Кристина Кабони
Пътят на парфюма (19)

18.

Здравец. Конкретен, енергичен; напомня аромата на розата, без да притежава нейната изисканост. Най-женското цвете — цветето на цветята, символът на красотата, на уравновесеността и смирението.

Беше пълен успех. На следващия ден дойдоха клиенти, само за да хвърлят още един поглед на магазина. Елена се усмихваше, обясняваше и си спомняше.

Постоянно си спомняше: думи, мигове, цели изречения. Сякаш те винаги са били там и само са чакали тя да реши да им обърне внимание, да повдигне завесата на миналото. Тези спомени й бяха близки — без онова леко учудване, което придружава новите открития и носи със себе си предпазливост и страх.

Започна да създава парфюми. Първо наум, като си припомняше ароматите на отделните есенции, а след това ги добавяше един по един, представяйки си как биха изглеждали заедно. В такива моменти работеше трескаво и се оставяше емоциите, които предизвикваха тези аромати, да я увлекат. Защото всеки аромат беше като една дума, но лишена от езиковите бариери.

Парфюмът винаги е бил най-финият, непосредствен и ефикасен метод за комуникация.

Елена създаваше парфюма първо в ума си, като започваше от връхните нотки, после добавяше средните, а най-накрая — основните. Преди да започне да го създава физически, парфюмът вече бе готов вътре в нея. Но истински важното бе съзнанието, че най-после е щастлива. Всеки път, когато започваше с първата есенция, усещаше, че я обзема радост. Беше завладяна от дълбоко чувство за благополучие. В такива моменти усещаше, че животът й е пълен. Започваше да й се струва, че най-накрая се е събрала отново с една част от себе си, която първо бе загубила, а по-късно намери отново.

Подготви всякакви видове есенции. От онези, създадени за страстни нощи, до ароматите, напомнящи за свежи разходки в планината или за топлите цветни градини в южна Италия. Каменна роза, лимон, мента, роза, сандалово дърво, ирис, теменужка, мускус: от плодовите към по-наситените, почти хипнотични нотки.

Водеща бе емоцията, или по-точно историята, която искаше да разкаже.

Това й напомни за Нотр Дам и парфюма на госпожа Бинош. Съжаляваше, че се наложи да прекъсне този проект. Думите никога не биха могли да изразят емоцията, която човек изпитва, влизайки в катедралата — или по-скоро, биха изразили само част от нея. А парфюмът въздейства директно на нейния източник — съзнанието, и там би се задействал.

Всички биха го разбрали, без изключение.

За разлика от думите, ароматите имат пряко въздействие върху хората. Обонянието е първото от всички сетива, тъй като се крие в тъмните кътчета на примитивната душа и реагира на подбудите, според серията вродени у човека обонятелни архетипи. Чиста емоция.

Тя помисли още известно време, и една вечер най-накрая реши да се обади по телефона. Женевиев отговори веднага.

— Госпожо Бинош?

— Да?

— Добър вечер, аз съм Елена Росини.

— Най-после. Вече се бях отчаяла, че няма да ви чуя. Как сте? В магазина ми казаха, че сте напуснали работа.

— Да, наистина. Исках да говоря с вас за парфюма на „Нотр Дам“.

Спря за момент, помисли, а след това започна отново:

— Бях подготвила един вариант, който бе напълно съобразен с вашата първоначална идея, и мислех да ви го покажа веднага щом го завърша. Но имаше неща, които не ми харесваха. А сега положението стана… сложно. Не знам как са решили да продължават в „Нарцисус“. Може да ги помолите да ви покажат някои от предложенията… — Тя отново замълча. Беше труден разговор. Бе поела ангажимент и не го беше довела докрай. А че не беше по нейна вина — това бе само малка подробност.

— Не мисля, че ще го направя. Вече казах на господин Монтие, че парфюмът, който ми показа, не ме интересува. Дори не отидох да го видя — отвърна госпожа Бинош и въздъхна. — Знаете ли, скъпа, тези неща, поне за мен, са свързани с определени чувства. Изпитвам нужда да гледам в очите хората, с които имам отношения. И да мога да им се доверя. Аз съм жена, която вярва на инстинктите си. Тази работа… с есето, свързано с „Нотр Дам“, е много важна за мен. Бих искала да го допълня с парфюма. Щеше да е чудесно начало. Въпросът е, че исках вие да се заемете с това.

Тя замълча.

— Но за жалост, вероятно така е трябвало да стане. Кажете ми — нали сте добре?

— Да, като се има предвид ситуацията — отвърна Елена. — Отворих парфюмерия, към която в момента изглежда има голям интерес, или поне доста любопитство.

Женевиев отвърна:

— Може да дойда да ви видя… Ще ми е приятно да си побъбрим. Не разбирам разликата между дизайнерските парфюми и тези, които вие създавате. Не се ли правят по един и същи начин?

— Не точно. Композициите в масовото производство обикновено са синтетични, а в специализираните парфюмерии почти винаги са въз основа на етерични масла; проектът е доста по-различен. Клиентът, крайният потребител, вече не е обикновен стандартен индивид; той е уникална личност със специфичните си изисквания, чието мнение трябва да бъде взето предвид, защото парфюмът е създаден за него и трябва да притежава всичко, което е поискал конкретният човек и което го идентифицира. Сходно е с разговора, който водихме за „Нотр Дам“.

— Невероятно — възкликна Женевиев след дълго мълчание.

— Елате да ни посетите — каза Елена. — Ще поговорим по въпроса. Ще ви покажа моите бележки — може да са ви от полза. Макар че, доколкото разбрах, първият вариант на есето вече е готов. Парфюмерията се намира в квартал Маре, на улица „Парк Роял“.

— Маре е прекрасен квартал. Ще говоря с Аделин. Ще дойдем заедно. Наистина се радвам, че ми се обадихте. Знаех, че не съм се излъгала във вас.

— Ще ви чакам с нетърпение — каза Елена и в гърдите й се разпростря топлина, повдигайки духа й.

— Поздравете снаха си. До скоро.

На Бъдни вечер беше пълна лудница. Кайл трябваше да остане в магазина, за да помага на Елена. Бен също беше вербуван. Моник отново трябваше да замине извън града по време на празниците.

Елена се надяваше, че пътуването до Русия с екипа на Льо Нотр ще помогне на приятелката й да си изясни чувствата към Жак. Моник ставаше все по-раздразнителна и нещастна.

Магазинът беше единственото сигурно място, където можеха да се срещат и да си говорят.

Накрая се принудиха да поръчат парфюми от други специализирани парфюмерии, защото тези, които създаваше Елена, нямаше да са готови още няколко месеца. „Абсолют“ не можеше да продължава само с пудри, кремове и сапуни — затова решиха да предлагат продукти на други фирми, но също с отлично качество. Букетите бяха прости, посветени най-вече на сезоните и настроенията. И клиентите ги харесваха. Най-важното беше, че всяка есенция е от естествени съставки.

Модерната, искряща, бляскава парфюмерия, създадена основно от синтетични продукти, бе един лъскав свят — донякъде изключителен, но това не бе светът на Елена Росини. Сега тя го знаеше със сигурност.

— Готова ли си?

Елена току-що бе затворила парфюмерията и седеше на един от диваните.

— Разбира се.

Кайл й помогна да си облече палтото.

— Май ти е тясно — отбеляза той намръщено.

— Ще трябва да си купя друго, вече нищо не ми става — измърмори Елена и докосна корема си.

Когато излязоха навън, все едно се блъснаха в ледена стена.

— Ужасен студ — възкликна Елена.

Кайл я прегърна през раменете я притегли към себе си.

— Сега ще се стоплиш, ще видиш.

— А ти как го правиш? Искам да кажа — с яке си, при това разкопчано. А какво е това под него? Фланелка? От вълна ли е, че да те топли така?

На него никога не му беше студено.

— Аз съм шотландец, сигурно е затова.

Кайл се усмихна, крачейки бодро.

— Виж, почти стигнахме — каза той и посочи моста, водещ към Ил.

Всичко бе обляно в златна светлина. Тя огряваше нощта, отразяваше се в Сена, очертаваше се на фона на небето. Елена и Кайл вървяха мълчаливо по моста, хванати за ръце, потънали в атмосферата, която радваше душата, и в празничните аромати, сред които човек забравяше за лошите мисли — за тях нямаше място сред целия този разкош. Звучаха коледни песни, които също допринасяха за ведрото настроение.

Беше лесно да се отпуснеш, да се усмихнеш, да се насладиш на този спектакъл. Религията не беше толкова важна. Елена от години не ходеше на църква, Кайл също. Но по това време, на това място бе съсредоточено най-красивото творение на човешката изобретателност. То се състоеше във всичко това — в представата за доброто, в която и двамата твърдо вярваха.

Когато стигнаха до вратите на „Нотр Дам“, службата от шест часа вече бе започнала. Намериха места за сядане и останаха до края, слушайки хора от детски гласчета, които след известно прекъсване отново започнаха да пеят. Мелодията се издигаше нагоре и достигаше до всяко ъгълче на църквата. Тамянът се смесваше с миризмата на разтопен восък, дим и смирна — ароматът на отминалите векове.

Елена затвори очи. Кайл й помогна да си свали ръкавиците и я притисна до себе си. Прегръдката му беше топла и успокояваща. В този момент тя осъзна, че изпитва нещо, което, дори да не беше точно щастие, много приличаше на него.

— Хей, вали сняг.

Елена вдигна лице към небето. Усещаше по кожата си снежинките, които се разтапяха на ледени капки.

Кайл се втренчи в нея, после поклати глава и избърса лицето й с края на шала.

— Съвсем малко.

— Но днес е Бъдни вечер — този сняг е специален.

Той обхвана лицето й с ръце, погледна я и каза:

— Хайде, да се прибираме.

Елена бе впечатлена и дълбоко развълнувана. С този мъж се чувстваше добре. Достатъчен беше само един поглед, и тя бе негова… Просто невероятно!

Заваля силен сняг и Кайл реши да извика такси. Когато се върнаха в Маре, Елена попадна в съвсем друг свят. Това сякаш бе омагьосана страна: кули, побелели фронтони, сгради, които сякаш излизаха от коледните картички, където всичко беше вълшебно.

След като се прибраха вкъщи, Кайл каза:

— Изчакай малко, преди да се качиш — трябва да направя нещо. И не хитрувай, разбрахме ли се?

Елена заяви:

— Да знаеш, че твоето недоверие много ме обижда.

Кайл се усмихна и се затича нагоре по стълбите.

Елена влезе в магазина. Подаръкът, който му бе купила, беше вътре в чекмеджето, където държеше дневника на Беатриче. Взе пакетчето, задържа го в ръцете си за миг и се взря в леко изкривената панделка. Докато затваряше чекмеджето, докосна дневника с пръсти.

— Без никаква тъга днес. Ще празнуваме — каза тихо и го побутна навътре.

Докато се качваше нагоре с подаръка в ръце, се запита за хиляден път дали Кайл ще го хареса. Много зле се справяше с подаръците — да не говорим, че и в опаковането им никак не я биваше. Но това й бе харесало веднага щом го видя.

Намери го на коледния базар на „Шанз-Елизе“. Отиде сама, и й достави голямо удоволствие да купи подаръци за приятелите си.

— Влизам.

Вратата беше отворена и на балкона бе тъмно, с изключение на една малка светлина, която й служеше за ориентация. Елена пристъпи предпазливо, усмихната, ликувайки вътрешно. Очакването на удоволствието не беше ли удоволствие само по себе си?

Когато стигна до стъклените врати, които водеха към хола, ги намери леко открехнати. Влезе, и в този момент — в един от ъглите на стаята светна коледната елха. Кайл дойде при нея, взе ръката й и я докосна с устни. После й подаде едно пакетче и каза:

— Весела Коледа!

Елена преглътна сълзите си и прошепна:

— Благодаря. — После му подаде неговия подарък.

— Но още няма полунощ. Да ги оставим под елхата — възкликна Кайл и си взе обратно пакетчето.

Елена видя, че има и много други пакети. Може би Кайл очакваше някого. Мисълта я разтревожи. Тя не познаваше никого от семейството му. Не се справяше особено добре със свекървите. Спомни си за майката на Матео и потръпна.

— Чакаш ли някого? — Въпросът излезе от устата й, преди да успее да се замисли. — Извинявай — каза тя бързо. — Не исках да се натрапвам.

Кайл се намръщи.

— Ако се замислиш, Елена, трябва да признаеш, че много отдавна преминахме границата на натрапването.

— Ами, знам ли… може би твоето семейство — подхвърли тя, без да довърши изречението.

— Вече ти отговорих преди няколко дни. Тук имам всичко, което ми трябва, и всичко, което искам.

И това ако не е истинско обяснение… Но старата предпазливост караше Елена да сдържа ентусиазма си. През този период Кайл изглеждаше все по-далечен и отсъстващ. И тя бе дала обещание пред себе си и пред бебето, което носеше, да не допуска в живота си неподходящ човек — заради самата нея и заради сина, или дъщеря си. Не бе поискала да разбере какъв е полът на детето — искаше да бъде изненада.

Вечеряха на свещи. Говориха си спокойно, както не се беше случвало много отдавна. Кайл бе приготвил за вечеря тиква с ориз, суфле със сирене, омлет, киш с многолистно тесто и зеленчуци. Виното беше сладко и ароматно, а тортата — лека и фина. Тя напълно забрави за мислите си.

Всички ястия бяха хубави, просто прекрасни. А тя се чувстваше значима, важна. За себе си, но също и за Кайл. Наслаждаваше се на всеки момент. Вдишваше аромата на ястията, на стаята му и на самия него. Ароматът на този мъж беше невероятен, караше я да се чувства пълноценна и щастлива.

След вечеря Елена помогна на Кайл да разтребят и седнаха заедно на дивана, като се завиха с одеяло на шотландски карета.

— Засега ще трябва да се задоволиш с одеялото… Може би един ден ще ти покажа истинския шотландски килт^[1] — а не онези неща, които някои носят днес, мислейки, че това е спомен от миналото.

Елена се нацупи.

— Аз пък помислих, че това е коледната ми изненада.

— Не — заяви той. — И все пак е вече полунощ и всички онези — той посочи купчината пакети — те очакват.

Елена го гледаше с изумление.

— Всичките ли?

Той кимна.

— Да. Но онова малкото, го отвори последно, моля те! — В гласа му звучеше известна несигурност. Елена почувства желание да го прегърне силно, да го целуне…

Джон се беше приближил и я гледаше в очакване. Елена все още не бе превъзмогнала стария си страх. Вече се усмихваше на кучето и понякога му говореше, но все още й беше трудно да го погали.

Погледна пакетите, а после се приближи предпазливо до коледната елха.

— Мога да те уверя, че вътре няма крокодили, нито пък скункс.

Елена обаче не се засмя на шегата. Тя седна на вълнения килим до подаръците и започна да ги оглежда.

— В началото се прибирах вкъщи при майка ми за коледните празници. Морис не е вярващ и не обичаше елхите и украсите. Казваше, че това са глупости. Веднъж, след като се бяха скарали, той ритна яслата с Исус, която майка ми беше приготвила за мен. Тя събра статуетките мълчаливо, без да протестира, с примирение, и я направи наново.

За миг сцената се появи ярко пред очите й. Отхвърли мисълта за нея, заедно с горчивината и болката.

— Повече не отидох при тях за Коледа. Няколко пъти ме каниха в дома на Моник.

Спря за момент, а после прошепна:

— Има моменти, в които самотата те гризе чак до костите. Независимо колко хора има около теб.

Кайл коленичи до нея.

— Някой ден ще трябва да ме запознаеш с втория си баща — каза той и й подаде първия пакет. Не я докосна, не я утеши — не беше необходимо. Елена го усещаше до себе си, вътре в себе си. Той беше там — като сигурност, като изпълнено обещание.

— Едва ли ще ти хареса. А и от толкова години не съм го виждала… Първо ти — каза тя изведнъж и посочи неговия пакет.

Кайл го взе внимателно и започна да го разопакова бавно и грижливо, което изнерви Елена.

— Това бавене трябва да го забравиш, ако решиш да ми правиш стриптийз. И точно тогава ще трябва да носиш онзи килт. А сега побързай да си разопаковаш подаръка, или аз ще го направя.

— Гледай си твоите подаръци, този си е моят и ще го отварям както искам — заяви Кайл и тя избухна в смях.

Миг по-късно в големите му ръце се появи старинен джобен часовник от масивно сребро. Той го отвори внимателно и видя, че копчето, с което се навива, представлява мъничка стилизирана роза.

Кайл остана без думи. Беше прекрасен подарък — съчетаваше в себе си самото съвършенство с крехкостта на цветето, което той обичаше най-много. Тя го беше разбрала. Това беше нейният начин да му го покаже. Усети, че го обзема радост. В жеста на Елена личеше уважение и внимание. Кайл никога не бе обръщал внимание на снизходителните усмивки на хората, когато откриваха, че неговата работна сфера са розите. Но този жест на внимание дълбоко го трогна.

Елена затаи дъх. После докосна ръката му. Когато забеляза, че трепери, се отдръпна.

— Не ти ли харесва? Аз… Извинявай. Мислех, че за теб би означавало…

Кайл не я остави да довърши. Прегърна я, стиснал часовника в ръка, притисна я до себе си и прошепна:

— Благодаря! Това е най-хубавият подарък, който съм получавал някога.

Елена никога нямаше да забрави погледа му в този момент. Надяваше се да го вижда отново и отново, много пъти. Но тъй като бе практична жена, а устните на Кайл бяха съвсем близо — почти докосваха нейните, тя реши да му се отблагодари по начин, по който смяташе, че той би искал.

Целуна го, като вложи цялата страст, която изпитваше към него, и забрави за съмненията и недомлъвките. А Кайл й отвръщаше бавно. После спря. Беше обхванал лицето на Елена в големите си ръце. Докосна отново устните й. Изражението му беше угрижено, сериозно. Очите му потъмняха от желание, което не смееше да доведе докрай.

— Благодаря — каза той и й помогна да се изправи.

— Аз ти благодаря. Не знаеш колко много означава за мен тази вечер.

Кайл взе ръката й, поднесе я към устните си и целуна дланта й.

— Още не е приключила. Има и други неща, които трябва да разгледаме — каза той и посочи опаковките, които си стояха непокътнати.

По-късно, преди да заспи, Елена докосна с пръсти старинното златно колие, което й бе подарил Кайл. Представляваше френско флаконче за парфюм от осемнайсети век. Дори не смееше да си представи колко може да струва. Другите подаръци бе прибрала в гардероба. Червено кашмирено палто, ботуши, два много фини и изключително топли пуловера в тъмносини нюанси, шал и ръкавици, които сякаш бяха създадени специално за нея. Две рокли и панталони. Всички дрехи бяха красиви, удобни и цветни. Бе се потрудил много, въпреки че за Елена бе очевидно участието на Моник. Да не говорим, че приятелката й не беше казала нито дума. Кайл сигурно е бил много убедителен.

Никой никога не бе правил нещо подобно за нея. А Кайл каза, че има и още една изненада. После я целуна дълго, на прага на дома й. Мисълта на Елена веднага тръгна в друга посока. Започваха да й тежат границите, които си поставяха с Кайл. Връзката им с всеки изминал ден ставаше все по-интензивна. Желаеше го и усещаше, че и той чувства същото. Тя беше зряла жена — разпознаваше признаците. Освен това ароматът му й говореше: той ставаше все по-силен и решителен, когато бяха заедно.

Прехапа устната си и усети лека болка в сърцето. Какво ли би било да се люби с Кайл? Оказа се, че фантазира за него. Но скоро мислите й поеха по друг път. Тя усети, че болката й нараства. След това се превърна в унижение. Защо тя не смееше да направи първата крачка? А защо не я правеше той самият?

И тогава отговорът дойде с лека тръпка, почти ласка от страна на бебето й — но достатъчно ясна, за да я накара да се усмихне през сълзи. Тя беше бременна, и това обясняваше всичко. Погали корема си — правеше го все по-често. Така беше по-добре. Обясненията бяха отложени за след раждането на детето, досети се тя, макар че псе още се чувстваше много разстроена и разочарована.

Тогава се съсредоточи върху целувките на Кайл. Тези целувки… Елена потръпна и се запита дали не трябва да плаща прекалено висока цена за това щастие.

 

 

Червено, синьо и една щипка злато. „Абсолют“ бе посрещнал празниците с цветовете, които тримата съдружници предпочитаха. Този ден слънчевата светлина заливаше магазина, притеснявайки малко Елена. Слънцето не се беше появявало много отдавна, затова реши да го пусне да влезе вътре и премести опаковките с парфюми, за да ги предпази от топлината.

— Целуната от слънцето! Трябваше да се досетя, че ще се справите отлично — каза Жан-Батист Лагоз на влизане в магазина.

Елена възкликна:

— Господине, каква приятна изненада! Как сте?

— Сега, когато ви видях, мила моя, много по-добре.

Той й целуна ръка и се огледа.

— Топло, уютно — много добре. И тъй като вие живеете тук, стигам до извода, че си е ваше.

Елена се усмихна.

— Отчасти. Но моля, заповядайте. Мога ли да ви предложа нещо?

— Не. Нямам много време. Признавам, че не знаех какво да очаквам. Ходих в „Нарцисус“, но вас ви нямаше там. Дори не видях и вещицата… ъъ, онази жена, която ви беше шеф.

Елена замълча. Предпочиташе да избягва разговорите за Клодин.

— Добре, че си подадохте оставката, мила — продължи Лагоз. — Отначало ми бе трудно да ви намеря — в телефонния указател нямаше Елена Росини. Тогава реших да дойда на място. Спомних си къде живеете… Хубав квартал. Маре винаги е бил едно от местата в Париж, където е удоволствие да се живее.

Тя беше съгласна. Кварталът изглеждаше като един съвсем самостоятелен свят.

— А вашата приятелка?

— Никога не е била моя. И ако някога съм имал съмнения в това отношение, то вече ми стана съвсем ясно — въздъхна Лагоз. — Тя се инати като…

Не довърши изречението.

— Казва, че е прекалено стара, за да се жени. Представяте ли си?

Изглеждаше истински объркан.

— А наистина ли е необходимо това? Искам да кажа… може би сега има нужда от друг тип отношения.

Елена никога не би повярвала, че е възможно да произнесе подобно изречение — тя, която бе търсила сигурност, жертвайки всичко за нея. Но отношенията й с Кайл бяха променили из основи представата й за живота. Сега прекарваше всеки миг, сякаш е уникален, без да мисли за нещо, което се е случило се по-рано, или пък може да се случи по-късно. Това й помагаше да приема живота такъв, какъвто е. Поставяше себе си и детето в центъра на всичко.

— Какво мислите да правите?

Той вдигна рамене.

— Не знам. Вероятно нищо. Явно съм се подвел. Не се получи още преди години — защо да се получи сега?

— Но госпожата отвръща на чувствата ви, нали?

— Така ми се струваше. Хората обичат да си създават илюзии. Знаете ли, това с един от любимите спортове на повечето от нас. Така или иначе, сега вече не съм толкова сигурен.

— Скарали ли сте се?

Надяваше се да не е прекалено настойчива, но беше много любопитна.

— Естествено — отвърна той. После погледна часовника, който носеше на китката си. — Наистина се радвам, че дойдох при вас тази сутрин. Но стана късно, трябва да си вървя.

Лагоз щеше да се върне скоро. Обясни й, че иска друг парфюм. Шипров като другия, но да подхожда повече на неговата личност — като дреха; освен това искаше да го притежава само той. Трябваше му нов парфюм, специално за него.

На Елена й беше жал за него. Изглеждаше примирен, а това беше опасно състояние. Човек, който не се бори, се отпуска.

Въздъхна и започна да подрежда парфюмите.

След господин Лагоз Елена видя още една от своите клиентки: Елоиз Шабо. Помнеше я много добре. Всъщност, помнеше отлично парфюма, който бе създала за дъщеря й.

— Надявах се, че става дума за вас, когато прочетох рекламната брошура. Представяте ли си — какво съвпадение! Аз живея на улица „Де Розие“.

— Госпожо, истинско удоволствие е да ви видя! Точно тук, на няколко крачки… Наистина, какво съвпадение!

Елоиз я прегърна. Облак от сладък, наситен парфюм я обви и подразни носа й. Имаше нещо странно в меланжа, който дамата ползваше — сякаш някаква нотка в него не се вписваше. Беше в разрез със стила й. А външният й вид бе винаги безупречен — от прическата до сутрешната черна рокля. Най-вероятно от Шанел. Защо ли използваше този толкова странен парфюм, щом можеше да си позволи най-доброто?

— „Абсолют“ — очарователно име! Магазинът ваш ли е?

— Да, аз съм един от съдружниците.

Елоиз се огледа наоколо. Беше очарована.

— Парфюмите винаги са имали голямо значение за мен. Не мога да живея без тях. Това е първото и последното нещо, с което, с което ни възприемат хората. Знаете ли, че дъщеря ми Орор иска да стане парфюмеристка? Донякъде заради вас, мила моя. Парфюмът, който ми препоръчахте, й хареса много. Когато й казах, че съм поръчала добавки, с които да го персонализирам според изискванията ни, сякаш пред нея се отвори цял нов свят. Оттогава тя не престава да смесва моите парфюми, а после премина на тези на баща си.

Тя въздъхна.

— Няма смисъл да купувам още парфюми, защото тя продължава да си играе с тях. Започна да става наистина… неудобно.

Елена едва сдържа усмивката си.

— Това означава ли, че парфюмът, с който сте сега, е имал лоша среща?

— Преди това беше един прекрасен „Коко Шанел Ноар“. А сега… и аз не знам какво е. Не е много лош. Но в един момент сякаш хармонията прекъсва. Като красив, елегантно лакиран нокът, който изведнъж започва да стърже по дъска.

Елена се засмя.

— На колко години е Орор?

— На осемнайсет — отвърна Елоиз с дълбока въздишка. — През първите тринайсет всичко мина гладко. Обичайните момичешки проблеми. Но мога да ви уверя, че тези последни години бяха наистина трудни. А сега тя е щастлива — ей така, изведнъж. Просто не мога да разбера. — Тя спря и вдигна ръце объркано. — Нищо не се е променило, освен тази игра с парфюмите. Не ме разбирайте погрешно — пак има моменти, когато е трудно да се говори с нея, но сега поне се усмихва. Обикновено това щастие идва от факта, че ние носим нейните творения. Съпругът ми, веднага щом пристигне в офиса, трябва да се измие грижливо. Орор изглежда не прави разлика между мъжки и женски нотки. Последния път смеси афтършейва на баща си с тоалетна вода от теменужки.

Елена се усмихна.

— Не сте ли мислили да я запишете на курс по основи на парфюмерията?

Елоиз повдигна идеално очертаните си вежди.

— Тя не е много общително момиче, знаете ли…

Не каза нищо повече, но Елена усети голямото й безпокойство.

— Може да идва при мен. Примерно, по един следобед в седмицата.

Очите на Елоиз се разшириха.

— Наистина ли? Ще й давате уроци тук, в магазина?

— Всъщност, имам оборудвана лаборатория горе. Имам и половин свободен ден; но не става дума за истински уроци. Бих казала, че през повечето време ще са разговори, срещи, при които да обяснявам ни Орор основите на природната парфюмерия. Ако след това продължава да изпитва страст към парфюмите, може и да й стане професия.

— Баща й искаше тя да стане инженер като него… Тази година завършва гимназия.

— Възрастните винаги хранят такива надежди.

Елоиз погледна Елена и се усмихна.

— Наистина. Да не би и с вас да се е случило така?

— Горе-долу. В крайна сметка открих, че създаването на парфюми наистина е това, което искам да правя. Но ако бях стигнала сама до този извод, щях да си спестя много неприятности.

— Предполагам — отвърна Елоиз замислена.

След малко попита:

— А продавате ли и свещи?

— Да, разбира се.

Елена й показа свещите. Бяха много красиви — в семпли, но изискани опаковки. Имаше квадратни, кръгли, в ярки цветове — точно като ароматите, които излъчваха. Миришеха на цъфнали цветя, или бяха със силен, запленяващ аромат на подправки.

— Тази есенция ми харесва много.

— Тя е въз основа на жасмин — чувствена и опияняваща. При ароматерапията помага да се отпуснеш, да се отвориш към живота и към чувствата си. Помиришете пак — не ви ли напомня за топла лятна нощ?

— Да, абсолютно сте права.

Топла лятна нощ, на терасата на Кайл… под небе, изпъстрено със звезди.