Кристина Кабони
Пътят на парфюма (24)

23.

Тубероза. Бял, интензивен, сладък и съблазнителен аромат. Това е уханието на дързостта и осъзнаването. Стимулира творчеството, вдъхва сила за промяна.

— Отивам си.

— Какво говориш? — Седяха на масата в кухнята на Елена. Моник се бе появила тази сутрин при отварянето на „Абсолют“. На Елена й бе достатъчен един поглед, за да разбере в какво ужасно състояние се намира нейната приятелка. Щом тя влезе, Елена спусна ролетните щори на магазина.

— Льо Нотр има нужда от човек за филиала в Ню Йорк. Предложих да отида аз.

Елена стисна чашата в ръка. Ароматът на чая й помогна да понесе удара.

— А „Абсолют“?

— Знаеш много добре, че той е повече твой, отколкото мой — отвърна Моник след дълга пауза. — А и, да си го кажем честно, скъпа — натуралната парфюмерия е твоя област. Притежаваш огромна интуиция, имаш вроден талант. Ти си истинска вълшебница — наречи го както искаш, но е така… А аз не се чувствам в свои води. Имам нужда от стабилност, и за да постигна достойни за възхищение резултати, трябва да използвам синтетични молекули.

Елена мълчеше. Всичко, което казваше Мони, беше самата истина. Тя бе слушала тези приказки от дете. Майка й и баба й постоянно обсъждаха този въпрос и всяка беше като закотвена на собствената си позиция. Едната държеше на натуралната парфюмерия, другата — на синтетичната. Тя пък беше избрала тази ниша в парфюмерията, защото не искаше да се конкурира с другите и защото усещаше есенциите. Нейният избор беше мотивиран и съзнателен. Но това бе много трудна работа.

— Как ще се издържаш? Инвестира почти всичко, което имаш, в „Абсолют“. Аз имам нещо, но…

Моник я прекъсна с рязък жест.

— Дори не си и помисляй — парите ти трябват за детето. И без това се чувствам ужасно, като си помисля, че няма да съм тук, когато то ще се роди.

Тя беше толкова объркана, толкова тъжна, че Елена не можеше да намери думи, с които да я утеши.

— Много съжалявам, че нещата тук се развиха така.

Моник опъна косата си назад и я върза. Този ден я бе оставила пусната и тя й стигаше до кръста. Роклята в кобалтовосиньо, която носеше, бе очарователна. Тя беше красива както винаги, но бе позагубила от дързостта си, която я правеше толкова специална. Въпреки великолепния й външен вид, в дъното на очите й личеше дълбоко разочарование.

— Искаш ли да поговорим? — попита Елена.

Моник поклати глава.

— Ще ми мине… но трябва да отида, ако искам да си възстановя силите. Той ме познава; знае как да ме заблуждава, знае как да избере точните думи. Не спах цяла нощ, започнах да си фантазирам за нас. Какво би ми казал, за да ми обясни, че е станало просто едно недоразумение; думите, с които да ме убеди, че аз съм тази, която обича всъщност. И когато осъзнах, че въпреки всичко, което ми причини, не искам нищо друго, освен да се върне в живота ми, се почувствах зле. Прилоша ми. А после разбрах, че трябва да наложа възможно най-голямо разстояние между нас.

Тя беше напрегната и в очите й блестеше малко отчаяние.

— Трябва да го направя сега, Елена, преди да съм изгубила и последното достойнство, което имам — преди той да го погълне, заедно с онова, което е останало от душата ми. Аз вече не знам коя съм, вече нищо не знам. — Гласът й пресекна. Устните й трепереха толкова силно, че не можеше да произнася думите.

Изглеждаше толкова лесно да си тръгне, но същевременно звучеше окончателно и трагично.

— Скъпа — прошепна Елена в опит да я утеши.

Моник изтри очите си с пръсти, като ги потупваше, за да не си развали грима. Въздъхна и се усмихна.

— Чувствам се ужасно жалка. Сега разбирам Беатриче. В крайна сметка, тя си е тръгнала, за да открие себе си.

Поплакаха си заедно, ругаеха и измисляха най-различни мъчения, с които биха наказали Жак и неговата свръх богата и знатна годеница.

— Тя е дъщеря на Десе, един от най-големите износители на парфюми. Аз нямам никакъв шанс. Но знаеш ли какво ще ти кажа? Мисля, че изобщо не си заслужава.

Само че не бе вярно, и двете го знаеха. В такива моменти човек се потапя в страданието и във вярата, че ще има наказания, отредени от съдбата. Това е етап от живота. Всички, чиито чувства са били стъпквани, рано или късно преживяват това. В крайна сметка, всеки трябва да мине по този път и да го преодолее… а след това да продължи напред. Ако всичко мине добре, остава само съжалението, трогателното желание нещата да се развият по различен начин. След това животът се направлява от само себе си.

За Моник това определено беше работата. Престижна, интересна, в изключителна, почти елитарна обстановка. Щеше да има успех, Елена бе убедена в това. И може би щеше да се запознае с някого, който да я обича заради самата нея. Желаеше й го от все сърце. Но както и да се развият нещата, любовта, която Моник бе изпитвала към Жак, щеше да остане някъде дълбоко в дъното на душата й. Във всеки случай, никога нямаше да изчезне напълно.

Да се премести в Ню Йорк… Елена не можеше дори да си го представи. Беше толкова далечно и различно място. Друг континент. На Моник всичко щеше да й липсва. И дори да поиска аванс, пак нямаше да се справи сама, без пари, в Ню Йорк.

Елена мислеше ли, мислеше. И мислите й се движеха все в една посока. Госпожа Бинош и формулата на Беатриче.

Въпросът беше, че за нея скоро това щеше да е невъзможно. Нямаше да може да се справи с пътуването до Флоренция, преди да минат месец-два. Всичко зависеше от детето, от здравето му, от документите за пътуване в чужбина.

Ами ако замине веднага? Идеята изскочи в ума й, като едно от онези малко абсурдни неща, които по принцип веднага изключваме. Но този път беше различно.

Тя слезе долу и включи компютъра. Влезе в сайта на летище „Шарл де Гол“ и провери разписанието на полетите. Директни полети до Флоренция — ето ги. Имаше още свободни места. По дяволите, помисли си тя, щеше да й струва цяло състояние. Тя отново си погледна часовника. Полетът беше следобед. Ако искаше да стигне навреме, трябваше да побърза, помисли си тя.

Избра една агенция, въведе данните за резервация, декларира, че е бременна в трийсет и четвъртата седмица… Поколеба се за миг, преди да натисне „потвърждавам“. Да замине така внезапно, без да каже на никого… Това бе лудост, пълно безумие.

Лицето на Моник изплува пред нея. Знаеше, че точно това трябва да направи. Нямаше да се замисля, защото иначе никога нямаше да тръгне. А трябваше да замине, и то веднага.

За щастие, летището бе на по-малко от час с такси от квартал Маре. За няколко часа щеше да стигне до Флоренция. Нямаше да й отнеме много време — един ден, или може би два. После можеше да създаде парфюма в Париж.

Изтича в стаята си и хвърли малко дрехи в куфара. След това се обади на Орор.

— Можеш ли да се грижиш за магазина, докато се върна?

— Разбира се, кога заминаваш? Ще кажа и на майка ми, тя ще се радва да помогне.

— Сега, веднага. Отивам до Флоренция.

— О! Идвам — отвърна Орор.

— Добре, благодаря. Ще отсъствам най-много няколко дни — каза тя задъхано. Обясни на момичето къде да намери ключовете и заедно преговориха начина за заключване и отключване на вратите. Освен това мобилният й щеше да е у нея, така че непременно щяха да се чуват.

Извика такси и докато слизаше по стълбите, реши да се обади на Кайл направо от летището. Предчувстваше, че той няма да е особено ентусиазиран от набързо взетото решение. Тя отхвърли тази мисъл. Едно по едно — иначе щеше да полудее.

— Само дъжд ми липсваше — измърмори Елена два часа по-късно. Вече беше на летището. Умираше от глад, самолетът за Флоренция щеше да закъснее още половин час, а на всичко отгоре не бе успяла да се свърже с Кайл.

Отново провери документите и билета, който бе разпечатала. Цената беше ужасно висока. Но си струваше, усещаше го. Подпря се на стената. Беше уморена, а бебето не спираше да се върти. Затвори очи за миг. Най-после обявиха и нейния полет.

Тя се изправи с мъка. Провери телефона си за хиляден път, надявайки се Кайл да е получил съобщението й, но той явно все още нямаше обхват.

Тя въздъхна и отиде при стюардесата, която посрещаше пътниците.

— Добре ли сте? — попита тя.

Елена се усмихна измъчено.

— Има още доста време, не се притеснявайте.

Жената се усмихна.

— Да, виждам. В билета е посочена датата на раждане — 10 юни, нали? Но липсва медицинска бележка.

Очите на Елена се разшириха.

— Не е ли достатъчна декларацията? — попита тя разтревожено.

Стюардесата поклати глава.

— Трябва и медицинска бележка. Детето може и да се роди по-рано, а както знаете, в самолета няма оборудване…

— Но самолетът всеки момент ще излети — възкликна тя разтревожено. — Аз трябва да отида във Флоренция… Моля ви, много е важно!

Стюардесата отново погледна документите.

— Предполагам, че предвид обстоятелствата, декларацията ще бъде достатъчна — каза тя, като видя опашката, която се образува зад Елена. — Приятно пътуване! Но имайте предвид, че след трийсет и шестата седмица нито една самолетна компания няма да ви позволи да пътувате.

— Разбира се. — Елена се усмихна с облекчение. Взе документите, които й подаде стюардесата, и побърза да мине. Добре че си бе купила двупосочен билет, помисли си тя. А що се отнася до датата на раждането — не че бе излъгала… но бе включила няколкодневното закъснение, с което обикновено се раждат първородните деца. Къде ли го бе прочела?

— Нищо няма да се случи — шепнеше си сама. Не обърна внимание на тръпката, която премина по кожата й, и продължи да върви. Нямаше болки, беше съвсем добре и имаше да върши куп неща. Един ден — трябваше й само един ден. Щеше да намери формулата, да вземе някои неща от лабораторията на баба си и да се върне в Париж.

Какво можеше да й се случи?

 

 

Кайл извади SIM картата от това, което бе останало от телефона му, и я сложи в апарата, който току-що бе купил.

Тази сутрин беше оставил Елена в добро настроение, макар и доста развълнувана. Постоянно разправяше за Орор и как тя е създала първия си парфюм.

Кайл въведе кода си и телефонът започна да вибрира. Десет пропуснати повиквания. Стомахът му се сви. Елена! Детето! Сигурно беше вече време, а него го нямаше. Обади й се веднага, като въведе погрешно цифрите. Накрая намери номера й, записан в телефона. Набра го и зачака с буца в гърлото тя да се обади, стиснал зъби.

В момента търсеният от вас номер не може да бъде избран. Той изруга и опита отново. След това се затича към колата и в движение се обади на гинеколожката на Елена. Тя щеше да му каже къде са я закарали. Париж бе само на един час път с кола — просто трябваше да побърза. Лекарката му отговори след многобройни опити. Но тя нямаше никакви новини за пациентката си.

— Уверявам ви, че родилните болки на госпожата още не са започнали. Тя има кодов номер и ако са я закарали в друга болница, щях да науча. Не се притеснявайте, съпругата ви е добре.

— Благодаря — каза Кайл. Но не беше убеден. Нямаше да се успокои, докато не се чуе със самата Елена; щеше да е най-добре да се увери лично. Отново опита да се свърже с нея, но телефонът й все още беше изключен.

Докато се върне в града, като мина по всички преки пътища, които знаеше, и като наруши значителен брой забрани, Кайл бе прогонил всичките си мисли. Беше почти в Маре, когато телефонът звънна.

— Кайл, най-после.

— Господи, благодаря ти! — Когато чу гласа на Елена, сърцето на Кайл започна да бие с нормален ритъм. — Идвам, скъпа! Добре ли си? Ще бъда при теб след пет минути.

— Хм… точно за това исках да говоря с теб. Не съм в Париж.

Кайл помисли, че не е чул добре.

— Може ли да повториш? Кажи ми, че Моник е с теб. Не е безопасно да пътуваш в твоето състояние, Елена, нали знаеш. Бебето може да се роди по-рано.

Настана мълчание. Елена се изкашля.

— Кайл, случиха се някои неща. Аз съм във Флоренция.

Това беше истински удар. Кайл отдалечи апарата от ухото си за няколко секунди.

— Там ли си? Имай предвид, че всичко се случи тази сутрин… Моник ще заминава, мести се в Ню Йорк. А госпожа Бинош поднови офертата си за парфюма, помниш ли? Говорих ти за това. Ако намеря формулата на Беатриче, мога да я коригирам и да я адаптирам за Нотр Дам. Ще мога да върна парите на Моник, а и освен това… знаеш ли, Кайл, аз наистина искам да направя този парфюм.

Кайл не отговори. Никога досега не се бе чувствал както в този момент. Изведнъж се оказа сам.

— И не се сети да ме изчакаш! — Гласът му беше по-слаб и от шепот. Това не беше въпрос, а горчива констатация. Безполезна констатация, защото Елена бе вече във Флоренция, но въпреки това той почувства нужда да го изрече.

— Нямаше време. Обаждах ти се много пъти, но телефонът ти беше изключен.

— Изпуснах го. Един от работниците в предприятието го прегази с трактора — обясни той с равен глас.

— Разбирам — въздъхна Елена. — Добре ли си? Струваш ми се ядосан.

Той въздъхна и си зададе същия въпрос.

— Как трябва да се чувствам според теб, след като разбирам, че си ме изоставила така? Без никакви скрупули. Решила си го сама. Не си поискала моето мнение, защото си знаела, че няма да съм съгласен. Просто не ти пука.

— Виж, по-добре да поговорим, когато се върна, съгласен ли си? Всичко ще ти обясня — каза Елена. Започваше да се ядосва.

— Защо? Няма какво да ми обясняваш. Не си поемала никакъв ангажимент към мен. Аз нямам никакво право да те питам, дори не съм бащата на детето ти. А ти току-що ми го напомни.

По дяволите! Беше бесен, помисли си Елена.

— Това е пълна глупост, Кайл, и ти го знаеш. Утре ще се върна и ще ти обясня всичко.

Но той не мислеше така. В този момент отношенията им блеснаха пред него в истинската си светлина и той разбра какви са. С безмилостна яснота осъзна всичко. Стисна телефона в ръката си и се вгледа далеч, напред, в една неопределена точка.

— Да обясниш? Не, Елена, няма какво да се обяснява. Аз… Грижи се за себе си.

Той затвори и остана с поглед, вперен в Сена, която течеше наблизо, тъмна и тежка като душата му.

Когато Елена се обади отново, Кайл изключи телефона си. Нямаше никакво желание да говори пак с нея. Не искаше да чува гласа й. Не можеше да понесе да му затворят вратата под носа още веднъж. Господи, само от няколко часа не я виждаше, а тя вече му липсваше до смърт. Запали двигателя и потегли със свирене на гумите.

 

 

Таксито я остави почти до вратата.

— Казват, че е добре да се върви пеш във вашето състояние. Но знаете ли… аз мисля, че колкото по-малко усилия се полагат, толкова по-добре — каза шофьорът на таксито и й помогна с куфара. — Сигурна ли сте, че всичко е наред?

Не, не беше наред.

— Да, благодаря ви — каза Елена и затвори вратата зад гърба си.

Ето го. Ароматът на дома й я обгърна в обятията си. Елена стигна до входа и се отпусна на дивана. Тишина. Около нея всичко спеше, сякаш бе настанала нощ. Огледа се наоколо и й се стори, че е напуснала това място само преди ден. Бебето я ритна. Тя закри лицето си с ръце.

Беше минал един живот, откакто напусна Флоренция — целият й живот.

Тя стана и потърси главния ключ. Включи го и лампите светнаха. Имаше много работа и искаше час по-скоро да я свърши, без да губи и минута. Кайл беше разстроен и на нея й беше много мъчно. Нямаше търпение да го види отново, за да му обясни мотивите си. Моник имаше нужда от пари… и тя искаше да създаде този парфюм. Чувстваше, че трябва да го направи. Искаше да го направи, и толкова.

„Преди всичко параванът, след това останалото“ — помисли си тя. Мина по коридора и влезе в магазина. Ето го. Отиде до него и светна лампата.

Тръпка премина по гръбначния й стълб. Параванът беше същият като този в Лурмарин — нямаше никакво съмнение. Дори рамката изглеждаше същата: семпла, линейна, сякаш създадена единствено за опъването на гоблена. Представи си Беатриче, наведена над плата, и сърцето й се сви.

— Да видим… — Думите й застинаха в гърлото. Една дама на кон пътуваше. Сама. Рицарят беше далеч зад нея, а до него имаше друга дама — богато облечена.

— Булката — прошепна Елена.

Продължи да следва картините, но тази заемаше цялата страна на паравана.

— Къде си я сложила? — измърмори объркано. След това премина от другата страна. Малък елен и гора. Дървета, поток. Огърлица, която може би беше от злато, или… от амбра. Вода и луна. А също и една ампула.

Тя взе тетрадката със записки, която държеше в чантата си, и започна да изследва паравана от горе до долу. Докато разглеждаше всеки детайл, се опита да си представи сцената… Видя тези места, които, макар и поизменени от времето, си оставаха същите. Изведнъж гората в подножието на замъка оживя в съзнанието й. Въздухът се изпълни с ухание. Скоро беше валяло; беше се образувало поточе, което бълбукаше над камъните. Елена чу виковете на конниците и вдигна глава. Небето бе синьо, безоблачно, в него летяха ястреби. Празнуваха сватбата на рицаря. Викове и радостни песни отекваха в цялата долина.

Беатриче пришпори коня. Бе чакала до последния момент, а после разбра, че няма да има място за нея. Не искаше да чуе радостта, с която празнуваха сватбата; не искаше да го види как целува булката. Той й беше осигурил ескорт за пътуването. Но бе разбил сърцето й.

Един елен… и три дървета. Дъбове. Това бяха дъбове. Беатриче използва животински мускус и дъбов мъх за създаването на аромата, както и сива амбра — все типични съставки за онази епоха.

Елена се върна към реалността и започва да наблюдава, да търси. Накрая доби съвсем ясна представа за това как е бил създаден парфюмът. Написа формулата и затвори очи.

Беше почти банална в своята простота… Направо невероятно, помисли си тя. Спомни си паравана, който видя във Франция. Роза, лимон или хеспериди — това още не бе установила със сигурност. Освен това ирис, жасмин, дърво, мускус, фосилен кехлибар, вода и масло. Тръгваш по пътя, който е като разходка в градината — всичко бе там.

Не е възможно, помисли си тя. Това беше една много проста формула, която дори Орор можеше да получи сама, стига да притежава съставките. В крайна сметка, единственото, което превръщаше парфюма на Беатриче в специален, бе използването на мускус от животински произход, който сега бе забранен по етични причини, но можеше да бъде заменен чрез химичен синтез.

Майка й е била права да смята, че парфюмът може и да е бил много известен през седемнайсети век, но няма да е така и в днешно време. Тогава защо всички Росини го бяха търсили толкова настоятелно?

Дори и баба й, която беше толкова конкретна и практична, бе посветила целия си живот на търсенето на Идеалния аромат. Но колкото и да беше хубав — а той наистина беше такъв — формулата, която Елена държеше в ръцете си, не можеше да събуди в една жена любов, нито пък страст… Не можеше да влияе върху волята на хората.

Елена го усещаше с ума си. Това бе едно от нещата, които открай време беше в състояние да прави: да разбира аромата просто като чете формулата. Не можеше да се примири — трябваше да разбере.

Слезе в мазето с бележника в ръка. Светна лампата и влезе в кабинета си. Сега вече знаеше съставките; искаше да се опита да ги комбинира.

Елена започна да търси. Спомни си, че есенциите се пазеха в един сандък. Последния път, когато го отвори, се наложи да изхвърли голяма част от тях. Но не бе проверила мускуса, нито кехлибара. Тя коленичи на пода и избра няколко метални флакона. Но когато ги отвори, есенциите се изпариха. Бяха развалени, съсипани. Явно, всичко бе за боклука. Въздъхна тежко. Разочарованието беше голямо, студено и оставяше горчив вкус в устата.

Вече притежаваше формулата, а не можеше да я приготви. Усмивката й скоро се превърна в смях, а след това дойдоха и сълзите.

Седна на един стол. Бебето я риташе. Идеалният аромат, който поколения Росини бяха търсили, бе историята на една обречена любов. А след това всичките й мисли бяха пометени от това, което тежеше сега на сърцето й. Кайл, думите му, разочарованието и болката в гласа му, когато говориха. Надяваше се да не е допуснала сериозна грешка, да не е разрушила всичко.

 

 

— Сигурен ли си, че не искаш да ми го дадеш? Не ми струва нищо да го гледам.

Бен се чувстваше неудобно. Гледаше как Кайл пълни раницата си и не знаеше какво да направи.

— Не знам колко дълго ще отсъствам. По-добре Джон да е с мен. — Гласът на Кайл беше сух, лицето му бе изпито.

Бен умираше от желание да го попита какво се е случило.

— По дяволите, Кайл, не може да изчезнеш така. Елена не го заслужава. Скарали ли сте се? Добре де, поговорете и се сдобрете, какво толкова се е случило? За всичко има решение.

Кайл не отговори. Вече все по-рядко говореше. Грабна раницата, сложи я на рамото си и излезе от спалнята.

— Ти заключи — каза на Бен.

И това беше единственият отговор, който той успя да получи.

 

 

Елена се събуди рано сутринта. Беше сложила в куфара си дневниците, с които възнамеряваше да продължи, парфюми с ретро привкус, разни предмети, които биха подхождали на „Абсолют“, както и един съд, пълен с амбра. Беше го намерила. Нямаше представа дали може да се използва, или щеше да се наложи да използва някои еквивалентни молекули, но трябваше да го вземе със себе си.

Тя седеше в кухнята, както хиляди пъти в детството си. Държеше чаша чай. По стените и мебелите беше подредена колекция от порцеланови съдове. Баба й рядко ги използваше, само на празници. Спомените се върнаха в паметта й — ясни, предизвикани от аромата на дома. Този сервиз беше част от историята на семейството й. Баба й използваше малките кристални чаши, както и сребърните прибори. Беше ги купувала някоя от жените от семейство Росини. Друга беше поръчвала сервиз чаши от Венеция в комплект с гарафи и бутилки. Чиниите бяха френски, от края на седемнайсети век.

Помисли си, че би искала да разкаже на детето си за това как всяка от нейните прабаби е дала своя принос към имуществото, което им говореше за тях, за това, което те обичаха, за традицията, която беше толкова силно вкоренена. За вкуса им към красотата, защото тези чинии бяха наистина красиви. Както и мебелите, параванът, ценните предмети, събирани от векове и запазени за тези, които ще дойдат по-късно.

Семейство. Думата блесна в съзнанието й и набра сила, докато тя продължаваше да си спомня. Тези неща никога преди не я бяха вълнували. А защо сега й се плачеше?

Тя въздъхна и реши да въведе ред в мислите си.

Просто беше уморена и разочарована.

— Парфюмът на Беатриче не съществува. Той е само проекцията на едно желание. Моето или на баба ми… или на някого преди нея. Не е нищо повече от концентрация на надежди и илюзии. Ние самите сме му придали такава власт. Ние повярвахме, че той е бил специален.

Трябваше да спре да си говори сама, или пък с предметите. Беше неудобно. Така правеха хората, които няма с кого да поговорят.

Но тя си имаше бебе, с което много си говореше, нали? Освен това имаше толкова много хора около себе си. Не точно в този момент… но по принцип имаше. Орор например я слушаше постоянно и в някои отношения приличаше на нея. Имаха толкова много общи неща помежду си.

Елена си спомни за парфюма, който Елоиз поиска за момичето. Тя обви ръце около чашата си, после се изправи. Бързо отиде в спалнята на баба си. Касата беше там, на обичайното си място. Отвори я и погледна съдържанието й. Купчина подредени дневници, документи, пликчета, пълни с есенции, снимки, избледнели от времето, няколко не много скъпи бижута. Елена се намръщи. Все пак баба й беше сложила там парфюма, който Сузана бе направила за нея като подарък за шестнайсетия й рожден ден. Беше сигурна, защото я видя как го слага там.

— Не го искам, не знам какво да правя с него. Сигурно е голяма гадост; вероятно Морис го е правил и е сложил и отрова в него — викаше Елена.

Лучия стисна устни, така че образуваха тънка линия, а ноздрите й се разшириха. Беше много ядосана.

— Когато някой ти подаде ръка, Елена, по-добре е да я приемеш. Това е милосърдие, да знаеш. Мислиш ли, че в живота си няма да допуснеш грешки? Съжалявам, че те разочаровам, малката, но никой не е съвършен; само някои хора си въобразяват, че са. Ти не си като тях, нали?

Елена упорито отказваше да отговори. Тя не искаше този парфюм; не знаеше какво да прави с него. Дори вече не искаше и майка си.

— Един ден ще разбереш много неща, които сега не знаеш, детето ми.

— Изхвърли го! Не искам парфюма, не искам нищо от нея! — извика тя и избяга от стаята. Но когато стигна до вратата, спря с разтуптяно сърце. Ами ако баба й наистина го беше изхвърлила? Обърна се, решена да си вземе обратно пакета, който Сузана й бе изпратила. Но Лучия го държеше в ръце; на лицето й се бе изписало изражение на дълбока тъга. Качи се горе и влезе в спалнята си. Прибра го в своята каса — тази, която винаги държеше заключена. Елена я последва, но миг след това излезе от къщата.

Бе минало толкова дълго време оттогава. Възможно ли бе още да я боли, като си спомня тази сцена? Беше се държала ужасно грубо. Разбра, че през всички тези години е замаскирала срама си с този жест на презрителен гняв по отношение на Сузана. В крайна сметка превърна майка си в изкупителната жертва за всичко.

Парфюмът трябваше да е там, помисли си тя. Сега го искаше. Искаше да го усети.

Сърцето й биеше силно. Размести писмата и всички вещи, които баба й пазеше. И тогава го видя.

Кутийката бе точно такава, каквато си я спомняше, когато я получи преди много години. Събра смелост и внимателно я отвори. На сутрешната светлина кристалното шишенце сякаш блестеше в ръката й. Течността се разлюля; беше пастелно розова. Тя обожаваше този цвят. Възможно ли бе майка й да си го е спомнила? Тази мисъл я развълнува дълбоко.

Реши, че ще го вземе със себе си. Не го отвори — нямаше сили, но щеше да го вземе със себе си в Париж.

Върна се в антрето и взе телефона си. Нямаше нужда да проверява дали Кайл се е обаждал. Познаваше го достатъчно добре, за да знае, че нямаше толкова лесно да й прости.

— Глупак такъв. Как може да ме зарежеш така!

 

 

Париж бе облян от светлина. Самолетът се приземи навреме. Елена през цялото време гледаше ясното, безоблачно небе.

Нямаше търпение да започне работа. Бе решила, че ще създаде парфюма. Независимо от формулата на Беатриче. Парфюмерийният орган беше пълен с есенциите, които й трябваха. Благодарение на Моник имаше голям асортимент от химически субстанции. Но този път щеше да направи изключение. За композирането на аромата на Нотр Дам трябваше да използва много субстанции, за да запази формулата стабилна максимално дълго време. Не можеше да си позволи да се поддаде на капризите на есенциите. Парфюмът трябваше да е такъв, че да може да се възпроизвежда без затруднения. Трябваше да се адаптира. Освен това, не се случваше всеки ден да създава парфюмна композиция по книга. Женевиев щеше да получи своя парфюм на всяка цена.

На път за вкъщи реши, че ще се справя с проблемите един по един. Болката от буцата, която стягаше гърлото й, нямаше да си отиде. Но тя реши, че ще си я пази, за да й напомня, че има още неизяснени въпроси, които трябваше да решава с един мъж. По-точно, със своя мъж.

Слезе от таксито и влезе в „Абсолют“.

— Здравей, не те очаквахме толкова скоро. Трябваше да се обадиш, мама щеше да дойде да те вземе — каза Орор.

— Всичко наред ли е? — попита Елена.

Момичето кимна.

— Да. Продадох някои кремове и сапуни. Дойде и един господин, който каза, че трябва да говори с теб за парфюм, който е поръчал за жена си.

Елена я погледна озадачено, но после се сети.

— Сигурно е бил Марк Лерой. А аз реших, че се е отказал.

Стана й много приятно, че се бе върнал. Наистина много приятно.

— Можеш ли да останеш целия ден? Трябва да направя няколко неща, все още имам нужда от теб.

Орор се усмихна.

— Разбира се, шегуваш ли се? За мен това е истинско удоволствие. Хората те гледат различно, когато си зад щанда.

— Да, в края на краищата всичко е въпрос на гледна точка — промълви Елена и плъзна куфара си зад стената, която Кайл бе издигнал, за да отдели „Абсолют“ от апартамента й.

— Ще се видим по-късно — каза тя на Орор и излезе в антрето. Изкачи се по стълбите и почука на вратата на Кайл.

След няколко минути реши да бутне вратата, но тя беше заключена. Тогава се върна на долния етаж, излезе във вътрешния двор на сградата и тръгна към сградата отсреща. След минута вече звънеше в дома на Бен.

Той отвори и възкликна:

— Елена, радвам се да те видя. Заповядай, влез!

Но тя стоеше на вратата. Бен я гледаше по начин, който никак не й харесваше. Лошото предчувствие, което бе изпитала след разговора с Кайл, отново набра сили. Тя познаваше много добре съчувствието, което видя в очите на Бен, и сърцето й заби по-силно.

— Случайно да знаеш къде е Кайл? Не отговаря на телефона, а не си е вкъщи.

Бен й хвърли бърз поглед, после се отдръпна.

— Влез. И Колет е тук. Скъпа, ела, Елена дойде — извика той.

— Идвам.

Сякаш я бяха чакали, помисли си Елена леко объркана.

— Благодаря, но не мога. Съжалявам, ако съм ви притеснила — ще се опитам да намеря Кайл по-късно — каза тя.

— Чакай… Няма го. Замина.

Елена отстъпи крачка назад и поклати глава.

— Но как така? А Джон? При теб ли е?

Той поклати глава.

— Взе го със себе си. Нямам представа кога ще се върне.

Или дали изобщо ще се върне някога. Но това остана неизречено.

— Много съжалявам, Елена. Ако мога да направя нещо… — прошепна Колет.

— Няма нищо — каза тя. — Вероятно е забравил да ме предупреди. Сигурна съм, че ще се обади скоро, за да ми каже къде мога да го намеря. — Опита се да говори по-весело.

— Сигурно.

Елена се усмихна насила.

— Да, разбира се…

За миг светът потъна в мрак, но тя бързо се съвзе. Пое си дълбоко дъх, с разтуптяно сърце. Беше се справяла и с по-лоши неща.

— Добре ли си? — попита я Бен.

— Да, всичко е наред. Просто се спънах. Не се притеснявай.

Главата й беше като пълна с памук. Звуците се чуваха изкривено. Буцата в гърлото й сега се беше превърнала в дупка, която бе достигнала стомаха.

Върна се в къщата и се качи по стълбите. Взе дълъг душ. После облече работната си престилка, взе бележника със записките си и влезе в лабораторията. Опитваше се да не обръща внимание на образите, които изникваха в съзнанието й: Кайл, който оставя дестилатора, Кайл, който се усмихва, Кайл, който я целува.

— Стига! — извика тя на глас. Трябваше да направи парфюм. Трябваше да се опита да се съсредоточи, трябваше веднъж завинаги да се научи да управлява живота си. Седна пред портфейлите с есенции. Този парфюмериен орган не беше от дърво като другия, който й бе подарил Кайл. Този й го бе купила Моник — беше модерен, от алуминий, но тя все пак си го харесваше. Единственото, което бе променила, беше разположението. Колбите с есенции бяха подредени по обонятелни семейства, както я бе учила Лусия, а не по азбучен ред. Цитруси, цветни, фужерни, шипрови, дървесни, ориенталски и не на последно място — кожа. Внимателно подбра есенциите, които й трябваха, подреди ги една по една на таблата и започна да се подготвя за композирането на аромата. Трябваше да опита няколко пъти, преди да успее да се концентрира, но все пак успя да въведе ред в хаоса от мисли и чувства. Наученото от баба й успя да премахне объркването и безпорядъка. Светът изчезна и не остана нищо друго, освен палитрата от аромати, от която да черпи.

Трябваше да направи два парфюма: „Беатриче“ и „Нотр Дам“. Два много специални парфюма. Първият беше изходна точка за втория. Тя знаеше, че това е правилният път. Трябваше да бъде така, защото беше заложила всичко на това.

„Беатриче“ щеше да даде живот на „Нотр Дам“.

Разположи есенциите пред себе си. Гледаше ги, представяше си ги заедно. Затвори очи и композира парфюма на предшественичката си в ума си. Едва когато бе напълно убедена какъв ще бъде резултатът, започна. Преброи грижливо капките от всяка есенция: лимон, ирис, жасмин, роза, кехлибар, дъбов мъх. Гледаше ги как се плъзгат по повърхността на фунията, вдъхна аромата. Всяка стъпка бе важна, от решаващо значение. Записа педантично всичко в бележника си. След като направи смес, спря. Застана за миг, взряна в нея, а после я подуши.

Това беше парфюмът, който Беатриче бе създала за една дама преди векове. Парфюмът, който за нейната прародителка бе едновременно начало и край.

Избърса една сълза и внимателно изля парфюма в шишенцето. Щеше да го остави да престои няколко часа, а после щеше да го помирише отново.

Стана и излезе от лабораторията. Имаше нужда от чаша чай.

Когато се върна, отново помириса аромата, провери формулата, която беше записала в бележника, и кимна. След това я порази ураган от емоции: копнеж, страст, нежност. Тя бавно седна, затвори очи, като се наслаждаваше на всеки нюанс на аромата, и му позволи да попадне върху кожата й, да навлезе вътре в душата й. Беше велик, съблазнителен, предизвикваше дълбоки чувства.

Но това, което усещаше вътре в себе си, не беше величие, а копнеж — болката от изоставянето.

В тези чувства нямаше нищо ново. Познаваше ги много добре, знаеше какъв беше техният вкус. Знаеше абсолютно всичко; познаваше всеки проклет нюанс. Изоставянето според нея имаше специфична миризма.

Часовете минаваха. Елена остана през цялото време с очи, вперени в пода, в очакване молекулите на парфюма да се разтворят достатъчно, за да я насочат, да й покажат какъв би бил крайният резултат, тъй като не можеше да го предвиди само с помощта на знанията си.

Беше объркана. Но парфюмът й дойде на помощ. Една след друга есенциите се смесваха — дори и синтетичните, които вливаха своите нови сили и светли нюанси. Беше ги използвала все пак, защото някои от елементите, включени от Беатриче, вече не съществуваха. Нямаше голям избор. Но не съжаляваше. Парфюмът беше хубав; дори много хубав. Ето, това беше парфюмът на Беатриче. Онова, което бе белязало съдбата на семейство Росини.

Тя го помириса отново. Беше като експлозия от цветя. Листа от рози навсякъде, разцъфнали сърцевинни нотки, смях, игри около фонтана, под слънчевите лъчи, в градина с цитрусови плодове, прохладен бриз и аромат на лимони. А освен това хладната, тъмна, животинска нощ. Мирис на дърво, който те обгръща неочаквано, сребърно поле под бледата лунна светлина. Жасмин, ирис. Любов — но не онази, сладникавата, без шепот и без отдаване. И тогава, изведнъж, чувствена стреличка, която почти те хипнотизира. Наситен, трогателен, болезнен разказ.

Елена отново попи сълзите си. Беше изтощена. Струваше й се, че не й е останала и грам сила. Но трябваше да продължи. Точно сега трябваше да действа.

Парфюмът на Беатриче беше основата, от която трябваше да тръгне, за да разкрие мистерията на Нотр Дам — нейната магия, вековната й история. И този съюз щеше да даде началото на нов парфюм: този на Нотр Дам дьо Пари.

Отдели една от двете епруветки, съдържащи парфюма на нейната предшественичка, и я прибра в шкафа, на тъмно. Водеше се по думите на баба си — тя й сочеше стъпките, които трябваше да измине, за да създаде новото си творение. Да започне от една основа, а след това да намери отново пътя на парфюма, нямаше да е лесно. Но тя можеше да се справи. Знаеше, че може; усещаше го отвътре.

Пое си дъх и се стегна. Прехвърли в градуиран цилиндър съдържанието на втората епруветка и затвори очи за секунда. Питаше се в коя посока да поеме. Тогава добави към сместа капка тамян. Помириса я и продължи, докато не се убеди напълно в правотата си. А след това дойде реда на ветивера, който изискваше определено количество вода. След това добави капка смирна и зачака търпеливо.

Бе работила, без да спира, почти трескаво, като опитваше отново и отново. После изведнъж спря. Помириса го отново и кимна.

Той беше в ръцете й — най-после го бе открила. Когато слезе долу, парфюмът на Нотр Дам дьо Пари беше готов.

Оставаше само да го остави да отлежи. Процедурата я задължаваше отново да го помирише и евентуално да направи корекции. Но тя знаеше, че това няма да е необходимо.

Орор си беше тръгнала, бе затворила магазина и й беше оставила бележка. Утре не беше на училище, затова пак щеше да дойде. Елена се загледа в листчето, в красивия почерк с ясно изписани решителни букви и стилизирано цвете вместо точка. Пъхна го в джоба си и се обади по телефона.

— Госпожо Бинош? Аз съм Елена Росини. Парфюмът „Нотр Дам“ е готов. Да, благодаря. Заповядайте утре, когато искате — ще ви покажа предложението си. По него ще започнем да работим, за да стигнем до окончателния вариант.

Затвори, върна се отново на горния етаж, легна на леглото с дрехите и заспа.