Кристина Кабони
Пътят на парфюма (5)

4.

Бергамот. Лек, искрящ; дава енергия, когато всички очаквания вехнат под тежестта на монотонността. Осветява пътя и помага да видим алтернативите.

Замъкът в село Пинти принадлежеше на семейството на Елена от векове. Говореше се, че е бил купен с парите от един специален парфюм — изключителна есенция, тръгнала тайно от Флоренция, за да стигне до Франция, изпълнявайки мисията си блестящо. Той омагьосал една дама, карайки я да се чувства специална, дори уникална. В замяна на това дамата се съгласила да даде ръката си и зестрата си на принцеса, и така поръчителят на парфюма станал изключително богат.

Това се разказваше от човек на човек. Малцината, които познаваха истинските мотиви за това толкова щедро наследство, отдавна бяха умрели.

Но легендата за Идеалния аромат беше оцеляла. Знаеше се, че го е създала Беатриче Росини, родоначалник на семейството. През първата половина на седемнайсети век, когато на френския трон се възкачили две флорентински кралици, тя напуснала града, за да поеме една специална задача. Била изключителна създателка на парфюми. Знатните дами на Флоренция се надпреварвали да станат нейни клиентки. За всяка от тях Беатриче създала уникален парфюм. Благородниците и силните на деня се борели за нейната благосклонност. Всички те искали да се отличават от другите, да имат специално ухание, да притежават парфюм, равен на величието им.

 

 

Славата й бе нараснала толкова много, че Беатриче често пътуваше, за да отседне в двора на някой принц, потърсил услугите й. Говореше се още, че по време на едно от тези пътувания тя създала такъв изключителен парфюм, толкова невероятен, че оставал запечатан в спомените и въображението на всеки, имал привилегията да го усети. Веднага завладявал всекиго, бил блестящ като грееща звезда, уравновесен като най-чистата от парфюмните води, семпъл като полъха на вятъра. Нотките в него създавали хармония, която била в състояние да преобърне света, и същевременно уханието било най-деликатно. Бил траен и чувствен. Аромат, напълно различен от всичко създавано до този момент.

Когато се върна във Флоренция с невероятно богатство, Беатриче не разказа на никого за това свое специално творение. Беше се променила. Изглеждаше отнесена и мълчалива. Спря да посещава двора, изостави празненствата и приятелите си. За дълбоко разочарование на своите богати кандидати, се омъжи почти веднага за един младеж от скромен произход и му роди дъщеря, Лаура. В брачния им договор съпругът й бе признал правото й да запази фамилното име на рода си и да го предаде на наследниците си.

Така тя си остана с името Беатриче Росини. Оттогава всички други жени в семейството щяха да наследяват това фамилно име в името на старата и престижна марка.

Едва две години след това тя остана вдовица, но не носеше траур. Не беше нужно, защото и без това единственият цвят, който носеше след връщането си от Франция, беше черният. Сатен, велур, ирландски дантели — тя можеше да си позволи най-доброто, но все в този мрачен цвят.

Никога, пред никого не бе разкрила произхода на богатството си. И не се беше омъжила повторно, въпреки многобройните предложения. Изживя живота си, като създаваше парфюми и приготвяше сапуни и кремове за тези, които искаха нещо специално.

Специално като парфюма, който понякога през дългите летни нощи, единствено в компанията на дъха си, изваждаше от кутията за бижута, скрита в тайника й. Не го помирисваше, нито пък отваряше сребърното флаконче — никога. Само го държеше до сърцето си и това беше единственият момент, в който си позволяваше лукса да плаче.

Идеалният аромат й причиняваше радост и болка.

Една декемврийска нощ, когато прекрасните й черни коси се бяха посребрили и започваше все по-често да се задъхва, разбра, че е дошъл нейният час. Помоли дъщеря си Лаура да й донесе ковчежето. След като отдели настрана бижутата, й показа парфюма. Трябваше да го направи, защото формулата на Идеалния аромат представляваше част от наследството, което щеше да остави на единственото си дете. Преумората и емоцията се оказаха фатални за нея. Беше чакала прекалено дълго и почина в ръцете на Лаура, пред огнището, спомняйки си миналото, говорейки й за своята тайна, но без да й разкаже цялата си история. Беатриче не успя да продиктува формулата на аромата на дъщеря си, но й каза, че го е скрила. Трябваше да го потърси сред нейните книги, сред записките й, сред нещата, които беше обичала най-много. За да го намери, трябваше да следва пътя на аромата.

Но Лаура не можа да намери формулата, нито пък да я възстанови от малкото парфюм, останал във флакончето. Беатриче беше оставила прекалено много формули за реализиране, прекалено много книги за четене, прекалено много болка за преодоляване.

Другите парфюмеристи от фамилията Росини продължиха търсенето си, убедени, че всички рецепти за съставките са преписани точно. Това беше правило номер едно, което научаваха още преди да са узнали дали парфюмът се състои от смесица от цветен, дървесен или животински екстракт, дали са разтворени в спирт или в маслена субстанция. Това беше нещо като договор, като обещание. Всички парфюми се регистрираха и пазеха грижовно.

Всички бяха убедени, че формулата се намира някъде там, в архивите. Но беше все едно да търсиш игла в купа сено.

Как да успеят да открият формулата, която жените от фамилията Росини отдавна търсеха с голяма страст сред хилядите други формули, ревниво пазени в архивите на Беатриче? Коя от тях беше формулата на Идеалния аромат? Трябваше да прегледат цели купища листове, записки, проучвания, размисли, които всяка от тях бе преписвала прилежно. А освен това, разбира се, и дневника й.

Съдбата на тези жени бе силно свързана с това търсене. Всяка от тях бе разширявала познанията си относно парфюмите. Някои от тях бяха изпробвали нови алхимични процеси, бяха предлагали рационализации, бяха се осмелили да изпробват начини, които мнозина биха определели като лудост или ерес. Но всички те знаеха, че скромните познания, с които разполагат, няма да им стигнат, за да намерят онова, което бе отдавна изгубено.

И Лучия Росини, както и предшествениците й, бе посветила цялото си съществуване на търсенето на Идеалния аромат. Години наред те бяха експериментирали безуспешно по всички формули, преписани от документите на Беатриче. Но нито един от тези парфюми не й се струваше достатъчно специален. Основавайки се на собствените си познания и на опита, натрупан от нейните предци, тя бе убедена, че има някакъв начин да усетиш аромата просто като четеш съставките на формулата. Тя самата например можеше да усети резултата от съединяването на две или повече есенции. Но талантът й не беше достатъчен, за да открие Идеалния аромат — формулата със сигурност беше много сложна. Затова нейните надежди се бяха съсредоточили върху дъщеря й, Сузана. Но момичето нямаше никакво намерение да следва Пътя. Беше очаровано от многобройните възможности, които й предлагаха синтетичните субстанции; отричаше традициите и поуките на майка си.

А после се роди Елена.

В един миг от живота си, когато с времето пръстите й бяха загрубели и не можеше да отделя съдовете от есенцията, Лучия реши да предаде познанията си на момичето, което според нея притежаваше качествата и нужната страст, душевна дълбочина и интуиция, за да върне живота на Аромата: внучката й.

И така, тя й предостави всичко.

Тъмните и масивни каменни стени и тухлите, печени във фурните на стария град, се издигаха на цели три етажа. На партера винаги бе имало магазин, лаборатория и вътрешен двор, към който гледаха стаите от горния етаж. На първия етаж бяха кухнята и холът, на втория — спалните. През вековете жилището не се беше променило кой знае колко, дори ароматните растения в ъгъла на градината си бяха същите.

В къщата имаше таен кабинет. Фамилията Росини бяха производители на парфюми, откакто алхимичните процеси бяха естествено продължение на тази професия. Намираше се в мазето и там никой не ходеше от десетилетия.

Домът им беше в чудесно състояние, благодарение на скъпите материали, с които е бил построен: корабни дъски, устояли на бурите и на морския вятър, камъни, издялани в скалата, тухли, печени при адски температури. Той бе станал ням свидетел на раждания и смърт, изключителни открития, радост, сълзи и кръв. И продължаваше да показва своя недосегаем за времето чар, своя характер с лек привкус на загадъчност.

Лучия Росини живееше за парфюмите си; останалото нямаше никакво значение за нея. Един ден бе приела един мъж в леглото си, и това беше най-силната връзка, която бе имала с външния свят. Когато Джузепе Риналди почина, тя отгледа дъщеря им, Сузана научи я на всичко, което знаеше, и й предаде по традиция фамилното име Росини. За нея, както и за всичките й предшественички, то се бе превърнало в символ, във връзка с прародителите й; то представляваше нейната идентичност и дълг.

Но Сузана не се интересуваше от знатното фамилно име, нито от Идеалния аромат. Не споделяше амбициите на майка си. Интересуваха я само парфюмите, и толкова. Искаше да изучи най-авангардните технологии; бяха й омръзнали старческите методи, които Лучия продължаваше да й предлага, и онези прашни хартии. Миналото не я интересуваше; за нея само бъдещето имаше значение. И така, тя замина. Изпращаше картички от Египетска Александрия, от Атина, от Бомбай, а в края на това странстване се установи в Грас, във Франция.

Един ден, много години по-късно, се появи в дома на майка си с едно момиченце и каза:

— Не мога повече да я гледам.

Двете жени се гледаха дълго. После Лучия разтвори широко вратата и за първи път се усмихна на внучката си.

— Заповядай, Елена, влез! Отсега нататък това ще бъде твоят дом.

Но тя се беше хванала за полата на Сузана и я стискаше силно, със затворени очи и сведена глава. Беше в края на ноември, валеше проливен дъжд. Сузана беше с парфюма си от бадеми, виолетки и ириси, който Морис й бе направил като сватбен подарък.

Оттогава Елена намрази завинаги дъжда.

Лучия Росини започна да предава всичките си познания на своята тиха и затворена внучка. Въпреки че детето беше само на осем години, веднага си пролича, че е невероятно схватливо. Имаше страхотно отношение към ароматите, боравеше изкусно с тях, умееше да дозира есенциите до съвършенство. Усещаше ароматите и разказваше за тях.

Лучия Росини за първи път виждаше как надеждите й се реализират. Това дете щеше да открие Идеалния аромат — тя беше сигурна в това! Затова се бе отдала тялом и духом на нейното обучение. Никакви глупави игри, никакво губене на време за нея. Това, че я изпрати на училище при монахините, осигурявайки й най-доброто образование, бе повече от достатъчно.

Освен това Елена не беше като другите деца. Тя беше една надежда — самата надежда.

Посещенията на Сузана при дъщеря й, поне в началото, бяха редовни, а по-късно станаха все по-редки. Накрая напълно секнаха.

Както и интересът на детето към парфюма.

Баба й я разпитваше за причините, които изведнъж доведоха до този абсурден отказ, но детето мълчеше. Впоследствие Лучия разбра. Проблемът беше Сузана, или по-точно… Проблемът беше мъжът, за когото се беше омъжила — онзи Морис Видал, който дори не можеше да понася вида на доведената си дъщеря, като че ли горкото създание беше отговорно за избора, който бе направила майка му.

Лучия започна да вярва в това, което Сузана й беше казала преди години, когато й връчи Елена:

— Това е за нейно добро.

Да… Може би наистина беше добре за детето да стои далече от този човек.

Мъже! Как бе възможно да им се дава такава власт? Това беше нещо, което Лучия не можеше да разбере. Но Сузана винаги бе имала слабост към този Морис, с който се запозна, когато беше студентка… А трябваше да го изгони с ритници от живота си и да се грижи за Елена.

Може би беше дошъл моментът да си поговори с тази безотговорна дъщеря. Но, от друга страна, ако Сузана си вземе Елена, планът, който Лучия имаше за внучката си — търсенето на Идеалния аромат, щеше да пропадне. А малката беше единствената, която можеше да го намери. И тогава Лучия направи своя избор.

— Така е по-добре — каза на момичето, опитвайки се да го успокои. — Нужно е време и умът ти трябва да е свободен, за да можеш да усещаш ароматите в главата си, да ги разбираш. Създаването е много деликатен момент. Нямаш право да се разсейваш нито за минута. Една капка повече, и целият ти труд ще отиде на вятъра — разбираш ли това, дете?

Елена избърса сълзите си и кимна. Но ароматът вече не беше неин приятел. Бе се превърнал в болка и провал.

— Един ден ще разбереш. Това е твоята съдба — каза баба й, галейки я по главата.

 

 

На другия ден след заминаването на Моник Елена беше сама вкъщи и чистеше мраморния под на бутика. Търкаше едно упорито петно и мислеше отново за миналото си. Един спомен вземаше превес над другите, и от него тя изпитваше силна болка в гърдите — студена и режеща.

Вече беше пораснала — тъкмо бе навършила дванайсет години — и през онези месеци си бе измислила свой план. Баба й винаги казваше, че ароматът е пътят и истината. И тя беше решила да създаде специален парфюм, само за майка си. Искаше чрез него да й разкаже колко самотна се чувства, колко й липсва това, че не може дори само да я види. Да живее с баба си беше хубаво, но и трудно. Всички тези имена, които трябваше да запомни, и онези неща, които търсеше в книгите… Искаше майка си, и толкова. Един парфюм щеше да й обясни това по-добре от всичко друго. Баба й постоянно й го повтаряше.

— Посланието е в самия аромат.

Елена й беше сложила тубероза — цвете, бяло като дрехите, които Сузана обичаше да носи. Освен това избра влажна зелена гардения, след това добави кожа и дървесина, които омекотяват блясъка и придават плодова сладост. Въпреки това, в състава се усещаше нещо остро. Това бе болката от изоставянето; нейният начин да каже на Сузана, че трябва да я вземе при себе си.

Беше го приготвила грижливо, като внимаваше да спазва всички препоръки на баба си, а след това го наля в кристално шишенце. Коледната ваканция най-после бе дошла и тя със затаен дъх очакваше мига, в който щеше да го подари на майка си.

— За мен ли е? — попита Сузана. — Парфюм? Ти ли го направи, съкровище?

Елена обичаше гласа й — беше тих и нежен, може би защото не го ползваше много. Когато чуваше този мил глас, й ставаше добре. Откакто бе пристигнала снощи, дори Морис беше любезен. Може би този път щяха да я задържат при тях.

— Да, мамо, всичко направих сама.

Тогава Сузана го отвори много внимателно и го помириса. Усмихна се, сложи си малко от него на китката и кимна.

— Станала си много добра, малката. Харесва ми — нежен е, и същевременно показва характер.

Беше й харесал! Сърцето на Елена се разтуптя. Не можеше да мисли за друго. Тогава се приближи до Сузана стъпка по стъпка, сякаш я беше страх, че този чудесен момент може да изчезне. Но Сузана продължаваше да се усмихва и да й говори.

Слънцето, което влизаше през прозорците, огряваше полирания под. Майка й седеше на дивана. Беше сложила флакончето с парфюма в средата на масата и продължаваше да я хвали.

— Оригинална композиция. Не мога да разбера основните съставки… но не ми ги казвай, любов моя, искам да ги отгатна. Гледай ти — моето момиченце да направи цял парфюм за мен! Морис, ела да видиш! Виж какво е направила Елена!

Той се приближи. Усмихваше се, но погледът му беше студен. Взе шишенцето, помириса го и го остави на мястото му.

— Не бива така да я окуражаваш. Има големи грешки — основните съставки си противоречат. А какво да кажем за структурата? Не, Сузана — не правиш услуга на дъщеря си, като й създаваш напразни илюзии. Този парфюм не е добър и ти го знаеш, престани да й се подиграваш!

— Но какво говориш… — промълви Сузана. — Тя е само на дванайсет години!

Тогава Морис се обърна рязко и удари с ръка по масичката. Флаконът се претърколи по лъскавата повърхност и падна на пода. Мирисът му се разпростря из стаята и напои въздуха.

— Няма значение. Възрастта й няма значение. Важна е само истината, която не ти достига смелост да й кажеш. Този парфюм е напълно сбъркан, нищо не струва.

Напрегнатата тишина се изсипа върху тях, разби мечтите на Елена и унищожи надеждите й.

— Няма нужда да крещиш — каза Сузана. Наведе се, вдигна флакона и се обърна към Елена:

— Композицията се разваля, когато се добавят толкова силни съставки, но това е често срещана грешка при начинаещите. Помни много добре пирамидата на уханията и семействата. Освен смелост трябват и познания, които ти все още нямаш. Но все пак ти благодаря. Направила си ми много мил подарък.

Елена излезе от хола и се затвори в стаята си. На другия ден отиде при Моник, а Сузана одобри решението й и пренесе багажа й там.

Години по-късно тя разбра какво не беше наред с този парфюм — имаше прекалено много болка.

Виждаше майка си все по-малко, и то само на важните празници. От този момент нататък техните отношения станаха съвсем формални. За щастие, Морис все си намираше занимания през кратките периоди, които Елена прекарваше в Грас, а тя си търсеше хиляди оправдания, за да се премести в дома на Моник.

Беше на седемнайсет години, когато в лабораторията, в която работеха Сузана и Морис, изтичане на газ предизвика малка експлозия. Майка й почти бе стигнала до вратата, когато извилият се пламък я застави да се върне към прозореца. Пожарът се разнесе за няколко секунди, подхранван от силно запалимите течности в помещението. Когато Морис успя да се добере до пожарогасителя, пожарът вече бе неудържим. Лабораторията беше напълно превзета от дима. Тогава той взе съпругата си на ръце и се хвърли през прозореца. При този инцидент получи изгаряния по лицето и сериозни травми на гръбначния стълб.

 

 

Елена въздъхна и си избърса очите. Как е възможно напоследък постоянно да си спомня миналото? Притеснението за бъдещето започваше наистина да й тежи.

Тази сутрин мислите й блуждаеха като в капан и тя се сблъскваше все с един и същ въпрос: какво, по дяволите, да прави сега?

Не се замисляше за дълбоки неща като смисъла на живота. Не бе стигнала чак дотам — нейното притеснение беше свързано по-скоро с непосредственото ежедневие.

Стана и се огледа. Стените на бутика бяха високи и едноцветни, в пълен контраст с изрисувания таван, покрит с изобилие от цветя — приличаше на поляна, обърната с главата надолу.

Цветовете бяха поизбелели — червенината на маковете се бе превърнала в бледо цикламено, алените рози бяха придобили меки, пастелни тонове и едва се виждаха, да не говорим за малките пукнатини по краищата на венчелистчетата. Сините ириси и виолетовите анемонии бяха станали свидетели на неспирния бяг на времето. Баба й никога не бе позволявала на Управлението по изящни изкуства да се намесва.

— Ще се промени ароматът. Не го ли разбирате? — възкликна тя веднъж, изнервена от настояването на общинския служител да включи замъка сред паметниците на културата, подлежащи на реставриране.

Това беше вярно. Хармонията в ароматите, които оживяваха тази стая, щеше да се загуби завинаги. Модерните бои щяха да върнат на рисунките тяхната първоначална красота, като истинска наслада за очите. Но какво щеше да се случи с аромата в тази стая, след като веднъж се наруши? Масичката с масивни крака от кедрово дърво, нежните инкрустирани бюфети, в които се пазеха есенциите, витрината с подвързаните с кожа книги, венецианският гардероб, където държаха приборите, открай време бяха част от това място. Всеки отделен предмет носеше със себе си специфична миризма, и нищо не биваше да се променя.

Но в тази обширна стая с мраморен под имаше и друго. Елена го потърси с поглед и го намери — стоеше си там, с неизменното си присъствие. Беше в най-далечния ъгъл на стаята. Тя отиде до него и го докосна с пръсти. Рамката на паравана беше олющена; коприната, която го покриваше, беше избледняла. Но общо взето, беше в добро състояние — може би само малко прашен. Беше висок колкото вратата и при отваряне ограждаше закрито кътче. Беше стар, много стар. Говореше се, че е на същата възраст като къщата и че е принадлежал на самата Беатриче Росини. Но легендите, свързани с нейната прародителка, бяха толкова много, че не можеше да ги запомни всичките. А и Елена не се интересуваше от произхода на паравана. Обичаше чувството на топлина и уединение, които създаваше, когато беше отворен, и мириса, който се долавяше от коприната. В миналото служел като сепаре за отделяне на клиентите, които не искали да се знае тяхната самоличност. А от време на време, когато й ставаше непоносимо тежко, или пък беше направила някоя пакост, тя го използваше за убежище, където да се скрие.

Елена усети, че започва да вдишва внимателно мириса му, и с изненада откри, че от него се излъчва някакво ухание, като от истински парфюм, с който параванът е бил окъпан. А може би наистина се е случило така. В къщата имаше и други антични мебели, с които нейните прародителки са си правили експерименти, с цел да съхранят трайността на ароматите. В махагоновото сандъче на баба й, в нейната спалня, имаше няколко чифта ръкавици от испанска кожа, които все още леко миришеха на парфюм. Освен това имаше и чифт домашни пантофи, които ухаеха на есенция от българска роза. И няколко топа хартия, още неразпечатани, всяка със специфичен мирис.

Но сред всички тези странни предмети най-любимият й си оставаше старият параван. Имаше и други неща, които я удивляваха — например усещането за комфорт и благоденствие. Чувстваше, че се е върнала вкъщи, и не можеше да си го обясни.

Никога не бе смятала тази къща за своя. В нея нямаше кътче, където тя да се чувства на мястото си. Жасмин се държеше прекрасно с нея. В нейната къща Елена усещаше любов и беше щастлива, но съзнаваше ясно, че не я притежава. А тази стара къща си беше къщата на баба й, не нейната. Беше се върнала в нея просто защото търсеше убежище след раздялата с Матео, но не отиде там с удоволствие.

А сега чувството за топлина, което бе изпитала първата нощ тук, се бе повторило.

Знаеше, че рано или късно трябва да се справи със себе си и с тези усещания. Но това не бе подходящият момент.

Матео й донесе нещата. Пет кашона, струпани в средата на антрето, които й напомняха за изживяната заедно година и безкрайния брой глупави мечти, които, както изглежда, са били винаги и само нейни.

В края на краищата, точно в това беше въпросът. Тя упорито и сляпо бе влагала в отношенията им очакванията си за всички свои нужди и желания. И на всичко отгоре бе очаквала, че тази връзка ще просъществува.

 

 

— Направила си погрешна преценка, съкровище. Забравила си най-важното нещо, на което трябва да държи една жена — каза й Жасмин по телефона.

— С Мони ли си говорила? — попита Елена, след като се остави да я утешава жената, която от години бе заела мястото на майка й.

— Да, тя не може да пази тайна, не й се сърди.

— Знаеш, че няма.

— Дори ако ти кажа, че се радвам, че този идиот излезе от живота ти?

Елена се усмихна през сълзи.

— Не, маман.

Щастливата въздишка на Жасмин я накара пак да се разплаче.

— И сега какво? — попита тя с подсмърчане.

— Не може да залагаш всичко само на един кон, малката. Трябва да имаш различни варианти. Хората го наричат план Б. Трябва да имаш план Б, Елена — една жена винаги трябва да има резервен план.

— А ако нямам дори план А?

— Глупости. Имаш хубава къща — ценна, пълна с невероятни предмети. Имаш си професия. Независимо дали ти харесва или не, но ти си специалист парфюмер: можеш да създаваш парфюми, можеш да ги разпознаваш. А ако не искаш да ги правиш, винаги може да започнеш да ги продаваш като Моник, нали? Освен това, малката, ти имаш семейство, което те обича.

Сълзите й пак потекоха, но този път Елена успя да ги прикрие.

Жасмин отново въздъхна.

— Не съм те виждала да плачеш дори когато беше дете. Сигурна ли си, че се чувстваш добре? Защо не дойдеш при нас в Грас за няколко дни? Ще ти се отрази добре да смениш обстановката.

Елена избърса лицето си и въздъхна.

— Знаеш, че не мога.

— Защо? След инцидента Морис не излиза вече от къщи; дори няма да го видиш. Що се отнася до майка ти… няма да е зле да се видите. Знаеш, че в края на краищата Сузана ще ти се зарадва.

Буцата в гърлото на Елена се увеличи.

— Наистина ли мислиш така? Аз не съм толкова сигурна — никога не идва да ме види.

— Така е, но ти знаеш защо. Чувства се отговорна за случилото се с Морис и не иска да го оставя сам в това състояние.

— Това е абсурдно — тя няма никаква вина. Става дума за нещастен случай, може да се случи на всеки — прошепна Елена.

— Но се случи на нея. Както и да е — Морис пострада сериозно, докато я спасяваше, и тя никога няма да забрави това.

Тишината, изпълнена с техните мисли, се надвеси над тях. После Жасмин въздъхна.

— Не я оправдавам за това, което ти причини — нека да е ясно. Но мисля, че трябва да си по-снизходителна. Време е да загърбиш своята неприязън. Сузана направи грешен избор и плати скъпо за това. Но въпреки това си остава твоя майка.

Да, така беше. Но сега тя не се интересуваше от това. От много години Сузана вече не беше част от живота й. В един миг тя просто престана да се надява, че майка й ще я заобича.

Въпреки че думите на Жасмин бяха разумни, тя нямаше никакво намерение да мисли за Морис и за майка си. Не искаше да се занимава с това, а и не ставаше въпрос само за тях. В този момент в главата й нахлу поток от мисли. Сърцето я болеше, емоциите я смазваха, завличайки я във водовъртеж от чувства, от които нямаше как да избяга.

— Ще си помисля — каза накрая и затвори.