Кристина Кабони
Пътят на парфюма (15)

14.

Ангелика. Ангелска трева, която разкрива скритата същност на всяко нещо. Лек за всяка болка, с много хубав аромат — сладък като мед и обгръщащ. Подпомага себепознанието.

— Ти си с различен парфюм. Нов ли е?

Елена поклати глава, протегна се и си взе още един сладкиш от подноса на малката масичка в хола.

— Не. Направих го преди няколко години. Но трябва да го сменя, вече не става.

Настани се по-удобно до Кайл, зави се с пухения юрган и продължи да чете дневника. Въпреки че бе почти на четиристотин години, бе в изненадващо добро състояние. Всяка Росини, след като го прочете, го увиваше в копринена кърпа, ароматизирана с канела.

От доста време Елена искаше да провери някои неща в дневника на Беатриче, а тази вечер беше идеална за това. Беше много студено, щяха да си останат у дома.

— Толкова много ли си се променила? — попита Кайл и остави ботаническото списание, което държеше в ръка.

— Ти си най-мъдрият човек, който познавам. Да, много съм се променила.

— Каква беше преди?

Тя помисли малко, после се усмихна.

— Глупава.

Думата й се изплъзна така внезапно, така искрено, че Кайл не можа да потисне смеха си. Гърленият звук, неочакван и спонтанен, увисна в тишината на стаята. Елена го погледна очарована. Кайл се усмихваше много рядко — но когато се случваше, тя гледаше ведрото му изражение и си мислеше какъв прекрасен човек е той.

Беше вдигнал брадичка и зъбите му блестяха между меките устни. Очите му бяха притворени и изглеждаше така, сякаш през живота си не бе имал никакви проблеми.

Елена се изкушаваше да вплете пръсти в косата му, да погали белега на бузата му, да го целуне, да се притисне до него и да усети аромата му…

Но изведнъж си спомни за детето и за плановете си за бъдещето, и магията се изпари. Колкото и да й харесваше Кайл, не искаше да усложнява тази вече деликатна ситуация: бе го решила в нощта на тяхната първа целувка.

— Говоря сериозно — каза тя и се изправи. Затвори дневника, стана и го остави на масичката.

Откакто пристигна в Париж, апартаментът в Маре бе коренно променен. Кайл реши, че това място, изпълнено с толкова много история и със собствен характер, трябва да се върне в първоначалния си вид. Моник изтъкна, че дори и в най-добрите си времена салонът на партера никога не е бил нещо повече от място за коне и карети. Но той не я послуша и след като получи разрешение от семейство Дювал, с моралната подкрепа на Елена, на която не позволи да вдигне дори и една четка, ремонтира и боядиса всички помещения — от хвойновите греди на тавана до вратата с прозорче от оловно стъкло, което гледаше към пътя.

Като погледнеш тези красиви стени с изпъкнали тухли, изглеждаше невероятно, че само преди няколко седмици те са били покрити с няколко пласта мухлясала мазилка. Кайл свали и плочките, като откри оригиналния под от сив камък. След това го обработи със специални масла, докато стана лъскав като полиран калай. Когато го видя след ремонта, Елена направо зяпна от изумление.

Диваните бяха купили от „Порт де Ванв“ — един от антикварните пазари, характерни за града. Кайл бе донесъл две литографии и една лампа „Тифани“, а Моник — фикус бенджамин, който според нея имал голяма нужда да поговори с някого.

— Защо го казваш? — попита Кайл.

Беше се изправил и я следеше с очи.

— Защото е вярно. Държах се глупаво. — Усмихна се, а после изражението й стана сериозно. — Не знам как да го обясня. Виж… Това е нещо, което открих наскоро. Сега живея ден за ден. Всичко, което правя, е ново, сякаш се случва за първи път. Сигурно е заради бебето… — промълви тя замислено. — Може би Жасмин е права, когато казва, че личността и вкусовете на децата се смесват с тези на майката. Знаеш ли, че когато била бременна с Моник, тя мразела ягоди? Започнала да ги яде едва след нейното раждане. А Моник никога не ги е понасяла, дори като дете. Да, обзалагам се, че детето се намесва в моите избори. — Помисли малко, поклати глава, погледна Кайл и каза: — Спри да ми се смееш.

— Радвам ти се.

Елена замръзна.

— Ето, виждаш ли? Говориш ми такива неща, а аз… аз се чудя как съм могла да си губя времето с Матео, когато можех да го прекарам с теб. Няма никакво обяснение, разбираш ли? Това никак не ми харесва, и постоянно размишлявам по този въпрос.

Кайл се изправи, отиде при нея и я хвана за ръката.

— Ела на дивана. Да поговорим, искаш ли?

Елена се остави да я убеди, защото точно така правеше Кайл обикновено. Хващаше я за ръката и й помагаше да преодолява трудностите. Седнаха близо един до друг, под пухения юрган, и се спогледаха. Той повдигна брадичката й и я целуна. Докосна устните й леко, но решително. Сякаш всяка тяхна целувка укрепваше връзката им. Но въпреки това той не си позволяваше да стигне по-далеч.

Елена го прегърна, притисна се до гърдите му. Разтвори устни и се отпусна под ласките му, които ставаха все по-уверени.

Изведнъж Кайл спря и я отдалечи от себе си.

Ставаше му все по-трудно да се въздържа. Желаеше я, както никога не бе желал друга жена. Знаеше, че ако реши да отиде докрай, да се люби с нея, Елена щеше да се съгласи. Тя също го искаше — Кайл го усещаше с всяка клетка от тялото си. Но после връзката им щеше да поеме в определена посока, щеше да стане по-пълна. И какво щеше да се случи тогава? Бебето щеше да се появи, а с него и куп проблеми. Разбира се, сега Елена казваше, че никога няма да се върне при бившия си приятел. Но ако след раждането си промени решението? Тази мисъл го караше да се гърчи от гняв. Не искаше да се отказва от нея, но не можеше да прекрачи границите, които сам си бе определил.

По дяволите! Изруга наум. Преди Елена да е разбрала защо се е отдръпнал, Кайл я прегърна отново, този път нежно. Допря чело до нейното. Дишането му бе накъсано, сърцето му биеше силно под нейната ръка.

Елена си помисли, че ще започне оттам, откъдето бе спрял. Но после срещна мрачния поглед на Кайл. Все едно я заляха с кофа студена вода. Лицето му бе като вкаменено, сякаш се бе разкаял, че се е поддал на чувствата си. И вероятно бе точно така.

Инстинктивно се освободи. Кайл веднага я пусна. Елена се възползва от възможността, за да се изправи.

Отново забравяше, че тя е бременна жена. Бременна от друг, каза си с горчивина. От опит знаеше как въздейства този факт на един мъж. О, колко добре го знаеше! Образът на Морис проблесна в съзнанието й, но тя го прогони. Не можеше да има никакво сравнение между Морис и Кайл. Нямаше начин той да започне да се държи като втория й баща. Не беше ли там, с нея? Можеше да си тръгне, когато поиска. Между тях нямаше нищо, което да го задължава да бъде там. И все пак той беше там — винаги.

А и поведението им бе напълно различно.

Кайл никога не я бе принуждавал, нито пък убеждавал да направи това, което не иска. Той говореше ясно… когато изобщо говореше.

Въздъхна. И тогава осъзна, че макар да беше сигурна в Кайл, си оставаше едно едва осезаемо съмнение. От друга страна, Елена не можеше да знае до каква степен Морис бе очаровал майка й. Тя познаваше само най-лошата страна от връзката им. Ами ако Кайл се интересуваше от нея, но не искаше бебето й?

Беше объркана. Изведнъж почувства спешна нужда да говори с майка си. Беше невероятно, но Сузана беше единственият човек, който може да я разбере. И двете обичаха човек, който не бе баща на детето им.

Но дали това, което изпитваше към Кайл, бе любов? Нямаше представа. След Матео много внимаваше, когато трябваше да определя собствените си чувства. А сега трябваше да мисли и за детето си.

— Върни се тук — каза изведнъж Кайл и потупа с ръка дивана до себе си.

Тя се изкуши да се откаже, дори едва не го помоли да си тръгне. Но всъщност не искаше това. Погледна го, после отклони поглед.

— Да поговорим малко, искаш ли? — предложи той. Изправи се и се приближи.

Така е по-добре, помисли си Елена. Въпреки това не го остави да стигне до нея. Заобиколи масата, все още твърде засегната, за да му прости.

— Да не би да искаш да си отида?

Предложението на Кайл наруши напрегнатата тишина, която се бе спуснала върху тях като тежко наметало.

— Не!

Тя го погледна.

— Тогава ела при мен — да седнем и да поговорим.

— Не искам… не искам да говоря за… това.

— За нас ли? — попита Кайл.

Елена кимна. Очите й бяха вперени в пода. Беше готова да изясняват отношенията си, но не точно сега, когато всеки момент щеше да се разплаче.

— Добре, не е задължително. Няма да се караме за това.

Гласът на Кайл вече беше по-спокоен. Той се върна на дивана, но преди това взе един лилав сладкиш — любимият вид на Елена — от подноса и й го подаде.

— Мир?

Тя преглътна сълзите, усмихна се въпреки нежеланието си и въздъхна:

— Ти си ужасен. — Но прие сладкиша и отхапа от него. Копнееше за вкусния крем от касис.

Той не каза нищо. Само прибра един кичур коса зад ухото й. Все още изглеждаше погълнат от някаква неприятна мисъл, но докосването му бе внимателно, топло и нежно.

— По един въпрос на всеки — предложи тя.

Кайл се замисли за момент.

— Добре, но аз започвам.

Той замълча.

— Веднъж ми каза, че имаш две желания. Едното е било детето… А какво е другото?

Елена облиза устни.

— Нямаш ли резервен въпрос?

— Не, но не си длъжна да отговаряш, ако не искаш — каза той сериозно.

Елена въздъхна дълбоко и се опита да обясни.

— Не е толкова просто. И ти си част от него. Не мога да ти разкрия моята стратегия. Трябва да си изиграя добре картите. Хайде, питай ме нещо друго — каза тя.

Кайл изглеждаше изненадан. Притегни я към себе си, целуна я и зарови пръсти в косата й. После отново се отдръпна. Сякаш бе станал жертва на неудържим импулс, а после се бе разкаял. Прочисти гърлото си и каза:

— Добре. Липсва ли ти Италия? Искаш ли да се върнеш там?

Все още развълнувана от целувката, Елена поклати глава, сякаш искаше да си проясни мисълта.

— Харесвам Париж. Мисля, че е един от най-красивите градове в света. Знаеш ли, когато бях малка, майка ми се местеше постоянно, докато най-накрая се установи в Грас. Била съм в Бомбай, Кайро, Токио, Ню Йорк. Когато търсеха специалист парфюмер, тя беше там, и аз пътувах с нея. Била съм на всички детски площадки и във всички възможни зоологически градини, които можеш да си представиш. Когато излизах с детегледачките, наблюдавах, всичко. Имаше места, които не ми харесваха; такива, които чувствах, че са подходящи за нас, и други, които, макар и красиви, ме плашеха. Мястото е като парфюм, като рокля — трябва да я почувстваш върху себе си, за да видиш дали е точно за теб. — Тя замълча. — Париж, Маре, Ил дьо ла Сите — все места, които ми харесват.

— Значи няма да се върнеш във Флоренция?

— Понякога, може би. За известно време. За да видя къщата. Знаеш ли, и това не мога да разбера. Преди мразех това място, а сега има моменти, особено през нощта, когато искам да бъда там. Може би е заради това, което представлява; заради миналото. Там е всичко, на което ме научи баба ми и което са създали и оставили в наследство жените от семейството ми. Трябва да видиш лабораторията — там има порцеланови емайлирани съдове, които са по-високи от мен. Прекрасни са. Във всяка стая има антики и лампа за есенции.

— Като тази ли? — попита Кайл и посочи стъкления съд със запалена свещ върху чинийка, от която се носеше лек аромат.

— Да. Баба ми винаги използваше едни и същи неща: портокал за веселост, градински чай срещу объркване и съмнения, мента, за да се стимулира въображението, лавандула за пречистване. Ароматите са се напластили върху мебелите и сега те миришат така, сякаш билките, цветята и плодовете са свързани с тях. Когато напуснах Флоренция, я пъхнах в куфара, заедно с някои есенции.

— Много ми харесва този аромат.

— Жасмин и две капки еликризия — обясни тя.

— Много провокативно — отбеляза Кайл с полуусмивка.

Очите на Елена се разшириха и тя се изчерви. Наистина, когато дозираше жасмина, искаше да създаде много интимна обстановка.

Той продължаваше да я гледа. Пръстите му галеха облегалката на дивана. Елена въздъхна дълбоко и се опита да продължи оттам, докъдето бе стигнала.

— На партерния етаж се намира старият магазин за парфюми. Целият таван е във фрески. Ако се загледаш нагоре, виждаш поляна, пълна с цветя и ангели, а малко по-настрани се виждат мъж и жена, хванати за ръка, които вървят към арка от рози. Много е впечатляващо. Има огромен параван; ако го отвориш, се превръща в малка къщичка, чудесно скривалище.

— Там ли се криеше, когато си направила беля?

Тя кимна.

— Бях ужасно разочарование за баба ми. Наистина успявах да я ядосам. Имаше дни, в които се разбирахме и изглеждаше, че всичко е наред; тя беше щастлива. Но имаше моменти, в които я мразех. И тогава смесвах парфюмите, разсипвах композициите, отказвах да уча и да говоря с нея.

— Просто ужасно момиченце.

Кайл се засмя, но скоро веселостта му се замени от горчивина. Той също бе успял да съсипе работата на баща си. Една от най-добрите му рози се бе появила при опита му да саботира една сеитба. Често се случваше Кайл да се ядоса. Особено в периодите, когато баща му, Ангъс Мак Лиън, изчезваше. Тогава майка му оставаше сама с него и сестра му и се грижеше за фирмата. Той още помнеше приглушените й ридания. Да, той разбираше гнева на детето Елена, дълбокото чувство за безпомощност, което човек чувства на тази възраст. Истински я разбираше.

— В тази къща са твоите корени, Елена. Нормално е да се чувстваш привързана към нея.

Тя вдигна рамене.

— Щеше да е нормално, ако не мразех всеки миг, който съм прекарала там.

Кайл погледна над раменете й, към някаква далечна точка.

— Омразата е много сложно чувство. Човек мрази онова, което желае страстно, но не може да притежава; мрази онова, което не разбира, или онова, което изглежда прекалено далечно. Омразата и любовта са твърде близки; границата между тях е тънка, няма строго разделение.

Елена го погледна.

— Никога не съм приемала нещата така.

— Защо мразиш тази къща?

— Накрая майка ми ме остави там и каза, че е за мое добро, че ще се чувствам по-добре с баба… Това бяха оправдания — тя просто искаше да се отърве от мен. Истината е, че Морис ме мразеше, а тя искаше да продължи живота си, без дъщерята от другия мъж да й се мотае в краката.

Седна на дивана и се отдалечи от него.

— Тя… те е наранила, нали? — Гласът му бе сериозен, дълбок. Очите му бяха потъмнели.

Елена поклати глава.

— Баба ме обичаше много, макар и по свой начин. Знаеш ли, че през нощта идваше в стаята ми? Чакаше ме да заспя, после влизаше и сядаше до леглото ми. След няколко минути се изправяше, целуваше ме и се връщаше на долния етаж. Това са единствените прояви на обич, които си позволяваше. През деня обаче ми говореше така, сякаш бях възрастна. Не приемаше моите грешки… но и ме уважаваше.

Емоцията я връхлетя заедно със спомените — на малки епизоди, които сега се връщаха в паметта й като предмети, чиито следи бяха безвъзвратно загубени. Беше забравила колко важно бе уважението на баба й за нея. Тя се усмихна и отметна косата си назад.

— Когато казвах нещо, особено ако беше свързано с парфюмите, тя спираше с това, което правеше, и ме изслушваше. Искаше да изляза извън рамките на идеята за парфюма, извън самата есенция. Казваше, че трябва да търся аромата в мисълта си, да го намеря в сърцето си. Казваше, че парфюмът е път — към същинското, душевното познание. Твърдеше, че думите, образите, звуците и дори вкусът могат да бъдат подвеждащи, но не и обонянието — то не се влияе от нищо.

Направи пауза. В главата си още чуваше ясно думите на Лучия Росини. Бяха живи, както и тогава, и се бяха запечатали неизличимо в паметта й.

Ароматът, парфюмът попада в теб, защото ти си този, който го е поканил чрез вдишването, а след това поема по пътя си. Не можеш предварително да решиш дали ще ти хареса. Той пътува през други измерения. Не принадлежи на логиката и на разума, но ще те завладее и ще претендира, че представлява абсолютната истина. Или ще го заобичаш, или ще те отврати. Но в неговото съществуване няма нищо по-автентично от тази първа емоция, защото това е откликът на душата ти.

Кайл я погали по ръката.

— А после?

Елена се обърна с лице към него.

— В магазина тя спазваше древни ритуали, предавани от поколение на поколение. Не искаше и да чуе за промени в технологиите и апаратурата. За нея не съществуваше друго, освен това, което бе научила. Беше като обсебена, както и майка ми, Беатриче. Както и всички онези жени.

— Майка ти… затова ли си е тръгнала? Защото баба ти не й е позволила да управлява бизнеса?

Тя поклати глава. Очите й потъмняха. Не обичаше да говори за миналото. И все пак, докато разказваше всичко на Кайл, й се струваше, че горчивият привкус от самотното й детство бе намалял.

Прие това чувство с лека изненада. Сега можеше да го понесе. Сякаш, след като го сподели и го извади навън, силата му намаля.

Елена се съсредоточи и отвърна:

— Не. Тя не се интересуваше от този аспект на парфюмерията. Не вярваше в това. Искаше да пътува, да обиколи света. Майка ми обичаше всичко, което е модерно. Бъдещето на парфюмерията според нея е в химията, в синтеза. Казваше, че парфюмът на Беатриче днес няма да послужи за нищо. Защото е прекалено стар, прекалено различен. Баба ми обаче беше на противоположното мнение. За нея парфюмът беше специален, идеален — концентрат от идеи и атавистични емоции, които пребивават в лимбичната памет на човека и се предават заедно с генетичното наследство. Нещо като код за обонянието. Този парфюм винаги ще бъде актуален, защото това е самата човешка душа. Това е любов, надежда, щедрост, стойност, доверие — всичко най-хубаво, което е създало човечеството.

— Звучи като утопия?

Елена отново поклати глава.

— На теория е възможно, нали знаеш. Вярно е, че парфюмът е субективно възприятие. Но ароматът на огъня е топлина, уют, опасност, действие, и така е за всички. А дъждът е надежда, бъдеще. За някои той е мъка, но и синоним на изобилие. Освен това съществува и аромат на море, на пшеница, на дърво… Мога да продължа с часове. Ароматите — и добрите, и лошите, се обработват от мозъка на инстинктивно ниво, преди да сме го осъзнали. Те предизвикват реакция, която се корени в най-древната част на душата ни.

— А ти какво мислиш?

Тя вдигна рамене.

— Знам само, че парфюмът ги отдалечи от мен, и двете.

Кайл я прегърна, надявайки се да разпръсне отчаянието, което прозираше през тези едва прошепнати думи. Искаше да я попита за Сузана. Чувстваше, че там се крие най-голямата болка на Елена. Но тя беше твърде разстроена, за да понесе подобен разговор. Тогава той потърси в себе си точните думи, които да й каже. И ги откри в това, което го свързваше с нея — в тази смесица от любов и омраза, която изпитваше към баща си като момче и която по-късно бе превъзмогнал.

— Може би нещата са по-сложни, отколкото изглеждат. Ако се съди по човека, в който си се превърнала, парфюмът може да се окаже това, което ви обединява…

Това, което ви обединява. Елена инстинктивно отхвърли тези думи. След това, докато Кайл й разказваше за себе си, и че хибридите бяха единственото общо нещо между него и баща ми, се замисли и започна да ги анализира, все едно наблюдаваше потенциално опасна река, която трябва да прекоси на всяка цена, за да премине на другия бряг.

После разбра, че това наистина е така. Парфюмът може би бе единственото, което я свързваше с майка й и баба й.

Тогава си спомни думите на Моник. Тази фикс идея на Сузана и Лучия — важното място, което парфюмът заемаше в живота им, беше причината Елена да развие такъв негативизъм към него, че да го отхвърли.

Но сега парфюмът се бе промъкнал вътре в нея; бавно, търпеливо бе намерил начин да я призове към себе си.

— А ако… ако и аз пренебрегна детето си, ако го изоставя заради тази глупава мания? Ако не намирам време за него?

Ето, най-накрая успя да го каже, помисли си Кайл. Беше трудно, но в крайна сметка тя бе извадила на бял свят онова, което наистина я мъчеше.

— Би могла да се справиш с нещата смело, без да се двоумиш толкова.

Така, както се справяш с всичко останало, помисли си Кайл, но не го каза на глас. Елена се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Отвори свой магазин, създай свои собствени парфюми, потърси изгубената формула. Но го направи спокойно; всичко е пред теб. Избери. Ти си тази, която решава.

Елена поклати глава.

— Някой ден, може би. Сега трябва да мисля за бебето.

Кайл се намръщи.

— Какво ти пречи да правиш и двете неща? Да, какво наистина?

— Не знам, не знам…

— Трябва да имаш вяра в себе си.

— Не става дума само за това. За да се отвори магазин, трябват много пари. Някой посредник — човек, който да те представи на подходящите хора в каналите за разпространение, и това дори не е най-голямата пречка.

Кайл въздъхна развеселен и попита:

— Коя е тя?

Елена се взря в очите му.

— Знаеш ли как става това? Какво се прави, за да се създаде един парфюм?

Кайл поклати глава.

— Само във връзка с розите, но не мисля, че е същото.

Елена се сгуши в обятията му и облегна глава на гърдите му.

— Започва се от идеята. Тя може да бъде предизвикана от събитие, мечта, разходка. Парфюмът е като една история; той е форма на комуникация, само че по-фина и непосредствена. Когато идеята е съвсем ясна, се започва с избора на есенции. Аз ги чувам; те се превръщат в цветове, в емоции, които ме връхлитат, завладяват ме и не мога да спра да мисля за тях, докато не завърша парфюма.

Настъпи тишина. В хола се чуваше само развълнуваното дишане на Елена и равномерното дишане на Кайл.

— Прекрасно е. Това, което казваш, това, което си, страстта, която влагаш в работата си. Това не е пречка, а един чудесен дар. Ти си много специална жена.

Каза това, което пазеше в сърцето си, и във всяка негова дума се криеше възхищение, уважение. В този момент Елена започна наистина да се влюбва в него.

 

 

Париж през ноември изглеждаше закачлив и вълшебен. Елена бе свикнала със сградите с островърхи покриви и с издадените прозорци, които улавяха слънчевите лъчи и ги насочваха към минувачите, градските паркове, местните пазари. Разхождаше се с Кайл в търсене на тайни места, ледени градини, музеи, които съхраняват картини, мебели, бижута, както и един много специален, в който се пазеха всички парфюми на света.

Забавляваха се много в Осмотеката.

В музея, разположен в сърцето на Версай, се пазеха над хиляда и осемстотин есенции, някои от които вече излезли от употреба, а други поставяха края на една епоха в парфюмите и началото на нова. За някои от тези парфюми бяха изписани цели трактати. Кайл помириса „Hungarian Queen“ от 1815 г., използван от Наполеон Бонапарт, и го хареса. Елена му показа Chypre на „Коти“, а после изпробваха чувствения „Мицуко“, създаден през 1919 г. от Жак Герлен, и по-новия „Шалимар“. Този специален парфюм беше на базата на смес от ирис и ванилия, наречена „Герлинад“, която напомняше за прочутите градини на Шалимар — дарът на един индийски принц за неговата любима. Беше невероятно, че подобен парфюм е създаден в резултат на грешка: една ампула ванилия погрешно била изсипана във флаконче от „Жики“, и резултатът била основата на „Шалимар“.

В музея се пазеше и „Шанел №5“, създаден през 1921 г. По време на тази обонятелна разходка се сблъскаха и с „Джой“ на Жан Пату, творение на Анри Алмера. Това на времето бил един от най-скъпите парфюми в света; за производството на триста милилитра от него били необходими повече от десет хиляди цвята от жасмин и повече от триста рози. Широко разпространен след края на войната, той бил символ на победа и лукс.

Освен известните парфюми, имаше и много древни есенции: „царският парфюм“, създаден в Рим през първи век, „унгарската вода“ от XIV век и някои есенции, направени по рецепти, предадени от Плиний Стари.

Госпожа Ланвин, от модната къща със същото име, през 1927 г. подарила на дъщеря си Маргарита деликатен парфюм с дъх на цветя с класически връхни нотки: нероли, праскова, розова есенция, жасмин, момина сълза, иланг-иланг, и за финал — сандалово дърво, ванилия, тубероза и ветивер. Парфюмът бил подарък за тринайсетия рожден ден на момичето, съвместна композиция на две от най-големите имена от онова време: Андре Фраис и Пол Вошер. Малката го нарекла „Арпеж“. На шишенцето с форма на ябълка било нарисувано логото на модната къща: танцуващите фигури на жена и момиченце.

Но това, което изненада повече Елена, беше, че откри в списъците на парфюмеристите името Джулия Росини, нейната пралеля. Тя беше изкусна парфюмерка, една от най-талантливите. От нейното дълго и ползотворно производство в Осмотеката се пазеше „Вълшебната градина“ — парфюм, който тя добре познаваше и който Лучия често цитираше за сравнение. Аромат, който бе едновременно нежен и силен. В него имаше портокалови цветчета, ангелика и тубероза; освен това розово дърво, кедър, мирта и накрая амбра. Бе създаден от представител на семейство Росини и това, че го виждаше заедно с най-известните парфюми в историята на бранша, я изпълни с гордост и щастие. Чувството за принадлежност, което изпита, когато го разпозна, беше като нежна милувка. Тя беше една от тях; тя беше Росини. „Вълшебната градина“ в своята първа версия бе прекрасен. Представи си чувствата, накарали нейната прародителка да създаде тази есенция. Това бе един от най-вълнуващите моменти през деня.