Кристина Кабони
Пътят на парфюма (23)

22.

Иланг-иланг. Топъл и женствен; дава възможност да се преодолеят разочарованието и обидата. Помага да се изрази поезията, която живее в душата.

„Лидо“. Моник беше решила, че тази вечер ще бъде различна. Не можеше да издържа повече вкъщи. Това не бе нейният начин на живот. По дяволите! Почти не можеше да се познае.

Докато се обличаше, слушаше „Апокалиптика“ — първата версия на „Надежда“. Да, наистина й бе дошло до гуша. Започна да танцува боса, оставяйки нотите на хардрока да навлязат в нея. И миг по-късно, когато те внезапно бяха заменени от нежна мелодия, се почувства много по-добре. Първо силните и високи акорди, които разтуптяха сърцето й, а после бавна, лека и хармонична музика, която я разтопи и я докара почти до сълзи. Нима животът течеше еднообразно? В никакъв случай — нейният напоследък изобщо не бе такъв.

Познатият възел, който от известно време стягаше гърлото й и понякога дори не й позволяваше да диша нормално, пак се беше появил. Но тя стисна зъби и реши да отпъди това неприятно чувство.

— Не ти ли е добре така? Ами, промени нещата и престани да се оплакваш. — Жасмин й го бе казала право в лицето последния път, когато отиде в Грас. Майка й бе безкрайно практичен човек. А и беше напълно права!

Щеше да промени това, което не е й харесва. Жак мразеше тя да излиза без него. Всъщност, особено в последно време, не правеха нищо друго, освен да седят вкъщи, и по-точно в леглото. Връзката им се изчерпваше със секса — друго нямаше. Всеки път, когато заговореха на тази тема, стигаха до скандали; после полека-лека спираха да говорят и се одобряваха по единствения възможен за тях начин. А след това… След това им ставаше тъжно; бяха изпълнени с горчива омраза. И на нея й дойде до гуша.

Тази вечер тя реши да излезе като свободна жена, а приятелите й вече бяха станали двойка. Разбира се, за Елена това не беше идеалният момент да изживее пълноценно връзката им; бременността й вече беше напреднала. Тази временна ситуация вече наближаваше края си. Скоро тя щеше да стане леля, а Елена — майка… Кой знае как щеше да се държи Кайл. Надяваше се поне веднъж нещата да се развият като в приказките.

Тази вечер Моник облече много къса рокля от „Долче и Габана“ — черна, блестяща и съблазнителна. Копринени дантели, малко плат, мъниста и огромно количество блестящи кристали. Дванайсетсантиметрови токчета, къдрава коса и новият парфюм. Льо Нотр беше много доволен от неговото създаване. Естествено, това не бе само нейна заслуга. Иля Руденски — новият парфюмерист, бе проектирал есенцията, а тя само приспособи парфюма за по-популярен вкус.

Беше й много интересно да работи с този човек. Той беше гений. Парфюмът, който стана истинска сензация, бе почти изцяло синтетичен. Така и трябваше да бъде, за да се усетят неговата сила и дълготрайност. Творческото въображение на Иля беше победило всичко. Парфюмът съдържаше съвсем малко естествени есенции, които му придаваха повече плътност и ретро чар.

Елена щеше да се ужаси от тази композиция. Но Моник не се вълнуваше как се е стигнало дотук. За нея беше важен крайният резултат, а не съставките. Освен това тя обожаваше да прави чести промени в зависимост от настроението и душевното си състояние. За нея парфюмът беше като дреха: днес една, утре друга.

Реши да занесе дрехи на Елена. Беше убедена, че тя няма какво да облече за вечерта. Тази жена нищо не разбираше от мода.

Сложи си малко червило, облече едно тънко палто, погледна се в огледалото за последен път и възкликна:

— Ще съжаляваш, Жак! Когато се върнеш от Лондон, ще ти разкажа колко съм се забавлявала.

 

 

Елена си подреди багажа, поля цветята и си поговори с тях. А след това настана истинска драма. В гардероба й нямаше нищо елегантно, което да може да облече за вечер в заведение като „Лидо“.

След като прегледа всичките си дрехи, се обади на Моник.

— Не мога да дойда — нямам какво да облека!

— Идвам. И съм взела няколко неща за теб. Така че дишай дълбоко, вземи топъл душ и си оправи косата. За всичко останало ще се погрижа аз, съгласна ли си? — Затвори веднага телефона, за да не може Елена да възрази. Тази вечер трябваше да излязат на всяка цена.

Елена погледна намръщено телефона. Измърмори нещо, в смисъл че скумриите никога не биха могли да разберат положението на китовете, дори след милион години. Изкъпа се и вдигна косата си на кок, като остави няколко къдрици да падат отстрани. Сложи си спирала и очна линия.

Ако не гледаше тялото си под бюста, който от своя страна също се бе увеличил с няколко размера, можеше да реши, че става, помисли си тя.

— Качвай се — извика на Моник, която вече беше дошла.

— Пробвай тези дрехи. Тъмносиньото издължава фигурата — каза тя и я погледна. — Скъпа, това пътуване ти се е отразило добре. И така, има ли новини?

Елена я погледна смразяващо и посочи огромния си корем.

— Да, качила съм половин килограм — това е единствената новина. Освен факта, че е много вероятно да сме открили къде е отседнала Беатриче по време на престоя си във Франция и кой е човекът, разбил сърцето й.

Разгледа роклите, които бе донесла Моник. Беше в ужасно настроение и бананово жълтият пеньоар, който носеше, не подобряваше нещата. — Огромна съм — простена тя. — Дори не знам дали ще мога да се пъхна в тях.

Моник умираше от желание да я попита нещо друго, но в този момент Елена беше готова да избухне.

— Успокой се… Ще видиш, че ще ти станат. Имаш ли обувки с токчета?

Елена влезе в банята и отвърна през вратата:

— Да. Ти си ми ги подарявала. Как, по дяволите, вървиш с тях? Просто не мога да си представя!

След няколко минути Елена излезе от банята.

— Изглеждаш страхотно! — Моник извади от плика, който бе донесла, дамска чантичка в подходящ цвят и й я подаде.

Кайл отиде при нея, хвана я за ръката и я завъртя в кръг.

— Изглеждаш много добре — прошепна той и я целуна.

— Ако престанете да се целувате, може вече да тръгваме. Имайте предвид, че нямам намерение да ви светя. Освен това искам да знам всички подробности за това, което сте открили.

Докато стигнат до заведението, й разказаха накратко. Рицарят най-вероятно е бил Шарл дьо Бланшфор. С помощта на парфюма на Беатриче е спечелил всичко, което е желал — булката, земите и титлата херцог.

— Чудя се как един обикновен парфюм може да има такава сила — прошепна Моник.

— Обикновено в онази епоха парфюмите са маскирали лошите миризми. Царяла е лоша хигиена. Помисли какъв ефект е имала една нотка на роза, нероли, цитрусови плодове или ирис. Средните нотки не са ми много ясни, но основните са посочени. Беатриче е оставила сместа да престои три месеца; мисля, че е използвала спирт и вода, а като финален фиксатор — животински мускус. Не мога да си обясня по друг начин въздействието на парфюма върху младата госпожица от Лурмарин.

— Сива амбра ли имаш предвид? — попита Моник.

— Не съм сигурна… Възможно е. Веднага щом се върна във Флоренция, искам добре да разгледам стария параван — нали го знаеш. Онзи, който е в магазина.

— Искаш да кажеш, че Беатриче е написала формулата там?

Елена вдигна рамене.

— Не съм сигурна, но е много вероятно.

— Виж ти! Кога тръгваме? — попита Моник. — Защото, искам да кажа… Представи си, ако наистина е така. Формулата на парфюм от седемнайсети век, изобразена върху паравана! Това ще бъде истинска бомба — и нямам предвид само парфюма, а историята. Представете си, ако новината се разпространи…

Кайл се намръщи.

— След раждането на бебето ще отидем там заедно, нали? Вижте, вече почти стигнахме. — Той посочи хората, които се тълпяха по тротоара.

Елена ахна. По дяволите, беше страхотно!

Нямаше как да продължат разговора. Слязоха от таксито и отидоха до вратата. Тази вечер имаше страшно много хора. Спектакълът привличаше огромен брой туристи.

Моник обожаваше „Лидо“. В началото на тяхната връзка Жак често я водеше там. Много харесваше концертите и атмосферата. А танцьорите бяха направо невероятни.

Кайл се върна, за да вземе Елена, която се бе спряла и се оглеждаше като малко момиченце.

Отвътре заведението приличаше на снимачна площадка за филм. Всичко беше в синьо и златно; величествен тунел водеше към залите. Кайл помогна на Елена да си съблече палтото и го подаде на гардеробиерката. Моник се канеше да настигне приятелите си, но изведнъж се сблъска с една жена и възкликна с усмивка:

— Извинете!

— Внимавай, идиотка такава! — изръмжа другата гневно и приглади роклята си.

Моник вдигна очи и срещна вбесения поглед на много младо и красиво момиче.

— Вие също трябва да внимавате, не само аз — отвърна тя студено.

После я разпозна и сърцето й прескочи един удар.

— Какво става?

Това рано или късно щеше да се случи, помисли си Моник, като видя Жак, който се приближаваше към годеницата си.

— Тази глупачка ме блъсна, изпуснах си чантата оплака се тя.

За миг на Моник й хрумна да протегне ръка и да даде един урок на малката змия.

Жак стоеше като вкаменен между двете.

Моник кипеше от яд. Сърцето й биеше бързо, имаше силно желание да набие някого. Колко много лъжи… „Неотменими ангажименти, свързани с управлението на новия магазин на «Нарцисус»“. Това копеле… Предизвика го с поглед, макар че всъщност предпочиташе да му удари шамар.

Жак вдигна чантата и я подаде на момичето, което продължаваше да беснее срещу Моник. Не само не я поздрави; дори и не я погледна.

Когато Моник осъзна, че той се преструва, че не я познава, усети как кръвта се оттегля от лицето й. Шокът отне цялата й топлина, бодростта и доброто самочувствие, което имаше до момента. Полазиха я тръпки. Изведнъж й стана страшно студено.

Ритъмът на музикалния фон се бе забързал. Годеницата на Жак продължаваше да хленчи, а той се опитваше да озапти потока от думи.

На Моник започна да й се повдига от самата себе си, от него и от тази малка глупачка, която се смяташе за господарка на света. Но не се ли чувстваше и тя така, когато бяха заедно?

Господарка на една лъжа, на една илюзия. Шепа прах, готов да се разпилее от ръката й веднага щом разпери пръсти.

Най-накрая Жак се реши да я погледне. Беше блед, с непроницаемо изражение.

— Да си вървим — каза той изведнъж, като се обърна към момичето. — До гуша ми дойде от твоите капризи.

Моник напрегнато ги проследи с очи. После потърси Елена и Кайл. Те бяха на десетина метра от нея, стояха неподвижно и я гледаха. Забеляза, че се държаха за ръце. Кайл се бе навел над Елена, сякаш искаше да я предпази от нещо.

Така и трябва да бъде, помисли си Моник. Видя дълбокото съчувствие, изписано на лицата им. За миг се видя през техните очи и й прилоша.

Елена направи крачка напред. Моник поклати глава и си тръгна. Излезе в нощта, стиснала в ръка малката си чантичка. Струваше й се, че това бе всичко, което й е останало от живота.

Не съм си вкъщи. Моля, оставете съобщение, и ще ви се обадя.

Елена изслуша за десети път съобщението на телефонния секретар на Моник и изчака да чуе сигнала.

— Обади ми се, или се кълна, че ще дойда там… Не, по-добре да се обадя на Жасмин и да й разкажа всичко. Обещавам ти! — извика тя и затвори телефона. Орор, която подреждаше ароматните сапуни във форма на пирамида, я изгледа озадачено.

Елена бе решила да наеме момичето за няколко часа на седмица. След онази вечер в „Лидо“ Моник беше изчезнала. Не вдигаше телефона; обаждаше се единствено за да й каже, че е добре. Но това беше всичко, което Елена чуваше от нея. Тя много й липсваше, притесняваше се за нея, а и се чувстваше ужасно самотна.

През деня Кайл отсъстваше по работа. Беше преместил част от растенията си в една оранжерия извън града, за да им осигури най-добри условия. На терасата в Маре нямаше достатъчно място. Конкурсът „Багател“ наближаваше. Всичко трябваше да бъде идеално за него. Вечерта, когато се прибираше вкъщи, бе толкова уморен, че често заспиваше на дивана, докато си говореха. Елена го завиваше и отиваше да си легне. За щастие, поне бебето й обръщаше внимание — риташе с такава сила, че понякога я озадачаваше.

Тя нервно размести всички стоки по щанда, после ги върна пак на местата им. Раздразнението й от Моник и Кайл бе несправедливо, и тя го знаеше. Но не можеше да направи нищо. Беше в много лошо настроение тези дни.

Кайл постоянно пътуваше, само и само да се връща да спи в Париж. Елена съзнаваше, че го прави единствено за да не я оставя сама. Но това не променяше нещата. Той ужасно й липсваше. По дяволите! Като че ли всички изчезнаха. Преди Моник, а сега и Кайл. Работа, работа и пак работа! А кой мислеше за нея? Никой!

Това не бе вярно, разбира се. В моментите, когато лошото настроение я оставяше на мира, Елена си признаваше, че е жена с голям късмет. Но един поглед в огледалото, дори и мимолетен, бе достатъчен раздразнението да се завърне. Проклетата болка в гърба не й даваше мира. А дори когато преставаше да я мъчи, фактите красноречиво говореха, че ако не разширят вратите скоро, вероятно вече нямаше да е в състояние да минава през тях.

Тази вечер Елена беше наистина много уморена. Денят беше дълъг и изтощителен. Орор мълчеше през цялото време. Неведнъж я бе хващала да гледа с нескрито желание малкия парфюмериен орган^[1], който държеше в ъгъла на магазина. Подари й го Кайл — намери го в лошо състояние на един пазар и го реставрира. Беше й трудно да намери флакончета с есенции, подходящи за стила на осемнайсети век, но се справи — сега това бе една от атракциите на „Абсолют“. Тя го показваше на клиентите, когато трябваше да приготвя парфюми по поръчка. Е, защо не? Утре вечер щеше да разреши на момичето да създаде първия си парфюм.

Тя се опита да се обади на Моник и отново й остави съобщение. Беше разбрала, че е скъсала окончателно с Жак. Жасмин й каза. И тогава, в един от техните тихи разговори, Моник й намекна, че иска да продължи напред, но трябва да смени средата. Това много притесняваше Елена. Как щеше да преодолее този труден момент без приятелите си, без семейството си?

Чудеше се как би могла да помогне на Моник. Но нищо не й идваше наум.

Освен това я тревожеше и нещо друго. Не можеше да се справя сама с „Абсолют“ — раждането наближаваше, а и Кайл бе все по-зает с работа. Трябваше да затвори магазина, а тази мисъл я плашеше много.

 

 

Елена седна на дивана и закри лицето си с ръце. Тогава на вратата се звънна и тя се съвзе.

— Всичко наред ли е, скъпа? — Женевиев Бинош й се усмихна широко. Вече беше станала постоянна посетителка на парфюмерията.

— Да, да. Само съм малко уморена. А вие как сте?

— Добре — отвърна тя и седна до нея. — Исках да ви съобщя една добра новина.

— Имам нужда да чуя нещо хубаво — въздъхна Елена.

— Моят издател се интересува от идеята за парфюм за „Нотр Дам“ и би желал да ме подкрепи в производството му. Да не говорим, че бихте могли да го композирате пред всички, може би в деня на откриването. Представете си: вие подбирате есенциите една по една, дозирате ги и в това време обяснявате на хората какво ви е вдъхновило. Величието на катедралата, съблазънта, страстта, която властва над хората, пресметливостта и студенината на онези, които са се отказали от любовта заради богатство и власт. Това ще бъде огромен успех, да не говорим за известността, която ще придобие „Абсолют“.

— Предлагате ми да създам парфюма ли? — попити Елена.

— Естествено! Винаги сме говорили за това като за нещо, което трябва да се случи; след неприятния инцидент с „Нарцисус“ бях решила да се откажа. Но би било жалко, Елена. Аз ви се доверявам напълно. Сигурна съм, че можете да създадете парфюма.

Елена се усмихна и възкликна:

— Прекрасно!

Но скоро мислите й отлетяха в противоположна посока.

Не успехът бе това, което я караше да мисли за формулата на Идеалния аромат, а приликата между случилото се с героите от романа и нейната предшественичка. Феб — човекът, когото Есмералда обичаше, се отказал от нея, за да се ожени за богатата Фиордализо… Шарл дьо Бланшфор постъпил по същия начин с Беатриче.

Сега Идеалният аромат на Росини се появи отново и блесна като герой на сцената. Кой можеше да изрази по-добре от нейната предшественичка чувството на дълбока болка заради една любов, презряна заради жажда за власт и богатство? Това би могъл да бъде парфюмът на „Нотр Дам“.

Беатриче е знаела от самото начало, че тази нейна страст е безнадеждна. Рицарят, който поръчал парфюма, й казал, че е за бъдещата му жена — богата и благородна дама с висок ранг, която ще промени бъдещето му. С нея само се е забавлявал. Елена отново усети буца в гърлото си. Заради Есмералда, заради Беатриче, а също и заради Мони. В края на краищата, минаваха векове, но мъжете и жените правеха едни и същи грешки.

Въздъхна и се съсредоточи върху парфюма. Притежаваше половината формула, а останалата част — бе готова да се обзаложи — беше върху паравана — близнак във Флоренция. Трябваше да адаптира рецептата за катедралата, но тя вече бе готова. Попита Женевиев:

— Колко време имаме преди представянето на книгата?

— То ще се проведе през септември.

Вече беше май. Беатриче бе оставила сместа да престои три месеца. Бебето щеше да се роди в началото на юни. И също през юни щеше да е награждаването на розата на Кайл, на която той бе посветил тялото и душата си.

Мисли и премисля, но нямаше начин времето да стигне. Накрая поклати глава.

— Страхувам се, че е прекалено рано.

Женевиев се намръщи.

— Наистина жалко, мила. Много бих искала вие да се погрижите за всичко. Ще ми бъде много неприятно, ако трябва са се обърна към някой друг, за да направи парфюма. Наистина държа на вас.

— Не можем да спазим този срок, разбирате ли? — каза Елена. — Парфюмът трябва да отлежи, а освен това, за да го създам, трябва да се върна във Флоренция. Точно сега не мога да се отдалеча от „Абсолют“. Може ли да изчакате още малко?

Госпожа Бинош отвърна с угрижен вид:

— Не знам… ще опитам. Ще говоря с издателя, а вие се постарайте да ускорите нещата.

Елена усещаше, че желанието й да композира парфюма нараства все повече и повече.

— Бих искала вие да създадете парфюма — продължи Женевиев. — Една известна модна къща ще го закупи, за да го произвежда и разпространява. Става въпрос за много висока цена. И разбира се, вие ще бъдете представена като създателка на есенцията.

На Елена й се искаше да стане така. Беше сигурна, че парфюмът на Беатриче ще бъде идеален за „Нотр Дам“, но нямаше никаква представа как да уреди всичко.

— Благодаря ви за доверието.

Женевиев я прегърна и каза, че ще й се обади, за да получи окончателен отговор.

Кайл й пусна записи на пианиста Лудовико Ейнауди. Винаги ги слушаха, докато гледаха звездите. Елена седеше на люлеещия се стол, увита в одеяло, докато той регулираше телескопа. Това бяха отморяващи мигове — без много думи, но изпълнени с много съзерцание. А с много мисли. „Бели облаци“ беше любимата й пиеса. Кайл й бе подарил няколко диска с дълги компилации, която тя бе започнала да пуска често, докато работеше.

— Не ти ли омръзва? — попита я Орор. Пианото започваше почти нечуто, после се усилваше, извисяваше се, спускаше се и ритъмът, който се ускоряваше, преди да затихне отново. Музика за щастливите и за тъжните мисли, за тези, които са имали достатъчно трудности. Но за Елена тя беше най-вече идеална компания, защото и на двамата им харесваше.

— Помага ми да се концентрирам. Прилича на поток, в който подреждам мислите си. Поема стреса и ме успокоява. Когато бях малка и композирах първите си парфюми, не бях в състояние да се справям с есенциите, а се подчинявах на тяхната власт. Виждах ги под формата на цветове, страхувах се от тях. Обожавах емоциите, които изпитвах при вдишването на интензивния им аромат. Въздействаха ми едновременно еуфорично и разстройващо.

— Но това е фантастично! — възкликна Орор.

Елена се усмихна.

— Тогава не мислех така. И продължи още известно време. Невинаги съм искала да правя парфюми. Дълго време ги мразех. След това се превърнаха в необходимост, в задължение. Едва наскоро ги преоткрих такива, каквито са в действителност, и те пак се превърнаха в радост и удоволствие за мен.

Орор не можеше да разбере.

— Как си могла да мразиш парфюмите?

— Добър въпрос. Може би някой ден ще ти разкажа. А сега, да продължим. Не си с парфюм, нали?

— Не, ти ми каза да не си слагам.

— Браво. Продължаваме. Първо, есенциите… Те са в алуминиевите флакончета. — Тя ги посочи едно по едно, и изведнъж замръзна.

Тази сцена бе като дежа вю. Един образ премина през ума й, проправи си път през спомените й. Тя като малка и баба й, която й показва есенциите по същия начин, със същите жестове, като нейните сега, докато обясняваше на Орор как да създаде парфюм. Сърцето й заби силно, изпита трогателно чувство за принадлежност и същевременно за загуба. Докосна корема си, защото изведнъж се почувства сама. Лучия й липсваше страшно много. Липсваха й погледите й и начинът й да се справя с нещата, дори мълчанията й. Липсваше й нейното присъствие. Тя въздъхна. В този момент чу, че Орор я пита нещо. Образът се стопи бавно. Лабораторията на Росини изчезна, заменена с тази в Маре. Орор продължаваше да говори. Вгледа се в нея, опитвайки се да разбере какво я пита. После осъзна, че въпреки силните чувства, които я обзеха при спомена за баба й, не изпитва тъга. Тя бе наследничка на Лучия Росини. Правеше същите жестове като баба си, за да преподава на някого, който един ден също щеше да ги прави.

— Да, да, вече ми казахте. А после? Какво следва?

Нетърпението в гласа на Орор беше явно. Момичето беше напрегнато и нетърпеливо като лекоатлет на стартовата линия. Елена остави настрана спомените и чувствата си и се концентрира върху работата, която се канеха да вършат заедно.

— Пипета, лист за тестване на аромата, цилиндър, където да сложим нашата композиция, спирт, хартиени филтри. Имаме всичко необходимо. Днес обаче си мислех, че парфюмът, който ще създадем, няма да бъде просто парфюм; това ще бъде твоят парфюм.

— Не разбирам — промълви Орор.

Елена се усмихна.

— Този парфюм ще стане парфюмът на Орор. Ще го направиш, като следваш процедурите, които използваме, за да създадем парфюм за душата — или, както казват нашите клиенти, по мярка.

— Наистина ли?

— Погледни ме. Мислиш ли, че се шегувам? Имам ужасно чувство за хумор — каза тя. — Надявам се, че след като бебето се роди, нещата ще се променят. Сега постоянно се оплаквам, а няма нищо по-отвратително от това. Знаеш ли, че когато хората слушат оплаквания, мозъчните им клетки се свиват? Наистина, жалка история.

Но Орор отдавна бе спряла да слуша бъбренето на Елена. Щеше да направи първия си парфюм, и то за себе си. Още не можеше да повярва.

Чудесно, помисли си Елена и се усмихна. Бе успяла да разведри малко обстановката.

Лицето на момичето излъчваше максимална концентрация. Елена можеше да се обзаложи, че Орор вече си представя как смесва различните есенции, и побърза да й даде някакви пояснения, преди тя действително да се поведе по своя творчески замисъл.

— Парфюмът е емоция. И по този въпрос сме съгласни. Все пак, той има своя структура. Обективен е, защото се създава по схема, изминава определен път и ние трябва да имаме това предвид. Но веднага след това става субективен, тъй като стимулира емоциите у хората, които го усещат. А парфюмът по поръчка е това, което най-вече ни представлява, защото по този начин общуваме с другите хора — с всички; не се ограничава само до тези, които ни познават.

— Когато говориш така, мога да те слушам с часове — прошепна Орор.

Усмивка, проблясък на задоволство, и урокът продължи.

— За да ни представлява, парфюмът по поръчка трябва да говори за нас. Кои сме? Какво искаме? Какво ни харесва? Какво не ни харесва? На тази основа ще създадем формулата. Колкото по-наясно сме с това, толкова по-лесно ще ни бъде да открием какво трябва да представлява парфюмът на нашия клиент. Обикновено тези, които искат персонализиран парфюм, могат да се разделят на три категории. Първо — хората, стремящи се към аромат, който да излъчва радост, благоденствие, щастие. Други пък държат парфюмът да ги идентифицира; да е уникален, да им принадлежи, да ги отличава от останалия свят. Има и такива, които разбират персонализирания парфюм като блясък и слава, като израз на изтънченост, за разлика от стандартизирания аромат, който е загубил своята идентичност.

Елена замълча. Сега следваше най-трудната част, и тя искаше момичето да схване добре различните механизми.

— За да разберем какво харесват и какво не, трябва да започнем от петте сетива: цветове, усещания, звуци, музика, удоволствието от храната, и разбира се, ароматите. Да вземем предвид парфюмите, които тези хора харесват, и причините, които са довели до това. С една дума, пълна сензорна идентификация. И накрая, но не на последно място, е важно да се вземе предвид личността на хората, които искат да си поръчат парфюм. Това се постига с разговор, с кореспонденция по електронната поща и с личен контакт. Това са основните неща, които трябва да знаеш.

— Ясно. Така всичко изглежда различно.

— Наистина. Парфюмът не е просто нещо, което човек ползва, а един необикновен, сложен свят; нещо като символ.

Тя замълча.

— Когато общата картина стане достатъчно ясна, парфюмеристът я тълкува по свой начин, като я превръща в аромат. Затова се извършва подбор на основните нотки, които ще са в основата на новия парфюм, и се подготвят няколко предложения, сред които клиентът да избере най-подходящото. Така или иначе, това е нещо като чернова, която трябва да се коригира според чувствата на собственика, защото всичко се свежда до неговите усещания.

— Собственикът на парфюма… О! Значи аз мога да стана собственик на парфюма, който ще направим? — попита Орор.

— Разбира се, че ще бъдеш негов собственик. — Тя замълча за миг; искаше момичето да я разбере добре. — А сега да продължим нататък. Първи въпрос: коя е Орор?

Тя се засмя нервно, а после усмивката изчезна от устните й. На лицето й се появи израз на пълно объркване.

Елена й намигна и се усмихна.

— Започни с нещо лесно. Какво мразиш?

— Крещенето, варените зеленчуци, тези, които се правят на много важни и мислят, че светът им принадлежи, частните училища, розовия цвят, хората, които носят кожени палта. — Орор сякаш се поотпусна.

— А какво ти харесва?

— Синият цвят, тънкият плат, шоколадът, хората, които се усмихват без причина, етническата музика, ягодовият сладолед. Парфюмите на майка ми и на баща ми — обаче, когато ги смесвам, стават много гадни. Но не мога да слагам само един, те биха се засегнали.

Елена кимна.

— Разбирам. Но като ги смесваш, рискуваш на хората, които минават покрай теб, да им прилошее.

Очите на Орор се разшириха. После разбра, че Елена само се шегува. Засмяха се и атмосферата стана по-спокойна.

— Добре, струва ми се, че вече ти е съвсем ясно. Сега трябва да тръгнем от една идея, която ще бъде нашата отправна точка. Какво трябва да означава твоят аромат?

Орор помисли малко и започна да си играе с ръба на блузата си.

— Бих искала да показва промяна. В него да има цъфнали цветя, леки дрехи, топлината на слънцето върху кожата и светлината, която виждаме през май, когато небето е ясно.

— Мисля, че това е описание на пролетта — отвърна Елена.

— Да. Винаги съм харесвала пролетта.

— Добре, какво ще кажеш да започнем с цветята? Може би те трябва да са връхните нотки. След това ще задълбочим концепцията, като изберем средните нотки, а най-накрая — основните. Душата на аромата.

Започнаха да избират есенциите: липа, момина сълза, ангелика — а след това други, по-нежни, напомнящи свежата и ярка парижка пролет, и ги подредиха на масата. Подушваха ги, подаваха си флакончетата един на друга и отделяха неподходящите. Накрая останаха само тези, които щяха да използват.

Всеки път добавяха по една капка, която пускаха в малките филтри, записваха всичко в бележника, миришеха аромата на тестови листчета и преценяваха дали да спрат, или да увеличат дозата.

Това им отне цяла вечер, но накрая пролетта на Орор разцъфна в мерителния цилиндър. Уханието щеше да остане в покой в продължение на няколко седмици, така че спиртът да разтвори всички молекули. След това щяха отново да го помиришат и ако е необходимо, да го коригират според вкуса на момичето.

— Щастлива съм. Този парфюм означава много за мен. — Орор стоеше права на вратата на „Абсолют“, но изглежда не й се искаше да си тръгва.

Елена я разбираше напълно. Да откриеш свой парфюм, да го усещаш и да знаеш, че той е най-добрият, беше невероятно чувство. Създаването му винаги водеше до огромна радост.

— Аз също. Знаеш ли, бях много впечатлена от интуицията ти, от това как избра есенциите. Притежаваш изключителна чувствителност. Мисля, че е време да обмислим как да продължиш обучението си в тази област. Ще бъдеш една много талантлива дизайнерка на аромати.

Лицето на Орор засия от радост.

— Следващия път може ли да приготвя парфюм за майка си?

Елена кимна.

— Разбира се.