Кристина Кабони
Пътят на парфюма (22)

21.

Кедър. Неговата есенция, екстракт от дървото, е една от най-древните. Укрепва духа и го съхранява. Помага за поддържане на ясна мисъл, равновесие и чувство за мярка. Води към най-дълбоко наблюдение.

Аромати и цветове. Това беше Прованс. Елена си го спомняше много добре и чувствата бликаха в нея, блуждаейки, сякаш не знаеха къде да се дянат. Приличаха малко на пеперудите, които бе видяла в оранжерията преди няколко месеца. Летяха, летяха, а после кацаха. Само че бе почти невъзможно да разбереш къде ще се спрат.

— Вече почти стигнахме. Добре ли си?

— Да, всичко е наред.

Но не беше вярно. Изобщо не беше добре. И изведнъж това пътуване вече не й изглеждаше толкова добра идея.

— Ако продължаваш да стискаш така предпазния колан, накрая ще го скъсаш.

— Нали имаш застраховка — каза тя разсеяно. Гледаше през прозореца на джипа, който Кайл бе наел от летището.

Храстите лавандула от двете страни на пътя бяха като сребристи пътеки, чийто край не се виждаше. Катереха се по хълмовете, слизаха към долините, а след това се издигаха към небето, изчезваха и след това отново се появяваха по-нататък. Когато през юни цъфнат отново, към перленото сиво на листата щеше да се добави наситеното синьо на цветовете.

И тогава идваше уханието. Нямаше нищо, което би могло да се сравни с аромата на цъфналата лавандула. Елена го помнеше много добре. Денем го придружаваше жуженето на пчелите, а нощем цвърченето на щурците.

Тази априлска сутрин небето беше ясно, почти сияещо.

— Още двайсет минути, и ще бъдем у дома — каза Кайл.

Елена настръхна.

— Не може да отседнем в хотел?

— Да, разбира се. Може да направим каквото поискаме. Но защо?

— Не искам да ти създавам проблеми…

— Не ми създаваш проблеми. Просто се отпусни.

Елена прокара ръце през косата си, вдигна я и опита да я прибере на кок. После я пусна и тя падна върху раменете й на едри златни вълни.

— Напоследък постоянно го правиш — каза Кайл и я погледна проницателно.

— Кое?

— Играеш с косата си. Опитваш се да я прибереш, а после я пускаш.

Елена отново сграбчи предпазния колан и леко го отдалечи от себе си. Струваше й се, че това нещо я задушава.

— Нервна съм, това е всичко!

— А сега ми кажи, какви мисли ти минават през главата? — попита Кайл.

Елена си пое дълбоко дъх.

— Обикновено това не ме интересува.

— Кое? Да се харесваш на хората ли? Не съм убеден. Ти искаш да се харесаш на всички. За теб това е много важно.

— Но… но това е ужасно! — Тя го гледаше с широко отворени, блеснали очи, изразяващи смесица от объркване и възмущение.

Кайл поклати глава.

— Не. Ужасно е да мислиш, че някой ще те обича само ако се държиш както той иска. Ужасно е също да си така дяволски неуверен в себе си, че да не можеш да разбереш колко струваш наистина. Да бъдеш изнудван от хора, които не притежават други средства, освен да огъват другите, за да имат някаква връзка. Това е ужасно, Елена. — Каза го спокойно, без да се ядосва. После продължи: — Много хора използват този лъжлив начин, за да покоряват другите. „Ако правиш така, вече не те обичам“… В края на краищата, това е смисълът. Елена, ти си красива и отвътре, и отвън. Не позволявай на уязвимостта си да те управлява…

Последва дълго мълчание. Тя отпусна колана, скръсти ръце и отново се обърна към прозореца.

— Не обичам да ми правят психоанализа.

Кайл се усмихна.

— Защото съм добър и това те изнервя… А освен това съм прав. Не ме интересува какво правиш и какво казваш. Знаеш, че такива неща не биха променили представата ми за теб. Затова ме харесваш.

Това пък откъде дойде! Погледът на Елена хвърляше огън и жупел. Но като видя изражението на Кайл, прехапа устни, за да сдържи смеха, който напираше в гърлото й.

— Всъщност, харесвам твоя аромат. Съжалявам, че те разочаровам, но е така.

Кайл се усмихна.

— Никога не употребявам парфюм. Иначе не бих усещал аромата на розите.

— Не е възможно — прошепна тя.

— Но е вярно.

Елена се обърка. Усещаше много добре аромата на Кайл, дори и в този момент. Беше силен, пикантен и завладяващ — първото, което бе усетила в него. Още преди да види лицето му.

— Виждаш ли, че съм прав. Нямаш шанс. Примири се.

Елена обърна поглед към небето. Пусна радиото. След няколко минути го изключи и погледна Кайл.

— Мислиш ли, че ще намерим отговорите в замъка?

— Отпусни се, Елена. Всичко ще бъде наред. Моите родители ще те харесат много, повярвай ми. Няма как иначе. Ти влизаш в сърцата на хората нежно и неусетно. Почти невъзможно е човек да те прогони оттам. Що се отнася до Беатриче — не знам какво да ти кажа. Предполагам, че ще открием нещо, когато отидем там.

Кайл се намръщи и погледна Елена, която се бе свила на седалката, сякаш искаше да изчезне вътре в нея.

— Хей… какво има? Искаш ли да спра? — попита той нежно.

— Не може ли просто да кажеш, че ме обичаш?

Кайл се усмихна.

— Това би било малко, не мислиш ли? А и сега не мога да ти обясня много неща. Времето… помниш ли? Говорихме за това, нали?

Елена въздъхна.

Продължиха да се движат в мълчание още няколко километра. След като подминаха Авиньон, изоставиха главния път и тръгнаха по един второстепенен, през провинцията. Полетата скоро отстъпиха място на хълмове. Елена забеляза, че по най-високите са накацали къщи и малки селища. По склоновете като цветна мантия се стелеха култивирани цветя, лозя и маслинови горички.

— Виж, това е Дамасцена — каза Кайл и й показа една каменна стена, на която имаше желязна врата. — Десет хектара средиземноморски растения, маслинови дървета и парниците, където отглеждаме розите. Има и едно поточе, преминаващо през нея. Ангъс, баща ми, направи изкуствено езеро, така че през пролетта полетата вече не се наводняват. В най-високата част е господарската къща. След това има постройка за обслужващия персонал, където живее сестра ми Софи, а малко по-надолу, в долината, е моята къща.

Очите му блестяха, докато говореше за имота. В гласа му прозираше гордостта, която изпитваше от годините работа, прекарани в грижи за тези земи. В крайна сметка, той се отъждествяваше с тях. Елена бе почувствала нещо подобно в замъка на Росини, който тя никога не бе чувствала като свой дом, но той я зовеше, както Дамасцена привличаше Кайл.

— А ние къде ще бъдем? — попита тя леко притеснена.

— Заедно, разбира се. Домът ми не е голям, но има две спални и ще ни бъде доста удобно. Ще имаме повече свобода. Щом майка ми те пипне веднъж, ще бъде трудно да се отървеш от нея.

По дяволите, сега наистина се чувствам по-добре — помисли си Елена.

— А… каза ли й за детето?

Кайл мълчеше.

Елена въздъхна:

— Не бих искала да ти създавам проблеми с тях…

— Не се притеснявай. Пристигнахме — каза той, без да обръща внимание на въпроса на Елена.

Ако тя бе искала да добави нещо към този разговор, съставен от недовършени думи и дълги мълчания, вече нямаше шанс. Пътят, по който бе поел Кайл, след като отвори дистанционно портата, стигаше до открито пространство, покрито с чакъл. Пред тях се издигаха стените на нещо, което едно време сигурно е било мелница. От нея бе останало колелото, потопено в потока. Къщата се намираше на около сто метра вдясно. Тя беше най-новата постройка от всички: цялата от бял камък, на три етажа. Сините очертания на дограмата блестяха на обедното слънце. Под дървения свод на входа бе разположена група теракотени вази, много подобни на тези, които Елена бе виждала във Флоренция. И рози — изобилие от рози, каквито не бе виждала никога досега. Рози, които се катереха по стените, излизаха от саксиите, заливаха като цветен килим лехите. Червени, жълти, розови, във всички възможни нюанси и с най-различна форма: чашковидни, заоблени и продълговати. Някои пъпки бяха тънки и фини, други — кръгли като топки.

Кайл паркира пред къщата и помогна на Елена да слезе.

— Най-сетне! Вече си мислех, че си се отказал.

Посрещна ги жена на средна възраст — все още красива, с уверена походка и сърдечна усмивка.

Елена настръхна и каза тихо:

— Не ме оставяй.

Той я хвана за ръката, преплете пръстите си с нейните и прошепна едва доловимо:

— Никога.

— Спряхме, за да се порадваме на гледката — отговори той. — Мамо, това е Елена.

— Разбира се, кой друг може да е? — възкликна Елизабет и се освободи от прегръдката на сина си. — Добре дошла, скъпа. А сега, ако синът ми бъде така любезен да пусне ръката ти, бих искала да се запознаем, както е редно.

— Благодаря — прошепна Елена.

Елизабет ухаеше на рози. Парфюмът й беше нежен, дискретен, като дъха на розовите пъпки. Веднага се усещаше аромат на гардения, а след това на ванилия. Беше сладък, като погледа й.

Тя не бе очаквала толкова топло посрещане. Когато след няколко минути дойде Ангъс Мак Лиън, не бе нужно някой да й го представя, за да го разпознае. В този момент тя доби ясна представа за това как би изглеждал Кайл след трийсет години.

Той я прегърна с мечешките си ръце и я целуна по бузите.

— По дяволите, синко! Винаги те е бивало в изненадите, но сега са две в едно! — възкликна той и посочи Елена. — А и мисля, че този път си надминал себе си.

Той поздрави сина си, като го потупа силно по гърба и му се усмихна широко. Елена осъзна, че и Ангъс ухае на рози, също като Кайл. И двамата бяха едри мъже, осъзнаващи силата си, които не се страхуваха, че тя може да се скрие под този типично женски аромат. Той им прилягаше, без да изглежда фин или нежен върху тях. При Ангъс обаче имаше и черен пипер, кедър, както и други дървесни видове. Неговият аромат бе ексцентричен и силен.

Как от толкова приказливи родители можеше да се роди дете, толкова пестеливо на думи като Кайл, можеше да се обясни само с компенсаторната сила на природата.

Те приеха радушно Елена. Ангъс я заведе да види градината и й показа своите оранжерии. Кайл изкара мотора от гаража и направи няколко обиколки. Елена го видя как изчезва с дълбок тътен, напомнящ за паниката, стегнала стомаха й. Но скоро го чу да се връща.

След това дойде и Софи. Сестрата на Кайл беше истинска красавица, но това изглежда не я вълнуваше. Семпъл аромат на позлатени цитруси, които намекваха за дългото време, прекарано на слънце; тя ухаеше и на рози — техният нежен и дискретен аромат се сливаше с жасмина, подчертаваше го и го правеше по-наситен.

Тя й зададе много въпроси за парфюмите. Беше добре запозната с растенията, от които се извличат есенциите, особено що се отнася до защитата на застрашените видове.

Кайл й бе казал, че сестра му взема много присърце въпросите, свързани с опазването на околната среда. Тя беше начална учителка, а свободното си време посвещаваше на отглеждането на местни растения, които са на изчезване; засаждаше ги сред природата чрез асоциацията, в която и двамата с Кайл членуваха.

— А какво да кажем за китовете, кабаргата, бобъра и цибетката? Вярно ли е, че части от тези животни се използват за създаването на парфюми?

Елена внимателно подбра думите си.

— Мога да отговоря „да“… но това няма да е съвсем точно. Сивата амбра представлява спонтанна секреция от кашалот — много е рядка. Що се отнася до производните от други животни, вече никой не ги използва.

— Наистина ли?

— Да. Освен че законът ги забранява, парфюмеристите, с които работя от години, са ги заменили със синтетични вещества, които са далеч по-приемливи — поясни тя.

— Значи не създаваш парфюми с тези съставки?

— За мен парфюмерийното изкуство означава благоденствие, уважение към природата. Разбира се, това означава, че трябва да работя с по-малко есенции, но нямам нищо против. Според мен всеки парфюмерист трябва да разсъждава по този етичен въпрос. Дори извличането на естествени вещества може да окаже силно въздействие върху околната среда. Сандаловото дърво например вече е едно от най-ценните дървета, на практика е изчезващ вид. Нужен е един тон вода, за да се получи един литър етерично масло от бергамот. В този случай продукт от химическа лаборатория може да бъде отлична алтернатива. И е най-добре да разсеем мита, че естествен значи хубав, а синтетичен означава лош. В основата на избора винаги трябва да залегне максималното осъзнаване на нещата.

Софи слушаше обясненията на Елена много внимателно. Очите й бяха с толкова тъмносин цвят, че изглеждаха почти черни и придаваха дълбочина на погледа й. Беше руса като майка си, но в по-светъл нюанс. Кайл явно беше наследил физическите характеристики на Ангъс, който все още носеше с гордост кестенявата си, гъста като лъвска грива коса със съвсем малко бяло по слепоочията. Беше висок и едър като сина си. В този момент двамата разговаряха оживено пред голямата камина, в огромната трапезария ни къщата. Елизабет ги поглеждаше от време на време, докато подреждаше масата. Елена не чуваше какво си говорят, но ги гледаше с леко безпокойство.

— Винаги така правят — обясни Софи. — Баща ми обожава да си показва мускулите, но с Кайл не се получава. Никога не съм виждал по-упорит човек.

Елена се усмихна, но още беше угрижена. Ами ако това, за което разговаряха, беше свързано с нея?

Софи изглежда разчете мислите й и я потупа окуражително по рамото.

— Знаеш ли, той продължава да спори за всичко, което Кайл казва; постоянно трябва да е в опозиция — продължи тя и й подаде чаша вино с вкус на къпини. — А после, веднага след като брат ми му обърне гръб, не спира да се хвали на всички с успехите му и с неговите теории. Кайл каза това, Кайл каза онова… Знаеш ли, че в Париж в началото на юни ще се проведе конкурсът за нови рози в Парк дьо Багател?

Елена кимна.

— Ние ще участваме с една специална роза. Татко е много доволен от работата, която свърши брат ми. Смята, че розата на Кайл ще спечели; нещо повече — направо е сигурен в това. Но все пак спори, винаги предлага други решения, които Кайл просто отхвърля. Вече е решил какво да представи на конкурса. Нова роза — червена.

Елена знаеше; Кайл често й беше говорил за това. Ставаше дума за едно от най-важните събития за сезона. Щяха да отидат заедно, и тя нямаше търпение.

* * *

В този момент погледите им се срещнаха. Той се усмихна и вдигна чашата си към нея.

— Кайл не изглежда притеснен от дискусията — прошепна тя.

Софи я погледна озадачено.

— А защо да бъде? Той се забавлява много. Откакто стана висок колкото баща ми — още на тринайсет или четиринайсет години, винаги отстоява своите позиции. Много е забавно да ги гледам как се карат. Знаеш ли, Елена — няма как иначе; баща ми е силна личност.

И баба й беше такава, но майка й и тя самата винаги се бяха опитвали да избегнат пряката конфронтация. Сузана дори замина да търси своя собствен път, като се отърси от всичко, което можеше да й попречи.

А тя? Когато искаше, можеше да бъде много твърдоглава. Не се ли бе отказала да следва уроците на Лучия само за да отстоява правото си на избор? И не се ли бе опитала да се омъжи за мъж, когото не обича и който, слава богу, й бе изневерил, позволявайки това да се разбере?

Тя се засмя. Откъде изскочи пък тази мисъл? Пак благодари на Бога, че го бе заварила с Алесия. В началото тази изневяра я хвана неподготвена, хвърли я в смут. Но животът беше преди всичко въпрос на гледна точка. Сега много се радваше, че това се бе случило. Изглеждаше почти абсурдно, но си беше самата истина. Предателството на Матео бе предизвикало верижна реакция, която я бе отвела право в прегръдките на Кайл, към новия й живот, и най-вече към една нова Елена.

За пръв път разбра смисъла на много неща. Имаше нови амбиции, планове и цели.

Погледна Кайл, който продължаваше да говори с баща си. Единият казваше нещо, а другият веднага отговаряше. Беше хубаво, по дяволите. И тя беше една безсрамно щастлива жена.

Трябваше да дочака раждането на детето, за да бъде абсолютно сигурна.

 

 

— Убеден ли си, че замъкът е точно този?

Елена продължаваше да гледа величествената сграда, която се открояваше на един нисък хълм, между селото и красива зелена долина. Бяха тръгнали рано; напуснаха Дамасцена още по изгрев-слънце. Кайл бе спрян от клиент по пътя, а след това стигнаха до село Лурмарин.

— Не, но има няколко неща, които ме карат да мисля, че може да е този.

Елена продължаваше да гледа сградата, която й се струваше прекалено нова.

— Не знам… Погледни кулите, а и там долу. Не ти ли се струва нова постройка? — попита и посочи едното крило на сградата.

Кайл се загледа.

— Нова ли? Имай предвид, че по време на революцията е бил сериозно повреден и е възможно тази част да е реставрирана по-скоро.

Елена се огледа наоколо, опитвайки се да открие детайли, които могат да я върнат обратно към дневника — към това, което бе написала Беатриче. Сега бяха в селото и слънцето се отразяваше в светлите камъни на къщите и средновековните кули, от които бяха останали някои стени, а към тях по-късно бяха добавени нови пристройки.

Имаше много туристи, които се разхождаха по тесните улички, между стените, покрити с бръшлян. Като цяло, Лурмарин не беше много по-различен от стотиците малки селца в Прованс. Здрави постройки от камък и дърво, площади с магазини за тъкани в червени и тюркоазени нюанси, есенции и парфюми с надпис „естествени“, изсушени букети от лавандула и други билки. Имаше кафенета и ресторанти, където хората спираха, за да опитат местните ястия. В Лурмарин имаше нещо специално, което се носеше из въздуха. Беше наистина много приятен, с една умерена красота, съставена от обикновени и стабилни неща.

— Сега всичко е променено — каза Кайл.

— Да. Много е хубаво, но не мога да намеря нищо, което да напомня за описанията в дневника.

Той посочи замъка и забави крачка, така че Елена да може да го догони. По лицето й започваше да се изписва умора.

— Малко съм уморен. Какво ще кажеш да спрем?

— Глупости! — възрази Елена. — Ще ти кажа, когато съм толкова уморена, че да не мога да продължа.

Кайл поклати глава. После попита:

— Защо мислиш, че е възможно това да е замъкът? Имам чувството, че вече съм бил там. Посетил съм много села в Прованс; моят учител по история изпитваше голяма страст към замъците. И в Лурмарин видях някои детайли, които много приличат на описаните от Беатриче.

— Кои точно? — попита Елена.

Не беше необходимо да отговаря. Веднага щом се появиха кулите и цитаделата, видяха гаргойлите.

— Винаги съм си представяла, че има предвид лъв или вълк — прошепна тя, без да сваля очи от скулптурата, украсяваща многоъгълната кула.

— Тя не казва точно какво е животното, но в дневника се говори за грива. А вълкът е и символ на господарите на Лурмарин.

Елена продължаваше да гледа скулптурата замислено.

— Всъщност, това изглежда важен детайл. Но мисли, че не можем да разчитаме само на това; според мен това е един от най-популярните декоративни елементи от този период…

— Но те са били също така и функционални — отбеляза Кайл.

Елена го погледна озадачено.

— Наистина ли? Има ги и в „Нотр Дам“. Но не изглежда, все едно са сложени, с цел да служат за оттичане на водата. Приличат повече на каменни пазачи — прошепна тя.

Погледаха скулптурата още няколко минути, но наистина не можеше да се разбере дали изобразеното същество е лъв, или стилизиран вълк.

Кайл посочи входната врата.

— Хайде, да влезем.

Изкачиха се по стълбите и минаха през вратата. Озоваха се в нещо като вътрешен двор с езерце, покрито с водни лилии. В единия край имаше статуя на жена, която сякаш си почиваше.

— Това не си го спомням — промълви Елена. Имаше предвид дневника.

— Възможно ли е тогава още да не е била създадена? Да е правена след времето на Беатриче?

Наистина — кой знае какво бе станало след това. Времето объркваше и скриваше много неща.

Продължиха да се оглеждат наоколо, от цветните лехи до бутиците на открито, където мъже и жени, облечени в средновековни костюми, представяха пред туристите типични произведения на местните занаяти. Но вътре в замъка всичко бе различно. Въздухът беше гъст и влажен. Вековете бяха оставили следи от милионите стъпки, които бяха изтъркали стъпалата на великолепната вита стълба.

Нямаше нужда от думи. Елена и Кайл се усмихнаха и започнаха обиколката. Помнеха добре тази прекрасна стълба. Зачудиха се дали това е същата стълба, по която господарят на замъка се е качвал, за да отиде в стаята на Беатриче, на върха на кулата. Влизаха в стая след стая — красиви мебели, невероятни антики, но всичко беше по-ново от първото десетилетие на седемнайсети век, когато Беатриче трябва да е била там.

— Мисля, че вече е дошъл моментът да кажеш, че си уморен, аз да кимна и да ти предложа да отидеш да си починеш — прошепна Елена.

Отделиха се от групата на посетителите и Кайл я заведе в една малка стая. Седнаха до прозореца, на нещо като каменна пейка, издълбана в дебелата стена.

— Не е много удобно, но се вижда цялата долина — каза Кайл.

Само че Елена не го слушаше. Седеше до него и се взираше в един от ъглите на стаята, преграден с параван.

Кайл продължи да й говори; четеше историята на замъка от една книга, която бяха купили от селото.

— Построен през XV век от Foulques d’Agoult върху останките от предишна крепост, замъкът е имал различни собственици, а в края на шестнайсети век е преминал в ръцете на Crèqui-Lesdiguières… Ето — бих казал, че това е периодът, който ни интересува най-много. Той може да се окаже Шарл дьо Бланшфор. Тук пише, че се е оженил за дъщерята на херцог Франсоа дьо Бон и е наследил имотите му. Но… по дяволите! Всичко, което е било в замъка, е изгубено. Запазени са само някои мебели, скрити в подземието… Елена, слушаш ли ме?

Тя поклати глава и посочи паравана. Кайл видя, че пръстът й трепери.

— Какво има?

Елена не отговори. Стана и отиде до паравана.

— Виж — прошепна тя, — същият е като на баба ми.

Приближиха се бавно, като оглеждаха рисунките. Кайл се съсредоточи върху изобразените сцени. Елена беше зад гърба му.

Кавалер и дама танцуваха в една градина. На следващата картина двамата стояха под арка от рози. Ясно се виждаха три бели рози. На трета картина жената беше наведена над работна маса, а пред нея стоеше някакво устройство.

— Виж, това е дестилатор.

След като разгледа изображенията, Елена заобиколи паравана и продължи да проследява производството на парфюма… защото точно това беше нарисувано от задната му страна. Три бели рози. Вода и масло. Цитруси, лимон, портокал, гардения… Но не, не е възможно — вероятно беше ирис.

Елена се вгледа в тази картина, а после премина нататък. Ето че сега жената от картината смесваше есенциите и ги изсипваше в три ампули. Елена побърза да стигне до последната картина и остана без дъх.

— Това е формулата, Кайл. Разбираш ли? — каза тя и го хвана за ръката. — Беатриче е разказала формулата в този параван. Виж, това не е картина. Това е гоблен.

Той погледна рисунката и кимна.

— Права си. — Отново проследи всичко от самото начало и се усмихна. — Сега вече знаеш ли какво се съдържа в мистериозния парфюм?

Елена поклати глава.

— Не, това е само част от рецептата. Изглежда, Беатриче е създала парфюма точно така, както го правим днес — не просто е прибавяла есенциите, а ги е измисляла. Роза, цитрусови плодове, ирис. Нямам представа колко капки, може би само три — или пък трийсет. Трябва да опитам — каза тя. — След това е добавила вода — ако това е вода — и е изчакала три луни. Нали така?

— Да, в това небе има три луни. Защо казваш, че това е само една част?

Елена продължи да се взира в паравана.

— Трябва да има и други съставки… И във Флоренция, в магазина на баба ми, има подобен параван. Структурата е сходна, но рисунките са различни, макар да са в същия стил.

— Мислиш ли, че има нещо общо?

— Не знам… Тези орнаменти са били много разпространени по онова време.

Въпреки това тя се надяваше, наистина се надяваше. Имаше голяма вероятност. И дори да не съдържаше формулата, може би гобленът във Флоренция щеше да даде полезни индикации. Тези два паравана: единият — в замъка, където Беатриче бе отседнала, и другият — там, където бе живяла… Може и да беше съвпадение, но Елена бе убедена, че между двата има връзка. Може би единият допълваше другия.

— Ако наистина във Флоренция се намира другата част от формулата, то тя е била под носа на фамилията Росини през всички тези години. Звучи абсурдно, нали? — каза тя замислено.

— Зависи какво изобразява… Без този — Кайл посочи паравана — как би могло да се разбере? Никой не е могъл да я открие, освен ако притежава и двата гоблена. Гледай.

— Наистина абсурден начин да се запази композицията на парфюма.

— Не е толкова абсурден, ако е искала да го скрие.

Той извади фотоапарата, който бе използвал, за да увековечи гаргойлите, и започна да снима.

Тръгнаха си от Лурмарин чак вечерта. Прекараха целия ден в търсене на други следи от пребиваването на Беатриче там, но освен паравана и гаргойлите не откриха нищо друго.

Може би биха могли да се приемат за следа и голямото количество фамилни имена с доказан италиански произход сред населението на селото. Очевидно, при управлението на първия господар на Лурмарин е имало, голяма имиграция от областта Пиемонт. Населяването й от италианци било в резултат на нуждата от квалифицирани животновъди, отглеждащи копринени буби. Потокът имигранти бил окуражен от първата кралица Катерина де Медичи, а след това продължил до времето на втората италианска кралица на Франция, Мария.

Те го бяха открили почти случайно, четейки справочника. А след това попитаха в ресторанта, в който обядваха — „Ле Мулен“.

Върнаха се в Дамасцена изтощени. Кайл имаше друга среща сутринта, а следобед трябваше да се връщат в Париж.

Елизабет и Ангъс прекараха много време с Елена. Умираха от желание да я попитат нещо за бебето, но не посмяха. А това й беше много приятно, защо не знаеше какво да отговори. Разбира се, можеше да каже истината — че бебето е само нейно. Но от този отговор зависеха твърде много неща. Някои вече бяха изяснени за нея, а други не. Кайл пак бе в центъра на мислите й. И въпреки това тя усещаше, че още не е готова да стигне по-далеч. Защото не ставаше въпрос само за нея.

А и знаеше, че и Кайл не е готов. Но този компромис, до който бяха стигнали, засягаше само тях и никой друг. Рано или късно щяха да продължат напред.

Елена се надяваше. С цялото си сърце.

Авиньон беше точно такъв, както си го спомняше — пълен с чар, дискретен и изискан. Дворецът на папите с масивните си стени спираше дъха й със своето величие: кулите с островърхи покриви, бойниците на крепостта.

Кайл заведе Елена в градините. Невероятен брой лебеди се носеха спокойно по потоците, които течаха сред цветята. Направиха си дълга разходка, обядваха на терасата на ресторанта, а след това отидоха на летището.

Докато чакаха, Елена се обади на Моник. Нямаше търпение да й разкаже за паравана и за възможността там да се съдържа една част от формулата. Нейната предшественичка бе проявила голямо въображение при запазването на тайната на Идеалния аромат. Тя говори с Моник няколко минути, информира я накратко, а след това се обърна към Кайл:

— Искате ли да излезем на вечеря? Мони е получила повишение, ще ни води в „Лидо“.

Той повдигна вежди.

— Да не са я назначили за вицепрезидент?

Елена се изкикоти.

— Глупчо! И така, отиваме ли?

— Не си ли прекалено уморена?

— Нали чу какво казах? „Лидо“, на „Шанз-Елизе“ — повтори тя отчетливо.

— Да, красавице — отвърна Кайл.

— Ще дойдем! — почти изкрещя тя. Когато затвори телефона, се почувства направо весела. — Мони те поздравява — каза на Кайл, който продължаваше да чете различните брошури, донесени от Лурмарин.

— Как е тя?

— Както обикновено. Този Жак… ами, виж, по-добре да не говоря — измърмори тя и се намръщи. — Мони казва, че няма търпение да разбере подробностите. Знаеш ли, когато бяхме малки, постоянно правехме най-различни предположения за Беатриче и за нейния вълшебен парфюм. Почти не ми изглежда реално, че формулата й е толкова лесна. Или поне по отношение на връхните нотки… Не знам какво да кажа за всичко останало.

— Ами ако тайната се съдържа във втората част?