Кристина Кабони
Пътят на парфюма (1)

Предисловие

Розово дърво. Сладко, със слаб дъх на плодове и подправки. Това е ароматът на доверието, на спокойствието. Напомня за леката болка от очакването и надеждата.

— Затвори си очите, малката.

— Така ли, бабо?

— Да, Елена. А сега… нали помниш какво съм те учила?

Момиченцето стоеше в полумрака със стиснати очи, опряло ръце на масата. Тънките му пръстчета се спуснаха по повърхността на масата и се хванаха за заобления й ръб. Но това, което усещаше, не беше ароматът на есенциите във флакончетата, подредени по лавиците на стената. Друго усети с много по-голяма сила: нетърпението на баба си, аромата на собствения си страх.

— Хайде! Какво е?

— Опитвам се да разбера.

Старицата сви устни. Ароматът на нейния гняв беше остър; напомняше на последния дим, който изпуска дървото, когато вече почти се е превърнало в пепел. След минута щеше да я удари, а после да си тръгне. Елена знаеше, че трябва да издържи още малко, само още малко.

— Напрегни се, трябва да се съсредоточиш. И си затвори очите, казах!

Плесницата леко разроши косата й. И свърши — като всичко останало. Като лъжите, които казваше баба й, и онези, които Елена казваше на нея.

— Тогава ми кажи какво е.

Беше й омръзнало да чака и сега размахваше под носа й ампула, пълна с някаква есенция. Но не очакваше обикновен отговор, а нещо съвсем друго — нещо, което Елена нямаше никакво намерение да й даде.

— Розмарин, мащерка, вербена.

Още една плесница.

Сълзите изгаряха гърлото й. Но тя не се поддаде. За да се окуражи, започва да си тананика някаква мелодия.

— Не, не. Така няма да намериш Идеалния аромат. Не стой отвън. Влез в него, търси го… Той е част от теб. Трябва да почувстваш онова, което ти подсказва. Да го разбереш, да го заобичаш. Опитай пак, но този път се съсредоточи!

Елена вече не обичаше ароматите. Не искаше да гледа поляните покрай реката, малко след края на селото, където майка й я беше водила като малка. Не искаше да слуша шума на крехките треви, които растат, нито ромоленето на течащата вода. Не искаше да усеща върху себе си погледите на жабите, взиращи се в нея изпод тръстиката.

Притвори отново очи и стисна устни, решена да забрави всичко около себе си. Но в тази черна бездна, в която едва се прокрадваше ивица бледа светлина, изведнъж светна някаква искрица.

— Розмаринът е бял.

Баба й измърмори:

— Да. — В погледа й проблесна надежда. — Защо? Разкажи ми за него!

Елена отвори уста и остави емоциите да я връхлетят, изпълвайки душата и сърцето й.

Сега розмаринът се превърна в цвят. Усети го на върха на езика си, усети го под кожата си, той я разтърси цялата. Бялото се промени, превърна се в червено, а после във виолетово.

Тя уплашено притвори очи.

— Не! Не искам! Не искам!

И изтича навън.

Баба й се вкамени и се загледа след нея. Намръщи се, поклати глава и седна на табуретката. После въздъхна дълбоко и стана да отвори щорите.

Слабата светлина на вечерта нахлу в лабораторията, която принадлежеше на фамилията Росини от над три века.

Лучия отиде до шкафа от масивно дърво, простиращ се от единия до другия край на стената. Извади ключа от джоба на престилката си и го пъхна в ключалката. Щом отвори вратичката, лекият мирис на дивите билки се смеси с аромата на ванилия, с който бе напоена стаята, а малко след това се долови и свеж мирис на цитрусови плодове.

Заобиколена от тази симфония от контрастни миризми, тя погали книгите пред себе си и извади една от тях. Притисна я до гърдите си за миг, седна на масата от полирано дърво, отвори я и започна да я разлиства внимателно. Пръстите й пробягаха по пожълтелите от времето страници, както безброй пъти досега, в търсене на Идеалния аромат.

Лучия сякаш търсеше нещо. Но в подредения почерк не намери нищо, което да й помогне да обясни на внучката си, че ароматът не е нещо, което сам си избираш. Ароматът е пътят. Да го изминеш означава да намериш душата си.