леко. После реши да си сложи парфюм, но не този, който носеше обикновено, а някой специален, неин собствен. Върна се в спалнята и отвори тежката дървена кутия. Ето го там — нейния парфюм. Бе го направила преди няколко години, когато направи и за Жасмин и Моник.

Възможно бе да се е запазил — все пак бе стоял на тъмно, вътре в плътната, термоизолирана кутия от кедрово дърво. Със сигурност не се бе развалил от жегата.

Внимателно го извади от металния цилиндър, в който го съхраняваше. Беше просто флаконче от матово стъкло. Баба й не вярваше в съблазнителните модерни опаковки. За нея същността бе това, което наистина имаше значение. Тогава Елена също не се интересуваше от вида на опаковката. Бе решила да създаде този парфюм, защото искаше да направи нещо много специално за приятелките си и за себе си.

Как се бяха променили нещата за толкова кратко време, помисли си тя.

Много внимателно развинти капачката. Парфюмът беше непокътнат — грееше като брилянт, сякаш бе току-що създаден. Внезапно леко й прилоша. Не се случваше за първи път. Откакто бе започнала работа в „Нарцисус“, на няколко пъти при влизане в магазина й ставаше лошо. Сега вече знаеше от какво е. Бе съвсем нормално за една бременна жена да е много чувствителна към миризмите.

Ето ги основните нотки. Тя затвори очи и се озова сред поле от лилии. След това усети бергамот и нероли. Ароматът отслабна, а след това се появи отново, като размах на криле. Вече ухаеше на жасмин, после на гардения и магнолия. Ароматът бе интензивен и вибрираше от живот. След това мускус и накрая амбра, но съвсем леко, като снежинка, която се разтапя, докато я гледаш.

Стори й се, че усеща присъствието на Лучия до себе си. Баба й я гледаше, докато създаваше този парфюм; после я поздрави. А това не бе нещо, което се случваше често.

Но вече не чувстваше този аромат като свой.

Тя го бе създала, разбира се, и всяка от тези есенции бе избрана, изпитана и решена персонално. Но тя вече не беше жената, за която го бе направила. Бе прекалено мек и сладникав. Нямаше достатъчно характер. В тази композиция от деликатни успокояващи аромати нямаше никакъв ентусиазъм. Това бе парфюм, подходящ за старата Елена. Сега имаше нужда от нещо ново, по-решително. Искаше нещо, което да отговаря на нейните нужди, на нейните вкусове. И мисълта да създаде нов парфюм я зарадва, заличи следите от неприятния разговор с Матео.

Тя се погледна в огледалото още веднъж, а после си взе ключовете. Докато слизаше по стълбите, си спомни за бащата на детето си. Може и да беше биологичен родител, но това дете вече не му принадлежеше. Беше се отказал от него и това слагаше край на цялата работа. Тя щеше да изтрие от живота си този мъж и детето щеше да е само нейно.

Странно как историята се повтаряше. И тя самата не познаваше собствения си баща. Сузана така и не й каза кой е той и накрая Елена спря да я пита. Може и той да е бил парфюмериен специалист — майка й имаше много колеги. Морис не беше единственият, с когото бе живяла, но за него се бе омъжила. Ако се разровеше по-дълбоко в паметта си, помнеше поне още двама. Тя бе забравила имената им, бяха като сенки от миналото. Тогава беше твърде малка, за да им обърне внимание.

Бе възможно майка й да не й е казвала нищо, защото се е срамувала, че така глупаво е забременяла от мъж, който не обича. И тя се чувстваше така в този момент.

Но как, по дяволите, бе издържала толкова дълго време с човек, който се грижеше само за себе си? Телефонният разговор беше толкова абсурден, а той — толкова егоцентричен, че я накара да се разсмее.

Понякога човек се смее, за да не плаче — това бе един от любимите изрази на баба й. Точно в този момент бе убедена, че интуицията на Лучия Росини за това, че Матео е истинско магаре, беше вярна.

Що се отнася до нея самата, сега знаеше с пълна сигурност, че този телефонен разговор я освобождава от всяка отговорност. Тя бе изпълнила дълга си. Беше се споразумяла с Кайл да каже на Матео, че е бременна, и нищо повече.

Навлече си якето и затвори вратата на апартамента, като я блъсна малко по-силно, отколкото искаше. Канеше се да се качи при Кайл, но спря на първото стъпало, върна се и излезе на двора. Искаше да остане сама. Сърцето й продължаваше да бие силно в гърдите й. Беше тъжна.

Тази вечер беше много студено и тъмно. Слаба светлина се процеждаше върху покритата с тънък слой сняг земя. Снегът заваля внезапно, рано и неочаквано. Само студът и снегът можеха да предизвикат такава тишина. Всичко изглеждаше като увиснало във въздуха: звуците, ароматите и самото време. Всичко бе станало бяло и сиво, изглеждаше пухкаво и меко.

Елена си мислеше как за кратко животът й се промени. Мислите й се насочваха към нея самата. Вглъбяваше се в тях, сякаш някаква непреодолима сила я дърпаше.

Щеше да стане майка. Помисли си, че тогава сигурно ще успее да разбере Сузана, най-после да проумее защо тя се бе отървала от нея. Но след това старата болка прогони тази мисъл надалече. Нямаше нищо за разбиране, каза си Елена и се намръщи. Тя никога нямаше да се откаже от своето дете. Прегърна корема си инстинктивно, сякаш искаше да предпази детето си. А после гневът й се превърна в къс лед.

Тази жена бе направила своя избор, който я изключваше от живота й.

Започна да върви. Беше замръзнала, снегът скърцаше под черните й кожени ботуши с висок ток — подарък от Моник за отпразнуване на щастливото събитие. А Кайл й подари роза; каза й, че това е едно от първите му творения и се казва „Бейби“. Елена я погледна с нарастваща тревога. Страхуваше се, че в неопитността си ще навреди на това прекрасно растение. В началото не бе убедена, че ще може да я гледа вкъщи, и я сложи до прозореца, за да е на слънце. Ако беше навън, щеше да заспи, тъй като бе късна есен. Елена знаеше, че ако я държи на защитено място, тя ще може да цъфти още известно време. Беше чела, че на много географски ширини розите продължават да вегетират и през зимните месеци. Но не и тук, а тя все пак искаше да опита. Изобщо не умееше да отглежда цветя, затова прочете всичко, което успя да намери за отглеждането на рози. Не искаше да рискува да унищожи създанието на Кайл, което той й бе поверил в порив на неосъзната безотговорност. Не искаше да го обсипва с хиляди въпроси. „Бейби“ имаше сложен аромат — плодов, растителен, но имаше и нотки с меланж. Усещаше ги отделно, най-вече следобед, когато от топлината от венчелистчетата се носеше аромат. Парфюмът бе в сърцето на розите: променливите цветове на венчелистчетата, от амбра по краищата до наситено розово в основата, сякаш насищаха въздуха с аромат. Елена от време на време й говореше. Беше чела, че за да са здрави растенията, трябва да им се говори. Обикновено гледаше да е сама, преди да започне с монолозите, но все по-често вече не обръщаше внимание. Ако трябваше да каже нещо на растението, му говореше, и толкова. Колкото и да й бе трудно да го признае, старият страх, че ще остане сама, се бе появил отново, не я оставяше да спи през нощта и тя се въртеше в леглото.

Продължи да върви, докато стигна до градината на Кайл — там той държеше розите, които не можеше да отглежда в саксии. Погледът й се спря на замръзналите клони на бора, насочени нагоре, към небето. Предната сутрин бе видяла как една от розите кристализира в ледената си обвивка. Беше прекрасна роза. Тогава си помисли, че необичайният за сезона студ я предпазва от разлагане. Но сърцето й се сви, защото и ароматът й бе замръзнал. Не бе останало друго, освен една съвкупност от алени листа, които при първия слънчев лъч щяха да се разпилеят по чакълестата земя — безжизнени, без своя аромат.

Тъкмо се любуваше на розата, когато го забеляза. Не го бе чула да идва, по-скоро бе усетила присъствието му.

— Ще настинеш — каза Кайл и се приближи.

Тя не помръдна — нямаше желание. Беше уморена, раздразнителна, в отвратително настроение. Той я загърна с якето си. Обхвана я приятна топлина. Елена наведе глава и затвори очи. После го погледна и попита:

— А ти?

Той вдигна рамене.

— На мен не ми е студено.

Елена се усмихна и се загърна в якето.

— Ела тук. Няма да те ухапя — каза той.

Като видя усмивката му, тя усети тръпки, които бързо се превърнаха в пърхащи пеперуди в стомаха й. Кайл рядко се усмихваше — но когато все пак се случваше, Елена бе очарована от промяната, настъпила в него.

— Обадих се на Матео — каза тя.

Замълча. Не й бе приятно. Искаше той да разбере колко много й бе коствало.

— Кога ще дойде?

Елена се обърна към него, погледна го и наведе глава.

— Никога. Новата му приятелка чака дете, ще се оженят скоро.

— Какво?! — възкликна Кайл.

Елена отклони поглед. Не искаше да вижда съжалението в погледа му. Нямаше да може да го понесе. Осъзна, че се е превърнала в кълбо от нерви. Макар да мислеше, че се владее, чувствата й вряха и кипяха отвътре и заплашваха да я погубят. Нямаше да може да ги удържа още дълго.

— Смешно е, не мислиш ли? Искам да кажа, през цялото време искахме да имаме дете и все не се получаваше. А сега…

Гласът й пресекна. Елена сложи ръка на устата си. Преглътна и си пое дълбоко дъх.

— Това дете е мое, Кайл, само мое. Няма да търся ничия помощ. Ще си го отгледам аз, разбра ли?

Почувства, че той се приближава. Още две крачки, и беше вече зад нея, готов да я утеши. Това я подразни. Как може да я смята за толкова уязвима?

Но Кайл дори не я докосна. Елена се вгледа в обувките си. Беше я изненадал, отново.

— Има някои нощи, в които тъмнината е пълна. При късмет може да се видят звезди, които обикновено са невидими. Искаш ли да проверим дали тази нощ е такава?

Затвори очи и заслуша с наслада леко задъхания глас на Кайл. Беше се върнал от вечерното си тичане. Той беше единственият й познат, който тичаше вечер, в тъмното. Потърси аромата му в нощта и когато го усети, го вдъхна бавно. После прошепна:

— Да, много би ми харесало.

Сега той бе точно зад нея. Елена вдигна глава и погледна към небето. Кайл я прегърна бавно. Останаха така за миг, всеки обхванат от собствените си страхове, от желанието, което изпитваха един към друг, от думите, които все още нямаха смелостта да си кажат, неспособни да се пуснат и да се откажат от малкото, което имаха.

Кайл я целуна по косата. Елена притвори очи и се отдаде напълно на чувството. От полуотворените й устни се откъсна приглушено стенание, почти като молитва.

Той я обърна към себе си. Елена се повдигна ни пръсти и обгърна врата му с ръце.

Кайл се наведе над нея бавно, като й отстъпи цялото място, което й бе нужно. Можеше да се отдръпне, ако иска.

Елена усети топлия му дъх. После той леко докосна лицето й. Продължи да я гали нежно. Елена го хвана за пуловера и го притегли към себе си, а той я прегърна и я повдигна.

Пръстите на Елена потънаха в косата му и той я целуна — отдавна мечтаеше за това.

Качиха се в апартамента на Кайл и докато той вземаше душ, Елена реши да го изчака в парника. Знаеше съвсем малко за него, за неговата работа, за това как се е развил животът му. В този момент осъзна, че тя е в основата на тяхната връзка, а Кайл все се държеше малко настрана.

— Тези растения са на една година — каза той и застана до нея.

Елена се бе навела над една саксия, от която се показваха малки светлозелени листенца с назъбени крайчета. Бяха съвсем малки и много нежни.

— Прекрасни са — прошепна тя.

— Всяко представлява една надежда. Ако оцелеят, биха се превърнали в специални рози, идеалните.

Елена се намръщи.

— Идеалната роза… Това е рядка дефиниция.

Кайл пъхна ръце в джобовете на джинсите си.

— Представи си една червена роза с искрящи, живи и големи цветове, която издържа на болести и излъчва аромат на плодове и подправки. — Погледна я. — Това е мечтата на всеки специалист по хибриди.

— Но ти си създал много такива рози — отвърна Елена.

Кайл поклати глава.

— Не точно. Много от тях са посредствени, и нито една не е червена. Но има няколко растения, които са на две години. Може и да имам късмет.

— Тук ли работиш? — попита тя заинтригувана и се огледа наоколо.

— Да.

Наведе се над една саксия и откъсна няколко тревички.

— Истинската лаборатория се намира в Авиньон, в Прованс. Тук държа растенията, по които работя за конкурса.

— За рози ли?

Той кимна.

— Това е повече от конкурс, всъщност. Представлява отворен салон за работа: производители, търговци. Идват и любители градинари. По време на гала вечерта, когато се закрива събитието, се дава награда за розата, която отговаря на всички изисквания за качество, красота и аромат. Международният конкурс за нови рози, Concours de Bagatelle; провежда се в началото на юни.

Детето й щеше да се роди точно по това време, помисли си Елена и се усмихна.

— Ще участваш ли?

Кайл я погледна и каза:

— Да, това е важно събитие.

Тя се замисли.

— Как така реши да живееш в Париж, щом фирмата ти е в Прованс?

Кайл отклони поглед, а после отново насочи вниманието си към нея.

— В Париж живеят по-голямата част от нашите клиенти, или пък офисите им са тук. Освен това градът ми харесва. Хайде, да влезем вкъщи, много е студено. — Хвана я за ръката.

Но Елена остана с впечатлението, че Кайл не обича да говори за себе си, и това я изпълваше с въпроси.

 

 

Жак почука на вратата на Моник и зачака. Можеше да влезе и сам. Въпреки това, което й каза, още пазеше връзката с ключовете и ги използваше редовно, когато нея я нямаше вкъщи. Никога не пипаше нищо; само гледаше вещите й и вдишваше парфюма й, на който ухаеха чаршафите, като някакъв жалък влюбен.

Изчака минута, две, три, пет. Усмихна се и наведе глава.

— Знам, че си вътре, mon amour. Отвори ми, защото няма да си тръгна.

Ключалката се превъртя три пъти със сух звук и Моник се показа на вратата.

— Затвори — каза му сухо тя и се върна в хола.

Как може да е толкова красива? Сигурно заради краката й, реши Жак — тези безкрайно дълги крака.

— Не е ли малко късно за светски посещения? — попита го тя студено.

Жак пренебрегна откритата й враждебност.

— Как си? Отдавна не сме се чували.

Моник само му хвърли леден поглед, взе книгата и я отвори там, докъдето бе стигнала.

— Не отговаряш на обажданията ми, нито на съобщенията ми. Прекалено си заета, или става дума за друго? — попита той и се приближи. — Льо Нотр отнема цялото ти време, така ли? Кажи ми, chèrie, той задоволява ли те като мен?

Видя я как се стяга, как поема удара върху себе си. Изчака с буца в гърлото усмивката й, видя как потиска гнева си чрез невероятен самоконтрол — същия, с който го държеше настрана от себе си. Да, неговата жена беше борец. Той искаше всичко от нея — всеки неин дъх, всяка мисъл.

— Върви по дяволите, Жак — отвърна Моник. Усмихна му се. Той усети тръпка и искрица съблазън.

Но играта вече беше започнала, и той нямаше никакво намерение да губи. Отиде при нея на дивана, където се бе излегнала. Свали си сакото, след това и вратовръзката, разкопча ризата си, свали копчетата за ръкавели от тежко злато и ги остави да паднат на килима, без да отмества поглед от нея.

Моник бе като хипнотизирана. Сърцето й блъскаше в гърдите. Налегна я дълбока тъга. Желаеше го отчаяно, но това не означаваше, че трябва да склони толкова лесно. Стана, защото не би могла да устои, ако Жак се приближи още. А на лицето му бе изписано какво смята да направи.

Той я хвана за ръката.

— Омръзна ми от твоите капризи. Направих това, което искаше; дори взех на работа приятелката ти. А сега си искам компенсацията.

— Ти си този, който ми дължи компенсация, Жак. Елена е изключително добър парфюмериен специалист. Кажи ми, още ли я държиш далеч от лабораторията? Толкова ли те е страх, че една жена ще ти докаже своята посредственост?

Каза го, за да го засегне. Когато видя проблясъка на болка в очите му, пожела да можеше да си върне думите назад, но бе твърде късно. Жак разтегли устни в груба усмивка. Придърпа я към себе си и я притисна към гърдите си. Хвана косата й и я усука в юмрука си. Устните й бяха на сантиметри от неговите.

— Не изглежда толкова добра, ако се съди по това, което каза Филип. Не е направила дори една прилична продажба. Мисля, че ти ще трябва да ме компенсираш затова.

Моник възрази:

— Не е вярно. Елена ми каза, че всичко върви добре.

Но Жак притисна устните си към нейните и й попречи да продължи.

— Изобщо не ме интересува тази жена. Желая те, разбра ли?

— Махай се, Жак. Върви при бъдещата си жена. Кога е сватбата?

Той не обърна внимание на провокацията. Нямаше да губи времето, което имаха на разположение, говорейки за друга жена.

— Това е бизнес договор. Ти си нещо съвсем друго — отговори Жак.

— Да… Аз съм тази, която искаш да чукаш.

— Именно.

Тя му удари плесница. Жак задържа другата й ръка, като я изви зад гърба й.

— Остави ме — изръмжа тя.

— Само ако се успокоиш.

Той пусна едната й ръка, но държеше здраво другата. Прошепна тихо:

— Защо ме отблъскваш?

— Пусни ме, Жак. Остави ме и си върви. Отивай при това момиче и си остани там. Сега е неин ред. Ти направи своя избор. Махай се!

— Не, никога няма да се отървеш от мен. Ние с теб сме еднакви, Моник. Създадени сме, за да бъдем заедно — каза той.

Тя затвори очи. Изпитваше срам и мъка. Но той продължи да я гали. Устните му бяха меки и горещи върху кожата й. Тя го бе желала повече от въздуха през тези дълги, самотни дни. Жак я прегърна и я поведе към леглото. Моник зарови лице в гърдите му.