Кристина Кабони
Пътят на парфюма (7)

6.

Смирна. По-земна и по-конкретна от тамяна, тя представлява връзката между духа и реалността. Силна, уравновесена, в нея няма никаква несигурност. Това е ароматът на постоянството и на прозрачността на чувствата.

Редицата дървета започваше от едната страна на улицата и продължаваше почти докъдето поглед стига, за да спре внезапно и да започне от обратната страна. Дърветата на площад „Луи-Лепин“ следваха линията на сградите. А малко по-нататък, до пазара за цветя, бяха разрошени, сякаш протестираха.

Кайен Мак Лиън вървеше бързо към магазина, в който щеше да намери розите, с потънали в джобовете ръце. Гъстата му коса, залепнала за челото от дъжда, падаше тежко върху изсеченото лице. От дълбоките му, студени сини очи тръгваха тънки бръчки, но те не бяха нищо в сравнение с дълбокия неправилен белег, който пресичаше бузата му — достатъчен, за да притесни всеки, който го вижда за първи път.

Зави надясно, без да обръща внимание на лилиумите, които миришеха на карамелени бонбони, и на току-що разцъфналите лалета и фрезии. Обърна се да погледне кошовете, пълни със странна комбинация от цветя, и се намръщи. В един от тях, точно в средата, имаше букет рози в електриковосиньо.

— Добър ден, Кайл, как си?

Човекът на средна възраст избърса ръцете си в изцапаната с пръст престилка. Привидното му спокойствие се опровергаваше от острия поглед на светлосините му очи.

Кайл пренебрегна сърдечния поздрав и му показа сините рози.

— Наистина ли има хора, които купуват онези… неща?

Другият се почеса по челото.

— Имам и зелени, и златисти — искаш ли да ги видиш?

— Шегуваш се, нали?

Продавачът вдигна рамене.

— Не са толкова лоши.

Кайл дори не отговори, само му хвърли студен поглед. После отмести очи, сякаш дори не можеше да понася вида на тези цветя.

— Лилиан е на същото място, нали?

Гласът му беше дълбок, с лек шотландски акцент; тонът му издаваше нетърпение.

Ламберт кимна.

— Да, от другата страна на пазара — близо до щанда на Лиуз, с хибискусите.

Кайл му благодари, кимна, хвърли последен презрителен поглед на цветята и продължи пътя си. Ламберт го последва и поклати глава.

— Розите следват модата, като всичко останало на този свят. Ако клиентите искат сини рози, аз ще направя такива. Искат зелени? Нека да са зелени — измърмори той и се върна на мястото си. Загледа се в клюмналите цветя и изрече с метална нотка в гласа, която караше хората да потръпват: — Неслучайно ви мрази. — Само след минута се усмихна ослепително на една госпожа, която носеше саксия с петниста лилава петуния.

Кайл бе стигнал края на сградата, в която се помещаваше пазарът, когато забеляза продавачите на рози. Проучи внимателно поувехналите цветя, които се крепяха на бодливите стъбла. Отдалеч изобщо не се различаваха от големите пъпки на божурите. Дори цветните нюанси, от най-ярки до най-бледи, можеха да ги приравнят с розите. Но на по-задълбочения наблюдател нямаше да убегне деликатната и малко увехнала нежност на цветята с чашковидна форма, с леко разтворени цветове, безжизнено наредени един върху друг. Това бяха рози „Клер Остин“. Не можеха да се объркат с други: лекият мирис на мирта се смесваше с този на тъжник, прибавяйки сила и характер към сладостта им.

Кайл ги погледна, после се наведе и допря лице до цветето. Нямаше смисъл да го прави. Ароматът се разпростираше наоколо, ясен и деликатен. Но имаше нещо изключително чувствено в деликатния допир на перленобелите листенца до кожата. И Кайл искаше да го усети. Не го интересуваше, че изглежда странно в очите на минувачите.

— Здравей, Кайл. — Една млада жена се приближи до него.

Той се изправи бавно и грациозно и попита без предисловие:

— Взе ли пакета ми?

Лилиан го погледна, а после примирено поклати глава.

— Да, добре съм, благодаря. Ти също изглеждаш отлично — отвърна тя рязко, заобиколи тезгяха и се появи отново с една кафява кутия. Беше със синя рокля без ръкави с широко квадратно деколте, което предизвикваше погледи и комплименти от страна на клиентите й. Знаеше, че Кайл ще дойде да вземе пакета, и въпреки студа не съжаляваше, че се е облякла така. Щеше да облече и бански, ако това би помогнало той да я забележи.

Кайл обаче не обърна внимание на външния й вид. Взе пакета, подаде й банкнота от сто евро и махна с ръка.

— Задръж рестото. Ще ми трябва още материал другата седмица.

Тя кимна.

— Мога ли да направя още нещо за теб? — попита, но това не беше въпрос.

— Не, ще се видим следващата събота — отвърна той.

Лилиан сви устни, преглъщайки разочарованието си.

 

 

Ален Льо Нотр. Само името му всяваше страх.

Моник приглади роклята си. Седнала на неудобната старинна табуретка, наблюдаваше с неприязън писалището, останало от някоя френска владетелка, а сега — собственост на завеждащия отдел „Човешки ресурси“ на „Мезон“. Инкрустации, фризове, седеф и розово дърво. Защо ли хората държаха да парадират с властта си по този начин?

Стана и отиде до прозореца. Париж дремеше под слабия дъждец, който правеше деня сив. Само някои смели туристи се носеха с цветните си дъждобрани, измислени, за да опазят фотоапаратите от последно поколение. Моник се загледа в големите капки, които пръскаха стъклото. Стомахът й бе свит от притеснение. Ами ако Льо Нотр се откаже от предложението си? Какво щеше да прави тогава?

Поклати глава. Трябваше да престане да мисли за последиците от нещо, което още не се беше случило. Ставаше като майка си! Чудеше се дали Елена в края на краищата не е приела поканата й. Не че тя не беше съгласна. Елена не биваше да се потапя в миналото. Трябваше да се развлича, да бъде сред хора. И най-вече, да признае истинската си същност. Щом приеме таланта си, щеше да стане един от най-известните носове в света… Само че Елена мразеше да се намира в центъра на вниманието.

Тази, която имаше нужда от светлината на прожекторите, беше тя. Колко я биваше да решава проблемите на другите… Жалко, че в решаването на своите бе пълна катастрофа.

Въздъхна отново и пак приглади полата си. След това чу отварянето на вратата зад гърба си.

— Господин Льо Нотр — каза тя и се обърна.

— За мен е удоволствие да ви видя отново, госпожице.

Очите на Ален бяха в студената тоналност на сивото, но в този момент се смееха. Вероятно бе около четиресетгодишен, но сухата му и атлетична фигура разкриваше системни грижи, и това го включваше в категорията мъже на неопределена възраст, които все още можеха да манипулират реалността в своя полза. Беше висок, елегантен и изискан.

 

 

Бенджамин, бергамот, ветивер, сандалово дърво и смес от кедър и бобова тонка.

Моник не знаеше откъде й хрумна, но парфюмът на този мъж… Тя го познаваше. Беше едно от нейните творения. Нищо особено — всеки парфюмер би могъл да създаде есенция от този род за един решителен и едновременно с това изискан мъж като Льо Нотр.

Служителят на „Мезон“ се усмихна, разкривайки редица снежнобели зъби. Чак сега Моник осъзна, че чарът му се дължи на естествения му тъмен тен. Със сигурност придобит на яхта — можеше да се обзаложи. Льо Нотр беше човек на морето.

— Елате, госпожице.

Заведе я до един малък диван и седна до нея. Моник не се срещаше с Ален за първи път. Вече бе имала удоволствието да оцени блестящите му умения за водене на разговор.

— Харесва ми вашият начин на работа. — Льо Нотр й се усмихна и продължи: — Вашата прекрасна интуиция успява да намери компактни, оригинални смеси на приемливи цени. Нужно ми е практическо чувство за новата линия, която ще загърби безсмислените съблазни. Искам действие, сигурност, енергия. И да е достъпна за по-широката публика. Мислите ли, че можете да ми помогнете?

Моник задържа дъха си.

— Трябва да си помисля — каза спокойно, но сърцето й блъскаше в гърдите. Този човек беше осъзнал нейните граници — това, което я правеше съвсем обикновена, но ги бе представил като силните й страни. Беше развълнувана и толкова дълбоко впечатлена от думите на Ален; че забрави да диша. Сякаш бе намерила някого, който да я цени заради недостатъците й. Беше направо изумена, не вярваше на ушите си.

Той я гледаше мрачно и настоятелно. Излъчваше огромна жизненост.

Ароматът се стелеше между тях, свързвайки ги.

— Мисля, че може да поговорим — промълви отново, този път по-уверено. После изправи рамене и обърна, поглед към Льо Нотр.

— Добре, госпожице Дювал. Какво ще кажете сега да минем на административните въпроси?

Моник кимна, като се опитваше да не показва прекалено голям ентусиазъм.

— Слушам ви, господин Льо Нотр.

 

 

Изглеждаше почти смешен, докато чакаше под дъжда. Беше напълно прогизнал, джинсите и блузата бяха залепнали за кожата му, а миглите му — натежали от капките вода. Но въпреки това Кайл нямаше да мръдне от този храст, дори и небето да му падне на главата.

Огледа се наоколо. Реконструираните сгради около големия вътрешен двор в стария замък на едно от най-богатите и заможни аристократични семейства в Париж все още тънеха в тъмнина.

Кайл премести чадъра така, че стъблото да е на сухо. На върха на бодливото стъбло сякаш всеки момент щеше да се разтвори една голяма пъпка.

Разтвори очи. Дъждът валеше безспирно, събираше се в косата му, течеше по лицето и се стичаше по няколкодневната му брада. Той се отърси решително, но внимателно, за да не засегне розата.

Не знаеше какви последствия може да има прекомерната влажност за една пъпка на този етап. Обикновено провеждаше такива експерименти вътре в оранжерията, но това растение бе родено при обстоятелства, непознати в учебниците по хибридни технологии, а той нямаше намерение да проваля опитите, провеждани с месеци, заради един внезапен дъжд. Това беше розово растение на три години, с първата си узряла пъпка.

Наведе се напред, като внимаваше да пази цветето. После опря коляно на тревата. Тръпнеше в очакване. Беше екзалтиран, нямаше търпение зората да освети небето. Скоро дъждът щеше да спре, усещаше го.

 

 

— Проклятие! — простена той. — Ще престанеш ли, ужасно време?

Кучето му Джон скочи и отиде при него.

Кайл се усмихна, погали го по гъстата козина и каза:

— Върни се в колибката, ще се намокриш.

Кучето го близна по ръката и се прибра.

Париж тъкмо се събуждаше. Бръмченето на автомобилите бързо се превърна в невъобразима шумотевица. Приличаше на поток, който прелива от вода още преди да е стигнал долината. А светлините на сградите бяха изместени от все по-наближаващата утринна зора.

Кайл знаеше, че след малко дворът ще се напълни с народ. Стисна зъби. За тях беше добре да стоят по-далеч.

Не го вълнуваха любопитните погледи на съседите, които не за първи път го заварваха да си говори с храста. Никой от тях не се осмеляваше да му се присмива зад гърба. Това беше предимството да си метър и деветдесет и да тежиш осемдесет килограма. Въпреки че той залагаше основно на отблъскващия вид на белега.

— Добър ден, Кайл. Няма да те питам какво правиш под дъжда, докато пазиш някакъв розов храст. Но все пак усмири тежкия си характер!

— Върви по дяволите, Бен!

Смехът на приятеля му го накара да се намръщи. Бен му махна с ръка и започна ежедневния си крос.

Знаеше много добре, че изглежда смешен с този кариран чадър, който държеше над розата. Майка му, Елизабет, го беше забравила по време на едно от посещенията си и щеше да й послужи като оправдание, за да дойде пак да го види. Но Кайл реши да й го изпрати при първа възможност. Отърси водата от себе си и се втренчи отново в пъпката.

Небето най-после порозовя и се проясни над черните облаци. Полека-лека дъждът се разреди, а накрая само прокапваше. От купчините мокри листа в края на двора се усещаше силен мирис на растения и на мускус.

Кайл вдъхна този режещ мирис, който се кондензираше в студения въздух, а след това се концентрира отново върху розата. Беше единствената оцеляла от поникналите от семената, на които много държеше. За кратко се развиваше добре, но когато започна да загнива, Кайл реши да я пресади и я извади от саксията, в която бе израснала. Знаеше, че за такова младо хибридно растение това е доста рискована стъпка. Независимо че според практиката трябва да се приложи селективна грижа, това решение подсили растението. То порасна жизнено, благодарение на неговите грижи, и сега Кайл нямаше търпение да види резултата от хибридната смеска.

Струваше му се, че месеците, които бе посветил на това растение, се бяха свели до този единствен миг. Розата щеше да разцъфне при първите слънчеви лъчи и той щеше най-после да узнае дали си е загубил времето напразно, или не.

Най-накрая дъждът спря. Небето напълно се проясни, Кайл настръхна от студения вятър. Трябваше да мине още поне час, преди цветето да се стопли и да реши да отвори листенцата си. Като проклинаше това внезапно спадане на температурите, Кайл затвори чадъра.

— Съжалявам, Джон, трябва да имаме още малко търпение.

Погледна кучето, което бе дошло до него, а после розата. Нямаше да мръдне оттам, докато не узнае със сигурност дали този път се е получило, или не.

 

 

Моник изчака шофьора на Льо Нотр да отвори вратата. Можеше да отиде и пеш — „Мезон“ не беше много далеч от „Нарцисус“, но пак валеше. Алън любезно предложи да я закара и тя прие. Нямаше намерение да пристигне вир-вода за това, което щеше да бъде последният й работен ден.

Наблюдаваше магазина, седнала удобно на кремавите кожени седалки, вдъхвайки миризмата на лукс. Помисли си, че като нищо може да свикне с това.

— Мадам, какво още да направя за вас?

— Нищо, благодаря. — Може да тръгвате — отвърна тя на шофьора, който я придружи до вратата на „Нарцисус“ с отворен чадър.

Човекът я изчака да влезе вътре, а после се върна в колата.

— Бонжур, Филип — каза тя на служителя. — Господин Монтие?

Той се усмихна.

— Госпожице, върнали сте се от Италия. Намерихте ли нещо интересно?

Филип Рено беше привързан към работата си по маниакален начин; иначе беше добър човек, макар и малко сноб. Моник, общо взето, обичаше да си говори с него, но в този момент беше доста нервна. Договорът й с „Ла Фужери“ беше вече подписан и след няколко дни тя вече щеше да е част от екипа на „Мезон“. А това Жак никога нямаше да й прости.

Моник го знаеше. Нейното отиване в „Ла Фужери“ щеше да прекрати завинаги тяхната връзка.

— Да. Една оригинална есенция, много ефектна — ще ти хареса. Но къде е Жак?

Усмивката на Филип загуби малко от блясъка си. Той посочи вратата зад гърба си.

— Господинът е зает в лабораторията. Искате ли да отида до го извикам?

Трябваше да се сети, че щеше веднага да се хване за работа, помисли си Моник. Погледна Филип и поклати глава.

— Не, благодаря, аз ще отида. — Подмина го и продължи по дългия коридор. Не почука, просто отвори бавно вратата. Осъзна, че не е облечена подходящо.

— Искам да говоря с теб — каза му.

Жак я погледна студено.

— Влез, но стой далеч. Не искам ароматът ти да обърка формулата. Между другото, какъв е? Не съм го усещал по-рано — каза, без дори да се обърне.

Моник го погледна за миг. Беше си сложила нов парфюм, който току-що й бе подарил Ален Льо Нотр. Обясни й, че скоро ще го пусне на пазара; щеше да е техният най-силен парфюм есен-зима. На нея й хареса — ухаеше на нови възможности.

— Не ти ли харесва? — попита го.

Жак не отговори. Очите му бяха затворени, а носът му бе опрян в едно картонче, напоено с парфюм. Моник много добре знаеше, че за Жак е важна само личната изгода, но въпреки това се почувства засегната. Пое си дълбоко дъх и реши веднага да прекрати всичко — това беше най-добрият начин.

— Бъди спокоен, нямам никакво намерение да влизам. Дойдох само за да изясня някои неща.

— Ако е за парфюма — днес сключих договор с „Шиндия“, ще продаваме техните парфюми… Твоят втори избор е добър, но другият е по-добър. Естествено, ще ти дам полагаемото за това, че си го открила…

Как успяваше да я накара да се почувства нищожна с няколко думи? Моник си пое отново дъх и събра кураж. Жак най-после реши да я погледне. За миг си помисли да му каже къде да си пъхне парите, но нямаше да постигне нищо, освен да затвори вратите на „Нарцисус“ пред Елена.

— Във Флоренция помолих една приятелка да ми помогне. Както ти казах, не аз избрах този парфюм.

Няколко секунди мълчание, после смях.

— И коя е тази магьосница на есенциите, този… нос?

Сарказмът, съдържащ се в тези думи, убеди Моник да стигне докрай. Той беше просто едно копеле, и то от най-лошите — щеше да е по-добре без него.

— Напускам работа — дойдох да ти го кажа.

Пак мълчание, този път по-дълго. Най-накрая той вдигна глава и я погледна.

— Не ти ли се струва малко прекалено? Не мислех, че си толкова докачлива.

Жак беше с лабораторна престилка. Изглеждаше съсредоточен, очите му бяха студени. Пред него имаше редица алуминиеви шишенца, съдържащи есенции от масла. Останалите съставки бяха в стъклени съдове, епруветки и дестилатори с различна форма и големина. На стоманената маса имаше безброй пипети и хартиени фунии, а в средата — градуиран цилиндър, от който се издигаше силен аромат. Той отвори уста, за да продължи. После погледна цилиндъра, сякаш едва сега се беше сетил какво прави.

— Чакай, трябва да отбележа последната стъпка; след това ще говорим.

Наведе се над масата и записа нещо в бележника до парфюма — точния грамаж на есенциите, които бе използвал току-що.

Моник го погледна, после се усмихна тъжно и тихо прошепна:

— Винаги има нещо по-важно.

Почака още няколко минути. Жак се бе обърнал към лаптопа на близката масичка, набра един код и се зачете в нещо. После започна отново да пише.

— Сбогом, Жак.

Той счупи молива и шумът наруши напрегнатата тишина, настанила се между тях.

— Сега не мога да те слушам. Знаеш го отлично.

Ами, да. Наистина ли очакваше от него нещо различно? Неочаквано, внезапно и дълго таено разочарование избликна в Моник.

— Ще намериш оставката ми на масата — каза след дълга пауза и затвори вратата зад гърба си.

Докато вървеше към магазина, се надяваше да чуе стъпките му. Молеше се той да я настигне, да поговори с нея. Изчака около минута пред изхода, броейки секундите. Искаше да му даде още малко време. После бутна вратата и влезе в главната зала на „Нарцисус“ — елегантна, бляскава, пълна с клиенти.

Поздрави някои колеги, взе си бързо нещата и излезе.

С очи, вперени в екрана на охранителната камера, Жак я проследи как излиза от магазина. Когато тя изчезна от монитора, изруга грубо, прокара ръце през косата си и се отпусна на едно кресло.

 

 

И този се е развалил!

Елена сбърчи нос и рязко отдръпна флакона от себе си. Миризмата беше отблъскваща, на гранясало. Вече беше отделила около петдесет развалени маслени есенции — трябваше да ги изхвърли. Едва ли щеше да успее да спаси нещо.

Нямаше да може да отвори бутика на баба си, дори да иска. Беше решила да слезе в мазето, за да провери състоянието на нещата, останали там след затварянето на магазина. Още не беше решила дали да поеме по този път — не бе стигнала дотам. Но нямаше и най-малка представа какво ще прави с живота си, а това беше възможност като всяка друга. Беше смешно, помисли си с нотка на горчивина. Сега, когато нямаше никаква пречка пред отварянето на парфюмерията, не можеше да го направи.

Никакви есенции, никакви аромати. А никакви парфюми означаваше никаква печалба. Какво изобщо си въобразяваше? Да започне подобна дейност, само защото изведнъж спря да й се гади от парфюмите?

Въздъхна. Честно казано, това определение беше преувеличено. Не изпитваше отвращение, когато работеше в бутика. Ставаше дума за друго — нещо, за което в този момент не искаше да мисли.

Мобилният звънна, Елена погледна номера и се усмихна. Отговори и попита Моник:

— Добре ли мина всичко?

— В какъв смисъл? Така или иначе, получих мястото. Льо Нотр е истински джентълмен. Кажи за теб — как върви инвентаризацията?

Елена изтри ръката си в престилката.

— Всичко е за изхвърляне. Останали са ми само няколко флакона, които бях приготвила за един хотел, но не са ги взели, и някои много стари неща.

— А също и парфюмите от друга епоха, нали?

Елена отиде до гардероба от черно дърво, остаряло от времето, бутна вратичките и ги остави да висят на пантите.

— Да, баба ми ги държеше на тъмно. А в мазето температурата е постоянна, с тези дебели стени…

— Искаш да кажеш, че си слязла долу, в тайния кабинет? — Тонът на Моник беше изненадан и същевременно изпълнен с ентусиазъм.

Елена отвърна:

— Нямаш представа какво има тук. Мога да отворя музей — има дестилатори и екстрактори, които изглеждат отпреди векове.

— Погледна ли формулите? — попита Моник.

— Няма абсолютно нищо ново от последния път, когато ги гледахме заедно. Идеалният аромат на Беатриче Росини е само една легенда — каза тя.

— В дневника пише друго… — възрази приятелката й.

— Четохме го отначало докрай — нищо не пише за формула. Има само налудничави мисли на една обзета от мании жена.

Наистина, тя и Моник бяха чели дневника по няколко пъти, но освен позоваването на някои често срещани съставки, които се използват в парфюмерията, и серия символи, нарисувани по страниците, не бяха намерили нищо значимо, което да говори за производството на специален парфюм. Символите, разбира се, бяха интересни… Както и рисунките, и стихотворенията. Но в тези страници ставаше дума основно за една несподелена и мъчителна любовна история, с ясен и трагичен край. Беатриче беше обичала неподходящ човек. И го бе желала толкова много, че тази фикс идея я беше погубила. Този парфюм беше дестилация на илюзиите и на изневярата, беше привидност и измама.

До това заключение бяха стигнали двете приятелки.

Той, изтънченият клиент, беше платил за парфюма с куп монети. Нямаше друго за Беатриче Росини — сълзи и пари, голямо количество златни флорини, които гарантираха на нея и наследниците й охолен живот в бъдеще.

— Любовта може да има такива последствия — промълви Моник.

— Не знам какво да ти кажа. Чувствам се объркана. Като оставим настрана гаденето, което усещам всеки път, когато си помисля за Матео и Алесия, в гърдите ми си остава някаква празнина. — Елена замълча за миг. — Знаеш колко много исках обикновено семейство — съпруг, деца, стабилно положение. Вече съм почти на трийсет години, Мони, не мога да чакам вечно. А сега съм сама. Нямам и работа…

— Още малко ти трябва, за да постигнеш тази цел. А и не можеш да се омъжиш за първия срещнат глупак — изсумтя Моник.

Елена кимна. Потръпна и реши да остави тази тъмна и студена обстановка.

— Не беше толкова зле, ако не пречеха някои неща — отвърна тя, загаси лампата и затвори вратата зад гърба си.

Изкачи се по стълбите и се озова горе. Осъзна, че отново се чувства уморена.

— Кои например? Самият факт, че трябваше да обядваш всяка неделя с майка му… Каква ужасна жена! — Моник потрепери. — Сноб, обидчива, неграмотна. Направо ме втриса от нея.

— Не ми го припомняй. Такива погледи ми хвърляше…

— Аз щях да избягам. Кълна се, все щях да измисля нещо. Но, боже господи, защо беше с него?

Както винаги, Моник бе директна. Елена седна на една пейка до стълбите. Трябваше да си поеме дъх.

— Деца… Искаше да има много деца. Казваше, че за него това е най-важното. А и аз исках дете. Освен това… не знам… Питам се как не съм успяла да разбера що за човек е.

— Слушай, хайде да не говорим вече за него. Да поговорим за теб. Реши ли да отидеш в Грас?

Елена затвори очи.

— Не мога. Не ми се ходи…

— А какво ще кажеш да дойдеш в Париж? Моето място в „Нарцисус“ е свободно. Ако Жак научи коя си, веднага ще те вземе на работа.

Моник се изтегна на леглото. Държеше в ръце визитната картичка на Льо Нотр. Елена се намръщи.

— Какво говориш? Не се шегувай с това. Говорим за „Нарцисус“ — не за някакъв си парфюмериен магазин.

Приятелката й замълча за момент.

— Ако има свободно място, ти би ли дошла? Може да отседнеш в стария ми апартамент. Той се намира в Маре — там има много италианци. На двайсет минути с метрото е от мен. Идваш ли?

Гласът й бе станал решителен и тревожен, сякаш идеята й полека-лека се бе превъплътила в нещо съвсем реално.

— Ами, не знам… трябва да се организирам, да затворя къщата…

Моник рязко седна на леглото.

— Хайде, Елена, помисли си. Работа в Париж, нов живот. Естествено, апартаментът не е идеален — трябва да се пребоядиса, да се добавят някои нови мебели, но това ще бъде хубава промяна. Ново място, където ще можеш да започнеш отначало. Няма да ти трябват повече от една-две седмици, за да си подготвиш нещата, нали?

Елена скочи на крака. Тишината в къщата увеличаваше чувството на самота, което изпитваше вече от няколко дни. Меланхолията, която я бе обхванала, я стискаше за гърлото, но тя се помъчи да я отпъди. Представи си Париж, тесните улички на Маре, блоковете и цъфналите градини, музеите. А освен това и работа… Щеше да започне да печели пари, да се върне в кръговете, които бе напуснала преди няколко години, да възстанови контактите си. И ако всичко вървеше добре, щеше да успее да отвори отново магазина. Не веднага, разбира се… но един ден може би щеше да го направи.

Изведнъж усети, че това бяха само надежди, в които всъщност не вярваше. Приличаха на мечти, но бяха съвсем малко по-реални.

После нещо в нея се промени. Това бе едва доловимо, но решително действие. Беше нейната воля.

Откога не беше вземала решение за нещо? Осъзна, че в последно време й е липсвало усещането да направи нещо за себе си, без друга причина, освен тази — да удовлетвори собствените си очаквания.

Щеше да отиде в Париж. Искаше да отиде; искаше промяна. Искаше, и толкова.

— Всъщност, струва ми се добра идея. Но не съм съвсем сигурна. Не знам нищо за новите техники, не съм опреснявала знанията си.

Моник отиде до масата, където бе останал индийският парфюм.

— Запази си билет — за всичко останало ще се погрижа аз. Изпрати ми имейл с номера на полета и остави другото на мен.

Прекъсна разговора, взе листчето с аромата, което все още ухаеше леко, и бавно го помириса. После се усмихна. Извади мобилния си, набра някакъв номер и каза на Филип:

— Ще ти изпратя една автобиография.