Кристина Кабони
Пътят на парфюма (8)

7.

Еликризия. Сладка като мед и горчива като зора. Ароматът й е наситен и могъщ като самата доброта. Трябва да се използва пестеливо, като се смеси с деликатни ухания като тези на розата, за да могат да поемат чувството. Обединява сърцето и главата, страстта и разума, предизвиква състрадание.

Льо Маре беше един от малкото квартали, които пазеха духа на Париж от седемнайсети век. Кварталът, предпочитан от аристократите, които гледаха да са близо до кралския двор, но и не в него, бе останал непокътнат по време на революцията. Бе устоял на урбанистичните виждания на Хаусман, на наводненията от Сена, засегнали най-южните части на града, на кралете и на Наполеон.

Елена обикаляше по тесните улички, търсейки апартамента, в който щеше да започне новия си живот. Въпреки дъжда, десетки туристи продължаваха упорито да снимат, да гледат и да търсят нещо. Елена ги бе оставила на улица Де Розие, за да попадне във водовъртежа на улици и улички: тук сценарият се променяше и човек сякаш попадаше на друго място, в малко селце, останало извън времето.

Спря пред рекламата на една пекарна, гледайки за пореден път листчето, на което бе написан адресът. Улица „Парк Роаял“, номер дванайсет. Продължи да върви сякаш по инерция. По едно време колелцата на куфара й, натежали от дъжда, спряха да работят. Елена повлече куфара си и изведнъж разбра, че е пристигнала.

— Ето те, най-после! — възкликна тя. Стоеше пред една каменна арка, обозначена с номер дванайсет.

Арката бе затворена с врата от ковано желязо. Наведе се, опитвайки се да погледне през решетките как точно се отваря. От косата й капеше вода по носа и по устните. Тя я избърса с ръка. В полумрака забеляза градина, няколко велосипеда и няколко паркирани коли.

Моник й беше казала, че не трябвали ключове. Възможно ли бе да е сбъркала? Погледна отново бележката, която държеше в ръка, после я смачка в ръката си и се подпря на влажната стена. Миришеше на тухли, на вар и на умора — същата умора, чиято тежест Елена усещаше на гърба си. Пътуването от Флоренция не беше лесно. Самолетът беше закъснял, не бе намерила свободно такси на летището и трябваше да вземе бусчето, което свързваше летището с града.

Със залепнали на гърба й дрехи и в ужасно настроение, Елена прегледа отново всички врати и прозорци, обикаляйки под все по-засилващия се дъжд, който сякаш искаше да се просмуче под дрехите й. Изведнъж чу шум и се обърна. Някой беше задействал автоматичното отваряне на входа. Изчака малко и видя кола, която влезе във вътрешния двор. Входната врата остана отворена. Елена въздъхна. Беше вир-вода. При всеки полъх на вятъра я втрисаше, беше готова да зареже всичко и да намери подслон някъде на сухо.

Стисна зъби, твърдо решена да се потопи в топла вана през следващите десет минути, та ако ще и светът да свърши.

Повлече след себе си куфара на колелца и влезе в двора. На първата врата вдясно също пишеше номер 12.

Обзе я облекчение. Ето че най-после го бе намерила! Топката в стомаха я накара да се забърза. На следващия ден щеше да има време да разглежда наоколо. Тръгна към вратата. Колелцата на куфара й скърцаха, сякаш и на тях вече им беше писнало.

Моник й бе изпратила есемес. Беше идвала следобед, напазарува й някои неща и бе оставила вратата открехната. Тя трябваше само да бутне малко по-силно.

Елена натисна с две ръце вратата, както приятелката й бе обяснила. Но нищо не се случи. Отнякъде миришеше неприятно, на влага и на затворено помещение — със сигурност на нещо старо, сякаш вътре имаше купища стари книги, растения и мускус.

Със затворени очи, сложила длани на дървото, Елена внезапно се пренесе в един друг свят — този на ароматите. От ресторантите ухаеше на нещо печено: риба на жар, с гарнитура от зеленчуци на скара. Тиквички, чушки и накрая глазирана шоколадова торта, грис и току-що изпечен хляб. Вятърът носеше уханията на дърветата, на кедрите с натежали от дъжда листа и на цветята: гардении, богородички, прелъстителния нежен мирис на рози, и накрая — мирисът на труден ден, изпълнен с безспирно пътуване.

Нетърпение, умора и съмнение. И накрая цветовете избухнаха: червено, зелено, лилаво. Емоциите бяха взели връх. Усети, че се движат в нея като във водовъртеж. Завихряха се, после изплуваха нагоре, кристализираха и пак избухваха.

Трябваше да ги спре, трябваше да престане да чувства.

Бутна още веднъж, с всички сили. Изведнъж вратата се отвори широко и я изблъска навън. Опита се да възстанови равновесието си, разпервайки ръце напред. Дишаше тежко. От нея се изтръгна вик, когато тъмнината сякаш я погълна. Блъсна се в някакво препятствие и коленете й поддадоха.

— Какво, по дяволите…

Една здрава ръка я хвана през кръста, за да не падне.

— Добре ли сте?

На Елена й трябваха няколко секунди, за да осъзнае какво се е случило. За късмет, мъжът я бе хванал, преди да полети към пода. Само това й липсваше, помисли си тя замаяно.

— Да, благодаря — измърмори.

Той не отговори. Елена се размърда нервно.

— Вече може да ме пуснете — му каза леко притеснена. Той все още я държеше здраво.

Изведнъж я пусна и се отдръпна настрани.

— Не исках да ви уплаша — каза рязко.

Елена се хвана за гласа на този непознат, за болката, която прозвуча в тона му. Емоциите, които я бяха притискали само преди миг, се бяха разсеяли. Бяха заместени от други, далеч по-приятни.

В думите на този мъж се криеше страдание — някаква стаена болка, вероятно предизвикана от несправедливост. Елена се запита каква ли е причината, и изпита необяснима тревога при мисълта, че не може да си даде отговор. Искаше да го опознае, да разбере. Не беше нещо определено; по-скоро някакво инстинктивно усещане.

— Не ви виждам — отвърна тя, намери ръката му и се хвана здраво за него, сякаш за да го утеши. Не я беше уплашил — защо тогава?

С пръсти, впити в неговите, се обърна, за да види лицето му. Светлината на лампите, която прозираше през входната врата, очертаваше едрата фигура на мъжа, но той все пак оставаше в сянка. Елена не успяваше да различи чертите му. Беше много висок. Говореше с малко дрезгав, но същевременно любезен и дълбок глас.

— Не ме е страх от вас — каза тя и му се усмихна.

Той не отговори — само държеше пръстите й, които не искаха да го пуснат. Елена знаеше, че това е безумно, дори абсурдно положение. Но в последно време бе престанала да действа разумно.

— Имате хубав аромат — импулсивно призна тя. Думите просто се изплъзнаха от устата й.

Веднага след това се изчерви. Господи, все едно го сваляше! Моник щеше да се гордее с нея.

— Извинете, ще ме помислите за луда. Но денят ми беше ужасен и единственото положително нещо, което ми се случи, беше вашата… подкрепа. Ако не ме бяхте хванали, щях да падна на пода — достоен край на този кошмарен ден. Бях зашеметена, когато вратата изведнъж се отвори…

— Какъв?

Елена замлъкна.

— Моля?

— Казахте, че имам хубав аромат. Какъв?

— А, да. — Тя се засмя — лек, кадифен звук. — Просто професионална деформация.

Но той не се усмихваше, а продължаваше да я гледа втренчено. Елена усещаше погледа му върху себе, си. Досещаше се какъв отговор очаква този човек. Съсредоточи се и остави аромата му да й заговори, разказвайки й неща, които само тя беше в състояние да долови.

— Аромат на дъжд, на студ, но също така и на слънце, на дълги мълчания и на размисъл, на земя и на рози… Вие имате куче и сте мил човек, който винаги е готов да помогне на другите, но таите болка в сърцето си.

Още едно дълго мълчание. После той изведнъж дръпна ръцете си.

— Сега трябва да вървя. Оставете вратата отворена. Лампата в антрето не работи, внимавайте!

Пусна я и отстъпи назад, без да отмества поглед от нея. Едва когато стигна до вратата, се обърна и излезе.

Елена потисна внезапното си желание да го повика пак. Внезапно й стана смешно. Беше се държала като луда. Още малко, и щеше да му поиска телефонния номер. Какво, по дяволите, я бе прихванало? Беше сграбчила този човек… Не, всъщност той я сграбчи. Продължи да мисли още известно време за това, развеселена и малко възмутена от собственото си поведение. Но скоро тези размисли бяха пометени от чувствата, които я вълнуваха. Вдигна лице и отново усети аромата. Беше като изпълнено обещание, като сладостта на доверието, едновременно тежест и отговорност. Беше действие и потребност. През нощта отново опита да подуши въздуха, да си припомни мириса, който почти се топеше. Но той вече беше изчезнал, оставяйки в нея чувство на копнеж.

Вече беше свикнала с полусянката. Примигна и разгледа антрето. Беше просторно, с много висок таван. В един ъгъл, до прозореца, имаше някакво растение — може би фикус бенджамин; стълба водеше към горните етажи. На партера имаше една-единствена врата с изтривалка, която приличаше на описанието на Моник.

Елена блъсна вратата и тя се отвори с леко скърцане. Значи, това беше апартаментът. Потърси ключа за лампата и при първия проблясък на светлината видя гола стая с висок таван. Някой се беше опитал да шпаклова старите тухлени стени, но явно безуспешно. Затова бе наблегнал на боядисването.

Отиде в средата на стаята. Плочките потракваха под краката й — сигурно бяха много стари. Някои бяха изпочупени, натрупани на купчина в един ъгъл, а под тях се виждаше част от още по-стар под. Вдясно имаше прозорец и врата, които гледаха към главната улица, но изглеждаха здраво залостени от години. Моник й каза, че апартаментът й бил семейно наследство. Никой нямал намерение да живее там, но и никой не искал да го продава, тъй като бил на бащата на Жасмин — Исмаил Ахдад, емигрант от първо поколение. Човекът работил цял живот, за да го купи, и Жасмин искрено се гордееше с това. Но все пак, явно семейство Дювал не ценяха особено това жилище. Моник бе отседнала в него за няколко месеца, след като се премести в Париж, но при първа възможност се бе преместила в друг квартал.

В напуканата стена се виждаше някаква ниша. Елена се приближи. Стълба водеше към горния етаж, където се намираха спалнята и банята. Натисна един стар ключ, и сноп светлина отгоре заля приземния етаж.

Моник беше казала, че е купила нови чаршафи, пухена завивка и хавлиени кърпи. А тя искаше само това — да се изкъпе и да си легне.

Заизкачва стъпалата едно по едно, и когато стигна горния етаж, се огледа наоколо. Имаше три стаи: малък хол с кухня, баня и спалня. Мебели и книги, натрупани почти навсякъде. В кухнята имаше стари електроуреди, червен бюфет и маса; на нея бе оставена найлонова торбичка, от която се носеше приятен аромат.

— Господ да те благослови, Моник — измърмори тя. Измъкна една франзела, захапа я и тръгна да проучва апартамента.

Отвори прозореца и лекият ветрец донесе нови ухания, шумове — гласа на града, който Елена нямаше търпение да види отново.

Трябваше да се обади на Моник, да й каже, че е пристигнала. Къде ли беше мобилният й? Боже господи! Ами чантата?

Огледа се трескаво, слезе по стълбите, видя я до вратата и въздъхна с облекчение. Куфарът й също беше там. Изведнъж се сети, че ги беше оставила отвън… Възможно ли е непознатият, когото бе срещнала при идването си, да ги е внесъл?

Кой ли беше той? Съсед, може би. Идеята й хареса.

Чувстваше се добре до него. Това малко я учудваше — никога преди не й се беше случвало нещо подобно. Тя да ухажва някого…

Затвори вратата и се върна на горния етаж. Потопи се в пълната с вряла вода вана и се почувства ентусиазирана и възбудена.

За миг Матео се върна в мислите й, но тя бързо го изхвърли оттам. Имаше прекалено много неща, които трябваше да направи и да организира. Беше заета с планирането на новия си живот. Нямаше време да мисли и да страда за миналото си.

— Прекалено заета съм да обичам, за да имам време да мразя — прошепна си тя, спомняйки си една фраза, която периодично се появяваше във Фейсбук. Тя не беше напълно вярна. Имаше моменти, в които й идеше да избоде очите на Алесия и да наръга с нож Матео. Но идеята беше наистина интересна и тя реши, че ще се придържа възможно най-стриктно към нея: щеше да изпълни дните си с хубави неща.

Мислите препускаха в главата й — събираха се, разделяха се и се разпръскваха в различни посоки.

Отпусната и гладна, Елена излезе от ваната. Нахрани се, хвърли се в леглото и й се стори, че е почти щастлива.

 

 

Кайл гледаше втренчено розата, която предния ден бе пазил от дъжда.

Сега цветовете й бяха цъфнали. По краищата им блестяха малки перлички в очакване да се обединят с другите и да се плъзнат до земята, като многобройни сълзи. Цветето излъчваше леко ухание на ябълка и чай. Беше твърде малко, твърде обикновено и… прилично. Наистина, беше красиво — бонбонено розово, с прасковено в средата. Кайл не беше предвидил, че като разцъфне, тази роза ще има формата на чашка. Не беше показвала такива признаци. Но това не променяше нищо.

Разбира се, в крайна сметка работата не бе отишла напразно. Неговите немски клиенти щяха да я включат в каталога без проблеми. Щяха да платят добре, а освен това щеше да получава и допълнителен процент.

 

 

Пъхна ръце в джобовете си. Докато се качваше по стълбите, се замисли за момичето, което бе срещнал на входа. По акцента й съдеше, че е италианка. Каза му, че миришел на дъжд. Припомни си думите, прехвърляйки ги в ума си, изброявайки ги и премервайки ги наново. Джон дойде да се отърка в него. Той усети приятна топлина, усмихна се и погали кучето.

— Колко пъти съм ти казвал, че си куче, а не котка?

В отговор Джон го близна по ръката.

Кайл се усмихна.

— Гладен ли си? Ела, да влезем вкъщи.

Апартаментът, който Кайл бе наел, беше съставен от помещенията за момчетата, които са работили в оборите на стария замък. До тях се стигаше чрез вътрешна стълба, която той делеше с другите наематели — тя свършваше на терасата. Беше платил допълнително, за да може да я ползва свободно, но си струваше. Сложи дървена ограда и засади розата Banksiae lutea^[1]. За две години растението без бодли бе завзело цялото пространство, покривайки решетката и превръщайки се в преграда. Цъфтеше само веднъж в годината, на малки ароматни букетчета, които траеха едва няколко седмици. На това защитено място Кайл отглеждаше специални рози: майки, или по-точно — растенията, които използваше за работата си. В малък парник от найлон, в средата на терасата, държеше младите хибриди, на които разчиташе, за да открие нови разновидности рози. Всичко наоколо бе подредено и поддържано в идеален ред: приспособления, глина, тор. Близо до входа на апартамента беше колибката на Джон.

Кайл влезе вкъщи, светна лампата и се отправи към кухнята. Наряза зеленчуците, сложи ги в тиган с малко зехтин, добави скилидка чесън и няколко листа босилек.

Избра един диск, внимателно свали обложката и го пъхна в плейъра.

Сгушен на килима в дневната, Джон дремеше мързеливо, като държеше постоянно под око Кайл. Когато той излезе на терасата, след като сложи чиниите в миялната, кучето го последва до входа.

Въздухът беше режещо студен. Облаците се бяха разсеяли и на небето грееха шепа звезди. Кайл ги погледа още малко, докато пианото на Лудовико Ейнауди подслаждаше мислите му. После се върна вътре и пак излезе на терасата, носейки със себе си дълъг метален цилиндър. Закрепи го на поставката и го настрои. Само след миг, докато стоеше наведен пред телескопа, светът стана далечен, черен и блестящ.

 

 

— Намери ли всичко? Покупките, чаршафите? Добре ли спа?

— Да, спокойно. Всичко намерих и спах непробудно. Разкажи ми малко за този замък…

Моник въздъхна.

— Той е стар, много стар. На два или три века, мисля. Принадлежал е на разни благородници, които са си изгубили главите.

— По някоя жена ли?

— Не, на гилотината.

Елена потрепери.

— Никак не е забавно!

— Не исках да те плаша. Но това са фактите, вината не е моя! Не бих могла да ти кажа повече… Но така или, иначе, апартаментите на господарите са били в другото крило на сградата. В тази част на дома не бродят духове, повярвай ми.

— Затова ли предпочиташ да плащаш наем, вместо да живееш в дома си? Още не си се отърсила от страха от призраците?

Моник изсумтя.

— Стига глупости! Не ми харесва обстановката, това е. Така или иначе, веднага щом се пооправиш, ще ти намерим нещо по-подходящо.

— Не. Тук ми харесва, наистина. А и засега бих искала да оставим нещата такива, каквито са. Все едно съм на почивка. Не искам да правя дългосрочни планове. Ако си намеря работа, ще остана в Париж, Мони. Ако не, ще се върна във Флоренция.

Настъпи мълчание. Моник все още не можеше да й каже нищо със сигурност. Филип не й се беше обадил, а тя не искаше да се обажда на Жак. Беше сигурна, че благодарение на познанствата си рано или късно ще намери прилична работа на Елена, но това не беше достатъчно. Моник винаги бе мечтала да бъде като Елена — не можеше да позволи талант като този на приятелката й да се похаби. „Нарцисус“ беше правилното място. Трябваше да намери начин да убеди Жак.

Въздъхна дълбоко, после кимна.

— Добре, отпусни се. Ще мина да те взема привечер. Към седем часа, какво ще кажеш?

Елена се протегна, все още увита в олекотената пухена завивка.

— В седем е идеално.

— Защо не поизлезеш малко? В Маре има от всичко по малко. Иди на улица „Де Розие“, купи си обяд и го изяж на улицата — има съвсем друг вкус, повярвай ми.

Елена помисли малко, после кимна и отвърна:

— Добре. Днес ще бъда туристка. — Гледаше бледата сутрешна светлина, която навлизаше през прозорците без пердета. — Ще се видим в седем, значи. Приятен ден!

Прекъсна разговора и седна в леглото. Внезапна болка в стомаха я накара да се присвие. Запуши устата си с ръка, после се измъкна от леглото. Остана на колене пред тоалетната чиния, докато позивите за повръщане престанаха. После си изми лицето и се замъкна под душа.

— Какво ми става, по дяволите? — изстена тя. Може би беше настинала снощи. Целият й стомах беше разбъркан. Гаденето й бе преминало, но болките в стомаха бяха много силни, сякаш не бе яла от дни.

Пъхна се под топлата вода. Докато си сушеше косата, реши, че все пак ще излезе. Можеше да закуси в някое от бистрата, които бе видяла предната вечер. После ще си купи аспирин или нещо подобно. Избра удобни джинси, бяла ленена блуза и червен пуловер. Остави косата си свободно пусната до раменете; сложи си малко спирала за мигли, после реши да добави и червило.

— В чест на Париж — каза на огледалото.

Взе си чантата и слезе долу. Докато пресичаше хола на път към вратата, си представи как би могла да промени обзавеждането. И се изненада. Това бяха мисли на човек, който иска да остане, да създава и да твори. Беше странно чувство, почти като ентусиазъм.

— Не си прави дългосрочни планове, не ти се получават — упрекна се тя и затвори вратата зад гърба си.

На дневна светлина фоайето на замъка й се стори подобно на много други. Може би беше само малко по-тъмно. Единственият прозорец беше засенчен от гъстите клони на едно растение. Таванът беше сводест. Елена отиде до входната врата и когато тя се отвори без затруднения, се намръщи. Съмняваше се, че се е сдобила с невероятна сила през нощта — сигурно бяха смазали пантите.

— В осем сутринта? — зачуди се тя. Изненадващо. Наистина удивителна поддръжка.

Тъкмо излизаше, когато в ума й изскочи една мисъл. Протегна ръка и натисна ключа на лампата. Блесна бялата светлина от плафониерата. Тя я погледна, после я изключи. Докато излизаше, усмивка озари лицето й. Беше го направил той. Не можеше да бъде сигурна, но беше готова да се обзаложи.

Когато излезе навън, й се стори, че се е върнала назад във времето. Градина от италиански тип заемаше централната част на големия двор; лехите бяха разделени на цветни отделения. От мокрите листа на дърветата капеше вода върху децата, които се гонеха по пътеките на това интересно творение. Продължи да се оглежда наоколо със смесица от веселост и удивление. Ако не бяха вратите с изписани номера, щеше да си помисли, че се намира в двора на замък.

Остана няколко минути да погледа децата — съвсем спокойно, без да бърза, като се правеше, че не вижда любопитните погледи на една група жени, които си говореха. Явно обсъждаха нея. В друг случай тази ситуация щеше да я притесни, но сега изобщо не я вълнуваше.

Небето беше ясно, ивици от кобалтовосиньо сред подредените редици от покриви. Студеният въздух бе изпълнен със сутрешни аромати — бисквити, току-що изваден от фурната хляб, кафе. Беше гладна.

Спря в едно кафене на улица Де Розие и закуси с апетит. За малко да се разсмее, когато, плащайки сметката, откри, че Антоан, собственикът, беше всъщност Антонио Граси, роден в Неапол живял там допреди няколко месеца.

— Елате пак, госпожице, защото никой в Париж не може да прави като нашето капучино.

Продължи разходката си из улиците на квартала, като внимаваше да не се отдалечи прекалено. Постоянно се губеше и пак намираше пътя. Това безцелно ходене бе успокоително. Не спазваше часове, не беше предупредила никого, не мислеше за нищо. Почувства се напълно, абсолютно свободна. Можеше да прави каквото си иска; да спира, да гледа небето, реката и витрините. Никой нямаше да я съди, никой не я познаваше. Сякаш някой беше пуснал въженцето на балона, който представляваше нейният живот.

За първи път не й тежеше да е сама. Елена осъзна, че желанието да има някого до себе си вече не беше необходимост.

За първи път се чувстваше добре сама със себе си.