Кристина Кабони
Пътят на парфюма (3)

2.

Мирта. Вечнозелена, магична, прекрасна. С наситено и силно ухание. Придава увереност на духа, прогонва гнева и омразата. Това е ароматът на спокойствието, самата есенция на душата.

— Парфюмът е емоция — твоето видение, което трябва да превърнеш в аромат.

— Да, бабо.

— Това е нашата работа, детето ми. Нашето задължение, нашата привилегия…

Елена наведе глава. Думите на Лучия отлетяха като крехките листа на жасмина, които отначало клюмват и увяхват, беззащитни на пръв поглед, а после проникват в теб и се оказваш хипнотизиран и безсилен. Не искаше да ги слуша. Не искаше да се изгуби в мечтите, в които те я потапяха; не искаше да ги следва. Сърцето й отново започна да бие силно. А после цветовете нахлуха вътре в нея. Ароматите се превърнаха в небе, изпъстрено със светещи звезди.

Беше лесно да се изгубиш в тях, беше красиво. Караха я да се усмихва, правеха я щастлива.

Реалността вече не съществуваше, нито пък дългът. Вече нищо нямаше значение… само цветовете и ароматът.

— Ароматът е езикът, на който ние говорим, детето ми. Запомни, Елена: ароматът — това е истината. Единственото, което има значение. Не можеш да излъжеш аромата. Ароматът е това, което представляваме. Това сме самите ние, истинската ни същност.

 

 

Силно бръмчене навлезе в съня на Елена и тя рязко се събуди. Беше зашеметена. Последните остатъци от съня бързо избягаха. Бавно разпознаваше мястото, където се намираше. Връхлетяха я спомени, които я засипваха неумолимо.

Случи се за един кратък миг. Реалността, в която съществуваха времето и пространството, изчезна. След това отново чу бръмченето на мобилния телефон.

Скочи от леглото и се заплете в чаршафите, увити около краката й. Коленичи на полираните дъски на пода и бръкна в чантата си. Сърцето й биеше до пръсване.

— Къде си, по дяволите? — мърмореше тя, а съдържанието на чантата й се разпиля на пода.

Най-накрая намери телефона. Когато прочете името на екрана, затвори очи, притисна апарата до устните си, а после прие повикването.

— Мони? — Гласът й бе още дрезгав от съня.

— Елена, какво става? Тук съм вече почти цял час. Не мога да повярвам, че си забравила за срещата ни тази сутрин!

— Извинявай… така е, права си. Само че моментът не от най-добрите. — Елена направи пауза и въздъхна. — Слушай, може ли да отложим срещата? Наистина, днес никак не ми се излиза.

— Ако се готвиш за погребение, извикай свещеника. Иде ми да се обадя на майка ми и да й разкажа всичко.

— Недей! Нали ми обеща да не казваш на никого?

— Не помня такова нещо. Сигурно е от въздуха във Флоренция — същият, заради който ти забрави за срещата ни тази сутрин.

Елена поклати глава.

— Ще ми мине, Мони… Просто имам нужда от време.

— Няма да те оставя да тънеш в самосъжаление. Това няма да подобри ситуацията, ни най-малко. А ако излезеш, това може да ти помогне.

Настъпи тишина. Елена направи нов опит:

— Може би друг път…

— Няма начин — отсече Моник. — Тази вечер излитам за Париж, много добре знаеш. Трябваш ми сега, Елена. Беше обещала да ме придружиш. А освен това ще ти се отрази добре. Поне ще престанеш да витаеш като призрак, търсещ гроба си. Направо ме побъркваш! Къде си сега?

— В къщата на баба ми.

— Идеално! Трябват ти двайсет минути, за да стигнеш до гара „Леополда“. Чакам те на входа — каза Моник и затвори.

Елена се обърна към прозореца — през него преминаваше слънчев лъч, който сякаш се разбиваше на хиляди искри.

Мони беше права. Сигурно бе дошъл моментът да започне живота си отново. Беше по-добре да излезе — като стои затворена вътре, нямаше да промени особено нещата.

Не че имаше някакво желание — в никакъв случай. И да намери нова връзка, това нямаше да доведе доникъде; сега го осъзнаваше ясно. Предишната бе съществувала само защото тя бе решила така. Но това, което я опустошаваше, беше фактът, че изведнъж се оказа без нищо. Нямаше никакви планове, амбиции, идеи. Връзката й с Матео беше приключила, бе мъртва и погребана.

Да, реши тя; в края на краищата, да излезе с Моник не беше лоша идея.

Стана и се запъти към банята.

След половин час вече влизаше в двора на старата гара, където се провеждаше „Пити“ — най-известното международно изложение за специална парфюмерия. Отдавна не беше посещавала това място, царството на есенциите.

Моник я посрещна, целуна я три пъти по бузите, като остави отпечатъци от червило, и я повлече навътре. Беше със семпла черна копринена рокля и червени кожени ботуши. Висока и слаба, тя притежаваше екзотична красота. Беше бивш модел — това личеше по гъвкавата й бърза походка. Тенът й беше карамелен; ореол от малки черни къдрици обрамчваше главата й и стигаше до средата на гърба й. Да се каже, че е красива, беше прекалено малко.

Елена погледна джапанките си, дънковата пола и блузката на розови цветя, и поклати унило глава.

— Взех пропуск и за теб — каза Моник.

— „Нарцисус“ — прочете Елена името на картончето.

— Да. Ти си моята асистентка.

Как ли пък не?! Като я погледне, никой не би си помислил, че има нещо общо с „Нарцисус“ — един от най-известните парижки магазини за специална парфюмерия. Моник работеше там от няколко години и беше страшно ентусиазирана. Винаги казваше, че това е най-шикозното място в Париж.

Шикозно — точно така. Това не бе място, където Елена би се чувствала в свои води. Обличаше се простичко и изобщо нямаше изтънчен вид. Въпреки че беше вече на двайсет и шест години, беше слаба като тийнейджърка, а големите й зелени очи се открояваха на светлото лице. Дългата й руса коса подчертаваше още повече бледността й. Най-впечатляващото в нея беше устата: може би малко прекалено голяма, но когато се усмихваше, беше прекрасна.

Никога не се беше грижила особено за външния си вид. Обичаше простото и практично облекло и смяташе, че е постигнала добър компромис със себе си за това.

В този момент обаче определено се чувстваше неловко. Застанали една до друга, двете с Моник бяха напълно противоположни, що се отнася до класа и елегантност. Но приятелката й сякаш не забелязваше това. Вървеше до нея, показваше й различните щандове, засипваше я с въпроси и слушаше внимателно нейните отговори.

Елена се огледа отново и с облекчение забеляза, че и много други хора са облечени непретенциозно. Успокои се, изправи гръб и вдигна високо глава. В края на краищата, важното беше да прави добро впечатление — нали така?

Току-що бяха влезли в централния салон, когато Моник спря рязко, затвори очи, вдиша дълбоко и прошепна:

— Този аромат има душа, Елена. И аз искам да я притежавам. Усещаш ли я?

Естествено, че я усещаше. Всички я усещаха. Гмуркаха се в нея, следваха я. Всеки беше потънал в различен аромат, специфичен за него, който провокираше наследствените му гени и лимбичната му памет. Това бяха пречистени емоции, концентрат от действие и мисъл в едно. Те напомняха миналото по ярък и непосредствен начин, сякаш то не бе засегнато от неумолимия ход на времето.

Моник се придвижваше между различните щандове, разделени с прозрачни стени. Елена я наблюдаваше мълчаливо. Всички аромати наоколо бяха много наситени, всепроникващи. Въпреки нежеланието си, тя се почувства увлечена от тях и започна да ги анализира един по един, опитвайки се да познае от какви съставки са направени. От доста време не се беше опитвала, дори напротив: нарочно избягваше нещата, които бяха част от нейното минало. Но сега желанието да идентифицира тези аромати беше прекалено силно. Реши да задоволи този внезапен интерес. Прехвърли наум съставките, изброи пирамидата от ухания, анализира я, след това я остави настрана и мина на друга. И осъзна, че се усмихва.

Моник спря пред една композиция от рози. Елена се приближи. Не можеше да откъсне поглед от тези розови листенца с невероятни нюанси. Беше открила причината за своето страдание и радост: стоцветните рози на Грас. Когато беше малка, работата на майка й, Сузана, ги бе водила по целия свят. Но френското градче беше останало основна спирка в техните непрестанни търсения. Грас от векове пазеше в себе си самата същност на парфюмерийната традиция.

Елена беше израснала в този град — символ на парфюма, сред лабораториите, в които се дестилират естествени есенции, малките специализирани бутици, създадени преди векове, и големите свръхмодерни заводи, с които Сузана Росини често работеше. Те бяха съвсем различни, но общото между тях беше нежното, или натрапчиво ухание, в зависимост от продукцията в момента. През пролетта градчето се променяше. Изпълваше се с цветове и аромати — всеки от тях означаваше нещо и оставяше у нея неизличима следа.

За нея розите представляваха символ.

Протегна ръка и ги докосна. Бяха точно такива, каквито ги помнеше: с копринени листенца и нежен, но завладяващ аромат.

— Прекрасни са. — В гласа на Моник се долавяше благоговение.

Елена усети, че препуска с бясна скорост към миналото си.

* * *

Беше малко момиченце и пред нея се простираха безкрайните поля със стоцветни рози, заобикалящи Грас. Всичко беше зелено, само розовите пъпки бяха в цвят на слонова кост, в бледо или наситено розово, а някои — почти цикламени. Уханието, което се носеше от цветята, беше толкова силно, че напълно я завладя.

Майка й пусна ръката й и навлезе сама в розовата градина. Спря в средата с поглед, вперен надалеч, и отнесена усмивка. После се появи един мъж и отиде при нея. Двамата се вгледаха един в друг и той докосна лицето й. Сузана го прегърна и се целунаха. Но когато тя най-после се обърна към момиченцето и му направи знак да се приближи, усмивката на мъжа се стопи и той се намръщи.

Елена се изплаши и побягна.

Тогава тя за пръв път видя Морис Видал — човека, който щеше да стане неин втори баща.

 

 

— През септември ароматът е различен. По-наситен е и носи със себе си уханието на слънце и море.

— На слънце ли? А как ухае слънцето, Елена?

Тя затвори очи за момент в търсене на точните думи.

— То е безкрайно, топло, меко. Приветливо като гнездо, като бебешка люлка. Промъква се и същевременно оставя най-голяма свобода. Слънцето придружава уханията. Например жасмина: на зазоряване уханието му е по-наситено, различно от това, което ще бъде по обяд. А след залез, когато от слънцето е останал само спомен, цветето излъчва своята истинска душа. Разпознава се безпогрешно.

Моник я наблюдаваше с интерес.

— Това определение е невероятно… От много време не те бях чувала да говориш така за някой аромат.

Сигнал за опасност пробяга по кожата на Елена и тя изведнъж се почувства уязвима. Въображаемото бе взело връх над рационалното. Беше се оставила на спомените и емоциите. Едно е да си играеш с аромата, а съвсем друго е да се оставиш да те превземе: не биваше да го забравя, трябваше да внимава.

— Хайде, Мони, да се махаме оттук — каза тя и бързо тръгна към голямата веранда.

Зави й се свят. Какво ставаше с нея? Възможно ли беше това да е предизвикано от ароматите?

Досега бе успявала да ги държи под контрол… Отдавна се беше се научила да не им обръща внимание; отреждаше им второстепенна роля в живота си. Още от дванайсетгодишна се бе научила да решава как и кога да им позволява да влизат в живота й, да се превръщат във важни фактори. Беше ги обичала, беше се страхувала от тях, а след това ги бе покорила.

Но тази сутрин осъзна, че те са взели превес над нея. Дърпаха я назад, принуждаваха я да си спомни и да види неща, които не искаше. Изпълваха я с емоции. Те бяха думи, които й нашепваха за истинската й същност; бяха идеи, които не искаше да възприеме. Както едно време, когато беше малка и ароматът се вливаше вътре в нея, а тя го възприемаше като свой приятел.

— Добре ли си, Елена? Изглеждаш странно. Да не би все още да мислиш за Матео? — Моник я хвана за ръката.

Елена се опита да се съвземе. Загледа се във високите каменни зидове и погледът й се спря на стоманените греди. Там съжителстваха античното и модерното — необичайна комбинация, която въпреки всичко притежаваше свой собствен чар и характер.

— И престани да зяпаш стените. Няма да те оставя на мира, докато не ми отговориш.

Елена погледна Моник. После поклати глава, разсмя се, закри лицето си с ръце и попита:

— Някога казвали ли са ти, че приличаш на хрътка?

Тя вдигна рамене и отвърна:

— Естествено. — Потупа с пръст долната си устна в знак, че се кани да издаде някаква тайна. — Нарича се характер, скъпа. И така, обясни ми какво те прихваща днес. По-странна си от обикновено.

Една въздишка прогони напрежението, което се бе появило между двете.

— Ароматите… Днес не мога да ги понеса.

Удивена, Моник избухна в смях.

— Шегуваш се, нали?

Но Елена вече не се усмихваше. Очите й бяха насълзени и уморени.

— Слушай — въздъхна Моник. — Имам нужда от твоите умения; всъщност, от носа ти. Трябва да ми помогнеш. Ако се върна в Париж без някой наистина интересен продукт, Жак… Нещата между нас не са като едно време, Елена. Бих искала да го изненадам, да започне да ме уважава.

— Но аз не съм твоят нос, Моник — възкликна тя. Опитваше се да потисне надигащото се гадене.

Приятелката й сви устни.

— Не, ти си много повече от това. Не се ограничаваш с това да усетиш дадена есенция — ти виждаш направо през нея. Ароматът не крие никакви тайни за теб.

— Да не мислиш, че това е предимство? — възкликна с огорчение Елена. Думите се изплъзнаха от устните й, преди да успее да ги оформи или прикрие. Елена не искаше усетът й за аромати да управлява живота й. Той вече бе превзел детството й, и сега тя бе решила, че няма да му позволи да й открадне нищо повече.

Трезво мислене, ето от какво имаше нужда. Трябваше да мисли, да реагира.

В очите на Моник се четеше смесица от отчаяние и примирение.

— Да, вероятно ако беше овчарка, щеше да надушваш лисицата от разстояние. Но ти си създателка на парфюми, и то изключително добра. Познаваш толкова добре парфюмите, че може да ми препоръчаш нещо наистина уникално. Такова съчетание, което да накара шефа ми да се замисли дълбоко и да създаде нови тенденции — нещо, което да добавим към произведеното от „Нарцисус“. Не се шегувам. Наистина имам нужда от теб. Помогни ми!

Елена се огледа. Лекият ветрец зад гърба й носеше със себе си аромата на Флоренция: миришеше на напечени от слънцето керемиди, на мечти, на традиции, на прошепната любов и на надежда.

Примигна, въздъхна и се усмихна.

Никога не бе успявала да й се противопостави. Приятелката й издаваше заповеди още откакто като деца се надбягваха за първи път на село, тичайки с крака, потопени във водата на канала, докато накрая паднаха една върху друга.

Така се запознаха — между туфите дива мента, недалеч от полските работници, които беряха цветя. И си останаха близки.

Моник я заведе у тях. Майка й, египтянката Жасмин, им се скара, после ги изсуши, прегърна ги и накрая на чаша чай от джинджифил с бисквити им обясни какви опасности се крият в каналите. Когато гостуваше при Моник, Елена разбра какво е да имаш истинско семейство. Приятелката й бе осигурила достъп до майчина топлина, до спокойствието, с което Жасмин разполагаше в изобилие. Беше успяла да я накара да се почувства като част от семейството, като нейна сестра.

— Значи ще ми помогнеш?

— Честно казано, не разбирам с какво. Ти знаеш всички стъпки за създаването на един парфюм; имаш някои страхотни постижения.

Моник сви устни.

— Хайде, Елена, и двете знаем, че моите парфюми са обикновени, съвсем посредствени. Най-добрият от тях е що-годе приличен. А ти си като художник, който се инати и се опитва да опише някаква картина с думи. Но накрая всички думи отлитат, и на пръв поглед не ти остава друго, освен да стоиш пред празното платно. А този, който е имал търпението да слуша това, което си му говорила, е запазил в мисълта си образа на тази картина. За мен е същото. Не познавам друг, който да притежава твоите знания и гениалност.

— Хайде, стига! Един гений, който дори не успя да си покрие разходите…

— Недей да споменаваш старата история за магазина на баба си — прекъсна я Моник. — Ти затвори парфюмерията, защото си най-големият инат, който съм виждала. Що се отнася до магазина — ако беше послушала инстинкта си, вместо да прилагаш овехтелите правила на Лучия, нещата щяха да се развият по друг начин, и ти го знаеш. Вече сме говорили по този въпрос. Не разбирам и защо разреши на Матео да се намесва и слушаше неговите глупости. Той може само да ти покаже как да подредиш масата — изсумтя тя. Огледа се наоколо, изнервена и отегчена; после пак погледна приятелката си в очите. — Никога не си имала решаващ глас в управлението на бутика; винаги си се подчинявала на други. Знаеш, че обичам да назовавам нещата с истинските им имена, Елена. Ти си носът, и точка. Парфюмите, които създаде за мен и майка ми, бяха наистина уникални. И все още са такива. А точно това искат хората: специален парфюм.

— Ти знаеш същото, което и аз — отвърна Елена твърдоглаво. — Учили сме едно и също, имаме еднаква подготовка.

Застана пред една метална масичка, на която бяха подредени шишенца с различна големина. Кристалът сякаш оживяваше под студената светлина, която струеше върху ръбестите им форми.

— Така е, но аз не съм израснала в магазин за билки и подправки. Не произхождам от род на парфюмерийни производители. А това е изключително важно.

Да, това бе разликата между тях.

Моник бе имала обикновено детство: с родители, един брат, две сестри, училище, дом, университет, гаджета и накрая работа, която й харесваше. Можеше да избира.

А Елена бе предпочела най-краткия път: да се подчинява. Беше изпълнила всичко, което поиска от нея баба й, в границите на допустимото. Беше учила парфюмерия и се бе трудила прилежно. Но тайно започна да мрази ароматите. И тази нетърпимост я доведе дотам, че да ги включи сред големите си разочарования. Смяташе, че те са отговорни за всичките й проблеми.

— Знаеш ли какви бяха последните думи на баба ми? — Почака за миг, а после, окуражена от мълчанието на приятелката си, продължи: — Следвай пътя, не изоставяй аромата.

— Лучия накрая не беше на себе си — отвърна Моник.

Устните на Елена се разтвориха в едва доловима усмивка.

— Въпреки че нейната болест беше тежка, тя беше с ясен ум до края. Не си и помисляй, че би могла да каже или да направи нещо, което не е в плановете й. Нейното беше мания. Същата, която бе засегнала и други преди нея, включително и майка ми. Винаги са поставяли на първо място аромата, преди всичко останало.

Стисна ръката на приятелката си.

— Затворих магазина, защото исках нормален живот, редовно работно време, мъж, когото да обичам и който да ме обича. А също и деца.

— Едното не изключва другото… От теб зависи да направиш така, че нещата да се развият в правилната посока, нали?

— Не! — Отговорът отекна вътре в нея. Ароматът не беше това! Възможно ли бе дори Моник да не го разбира? Той трябваше да бъде или всичко, или нищо.

И тя го мразеше. Мразеше го, защото не можеше да не го обича.

Най-сетне взе решение.

Ароматът не беше съвместим с живота, който искаше да води заедно с Матео. Затова затвори магазина. Ароматът накрая щеше да я омагьоса, както се бе случило и с другите жени от семейството, и щеше да провали всичките й планове за бъдещето. Страхът я накара да се отдалечи окончателно от него.

— Аз обаче не исках да рискувам — каза тя.

Не искаше да му отстъпва. Не искаше дори да мисли за това.

— Според мен, като се отказа от това, което си, това не те направи щастлива. Елена пребледня.

— Това, което съм ли? — Бавно поклати глава и прошепна: — Не… грешиш.

— Помисли си, Елена… Откакто затвори магазина и отиде да живееш с Матео, била ли си истински щастлива? Отрече се от всичко, което знаеш и което е част от теб, за да гониш някаква мечта, която мислеше, че може да ти донесе удовлетворение. А отиде от едната крайност в другата… Такъв живот ли искаше?

Естествено, че не. Но все пак беше по-добре, отколкото да не прави нищо, нали така?

— Опитах се. Повярвах, че може да стане, и опитах! — възкликна тя.

Моник се взря в нея. Сви устни, а после се усмихна.

— Друго имах предвид, но няма значение. А сега, да оставим тези тъжни разговори и да се съсредоточим върху това, което трябва да направим. Защото ти ще ми помогнеш да намерим парфюма за „Нарцисус“, нали?

— Да, разбира се… — кимна механично тя. Но думите на Моник продължаваха да отекват в нея.

Дали наистина се беше отказала да бъде самата себе си?