Кристина Кабони
Пътят на парфюма (21)

20.

Сива амбра. Сладка и съблазнителна. Най-древният парфюм, любимият на жените. Носена от морето, отлагала се върху плажовете като ценен дар, но запазила загадъчното си и дълбоко очарование. Предизвиква пробуждането на женствеността и елегантността, напомня за топлината на лятна нощ.

След този дълъг разговор Елена и Кайл си облякоха палтата и излязоха бързо. През този сезон слънцето залязваше рано, но той непременно искаше да й покаже нещо.

— По дяволите, това е наистина голяма изненада — промълви Елена, докато наблюдаваше гигантските оранжерии в „Жарден де Плант“. Обикаляха ги, докато стигнаха до една по-малка, но също толкова красива. Влезе с чувство на благоговение. Беше удивена и невероятно очарована. А после, когато стоеше неподвижна сред гъстата растителност, която се изправяше пред нея, почти не можеше да повярва на очите си. Но ароматът — той не можеше да я измами. Висока влажност, папрат, мъх и цветя. Трябваше да очаква, че Кайл ще я остави без думи.

Не знаеше накъде да гледа, защото всяко кътче в този оазис я смайваше. Пристъпи няколко крачки напред. Не можеше да откъсне поглед от цветните гроздове на Phalaenopsis, но имаше още твърде много за гледане, за да се задържа прекалено дълго само на едно цвете, колкото и красиво да е то. Наблизо видя снопче цикламени милтонии, покълнали от ствола на едно дърво, до папратите. Приличаха на нежни теменужки. Елена изпита желание да ги докосне, да вдъхне аромата им. Имаше растения с големи яркозелени листа; някои бяха толкова тесни, че приличаха на дълги панделки. Никога не бе виждала нещо подобно.

Разхождаха се по пътечката сред цветята. Тя си съблече палтото и потъна в този влажен, ароматен въздух. Почувства се лека и весела. Беше преминала от ледения зимен студ в самата джунгла едва за няколко секунди. Когато пристигнаха, тя изобщо не си представяше, че под тези гигантски куполи от стъкло и стомана се крие цяла гора.

Не можеше да възприеме този невероятен контраст. Върна се, отиде до кристалните стени и огледа слоевете лед отвън. Скрежът беше покрил всичко, сребърната патина отразяваше вечерните светлини и блестеше в перленосиво.

После се обърна, и сякаш с магия се пренесе в друг свят. Бе завладяна от цветовете. Зелено във всички възможни оттенъци, розовото на орхидеите, жълто, цикламено, дори синьо. Водата от потока къпеше камъните, по които бяха накацали десетки пеперуди с най-разнообразни шарки, някои дори с прозрачни криле. Изведнъж те излетяха и образуваха голям вибриращ облак.

Елена беше във възторг. Когато една пеперуда с огромни жълти криле кацна на рамото й, тя се напрегна, сграбчи ръката на Кайл и затвори очи.

— Не ми казвай, че се страхуваш от една пеперудка — подразни я той.

— Тя е по-голяма от папагал, не виждаш ли? — промълви Елена със затворени очи.

— Но няма клюн. Няма да ти направи нищо. Просто се отпусни. Погледни я — прекрасна е.

Елена отвори едното си око. След миг пеперудата отлетя. По яркожълтите й лъскави криле с две оранжеви капки минаваха две дълги златни ивици. Елена никога не беше виждала толкова голяма пеперуда.

— Молец „Мадагаскарски залез“ — каза Кайл, като я следеше с поглед.

— Наистина ли се казва така?

— Не всички молци са нощни; има и дневни. Този може да се определи като вечерен, защото излиза рано сутрин и вечер.

— Мислех, че е пеперуда.

Кайл поклати глава.

— Погледни пипалцата. Тези на пеперудите са дълги и тънки, а на молците са по-големи и имат различна форма; някои приличат на малки гребенчета. Пеперудите затварят крилата си като книга, а молците — по различен начин — обясни той и посочи насекомите, все още накацали по пясъка край потока.

Елена умираше от желание да разбере повече. Винаги така й се случваше. Всеки път, когато откриваше нещо ново, трябваше да научи за него всичко, което бе по силите й. Винаги бе смятала, че пеперудите са прекрасни създания, но никога не бе се замисляла особено за тях. Тъкмо са канеше да зададе още един въпрос на Кайл, и друга пеперуда кацна на главата й.

— Слава богу, тази е по-малка — прошепна тя, сякаш гласът й можеше, да обезпокои насекомото. Не искаше това прекрасно създание да отлети. Сърцето й биеше силно, желанието да се разсмее притискаше гърлото й. Протегна ръце и зачака неподвижно. Когато търпението й бе възнаградено, тя се съсредоточи в усещането, което създаваха крачетата на пеперудата, в ярките цветове на крилата й и в аромата, който се излъчваше наоколо. Вдиша го отново и отново, като се опитваше да го запечата в паметта си — искаше да го запомни завинаги.

— Нямах представа, че знаеш толкова много неща за пеперудите.

— Единственото, което знам, е името на този молец — „Мадагаскарски залез“, а и още няколко… През пролетта бях консултант на градината с рози на „Жарден де Плант“. Люсиен Мусо, управителят, ми обясни за техния проект. И ми разказа за различните етапи на въвеждане на насекомите. Включването на пеперудите в оранжерията с екзотични видове е все още в експериментална фаза. Идеята е да се пресъздаде част от тропическата гора и да се включат всички видове, които са част от нея. Тези пеперуди са на изчезване, Елена. Въпреки че има много хора, които ги отглеждат и се опитват да ги върнат обратно в естествената им среда, те продължават да умират, преди да са приключили жизнения си цикъл. Често не успяват дори да снесат яйца.

— Сигурно заради пестицидите.

— Това е смъртоносна комбинация — молекули, проектирани да унищожават насекомите. За тях няма разлика между муха, пеперуда и пчела.

Кайл трябваше да положи доста усилия, за да убеди Елена да си тръгнат от оранжерията. Тя изглеждаше така, сякаш никога няма да й се насити, но най-накрая се остави да я изведе навън със замечтано изражение, а в сърцето си носеше различен, нов и прекрасен аромат.

— Ще те доведа отново през пролетта!

Обещанието на Кайл я убеди да излезе от това невероятно място, и сега се разхождаха по улиците на Ил дьо ла Сите, хванати за ръце. Кулата на „Нотр Дам“ се открояваше с целия си блясък на черното небе. Отгоре готическите статуи изглеждаха, сякаш бдят над града. Продължиха да вървят и да разговарят, докато дъхът им излизаше на облачета, споделяха надеждите и желанията си.

— Каква точно е твоята дейност? Каза, че си бил консултант към розовата градина на „Жарден де Плант“.

— И все още съм. Завършил съм селско стопанство, със специализация заболявания по розите. Моята работа, както знаеш, е хибридизацията; семейството ни се изхранва с това от поколения.

Елена кимна.

— Тогава ти трябва да си авторитет в своята област!

Кайл се усмихна и леко я целуна по устните. После я прегърна през раменете и продължиха разходката.

— Розите винаги са си били там… Да кажем, че аз трябва да установя, че са там, където трябва да бъдат.

Той трябваше просто да се увери, че всичко върви, както трябва. Без противоречия, без много дискусии. Кайл действаше мълчаливо. Това поведение бе характерно за него, помисли си Елена. Той заемаше място в света; не живееше живота си, гледайки само собствената си личност. Искаше да остави диря при преминаването си.

А тя? Тази мисъл й носеше едновременно радост и отчаяние. Тя се бе ограничила само с това да живее собствения си живот, дори за известно време просто бе оцелявала. Бе определила с голяма степен на сигурност какво иска и какво мечтае да прави. После преследваше целта си, без да се интересува от нищо, включително и от самата себе си.

А сега какво? Какви бяха нейните планове?

— Всичко се промени — прошепна тя.

Усмивката на Кайл стопли сърцето й.

— Едно дете доста променя възприятието ти за нещата.

Да, и тя го знаеше добре.

— Следващата седмица трябва да отида на изследване с ултразвук.

— Да дойда ли с теб?

Всичко се четеше изписано на лицето му, в неговия прям поглед. Искаше нейното разрешение, за да навлезе още малко в живота й. С него винаги беше така, помисли си Елена. Винаги й даваше свобода, не я притискаше. С Кайл беше лесно човек да бъде себе си. И все пак нещо не вървеше между тях. Имаше нещо, което го тормозеше, — нещо, което все още не й бе казал.

— Да, ще ми бъде много приятно — отговори тя.

Но оставаха още много въпросителни. С някои от тях трябваше да се съобразяват. Не бе възможно да отлага повече. Трябваше да събере мислите и проблемите, чакащи търпеливо да ги разгледа, да ги реши един по един и след това да ги остави настрана.

Първият от всички тях засягаше Кайл.

Из дневника на Беатриче

Днес му занесох парфюма. Той го затопли в ръцете си, погледът му нежно се спря на флакончето. Пожелах да почувствам тази топлина. Изпитвала съм я върху себе си, по кожата си. Бих искала да отблъсна тези ръце, и същевременно бих искала пак да ме прегърнат, както се случва посред нощ, когато студеният вятър духа от каменните стени, а той ме посреща.

Вече сме към края и се страхувам, че не е останало нищо повече за мен. Неистовата мъка в душата ми е огромна, но моята работа вече е приключила.

Сега ми е студено. Той продължава да гледа с желание парфюма; не забелязва мен и разплаканите ми очи. Нищо не забелязва. Загубен е в мига, който предшества откритието, в радостта от победата. Ако това, което съм му предала, е договореното, ще ме покрие със злато и нанизи от перли. Той ми обеща.

Сега не ми остава друго, освен да изчакам, за да видя…

— Все още ли четеш дневника?

Гласът на Моник я откъсна от миналото, в което все по-често се връщаше. Беатриче притежаваше красноречие, много по-различно от това в нейното време. Тя не използваше фалшиви изрази; беше съвсем непосредствена, чувствата й горяха като живи от хартията. Бяха като вик. Всяка дума бе страст и болка. Елена погледна приятелката си и въздъхна.

— Трогателно е. Тя е знаела, че той ще я напусне.

— Да. Била е смела жена. Справила се е с всичко, върнала се е във Флоренция и е продължила живота си.

— Без човека, когото е обичала…

Моник вдигна рамене.

— Знаеш ли, понякога си мисля за това. Не е ясно дали по-късно със съпруга си Беатриче не е била щастлива. Родила е и дъщеря. Любовта има много лица. Не е като страстта, която те поглъща и те кара да живееш на ръба.

Елена можеше да се обзаложи, че Моник говори от личен опит. Не искаше да я пита за Жак — това не бе тема, за която да говорят с желание. Нито пък можеха да се шегуват с нея. А от известно време Моник бе престанала да пита как вървят нещата с Кайл. Сякаш между тях се бе създал нещо като договор за ненамеса. Търсеха се, понякога успяваха да се открият, както сега, но не можеха да разговарят спокойно, както едно време.

— Орор ще дойде ли днес?

Елена кимна.

— Мислех да й покажа разликите между естествени и синтетични есенции. Знаеш ли, тя има талант. Според мен може да постигне големи успехи, ако продължи да учи.

— В Грас ли? — попита Моник.

— Може би, или дори в ISIPCA^[1] във Версай. Родителите й нямат финансови проблеми. Единствената пречка би могла да е от страна на комисията, която трябва да прецени уменията й и да я приеме да учи в университета.

Моник сви устни.

— Или пък може да учи при теб.

Елена се намръщи.

— Мони, какви ги говориш? Едно са основните знания, които ние сме получили, а съвсем друго — светът на естетичната и хранителна парфюмерия. В ISIPCA ще има много по-големи шансове да стане част от квалифицирания персонал и да заеме престижна позиция.

— Факт е, че за да влезе там, трябва да има определен външен вид. Техният девиз е да изглеждаш добре. И аз съм съгласна, защото това е един свят, в който се учиш да превръщаш естетиката във философия за живота. Но Орор… не знам. Трябва да се промени. Това може дай струва скъпо. Не го намирам за справедливо — каза замислено Моник.

— Засега ми се струва прибързано да разсъждаваме за това. Може би това ще си остане просто хоби за нея, кой знае!

Моник поклати глава и промърмори:

— Тя души всичко, което й попадне в ръцете; прилича на Гренвил в пола.

— Гледай да не те чуе — смъмри я Елена. — Тя хич не го обича. Но обожава Пруст.

— Така си и мислех.

Моник остана по време на целия урок на Орор, а после трябваше да излезе. Елена тъкмо се канеше да заключва, когато се появи една жена на средна възраст.

— Добър вечер, госпожо. Мой приятел си е купил един от вашите парфюми. Каза ми, че приготвяте есенции по поръчка — така ли е?

— Да, разбира се. Заповядайте, седнете — каза Елена и й посочи дивана.

Дамата беше прехвърлила шейсетте, много елегантна, с прибрана коса, тъмносиня рокля и наниз перли, които се открояваха ясно на фона на роклята. Ухаеше на ванилия, изискана и спретната като външния й вид. Освен това малко ирис, мускус, горчив бадем: ексцентрично и с характер. Този парфюм говореше за самата нея и за силната й воля. Той ухаеше на извънградска местност и на капките дъжд, които бяха покрили палтото й. Дамата го съблече спокойно и остави чадъра си, като се оглеждаше наоколо.

— Имате ли нещо специално предвид? — попита Елена и остави бележника в скута си.

— Да, бих искала нещо семпло, но персонализирано — отвърна тя и седна до нея.

— За кого?

Дамата смръщи чело.

— Какво имате предвид?

Елена се усмихна:

— Казахте, че искате парфюмът да е персонализиран, затова попитах за кого.

— За мен, разбира се.

— А вие каква сте? Какво означава да го персонализираме за вас?

Госпожата беше объркана. Елена се усмихна. Винаги се получаваше така. Клиентите й много рядко знаеха какво точно искат. Когато се опитваха да изкажат своите желания, това всъщност бяха само идеите им. Нищо конкретно, само неясни очертания.

— Кажете, госпожо…

— Дюфур, Бабет Дюфур.

Елена започна с тривиалните въпроси — от това какво обича клиентката й, до нещата, които ненавижда. В опитите да открие същността й, тя трябваше да се превърне в инструмент в ръцете на Бабет. Жената разказваше на Елена за своите вълнения, впечатления и мечти, а тя се опитваше да разкодира всяко послание и да го превърне мислено в есенцията, която най-добре може да се доближи до личността на клиентката. Ароматерапия, парфюмотерапия. Всички съставки, които щеше да избере, за да сътвори парфюм за тази жена, се съчетаваха в главата й и я насочваха по пътя към него. Трябваше да вземе предвид много неща; не на последно място и енергийното влияние, което естествените съставки щяха да окажат на клиентката й. Това беше основен момент, сърцевината на всичко. Беше нещо като емпатия, първичното начало на целия творчески процес. Това я отличаваше от другите и я превръщаше в парфюмерист творец. Необичайната чувствителност, способността да усети с цялата си същност желанията на хората за тях самите и да ги превърне в хармония от аромати, в истинска мелодия.

— Ще започна да работя върху него и после ще се обадя, за да видите няколко различни варианта. Ще започнем от една лека композиция, съвсем класическа: въз основа на деликатни цитрусови плодове, с цветна сърцевина и с леко раздвижена основа.

Бабет кимна.

— Харесва ми идеята за нещо раздвижено.

Елена можеше да се обзаложи за това. Лекото кривване от правия път правеше живота по-вълнуващ.

През януари ледът зае мястото на снега. Въздухът миришеше на изгоряло дърво, в съчетание с дима от автомобилите и отоплителни системи и дима от биваците, построени под мостовете на Сена. Беше тежък, лепкав, носеше се из въздуха и полепваше по хората. Елена не можеше да издържа повече. Силно се надяваше вятърът да разнесе смога, който притискаше Париж. Хрумна й мисълта, че в Грас духа мистралът; през такива дни небето ставаше синьо и безоблачно като кристал.

Разбира се, фактът, че Кайл е излязъл по работа, не подобряваше настроението й. Чувстваше се много раздразнителна. Това нейно състояние се дължеше отчасти на дневника и отчасти на ехографското изследване, което трябваше да направи този ден.

— Здравей.

Елена изпусна на масата цветята, които държеше, и се затича към Кайл, който чакаше на вратата. Той я прегърна и я повдигна във въздуха, докато очите им се срещнаха на същата височина.

— Защо се забави толкова? — възкликна Елена.

Кайл не отговори, само я целуна бавно. Елена реши, че при подобни сериозни и убедителни доводи не са нужни думи.

— Върнах се възможно най-бързо — каза той и я целуна за последен път, преди да я пусне. — Ехографското изследване е този следобед, нали?

— Да. В пет часа трябва да сме в клиниката. Но ти си прекалено уморен…

— Бъди готова за четири; по-добре да отидем по-рано. Моник ще остане ли в магазина?

— Да.

— Добре, до по-късно.

Елена го проследи с очи. Осъзна, че въздиша като някаква тийнейджърка.

— Проклет да си, Кайл Мак Лиън — промърмори тя и се върна вътре.

 

 

Когато Елена чу за първи път тупкането на сърцето на бебето, бе толкова развълнувана, че не спа цяла нощ. Тогава Кайл я чакаше пред клиниката и когато тя излезе, й каза, че случайно е бил там. Тя, естествено, не му повярва. Следващия път направо му каза датата и часа предварително, за да успеят да стигнат навреме.

— Ето, това тук е ръчичката. Едно, две, три, четири, пет пръстчета. Виждате ли? Ще направим допълнително ехографско изследване през двайсетата седмица с морфология, но засега изглежда, че всичко е наред.

Доктор Рошел беше свикнала с всякакви случаи. Но двама души, които да седят вкопчени един в друг в почти религиозна тишина, с очи, залепени на екрана на ехографа — това бе нещо, което се случваше рядко. Бяха развълнувани и изплашени. Той беше необикновен мъж, висок и едър. Погледът му беше откровен и твърд, освен когато се спираше на нея.

— Това е първото ви дете, предполагам.

— Да!

Отговориха в един глас. Изведнъж Кайл настръхна и се отдръпна малко. Или поне се опита, преди Елена да го хване отново за ръката и да я върне там, където беше преди секунди — върху заобления й, намазан с гел корем. След това излязоха от кабинета на лекаря, хванати за ръце.

По-късно същата вечер, докато доктор Рошел преглеждаше картоните на пациентите, видя, че в този на Елена Росини липсват някои данни. Под името на бащата на детето полето бе останало празно.

Колко странно, помисли си тя. После добави: Кайл Мак Лиън. Добре, че си спомни името на мъжа. Всъщност, той беше човек, който трудно се забравя. Няколко седмици по-късно Кайл отново замина. През дните, които прекара сама, Елена посвети цялото си време на „Абсолют“. Дестилираше, филтрираше и правеше композиции. Това, което не правеше, купуваше от други билкари парфюмеристи, които от своя страна купуваха нейните творения. Това беше една верига от производители, които бяха превърнали събирането и трансформирането на билки и есенции в свое кредо. И така подготвяха пудри, хидролати и свещи по същите начини, използвани от техните предшественици, които от своя страна се бяха вдъхновили от традиционните методи на най-умелите занаятчии, предавани от векове.

Елена вече се справяше с почти всичко. А Моник се дистанцираше още повече. Не заради Жак, а заради Льо Нотр. Но когато Кайл заминаваше, Моник пристигаше. Елена бе готова да се обзаложи, че двамата са се споразумели по някакъв начин, тайно от нея.

Малко я притесняваше фактът, че Кайл бе помолил Моник да й прави компания. Но все пак имаше моменти, когато се чувстваше поласкана от прекомерното внимание. Беше живяла сама дълго време и това, че някой й се посвещаваше с непоколебимо постоянство, бе невероятна новост.

С напредването на бременността Елена започна бързо да се изморява. За късмет, Орор бе започнала да идва в магазина все по-често.

— Благодаря, че дойде.

— Знаеш, че за мен е удоволствие. И наистина беше така.

Орор вече не приличаше на онова кльощаво и арогантно момиче, което се бе явило пред Елена по време на коледните празници. С напредването в уроците момичето придобиваше все по-голяма увереност и спокойствие. Вече не смесваше готови парфюми. Елена и беше показала как да съчетава някои есенции — нищо трудно, само няколко комбинации, но Орор се бе представила на ниво. Ентусиазмът на момичето бе заразен, Елена все по-често трябваше да се справя с нещо, което приличаше на истинска страст. Орор буквално умираше от желание да създаде завършен аромат. Затова се раздаваше без остатък. Ако Елена я посъветваше да прочете няколко страници от дадена книга, Орор я изчиташе от край до край и търсеше още. Парфюмите вече не бяха загадка за нея. Тя познаваше начина на работа. Елена й го бе обяснила стъпка по стъпка. Много скоро щяха да създадат първия си парфюм.

Орор бе променила и външния си вид. Елена бе почти сигурна, че заслугата е на Моник, благодарение на нейния невероятен гардероб. Тя бе пример за стил и елегантност. Скъсаните джинси и черните потници, които момичето носеше като форма на предизвикателство, бяха заменени от по-весели цветове и модели, които да подчертават фигурата й. Когато тя спря да боядисва косата си, пристигна в магазина с руса грива с цвят на тъмен кехлибар — толкова пищна, че Елена и Моник останаха безмълвни.

— Познавам хора, които биха убили за този цвят коса. А тя го криеше под онова непоносимо синьо.

Елена, за разлика от Моник, не коментираше. Но сега, когато вече гледаше на света от страната на възрастните, тя разбираше какво е мислила баба й за всички нейни бели.

В действителност, някои от тях бяха доста сериозни, но тя го разбираше едва сега.

Из дневника на Беатриче

Парфюмът постигна истински триумф. Най-ужасните предвиждания се сбъднаха. Скоро те ще се оженят.

Никога не съм създавала нещо по-ценно. Не съществува нищо подобно във Франция или другаде. Понякога е като усещането за разходка под арка от рози, под благосклонното слънце. А след това, посред нощ, когато оскъдната светлина къпе листата и облаците, прилича на сребро.

Той е щастлив. Смее се, разказва енергично за това, което скоро ще бъде негово, за най-голямото богатство. Краде радостта от сърцето ми, светлината от звездите, а не го съзнава.

Може ли човек да умре от любов? Каква степен на болка може да понесе душата?

Питам се това и се усмихвам, а ми се иска плач да облекчи страданието ми. Неговият късмет е моето нещастие. Сама си навлякох тази мъка. Излъгах се в неговата любов. Знам, че той ще ме изостави.

Аз нямам чест и не ме интересува. Ако той ме искаше, бих се радвала, дори да съм в краката му.

Но това твърдение е безполезно, ненужно и сурово.

Това, което му беше нужно, вече е негово.

Трябва да си тръгна, преди той да ме е изгонил.

Елена затвори дневника. Гърлото й отново се стегна. Колко пъти беше чела тези редове? Вече ги знаеше наизуст. Но болката, която тези думи предизвикваха, винаги бе голяма. Може би заради осъзнаването, че тези събития не са плод на въображението на някой писател, а произлизат направо от живота, с цялата му трагична достоверност. Това беше самият живот; беше част от миналото й.

Беатриче Росини и нейният невероятен парфюм.

Елена се отдаде на тъгата, на чувството за съжаление, което предизвикваха тези страници. Този парфюм бе толкова красив и възвишен. Ароматът, който се излъчваше от златното флаконче, бе несравним. Рицарят пазеше аромата в злато, за да го дари на своята принцеса.

Какво, за бога, съдържаше тази формула? Какво ли бе включила в нея Беатриче в средата на седемнайсети век, във Франция?

— Още ли се мъчиш над този дневник?

Елена затвори книгата и се изправи.

— Не мога да открия съставките, Кайл, и това ме ядосва. Когато моите предшественички са ги търсили, не е имало интернет; информацията не е пътувала със скоростта на светлината. Те не са разполагали с всички познания, с които разполагам аз сега. Ядосвам се, че не мога да разбера къде е скрила формулата Беатриче.

Кайл се чудеше дали да сподели с нея подозренията си. Беше развил своя теория. Ако Беатриче бе описала замъка, без изобщо да спомене името му, нито пък имената на господина и на дамата, съществуваше голяма вероятност на това място да има нещо, свързано с формулата на парфюма, което би могло да разкрие тази мистерия. Преди да говори с Елена, искаше да научи нещо повече. Но бе убеден, че решението на загадката, скрита в дневника на Беатриче, е в селото, или в замъка.

— Госпожа Бинош отново се свърза с мен. Каза, че почти е приключила работата по книгата. Идеята за парфюм „Нотр Дам“ продължава да й се струва добра. Тя не се е връщала повече в „Нарцисус“ и иска аз да създам този парфюм.

— Разбирам. Но ще трябва да почака. Аз пак трябва да замина, но този път ще отсъствам и един уикенд. Какво ще кажеш да ме придружиш? Най-после ще можем да видим замъка на Беатриче.