Кристина Кабони
Пътят на парфюма (25)

24.

Нероли. Извлича се от портокаловия цвят. Това е небесната есенция от венчелистчетата на цветето, благоуханието на мира. Предизвиква добри чувства. Отваря пътя към любовта.

Елена си мислеше, че след като предостави парфюма на Женевиев Бинош, тя ще спре да идва при нея, но много грешеше. Парфюмът, който направи за нея, се бе харесал на всички. А писателката изпадна в пълен екстаз. Каза й, че това е идеалният парфюм. Нейният идеален парфюм. После продължи да я посещава редовно, въпреки че на Елена не й се излизаше особено, нито пък й се говореше. Но тя не се обезсърчи. Тази вечер също щяха да излязат да пазаруват.

Универсалните магазини „Лафайет“ бяха претъпкани както обикновено и продаваха много хубави неща. Женевиев реши, че това ще бъде първата стъпка от тяхната експедиция.

— Никога не съм ходила да купувам дрехи за деца. Нямам деца, Аделин също. Брат ми почина, преди да успее да стане баща, а снаха ми е от онези жени, които трудно избират. Веднъж ми го каза, когато беше в настроение за споделяне. Аз й намекнах, че е още млада и може да се омъжи повторно. Тя отговори, че никога няма да намери друг като Джаспър. Не е ли романтично?

Тъй като той бе починал само една година след сватбата, едва ли беше чак толкова романтично… Но всеки разбираше живота по свой собствен начин, помисли си Елена. Знаеше, че госпожа Бинош се опитва да бъде любезна с постоянното си бърборене, но не можеше да й изрази своята благодарност. Струваше й се, че е минал цял един живот, откакто се върна от Флоренция, а не само няколко седмици. Кайл бе изчезнал от живота й, а тя не изпитваше вече нищо. Гледаше всичко от разстояние. Единственото, което не се бе променило, бе усещането за инстинктивна привързаност, която изпитваше към бебето. В действителност това бе единственото, което й помагаше да става сутрин и да живее, миг след миг.

— Благодаря — отговори механично. — Трябва да си приготвя багажа; вече е време.

Доктор Рошел й бе препоръчала да подготви всичко. Апаратът беше отчел няколко контракции, което означаваше, че бременността е към края си.

— Трябваше да дойда с Кайл — прошепна Елена.

Нямаше сили да продължи разговора. Изостави го по средата, както правеше всеки път, когато бе прекалено трудно да поддържа една мисъл.

— Ние, жените, сме по-практични в тези неща, скъпа.

Женевиев, за щастие, бе надарена с невероятна интуиция и веднага разбра за какво става дума. Дойде й добра идея. Цял ден пазаруване — точно от това имаше нужда Елена.

Стигнаха до отдела, посветен на новородените — все едно влязоха в магазин за сладкиши. Всичко беше в пастелни нюанси, от стените до мебелите. Кукли, влакчета, плюшени мечета във всякакви размери. Миризма на бебешка пудра и ванилия. Госпожа Бинош започна да избира ританки и блузки, подходящи и за момчета, и за момичета. След това премина към по-силните цветове, а най-накрая — към синьото и розовото.

— Мисля, че децата трябва да бъдат облечени в цветовете на дъгата. Не е честно да ги принуждаваме да носят само един цвят. Това е истинска дискриминация — измърмори тя.

Елена от време на време кимваше. Поглеждаше дрешките и слагаше в количката това, което й харесваше най-много. Жасмин й бе препоръчала да купи малко неща; каза, че децата растат със скоростта на светлината и нямат нужда повече от три или четири комплекта на седмица. Но Елена искаше на детето да не му липсва нищо. Затова в количката се озоваха чорапи на патенца и прасенца, ританки в червено, розово и светлосиньо. Купуваше всичко, което й изглеждаше хубаво. Нямаше представа дали детето й ще бъде момче или момиче, затова реши да избере и няколко роклички.

Парите не бяха проблем за нея. Сумата, която получи за формулата на парфюма на „Нотр Дам“, й стигна, за да изплати напълно дяла на Моник, и дори й останаха доста пари. „Абсолют“ нямаше да продава само парфюми за душата, а цяла линия, с която да почете жените от семейството й.

— Какво мислите за тази бебешка количка? — попита Женевиев.

— Ами, не знам — тъмносиня е…

— Не ви ли харесва този цвят?

Не, не й харесваше. Искаше жълто за своето мъниче — като цвета на слънцето, или светлосиньо — като цвета на небето.

— Искам нещо по-светло, например тюркоаз.

Женевиев се огледа, после възкликна:

— Ето там. Вижте колко са красиви! — и тръгна към количките.

Елена я последва бавно. Ако правеше резки движения, детето нервничеше и риташе. Скоро щеше да го види, и това й помагаше да живее без Кайл.

Елена вече беше свикнала с изоставянето, но никога не бе усещала такъв водовъртеж в гърдите си. Това бе абсолютната празнина. Есенция от нищото. Само миг бе достатъчен, за да се изгуби в него. Затова гледаше да е все заета с нещо, за да не мисли и да не попада в него.

Бебешката количка беше подарък от Женевиев. Елена не знаеше какво да каже. Всички бяха толкова мили с нея, че понякога й идваше да се сгуши в някой ъгъл и да закрещи. Насили се да благодари, да се усмихне, да продължи напред.

Трябваше да си напомни да диша. Едно вдишване, после още едно. Първо една крачка, после още една.

Продължиха да избират чаршафи, завивки, пижамки. А после — шапчици, бебешки шишета, биберони. Купиха много неща и Елена започна да се тревожи как ще пренесе всичко. Но продавачката каза:

— Само трябва да ни се обадите, госпожо. Веднага след като бебето се роди, ще ви доставим всичко. Транспорт, монтаж — всичко за наша сметка. Не бива да се притеснявате за нищо.

Какво облекчение. Пак благодарности… Напоследък като че ли само това правеше. Всички очакваха тя да е щастлива, да се усмихва. И така мина още един ден.

Трябваше само да има търпение до раждането — останалото щеше да дойде от само себе си. Детето беше единственото, което наистина имаше значение, но освен него имаше и „Абсолют“… Трябваше да си го повтаря по няколко пъти на ден, и понякога действаше. Това й беше достатъчно.

През деня успяваше да се справи с всичко доста добре. Орор се прибираше от училище и тичаше да й помага. Елоиз също идваше винаги, когато можеше. А също и Бен. Колет също идваше да я види много често, приготвяше й обяд и вечеря и прибираше ястията в малки кутии, които след това оставяше във фризера. Елена трябваше само да ги пъхне в микровълновата, и толкова. Не я оставяха сама никога, дори и за миг.

На следващия ден Елена получи покана.

Господин Лагоз и Бабет току-що си бяха тръгнали. Изглежда, бяха изгладили отношенията помежду си. Явно нямаха сериозни проблеми, щом така се усмихваха един на друг. Преди й харесваше да ги вижда заедно и това я радваше, а сега щастието им бе нещо, от което очите й смъдяха и гърлото й се стягаше.

— За теб е. Прилича на покана — каза Аделин и й подаде плика от тежка хартия в цвят слонова кост. Беше дошла да я види.

Елена вдигна глава от регистъра, който актуализираше, и го погледна разсеяно.

— Може ли да я отвориш?

— Разбира се — каза Аделин и попита: — Да не си участвала скоро в конкурс?

Елена поклати глава отрицателно.

— Но тук пише, че трябва да си получиш наградата.

— Сигурно е грешка — каза Елена и отново се съсредоточи върху регистъра.

— Ето го логото на фондацията: „Международен конкурс за нови рози в Париж — Багател“. Чух затова. Много важно събитие. Провежда се в една от най-красивите градини в Париж. Спечелила е розата „Флорибунда Елена“.

Тишина, несигурност. След това тя се поколеба.

— Покажи ми — прошепна с разтуптяно сърце и протегна ръка. Това беше конкурсът на Кайл — розата, която той създаде. Знаеше го, защото трябваше да ходят заедно.

Аделин й подаде едно писмо. Тя го прочете няколко пъти и каза тихо:

— Не разбирам.

— Сигурна ли си? Може би някой от познатите ти е решил да те изненада.

Разбира се. Кой друг, освен Кайл? Но той бе решил да не се вижда с нея, да не говори с нея. Не беше възможно…

— За събота е — прошепна. — Нямам какво да облека.

Каква глупава мисъл, помисли си тя. Кайл й бе изпратил покана след дългите дни, когато на практика бе изчезнал от живота й, а първото нещо, което й хрумна, беше, че няма подходяща рокля за случая.

— Знам един чудесен магазин. Може да отидем веднага след като дойде Орор, какво ще кажеш?

— Не знам… Не съм сигурна, че ще отида — отвърна Елена.

Остави поканата на щанда и продължи да преглежда регистъра. Аделин не каза нищо. Просто я погледна с обичайното си мило изражение, зад очилата с форма на полумесец. Елена усети върху себе си тежестта на този търпелив поглед. Опита се да го пренебрегне, а после реши да вдигне глава.

— Става дума за Кайл. — Тя замълча. — Но той дори не отговаря на обажданията ми, така че за какво да ходя?

— Най-малкото, за да се изясните.

О, да. Как би се радвала да го направи! Изгаряше от желание да му каже някои неща.

— Сложно е — прошепна тя.

— Ако не беше така, нямаше да си струва да си губим времето, не мислиш ли?

— Държах го на разстояние… разбираш ли, заради детето. Исках да съм сигурна, че има шанс за нас тримата. Защото аз не съм сама, Аделин. Имам дете. По-точно, скоро ще го имам и то ще бъде част от живота ми. Няма да го оставя никога, на никого.

Не знаеше как, но този шепот се бе превърнал във вик. Учуди се, когато се чу как изрича тези думи. Очите й бяха притворени, сърцето бумтеше в гърдите й. Аделин я погали по ръката.

— Успокой се, Елена. Детето ти чува всичко и сега се чуди защо майка му е толкова разстроена.

Тя се съвзе почти веднага и прошепна:

— Прости ми, аз… не исках. — Това е много труден момент.

Усмихна се, или по-скоро се опита да се усмихне.

— Извинявай, Аделин. Сигурно ме мислиш за луда.

— Скъпа, ти си бременна, а и скоро си се скарала с приятеля си. Нормално е да си в лек шок. Да не си от стомана? Хайде, сега си избърши лицето.

Елена трепереше. Думите излизаха като река, подтикнати от призрака на миналото — Морис. Вторият й баща я мразеше дълбоко, защото тя бе дъщеря на друг. Тя никога не би поставила собственото си дете в подобна ситуация; по-скоро би останала сама.

— Аз… Животът ми, когато бях малка, беше труден — промълви със слаб глас. — Трябва да съм сигурна, че детето ще бъде обичано и защитено. Трябваше да говоря с Кайл, а оставих нещата да се подразбират. Направих лудост, като се върнах във Флоренция, без дори да го попитам. Трябваше да изчакам, да споделя с него решението си.

Аделин се усмихна.

— Нямам никаква представа за какво говориш. Не познавам случая. Но се запознах с Кайл. Освен че той е много свестен, очите му просто говорят.

— Очите му ли?

— Точно така. Очите. Характерът на човек си личи по някои подробности. Освен явното поведение, по погледа на човек може да се съди какъв е. Кайл целият светва, когато те погледне. И винаги гледа да е близо до теб. Наблюдавала съм го внимателно. Това е едно от предимствата на това да си стара жена, която вече не буди интерес и затова може да наблюдава, когото си иска, без да се притеснява, че може да бъда разбрана криво.

А относно факта, че той я бе напуснал, без дори да погледне назад, Аделин хранеше някои съмнения. На няколко пъти й се стори, че го вижда в близост до „Абсолют“.

— А ако е решил, че не си струва? Нека да погледнем фактите такива, каквито са: бременна съм от бившия си приятел и искам това дете. Кой мъж би приел такава ситуация?

— Стига, Елена! — възкликна Аделин. — Не става дума за лъв, който иска да се отърве от малките си. Той е просто един мъж. — Усмихна й се. — Това, което наистина има значение, са фактите. Поканил те е на церемонията по награждаването, нали? Създал е роза и я е нарекъл с твоето име, нали? От какви други доказателства имаш нужда? Въпросът, на който трябва да си отговориш в действителност, е: какво искаш ти?

И така стигнаха до основното. Нямаше съмнение, че го обича. Тя бе лудо влюбена в него от доста време. Но бе и достатъчно умна, за да знае, че любовта сама по себе си не е достатъчна.

— Ядосана съм. Бясна съм. Той ми показа как би могло да бъде. Обичаше ме такава, каквато съм. С него се чувствах самата себе си. Не съм сигурна, че бих могла да го преодолея. Това е физическа болка. Гърлото ми се стяга. Събуждам се през нощта и мисля, че всичко това е само един сън. Веднъж се качих у тях — стори ми се, че чух шум, мислех, че се е върнал, но се бях излъгала.

В гласа й се усещаше тънка, режеща стоманена нотка. Всяка дума дращеше гърлото й.

— Ако не изясниш нещата, ако не ги проучиш до дъно, няма никога да се освободиш. Знам много добре, че не е моя работа — каза Аделин, — но аз бих отишла дори само за да му кажа сбогом. Нали знаеш… както трябва, като го гледаш в лицето.

Сбогом. Окончателно. Елена помисли малко, после въздъхна. Да… това беше нещо, което можеше да направи.

— Къде каза, че се намира този магазин?

 

 

Въпреки че всички й предложиха да й правят компания на церемонията по награждаването за новия вид роза в Шато де Багател, Елена реши друго. Реши да отиде сама.

Паркът на резиденцията представляваше яркозелена площ, в която розовите храсти бяха покрити с цветя с най-различни форми, цветове и размери. Алеите бяха разделени от десетки цветни лехи с правилна форма, напомнящи за италианските градини. А по средата — рози във всички възможни цветове: различни нюанси на жълтото и розовото, по-ярко и блестящо червено, в гранатов цвят, в чисто бяло, почти искрящо, с преливащи венчелистчета, месести или тънки като най-фина органза.

Повървя малко, но след това трябваше да седне. Беше уморена и я беше страх. В страха й се съдържаше по малко от всичко. Накрая, когато гневът утихне, щеше да остане само дълбокото чувство за пустота. Искаше Кайл да я прегърне, искаше нещата да станат, каквито бяха преди. Струваше й се странно, че иска това; чувстваше се много глупава.

Затвори очи за миг. Юнското слънце затопли лицето й. Ароматът, който се стелеше във въздуха, бавно се промъкна в мислите й; действаше й успокояващо. Когато стигна до мястото, където щеше да се състои церемонията, тя се почувства по-добре.

* * *

Внимаваше да не го видят. Гневът му бе минал и сега оставаше само празнотата.

Не бе успял да я напусне. Беше останал в Париж и се бе връщал в Маре най-малко по веднъж на ден, за да провери дали тя е добре.

Тя му липсваше страшно много — както и всички онези луди неща, които й минаваха през главата. Като идеята да се качи на самолета и да отиде до Флоренция, бременна почти в деветия месец. Още една подобна инициатива щеше да го довърши, помисли си Кайл.

Ето я — най-накрая успя да я види. Той се премести, за да я огледа по-добре. Изглеждаше толкова тъжна и отчаяна. Принуди се да отстъпи назад. Трябваше да изчака подходящия момент. Трябваше да бъде сигурен, че тя ще го разбере, преди да реши да говори с нея.

Беше красива. По един спокоен начин — с почти неосъзната красота, която заедно с гласа й го очарова незабавно. Но сега, когато вървеше изправена, с черна рокля и сплетена коса, му се стори, че я вижда за първи път.

Кайл се отдръпна настрани. Не искаше тя да го забележи — още не. Но нямаше да пропусне този момент за нищо на света.

— Госпожа Елена Росини ще получи наградата за розата „Флорибунда Елена“. Създадена от Кайл Мак Лиън, от „Мак Лиън Роузес“.

Ето че моментът настъпи. Кайл усети как ритъмът на сърцето му се ускорява. Елена се изправи бавно, стигна до сцената под аплодисментите на публиката и благодари на водещия.

— Ние сме се радвали на много от творенията на Мак Лиън. Но трябва да кажа, че „Елена“ е едно от любимите ми. Ароматът на тази роза несъмнено е една от най-силните й страни. Плодов, интензивен, нежно се спуска над нотките на подправки. Отличен контраст. Всяка китка се състои от десетина пъпки с формата на чашки, които при отварянето си създават един изключителен букет. А пурпурночервеният цвят със златно в средата е невероятен със своята чистота и сила. Да, това безспорно е една от най-достойните рози този сезон.

Елена слушаше търпеливо и придоби ясна представа за това как изглежда розата.

— Може ли да я видя?

Въпросът изненада водещия, но той бързо се окопити. Направи знак на един свой колега и й се усмихна широко.

— Разбира се.

Кайл дойде до вратата, когато разбра какво се случва. Наведе глава, а след това се върна на мястото си. Искаше да я види, искаше да запази в спомените си изражението на лицето й. На следващия ден той щеше да говори с нея — не бе готов да остави нещата между тях да пропаднат по този начин.

Колко беше странен животът. Жулиет познаваше, откакто се помнеше; бяха израснали заедно, за тях бе съвсем естествено да създадат семейство. Нямаше какво толкова да мисли. Просто се случи, и толкова. А след това стана катастрофата. Едва успя да събере малкото, което беше останало от собственото му съществуване. Няколко секунди, и всичко приключи.

Докато Елена я бе избрал, беше я желал. Искаше я повече от всичко друго на света. Планираше внимателно всеки детайл, така че да не може да се случи нищо неочаквано. А тя му бе доказала, че това е само една илюзия. Неговото мнение не беше решаващо, можеше единствено да стои и да гледа. Точно като в миналото.

А това дълбоко чувство на безпомощност бе нещо, с което Кайл така и не успя да се примири. Тогава му се стори, че целият му живот и тяхната история са само една огромна къща от карти, купчина листа, готови да литнат при първия вятър. И за известно време се отдръпна.

Елена благодареше. Държеше до гърдите си грамотата, която й бяха връчили, и се усмихваше на хората.

И тогава погледите им се срещнаха. Тя протегна ръка и подаде наградата на водещия. Без да сваля поглед от него, тръгна надолу по стълбите.

— Тя идва при мен — прошепна Кайл.

Изведнъж Елена сложи ръка на корема си и спря.

Пое си дълбоко дъх, след това издиша. Но това чувство нямаше намерение да спре, а даже се усили. Изведнъж усети остър спазъм в корема и прошепна невярващо:

— Мисля, че водите ми изтекоха.

След това вече нищо не я интересуваше. Искаше Кайл, и то веднага! Не я интересуваха всички хора, които започнаха да се обръщат и да я питат как се чувства. Не виждаха ли и сами? Беше бременна и щеше да роди всеки момент!

— Кайл! — извика тя с всички сили.

Той се промъкна през тълпата и стигна да Елена.

Достатъчно беше да я погледне, за да разбере, че решителният момент е настъпил.

— Не се тревожи, любов моя. Всичко е наред.

— Не! Ти си тръгна, а детето започва да се ражда. Точно сега. Не си нося багажа. Лекарката каза, че, трябва да си го нося в болницата. Защо не ме изслуша? Беше ми обещал, аз ти вярвах. Открих формулата на Беатриче, исках да ти кажа! А теб те нямаше…

Кайл обхвана лицето й с ръце.

— Елена, чуй ме. Ще те заведа в болницата, ще вляза с теб, ще съм до теб.

— Не ме оставяй! Недей, никога вече.

Тя шепнеше, но Кайл го чу много добре. Думите пронизаха сърцето му. Той я целуна. Там, пред очите на всички. После я прегърна.

— Колата ми е отвън. Вземи телефона от джоба ми — нареди на сестра си Софи, която в суматохата бе успяла да си пробие път сред групата хора около тях.

— Елена, скъпа, добре ли си? — попита тя.

— Бебето се ражда, Софи. Обади се в болницата — номерът е запаметен в телефона. Кажи, че идваме.

Елена бе твърде уплашена, за да възрази. Само се притискаше към Кайл. Но след като се качиха в колата и той вече караше към болницата, думите, които трябваше да му каже, си проправиха път сами.

— Защо не отговаряше на телефона? Защо не разговаря с мен?

— Нямаше какво да ти кажа, Елена. Грешката беше моя, просто те разбрах погрешно. Вече ти казах. — Не беше моментът за обяснения.

— Ти ми каза, че ме обичаш и че ще ме обичаш винаги, независимо какво съм направила и как съм се държала. Беше ми обещал, аз ти вярвах. А ти ме излъга, Кайл!

— После, ще говорим по-късно. Сега се опитай да си спокойна!

 

 

Елена искаше да отвърне, но едва успяваше да диша. Протегна ръка и се вкопчи в ризата му. Кайл натисна педала на газта. А след това вече нямаше време за нищо друго.

Кайл се скара с лекарката, която не искаше да го пусне да влезе в родилната зала, и в крайна сметка успя да влезе. Остана с Елена през цялото време; държеше ръката й дори когато болките зачестиха и тя изгуби съзнание. Накараха го да се отдалечи чак когато трябваше да направят секцио по спешност. Но той остана залепен за стъклото на операционната зала, на няколко метра от нея.

Нищо и никой нямаше да успее да го държи далеч от Елена. Не и докато беше в съзнание — на няколко пъти бе видял пред очите си куп светли точки.

— Всичко е наред — повтаряше си той на висок глас.

Когато плач разкъса тишината, сърцето на Кайл спря.

— Момиче е! Добре дошла, малката — каза лекарката и я подаде на сестрата, която я уви в кърпа.

Кайл бе целият почервенял. Една сестра отвори вратата, даде му престилка и маска и му помогна да ги сложи. После му позволи да влезе. Кайл нежно хвана ръката на Елена, която бе задрямала за миг, унесена от упойката. Не откъсваше очи от вързопчето, което се движеше в ръцете на лекарите.

— Какво става? — Гласът й звучеше глухо.

Елена не би оцеляла, ако нещо се случи с малкото й момиченце. Не можеше да мисли за нищо друго.

— Нищо, не се притеснявайте. Сега ще изсмучем течността, която е погълнала тази госпожица, а след това може да я видите. Трябва да кажа, че е много, сладка — каза педиатърът и сложи бебето на кантара. Плачът ставаше все по-силен и по-уверен, както и движенията му.

Кайл проточи врат и видя едно юмруче, което ядосано махаше във въздуха.

Момиченце! Елена имаше дъщеря. Внезапна емоция изгори гърлото му, замъгли очите му.

— Ето, сега е почти готова — каза сестрата.

Но той не успяваше да види нищо. И тогава тя я сложи в ръцете му. Беше много трудно да я държи, без да пуска ръката на Елена. Но Кайл Мак Лиън беше човек, който умееше да импровизира, затова се справи.

— Мъничка е. Боже, много е мъничка — прошепна той ужасен. — Сигурни ли сте, че е добре?

— Не се притеснявайте, детето ви е напълно здраво. Тестовете са отлични. Два килограма и седемстотин грама, петдесет сантиметра — съвсем в норма.

Но Кайл беше спрял да слуша след първото уверение. Гледаше бебето, и то също го гледаше. Беше спряло да плаче, но продължаваше да маха с ръчички. Малките пръстчета инстинктивно хванаха ризата му и я стиснаха здраво. Елена също правеше така.

Тази ледена бучка, която бе носил през цялото това време, се разпадна под внезапния прилив на топлина.

— Здравей, миличка — прошепна той. Бавно, много внимателно докосна с устни главичката на бебето, което продължаваше да го стиска здраво. — Много си красива, като майка си.

Елена отдавна се страхуваше от този миг… и го бе очаквала с трепет. Погледна Кайл и разбра, че е било глупаво да не се доверява на сърцето си. Той продължаваше да говори на момиченцето, усмихваше му се и не я оставяше. Никога нямаше да я остави.

— Добре ли е? — промълви тя.

Кайл се обърна и й се усмихна. След това се наведе към нея, целуна я и прошепна:

— Прекрасна е.

Елена усети соления вкус на вълнението и се усмихна. Беше чудесно! После погледна дъщеря си. Малкото момиченце изглеждаше сърдито, намръщено, червено и сбръчкано, с гола главичка. А на Кайл му се струваше красива. Тогава разбра, че той наистина бе правилният човек.

— Ще ми я дадеш ли? — Искаше да я докосне, да я почувства. Дъщеря й, нейното малко момиченце.

Кайл приближи детето до лицето на Елена.

— Здравей, малката — прошепна тя. Бавно и внимателно докосна нослето й, после очертанията на профила, малкото личице, и каза: — Няма нито едно косъмче.

— Е, ще пораснат — заяви Кайл — Няма дори и вежди… Съвършена е, нали?

В отговор бебето се прозя и затвори очи.

Елена я целуна, притисна я до гърдите си и бе залята от такава радост, каквато никога не бе изпитвала. Докато я люлееше, осъзна, че държи дъщеря си. Плетеницата от емоции, която бе в душата й, се разсея и всичко останало изчезна. Остана само тя — детето й, нейното телце, топлият й дъх, мекият и деликатен аромат, който се излъчваше от кожата й. И тогава разбра, че този момент беше ясната граница, отделяща тази Елена Росини, която беше тя до този момент, от тази, която бе станала сега.

Трябваше да я преместят в единична стая. Кайл не искаше и да чуе за други варианти. Оставяше Елена за времето, необходимо за превръзки и прегледи, а после се връщаше при нея. Нямаше начин да го държат настрана.

После започна да се държи странно. Продължаваше да обикаля около бебешката люлка и хвърляше погледи към Елена, в пълно мълчание. Тя изобщо не можеше да го разбере. Изглеждаше много изстрадал.

— Трябва да ти кажа нещо — отсече той изведнъж.

— Искаш ли първо да седнеш до мен?

Но той не помръдна от люлката.

— Добре. — Елена въздъхна. — Гушни я, но ще трябва да я гушкаш винаги, дори когато започне да тежи десет килограма, разбираш ли?

Кайл се усмихна, взе детето много внимателно и го нагласи в ръцете си. После седна до Елена.

— Сериозно ли говореше преди малко?

— Кога? — попита Елена.

Той въздъхна.

— За това, че мога да я държа.

— Защо да не можеш? — учуди се тя.

Той не отговори, загледан в детето.

— Изслушай ме. Мозъчните ми клетки са се ограничили. О, не се притеснявай — ще се възстановят в нормалното си състояние, веднага щом престана да кърмя бебето. Знаеш ли, това е начин, който природата е намерила, за да попречи на майките да се притесняват за твърде много неща едновременно. Така че няма възможност да разбера какво имаш предвид, ако не ми го кажеш направо.

Кайл поклати глава, но скоро усмивката му отстъпи място на сериозно изражение.

— Подписах документите. Нали знаеш, тези, които са за бащата.

— Какво?!

Елена остана без думи. Не можеше да разбере.

— Всички мислят, че аз съм бащата. Доктор Рошел също. Записано е в картона й — побърза да уточни той.

Елена преглътна и погледна към прозореца, а после отново към Кайл.

— Защо го направи? Защото всички мислят, че ти е дъщеря?

Въпросът беше прям, директен.

Кайл поклати глава.

— Не, не заради това. Аз… Не мога да го обясня, Елена. Има много неща, за които трябва да поговорим. Има неща, които не знаеш. Всичко това е много сложно. Но аз те обичам… Обичам те — прошепна той тихо.

Отне й няколко минути, за да осъзнае това, което той каза току-що. Стана й топло, после студено. Беше готова да заплаче, да се засмее и да го прегърне. Не откъсваше поглед от него.

— Значи затова искаш да я признаеш за твоя дъщеря, защото ме обичаш?

Кайл поклати глава и каза:

— Имам чувството, че е моя. Тя е дъщеря на душата ми, на любовта ми към теб. — Той замълча. — Затова написах в тези документи, че аз съм й баща.

Този човек знаеше къде да открие сърцето й — знаеше къде точно се намира, притежаваше ключовете за него.

— Защо плачеш? — попита той озадачен. — Знам… че трябваше да те попитам първо. — Но не изглеждаше разкаян, изобщо. Продължаваше да държи детето и на лицето му бе изписано упорито изражение.

Елена подсмръкна, избърса си очите и го погледна.

— Човек плаче и от радост…

Искрица щастие проблесна в очите й. Той наведе глава и я целуна момиченцето, което продължаваше кротко да спи. После се изправи и го сложи в люлката.

— Мисля, че сме пропуснали една стъпка — каза, когато се върна при Елена.

Седна до нея и обхвана лицето й в ръце.

— Тогава по-добре да я направим.

— Да, и аз така мисля.

Отново я целуна. Разказа й това, което чувстваше — как са изминали тези седмици, през които бе далеч от нея. Сега всичко между тях беше ясно. Сега те бяха просто мъж и жена… и тяхната дъщеря.

— Бих искала да я нарека Беатриче. Ще бъде щастлива, ще бъде обичана, ще има красиво бъдеще. А след това…

— Спря и хвана Кайл за ръката. — Смяташ ли, че Елизабет ще има нещо против, ако добавим и нейното име?

Кайл усети трепет в гърдите си. Майка му щеше да припадне от щастие.

— Не знам — отвърна той. — Трябва да я попитаме. Тя ще дойде скоро. Софи ми изпрати есемес преди малко. Ще дойде и баща ми. Имаш ли нещо против?

Тя го сграбчи с две ръце за ризата, придърпа го към себе си и го целуна. Вече й бе омръзнало да плаче — нямаше търпение да излезе от болницата. Вече бързаше, бързаше да живее.

През дните, когато Елена трябваше да остане в болница, двамата говориха надълго и нашироко. Кайл й разказа за Жулиет и за нейната смърт. Как е бил очарован от подвизите и от нейното безгрижие. Тоя я бе следвал, бе удовлетворявал лудостите й, бе я обичал, без да си задава въпроси, като че ли утрешният ден не съществува. И тази безотговорност накрая му бе струвала скъпо. Всъщност, бе струвала скъпо на нея — на Жулиет, която загина, защото той никога не бе могъл и не бе искал да й откаже нищо.

Не беше лесно да се обясни. Имаше неща, които той самият не разбираше. Но през всичките тези години изпитваше дълбока безпомощност и силни угризения. Както и отчаянието, което не искаше да го напусне, въпросите, които го преследваха, несигурността… Това, че не знаеше как е могъл да предотврати катастрофата. Тогава беше млад и бе носил болката в душата си като предупреждение, което му пречеше да продължи нататък. Докато Елена промени всичко.

И така пред него се открои нова възможност, която нямаше нищо общо с миналото. Елена не беше Жулиет, и той вече не беше същият като едно време.

Да преживява постоянно случилото се нямаше смисъл, и той не искаше да го прави.

Беше решил да гледа напред, оставяйки всичко зад гърба си. Сега бе дошло времето да се усмихва, да живее, да обича.

Отначало Елена се разсърди за този пропуск, а после призна пред себе си, че не е права. Тя също не бе напълно искрена. Започна да размишлява над думите, които той й каза, и малко по малко разбра какво го е накарало да се отдръпне от тяхната история. Поиска подробности за миналото на Кайл, но той успя убедително да я откаже от тази идея.

Миналото бе мъртво и погребано. Вече ги вълнуваше само бъдещето.

В този момент Елена осъзна, че има семейство. Истинско семейство. Чувството за принадлежност бе силно и успокояващо.

Дойдоха страшно много хора. Женевиев Бинош и Аделин, мосю Лагоз и Бабет, Бен, Колет, Елоиз, Орор, която не можеше да се откъсне от люлката и вече си представяше новия парфюм, който ще композира за малката Беатриче. След това дойдоха родителите на Моник, брат й и сестрите й. Елена поговори малко с Жасмин. Доколкото разбра, Сузана я бе посетила. Провели дълъг разговор. Говорили предимно за Елена.

А тя, въпреки горчивината, която усещаше всеки път, когато се сещаше за майка си, откри, че вече не изпитва острата болка, която винаги бе придружавала спомените й.

Моник се обаждаше всеки ден по телефона от Ню Йорк. Елена много се радваше да я чуе. Разказа й за парфюмериста със странното екзотично име Иля, с когото работела в последно време. Той я канил да излязат няколко пъти. Елена не знаеше дали Моник се интересува от него, но едно бе сигурно: любовта носи радост. Болката и отчаянието са друго нещо.

В един момент става необходимо да се освободиш от това, което ти трови душата. Това е въпрос на оцеляване.

Надяваше се, че един ден Моник ще успее да забрави Жак Монтие и ще погледне напред към хоризонта, облян от слънцето, което изгрява всеки ден, давайки надежда и живот.