Кристина Кабони
Пътят на парфюма (18)

17.

Канела. Чувствен, наситен, изключително женствен аромат. Екзотичен и пикантен. Страстен и топъл като слънцето на далечните места, където е роден.

Монтие удържа на думата си. И благодарение на парите притесненията на Елена за бъдещето и за създаването на дружеството се изпариха, а решимостта й нарастваше. Донякъде й беше мъчно, че вече не работи по парфюма на госпожа Бинош. Понякога все още мислеше за това. Но нямаше много време, за да мисли за тези неща. Магазинът бе почти готов и през тези напрегнати дни тя имаше много работа.

— Тук добре ли е? — Кайл я гледаше в очакване да реши.

Елена прехапа устни замислено.

— Малко по-надясно.

Но не изглеждаше много убедена. Поклати глава.

— Не… не е добре. Да опитаме на друго място.

Бен хвърли отчаян поглед към Кайл. После и двамата започнаха да бутат тежкия щанд към отсрещната стена.

— Не можа ли да направиш проект на компютъра? — възкликна Бен.

— Млъкни и се хващай на работа!

— Вече го местихме във всички възможни положения — възрази той.

— Още не сме сложили столовете и масичката за кафе. Пази си силите, ще ти трябват — отвърна Кайл.

Елена отиде при тях и каза:

— Не ви чувам, като шепнете. — Гледаше ги подозрително, с присвити очи.

— Това е идеята — отвърна Бен с гримаса.

— Вие сами се предложихте като доброволци — отбеляза Елена. — Казахте, че подреждането на мебелите ще бъде като детска игра. Спомням си го много добре.

Кайл извъртя очи към небето. После сграбчи приятеля си за рамото и го повлече навън.

— Тя е бременна, Бен. Нямаш никакъв шанс с нея — ще те направи на парчета, а след това дори ще трябва да й се извиняваш.

Настана мълчание.

— Така ли се отнася с теб? — попита Бен.

Кайл го изгледа мрачно.

— Не, аз съм друг случай.

— Не разбирам защо се ядосва на мен. Да не съм я поставил аз в това положение? Ти си този, на когото трябва да си остри ноктите.

Кайл се намръщи. Понечи да обясни на приятеля си, че детето не е негово, но думите се заплетоха в устата му.

— Вижда се, че тя продължава да ме харесва — измърмори той, като вдигна тежкото кресло.

— Кога ще се жените?

Кайл изсумтя, дръпна стола и го дотътри вътре. Бен, който нямаше никакво намерение да се предава, го последва с широка усмивка и продължи:

— Не ти ли се струва, че си пропуснал някоя стъпка? Човек първо се жени, а след това прави деца. Майка ти не ти ли го е казвала? Нищо чудно, че Елена е толкова нервна…

— Не е нервна. Нямаш представа какво значи да е нервна! — Кайл посочи към вратата. — Ако си приключил тук, има и други кашони за пренасяне.

Очите на Бен се разшириха.

— Още ли? Но какво ще правите тук, по дяволите?

— В тях има сапуни, есенции, вода и всичко необходимо за приготвянето на парфюмите. Още ли не си разбрал? Дестилаторът трябва да се качи горе, в лабораторията на Елена. И внимавай, много е чуплив.

Бен реши, че от този момент нататък ще си държи устата затворена. Всеки път, когато започваше да протестира, Кайл му намираше нещо друго за мъкнене, почистване, местене…

— Чувам звънене на мобилен телефон — каза изведнъж Елена.

— Моят е — каза Кайл.

Елена му донесе телефона.

— Мак Лиън — каза той, без да поглежда кой го търси. Изтупа с палец облаче прах от носа си и прие разговора.

— Какво? — възкликна разтревожено. — Какво се е случило? Успокой се, мамо! Успокой се и ми повтори всичко отначало. — Изражението му изведнъж стана напрегнато, а гласът му — дрезгав.

Елена се приближи, хвана го за ръката и я стисна.

— Сега къде е? — Той изчака няколко секунди. После каза: — Идвам. Ще взема първия полет.

Затвори телефона и грабна якето си.

— Баща ми е катастрофирал с колата. Трябва да замина незабавно.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита Бен.

Кайл кимна.

— Довърши тук, при Елена — моля те.

Тя го изпрати до вратата.

— Много съжалявам, Кайл.

— Ще ти се обадя по-късно. Бен ще внесе останалата част от мебелите. Обади се на Моник. Кажи й, че не знам кога ще се върна и че имаш нужда от помощ — каза бързо.

— Спокойно, мога да се оправя и сама — отвърна тя и го последва в антрето.

Кайл се обърна ядосан.

— По дяволите! Може ли поне веднъж да направиш това, което те моля?

После се затича нагоре по стълбите, като прескачаше стъпалата през едно.

Елена остана на вратата. Кайл за пръв път й говореше по този начин. Макар да разбираше, че е разстроен, бе засегната от погледа му и от грубото му отношение.

Бяха почти приключили с пренасянето, когато Кайл отново дойде в апартамента. Елена го видя на вратата. Обърна се и се съсредоточи върху флаконите, които вадеше от кашоните.

— Елена, може ли да дойдеш за момент?

Вдигна глава и видя пред себе си Кайл. Беше много нервен, белегът му се открояваше на изопнатото му лице.

— Ти не беше ли тръгнал вече?

— Върнах се. Искаш ли да поговорим малко?

Елена не отговори. Той протегна ръка и й помогна да стане.

— Мога и сама.

Кайл въздъхна и каза:

— Хайде, да излезем.

След като бяха вече навън, се загледаха мълчаливо.

— Не си мисли, че това е заради теб. Може би аз трябва да съм сигурен, че ти си в безопасност. Може би не мога да замина с мисълта, че ти ще си сама.

Елена скръсти ръце на гърдите си.

— Не съм някакъв инвалид.

— Но си бременна, Елена. Ами ако припаднеш? Помниш ли? Веднъж щеше да паднеш надолу по стълбите.

— Но не се случи — възрази тя. — Не може да се оплакваме от нещо, което не се е случило. Не може да се живее по този начин — заяви тя гневно.

Той се втренчи в нея за миг, после затвори очи.

— Добре, както искаш. Тогава оставам.

Грабна раницата, която бе оставил до вратата, и тръгна по стълбите, които водеха към неговия апартамент.

Елена го проследи с очи. Този мъж беше по-упорит и от муле.

— Добре! Ще се обадя на Моник — извика тя зад него.

Той се обърна.

— Обещай ми!

— Добре, добре… обещавам — каза тя през зъби. — А сега побързай, или ще изпуснеш самолета.

Кайл се наведе към нея, докосна бузата й с устни и промълви:

— Благодаря ти!

Елена затаи дъх. Беше ядосана, притеснена, искаше да го прегърне — и всичко това едновременно.

— Ами Джон? — попита тя.

— Бен ще се погрижи. Сега се прибери обратно и се загърни — нареди той сухо.

Но Елена бе загубила и малкото търпение, което все още имаше.

— Не ми говори по този начин, Кайл. Не ми харесва.

Той замръзна и поклати глава.

— Тогава направи както ти казвам. Ще поговорим после, когато се върна.

— Може би, а може би не. — Елена го наблюдаваше със свито сърце. Изпитваше силно желание да счупи нещо.

Когато гневът отшумя, й остана само остро чувство на носталгия, съмнения и обвинения. Не трябваше да й заповядва. Не беше малко дете, по дяволите. Не беше и войник.

Кайл остана там почти една седмица. Разговорите им по телефона бяха кратки, телеграфни. Последните два дни Елена караше Моник да отговаря вместо нея. Умираше от желание да чуе и да го види. И това още повече я ядосваше. Но нямаше да се огъне. Принуди се да работи, да мисли за нещо друго. Но установи, че едно нещо бе умът, а друго — сърцето.

Когато той се върна, магазинът практически бе готов за отваряне. Разрешението за продажба излезе бързо, благодарение на шефа на Колет, а Моник направи останалото чрез доставчиците на Льо Нотр. Остана да получи разрешението за лабораторията, но не това беше важното в момента.

— Здравей.

— Здравей.

Елена бе свела поглед към флаконите, които подреждаше. Без да обръща внимание на неистовия ритъм на сърцето си, той продължи:

— Свършили сте чудесна работа.

— Да — отвърна тя.

Беше нервна и пръстите й трепереха. Той отиде в съседната стая, подаде й една роза и предложи:

— Мир?

— Не обичам командите.

— Аз също.

— Странно, защото ми приличаш на проклет генерал. Напълно отговаря на образа ти, повярвай ми.

Кайл пренебрегна думите й и продължи да размахва под носа й красивото цвете. Венчелистчетата му бяха от топло злато, а в краищата ставаха карамелено розови.

— Казва се Мир — повтори той.

Елена почувства лекия плодов аромат, излъчван от тези копринени венчелистчета, очаровано протегна ръка и го прие.

— А второто й име е Радост.

— Как е възможно?

Кайл я погали по лицето. Елена беше бледа, с дълбоки сенки под очите.

— Тъй като всяка страна й е дала име, в Италия е Радост, в Америка е Мир, а в Германия — Слава на Господа. За Мейланд, нейния създател, е просто госпожа Мейланд и решава съдбата на семейството, което, поставено на колене през Втората световна война, успява да се възстанови и да спечели цяло състояние.

Той направи пауза, после повдигна брадичката й.

— И така? Мир?

Тя кимна бавно, но остана неподвижна. Дори когато той я притисна плътно до гърдите си и допря устни до слепоочието й.

Бащата на Кайл в крайна сметка се отървал само със счупена ръка и няколко счупени ребра. Това беше единственото, което той й разказа за пътуването си. Не му се говореше за това, и Елена реши да не настоява. Нямаше да иска нищо повече от него за момента.

Но подготовката за откриването изпи времето и енергията им. През следващите дни работеха от сутрин до късна вечер. От време на време Елена забелязваше как я гледа Кайл. И тези мрачни, почти тайни погледи я безпокояха.

— Ще трябва да отложим пътуването до замъка на Беатриче — каза той една вечер.

Седяха на първото стъпало на стълбата. Бяха изтощени. Кайл току-що бе инсталирал пожарогасителите в лабораторията. Засега Елена щеше да използва само готови есенции, но веднага след като получи разрешение, щеше да започне сама да ги извлича.

Тя кимна замислено. Мълча още известно време, и после докосна ръката му.

— Що за жена е била Беатриче според теб? Искам да кажа, нали от доста време четем дневника й… Успя ли да си създадеш представа?

Кайл се загледа в една точка на тавана и сви устни.

— Тя е била мечтателка. Получила е своя миг слава, но това не й е било достатъчно. Никога нищо не й е било достатъчно. Била е от хората, които никога не се чувстват удовлетворени, които постоянно трябва да се доказват, които се опитват да стигнат все по-далеч.

Гласът й беше равен; звучеше така, сякаш идва отдалеч. Думите, й бяха прекалено силни и прекалено лични.

— Звучи, сякаш говориш за някого, с когото лично си се познавала.

Кайл вдигна рамене.

— А ти какво мислиш за нея?

— Че е следвала сърцето си. И не мисля, че това е нещо лошо.

— Не, но е платила висока цена.

— Всичко си има цена, Кайл. След това човек решава дали е склонен да я плаща и да рискува, или е по-добре да стои и да гледа какво правят смелите.

— Говорим за Беатриче, нали?

— Точно така.

Тя отдръпна ръката си. Кайл погледна встрани. Над тях се спусна напрегната тишина.

— Донякъде съжалявам, че отлагаме пътуването.

След дълга пауза Елена започна да говори отново. Направи го най-вече за да запълни вакуума, който се бе създал между тях, защото не можеше да го разбере. Всъщност предпочиташе да обсъжда ситуацията с Кайл, но той бе потънал в мислите си. Погледът му бе потъмнял, а изражението — сериозно.

— Беатриче, животът й, нещастната й любов. Това е завладяваща загадка — продължи тя. — Знаеш ли, мислех си за парфюма, който е създала. Всички в семейството ми винаги говореха за това, сякаш това е най-добрият парфюм в света, способен да промени настроението на даден човек. Истински еликсир. Философският камък на парфюма. Чудя се, какви ли са били основните съставки…

— Не мисля, че те са много различни от тези в днешно време. Може би едно време са съществували по-малко на брой, отколкото днес. Много субстанции са открити по-наскоро. Така ли е?

— Да. Но това не намалява броя на съставките, защото по времето на Беатриче са се намирали други есенции, които днес не се намират: например цибет, мускус, корени и някои качествени сандалови дървета, да не говорим за амбрата.

Кайл се замисли за малко.

— Какво ще кажеш да продължим изследванията през пролетта? Дотогава магазинът вече ще е потръгнал.

— Да, това май е единственото, което може да се направи.

В този момент Елена разбра, че той пак бе станал човекът, когото бе срещнала при пристигането си в Париж. Мълчалив, но истински човек.

— Още ли изпитваш любопитство към формулата, скрита в дневника?

— Не знам дали става дума само за това, или просто искам да разбера дали разсъжденията ми са правилни. Знам само, че искам да стигна до края.

Той я погали по косата. Тя затвори очи и облегна глава на рамото му.

— Харесва ми как си кръстила магазина.

Елена се изправи и се усмихна.

— Наистина ли? „Абсолют“, най-чистата същност на есенцията… Да, и на мен ми харесва.

— Утре сутринта ще мина да взема листовките. Ще раздадем по малко от тях навсякъде.

Елена въздъхна.

— Знаеш ли, беше ме страх, че няма да успеят да ги приготвят навреме.

Кайл се намръщи.

— Защо?

— Ами… наближава Коледа. Много фирми вече затварят в този момент.

— А ние пък тепърва ще отваряме — каза Кайл с усмивка, която винаги стигаше до сърцето й.

Коледа. Наближаваше Коледа. Той отклони поглед встрани.

— Кога заминаваш? — попита тя.

Кайл я погледна с любопитство.

— Къде?

— Няма ли да се върнеш у дома за празниците? — Тя се опита да остане безразлична, но мисълта да прекара тези дни сама й причиняваше дълбока тъга.

— Аз вече съм вкъщи. Това е първата ни Коледа заедно. Заслужава да бъде отбелязана, не мислиш ли? За Нова година може да излезем, или да направим нещо по-специално.

Елена се втренчи в него. Устните й се разтвориха, на лицето й се изписа учудване.

— Аз ще готвя, но… най-много да те оставя да приготвиш тортата, съгласна ли си? — попита Кайл и я погали по лицето.

— Разбира се. Чудесно! — Беше толкова щастлива, че почти не можеше да говори.

Той докосна устните й с целувка и й пожела лека нощ.

След като си легна, Елена с часове продължи да гледа в тавана, като държеше на разстояние мислите, въпросите, всичко, които я тревожеше. Откакто бе пристигнала в Париж, се бе научила да живее в настоящето и за първи път имаше чувството, че е постигнала целта си. Изглежда, в миналото бе правила всичко възможно да избегне това, което действително желаеше. Все правеше обратното. Постоянно се отдалечаваше от съкровените си желания. Например, все стоеше далеч от парфюмите. Но те си бяха проправили път и намериха начин да бъдат чути.

Мислеше също и за Кайл… Понякога той бе истинска загадка. Но каквото и да се случваше, винаги бе на линия. Беше там; винаги можеше да разчита на него. Все още не бе готова да даде обяснение за чувствата си към него, и той го знаеше. Реши да се справя с проблемите един по един. Иначе нямаше смисъл. Знаеше, че всеки момент, прекаран с него, е хубав. Кайл го превръщаше в нещо уникално и вълшебно.

Най-накрая затвори очи. Вече в полусън, когато бе на границата, разделяща будността от дълбокия сън, се остави да я повлече умората.

Беше валяло през целия ден. Елена се разхождаше из магазина. Оглеждаше всичко, разместваше някои флакончета, нагласяше по-добре щендера. Често поглаждаше корема си. Тежестта на бебето започваше да се усеща. От време на време гледаше нервно към прозореца. Моник крачеше от единия край на стаята до другия; Кайл си бъбреше с Бен. Тази вечер тук беше и Колет, приятелката му. Всичко беше готово: шампанското, чашите, хапките. Щяха да дойдат много гости, а също и няколко журналисти. Това беше най-дългоочакваната вечер, когато щяха да открият „Абсолют“.

— Слава богу, спря. — Моник се приближи до прозореца, вдигна завесата и погледна напрегнато небето.

Въздъхна и се обърна към Елена.

— Точно това искаше, нали?

— Да спре да вали ли? — попита тя.

— Не, имам предвид „Абсолют“.

Тя се намръщи.

— Защо ме питаш?

— Не ми се иска да е станало насила. Не ми изглеждаш щастлива.

Елена бавно поклати глава. Беше много красива с черната си копринена рокля, със сплетена коса. Но очите й издаваха нервността й.

— Има моменти, в които чувствам толкова силна радост, че ми се струва, че ще се взривя. Страшно е, да знаеш… — въздъхна тя. — В други моменти страховете ме парализират, като леден вятър, който ме отнася. И единственото, което може да направи човек, е да изчака, докато тръпките преминат. Лекарката ми каза, че промените в настроението са нормални по време на бременност. Но не знам дали става въпрос за това, или просто за осъзнаването, че ми е бил даден още един шанс. Това е нещо, което трябва да се направи на всяка цена, защото няма алтернативи. Преди живота ми се плъзгаше покрай мен. Беше ми удобно. „Абсолют“ е границата между това, което бях, и това, в което ще се превърна. Но също така е и предупреждение — напомняне за това, което не бива да правя отново.

Моник отклони поглед встрани.

— Да се оставиш течението да те носи понякога изглежда единственото, което можеш да направиш. Един ден се събуждаш и осъзнаваш, че всичко вече е предрешено, но не от теб. Удобството има много висока цена. Все едно да бъдеш с мъж, когото не уважаваш и с когото никога няма да създадете нищо заедно.

Тя облиза устните си.

— Когато той те издига до небето, смяташ, че това не е важно; че не е нужно да изграждаш нещо, за да си щастлив. Но на следващата сутрин се поглеждаш в огледалото и забелязваш нова бръчка. Започваш да си задаваш въпроси. Държиш телефона до себе си, с буца в гърлото, в очакване на обаждане, което все не идва — прошепна тя. — Ти полека-лека изчезваш, а той заема цялото пространство. Разбира се, все пак ти остава работата и семейството. И предполагам, че за някои хора това е достатъчно. Възхищавам ти се, знаеш ли — защото ти си различна.

Гласът на Моник заглъхна.

Елена се намръщи.

— Трябва да ми обясниш това по-добре.

— Винаги съм ти се възхищавала заради способността ти да откриваш прекрасни комбинации, есенции, способни да омагьосват. Това беше нещо, което и аз исках да притежавам. Не ме прекъсвай, моля те.

Тя замълча за момент. После продължи:

— Мисля също, че понякога съм те мразила за това. Не в истинския смисъл на думата — не ме разбирай погрешно, моля те — побърза да поясни тя и хвана Елена за ръката. — Ти надскочи летвата, която си бе поставила, превъзмогна провалените отношения, дори задържа бебето. Живееш. Продължаваш да се бориш с всичко.

— Както знаеш, това не стана по мое желание. Имах други планове, а после нещата тръгнаха в тази посока. Въпросът е, че не ми остана друга възможност, освен да търся нов път… който всъщност е пак старият.

Тя извъртя очи нагоре.

— По дяволите, объркана съм…

Прибра кичур коса зад ухото си и се усмихна.

— Както и да е — харесва ми начинът, по който променяш истината. Винаги си била добра в четенето на морал — отвърна тя.

В очите на Моник пак се настани мрачна тъга. Елена се престори на весела, но не се чувстваше така; думите на приятелката й дълбоко я смутиха. Почувства нужда да смени темата.

— Благодаря за цветята — каза тя. Имаше предвид букетчетата сухи рози, които Моник бе успяла да уреди да изпратят от Грас. Бяха ги наредили в средата на една от масите. Освен че ухаеха из цялата стая, бяха много красиви. Малките пъпчици бяха запазили първоначалните си цветове и ухаеха очарователно.

— Готова ли си вече? Време е да отваряме.

— Да, готова съм.

Пое си дълбоко дъх, а Моник отвори вратата, от която се излизаше право на улицата. Кайл беше включил светлините на табелата. Всичко беше готово.

Дълго време не се случи абсолютно нищо. Цареше пълна тишина; всички гледаха към входната врата.

— Какво ще кажете за един тост? Едно откриване не може да мине без тост — каза Бен, за да намали напрежението. Извади от малкия хладилник бутилка шампанско, отвори я и напълни чашите.

— Хубаво е — каза Моник.

— Оставаше и да не е… — Бен се впусна в подробни обяснения за произхода на виното, което бе произведено от негов приятел от Северна Франция. Но скоро Елена изгуби нишката на разговора. Беше напрегната, тревожеше се. Но и никога не се бе чувствала толкова жива.

Усмивка, после отсъстващ поглед, и накрая тревожността зае мястото на дишането. Започнаха да влизат първите гости. Един, двама, петима. Изведнъж магазинът се напълни. Моник се приближи до входа, Кайл зад щанда. Елена отиде до другата маса. Имаше много специалисти, поканени от Моник. Всички те работеха в областта на парфюмерията — модели, техници, специалисти по рекламата. После дойдоха колегите на Кайл, а също и тези на Бен и Колет.

Сърцето на Елена биеше силно. Тя разговаря малко с един журналист, уреди няколко интервюта. Отговори и на най-баналните, и на най-странните въпроси. И тогава направи първата си продажба.

— Добър ден. Вярно ли е, че продавате парфюми по поръчка? — попита един мъж на около трийсет и пет години. Изглеждаше любезен, със слабо лице и изпъкнали очи.

По поръчка… Това бе странно определение, но и вярно, в известен смисъл, помисли си Елена.

— Предпочитаме да ги наричаме парфюми за душата.

— Наистина ли? А защо? Искам да кажа, дали душата има някакъв аромат?

Но преди да успее да отговори, Елена се обърна.

— А тези какви са? — попита той и посочи една пирамида цветни опаковки.

— Това са одеколони, получени чрез дестилация на билки и цветя. Знаете ли какво точно търсите, или искате да разгледате?

— Нямам представа. Не ме бива много да избирам подаръци. Но сега… със съпругата ми сме в труден период. Аз работя на две места и когато се прибера вкъщи, съм смъртно уморен. Тя само се оплаква. Казва, че я пренебрегвам.

Той замълча и сви устни. Тъжно изражение помрачи усмивката му.

— Вярно е, че… я пренебрегвам. И така, когато видях рекламата на вашия магазин, реших, че мога да купя нещо специално. Нали може да изпишете нейното име върху опаковката?

Той беше клиент. Първият й клиент. Елена реши, че на всяка цена ще му даде това, което иска.

Тя се усмихна, за да го поуспокои, тъй като беше по-нервен и от нея. Пристъпваше от крак на крак, оглеждаше се наоколо. Прокара пръст по повърхността на масата. Тревогата прозираше в погледа му и беше заразна.

— Да, разбира се. Разкажете ми нещо за жена си. Какви цветя предпочита? Кой е парфюмът, който използва най-често?

— Ами, не знам… важно ли е?

Пое си дълбоко дъх. Елена знаеше, че може да се справи. Щеше да започне от самото начало, като накара клиента да поразсъждават заедно.

— Защо искате за съпругата си специален парфюм, господине? — попита тя и му подаде ръка.

— Лерой, Марк Лерой — представи се той.

— Аз съм Елена Росини, приятно ми е.

Стисна ръката му и той сякаш се отпусна.

— Тъкмо ми разказвахте за съпругата си. Доколкото разбирам, искате специален парфюм…

Марк прехапа устни, между веждите му се образува дълбока бръчка. Като че ли известно време мислеше много напрегнато. После поклати глава.

— Така ще разбере, че мисля за нея. Това ще е парфюм, какъвто има само тя, и никой друг.

— Този парфюм трябва да идентифицира жена ви.

— Да. Това имах предвид.

Елена кимна.

— Трябва да е уникален като самата нея, нали?

— Да, да! Тя е единствена и неповторима.

— Да се върнем към цветята. Помните ли кои предпочита тя?

Труден въпрос. Погледът му отново стана празен, а после изведнъж се оживи.

— Рози — много обича бели рози.

„Господи, благодаря ти“, помисли си Елена. Имаше доста есенции от различни рози — от столистни до български.

— Има ли цвят, който съпругата ви харесва специално?

— Зелено — отвърна мъжът, развълнуван от това, че си е спомнил.

Елена имаше нещо готово — с нотки на цитрус и прясна мента, което можеше да свърши работа, въпреки че беше просто парфюмна вода.

— Ще ви покажа нещо, което мисля, че може би е точно за нея. Не е парфюм. За него е необходимо време, най-малко един месец, а доколкото разбирам, вие искате да го вземете още сега.

Лерой кимна.

— Да, веднага.

— Така си и помислих. Ето, помиришете това. Харесва ли ви? — Елена отвори една опаковка, напръска листчето и му го подаде.

Той го помириса, после затвори очи и вдъхна отново.

— Харесва ми — нежен е, но същевременно се усеща добре. Ще го взема — реши внезапно.

Елена го опакова като подарък и пъхна под панделката картичка с цветовете и логото на „Абсолют“.

— Напишете „Мари Лерой“.

Тя напръска опаковката с няколко капки ванилова есенция.

— А за парфюма? Какво ще правим? — попита Марк.

— Поговорете със съпругата си. Попитайте я всичко, което ви дойде наум; нужна е много информация, за да се направи парфюм по поръчка. Трябва да се харесва и на вас, но най-важното е човекът, който ще го носи, да го чувства като свой — обясни тя. — Нека тя да ви разкаже за мечтите, амбициите си, най-скритите си желания. А после елате пак при нас.

— Скритите си желания… — повтори той замислено.

Изражението му стана сериозно. От всичко, което каза Елена, тези две думи като че ли се запечатаха в паметта му. Той не знаеше нищо за скритите желания на жена си. Но скоро щеше да запълни тази празнина. Елена можеше да се обзаложи, че ще стане така.

Парфюмът беше пътят. Да го последваш означаваше да намериш пътя.

Винаги и на всяка цена.

Кой казва, че със смъртта хората изчезват? Не е така. Има моменти, в които тяхното присъствие се усеща — властно, мощно. Елена беше в такъв момент. Думите на баба й вече не приличаха на далечно ехо. Разбра напълно смисъла им, както никога досега.

Докато наблюдаваше клиента, потънал в мислите си с пакета в ръце, Елена срещна очите на Кайл. Усети трепет в гърдите си, като всеки път, когато я гледаше по този начин. Пожела го горещо. Искаше да отиде при него и да го прегърне. Но после той се обърна и след миг тя се върна към работата си, обслужвайки друг клиент.