Лоръл Маккий
Греховни тайни (9)

Осма глава

Беше дълга и доходна вечер, но София не можеше да не се тревожи, докато се качваше по задното стълбище в клуба и същевременно сваляше дългите си копринени ръкавици. Срещата с лорд Хамънд в парка не й излизаше от ума и се питаше къде ще се появи лордът следващия път.

Мислеше си какво иска от нея.

Спря се на стълбищната площадка и надникна през перилата към тъмната кухня долу. Сега всичко бе утихнало. Всички слуги бяха си отишли, след като изчистиха салоните, и София беше сама в притихналия мрак.

По принцип обичаше най-много този момент, след като треската от вечерта е преминала, и тя е останала сама с мислите си. Но тази вечер тишината я подтикваше към размисъл за неща, които предпочиташе да не си спомня, и те не се отнасяха само до лорд Хамънд. Като например самотата, за която забравяше, докато работеше, или потъваше изцяло в играта на карти, но нощем усещането за самота се появяваше отново и я измъчваше. С Джак никога не се сближиха след страстното ухажване и бягството, особено когато той се пропи. Но въпреки това изпитваше желание да има до нея някой, с когото да разговаря, да споделя какво се е случило в клуба, да се смее на глупавите лудории на клиентите, или да поиска съвет какво да направи в случая с Хамънд.

Копнееш да има кой да я погали и да я прегърне в студената тъмнина.

София поклати глава.

— Ставаш смешна — прошепна на глас.

Може би за нея щеше да бъде по-добре да се върне в Лондон с неговата завоалирана чувственост, да потърси закрилата и ограниченията на нейното семейство. Изглежда Париж й въздействаше романтично и възбуждащо, две неща, които в никакъв случай не желаеше за себе си. Също както не биваше да следи цяла вечер Доминик Сен Клер и все пак не го изпусна от поглед.

Но засега щеше да се отпусне до камината и да изпие чаша хубаво бренди, преди да си легне.

Стигна до третия етаж и отвори вратата на всекидневната си. Малкият апартамент беше като спокоен пристан след изморителната вечер. Огънят в камината гореше, запален от някоя камериерка на Камий, на масичка до камината беше оставен поднос с хляб, сирене и бренди.

Стаята се осветяваше само от огъня, чиито червено-оранжеви отблясъци играеха върху малкото мебели и върху тюлените пердета на прозорците.

София се облегна на вратата и се усмихна, като видя тази домашна сцена, струпаните книги на масата и килима, внасящ уют. Как е възможно да се чувства самотна, след като има всичко това? Нейният малък дом, след скитанията от хотел в хотел. Нейното убежище, след като се е отървала от мъже подобни на Хамънд… Но тази вечер не й се стори като убежище.

Остави ръкавиците си на най-близкия стол и посегна да махне перлените си обеци и панделката от шията си. Долови внезапно шум — прошумоляване на нещо като фина тъкан, проскърцване на пружина на старата софа и София замръзна. Изведнъж я обхвана парализиращото чувство, че всъщност не е сама.

Притаи дъх и посегна зад себе си да хване дръжката на вратата. Ако само успееше да отвори и да побегне достатъчно бързо…

След това някакъв мъж се размърда на софата и светлината от камината проблесна в светлоруса коса. Беше Доминик.

— Какво правите тук? — извика тя. Пусна дръжката на вратата, но не се почувства ни най-малко в безопасност. В действителност той беше последният мъж, с когото би трябвало да бъде насаме.

Той й се усмихна с онзи безгрижен маниер без капчица разкаяние, сякаш човек се натъкваше на него в дамска гостна всеки ден. А навярно беше точно така. Видя как всякакви жени си загубваха ума по него и той ги привличаше както фаталният пламък привлича пърхащите нощни пеперуди. Точно както привличаше нея, противно на всякакъв здрав разум и на целия й жизнен опит. Дори в момента сърцето й биеше така бурно, че тя се изплаши да не би той да го чуе.

— Чаках вас, разбира се — отговори той. Тонът му беше весел, но тя долови зад привидната лекота стоманена студенина. — Вашата софа е много удобна.

— Не би трябвало да сте тук — каза тя и се почувства глупаво, съобщавайки очевидното. — Ако искате да говорите с мен, уговорете среща. На партера имаме кантора, която използваме за работата в клуба.

— Искам да говоря с вас, но не по служебен въпрос. Няма да отнема много от времето ви.

— Вече го отнехте. — София се ядоса от едва забележимото потрепване на гласа си. — За какво искате да говорим в такъв случай? Късно е и съм изморена.

Той се надигна от софата, изтягайки се бавно и грациозно като някоя силна, дива котка. На София й секна дъха, докато го наблюдаваше как пристъпва към нея. С усилие на волята не побягна, когато той подпря ръка на вратата до главата й.

София го загледа предпазливо. От светлината на огъня в камината зад него около главата му сякаш се образува ореол, но не й заприлича на ангел. Връзката му беше развързана и висеше смачкана, ризата му най-горе беше разкопчана и се виждаше гладка кожа със слънчев загар. Косата му беше разрошена и падаше на къдри върху челото, което предизвика у София желание да я приглади назад. Да усети нейната копринена мекота.

Пъхна юмруци в тежките дипли на полата си и видя как усмивката му стана подигравателна, като че ли се досещаше какво си мисли. Наведе се още повече към нея и София усети лимонената свежест на неговия одеколон. Той не я докосваше, но топлината на неговото тяло като че ли се уви около нея и я притегли. Спомни си копнежа, който изпита преди малко, желанието някой да я погали и прегърне в тъмнината и то се умножи стократно от неговата близост. Жадуваше прекалено силно той да я докосне.

— За какво искате да разговаряте с мен? — прошепна тя. Всякакви необуздани фантазии й минаха през ум — как я целува, докосва, горещата му кожа до нейната.

Усмивката на Доминик изчезна и той сви в юмрук ръката, с която се подпираше.

— За моя брат.

— Вашият… какво? — изпелтечи София. Всички онези опияняващи фантазии отлетяха като облаци в небето. Това не бе очаквала.

— Моят брат Джеймс. Сигурен съм, че си спомняте за него, след като ви изпрати цветя. Или пък сте го забравили при толкова много обожатели.

— Аз… да, разбира се, че си спомням. Стори ми се очарователен млад мъж.

— Здравата е хлътнал по вас — каза спокойно, без всякаква емоция Доминик.

София неволно се разсмя. Този разговор беше толкова странен.

— Наистина ли? Видяхме се само веднъж. Колко прибързано от негова страна.

Тя се отдръпна от вратата и мина покрай него, но той внезапно я хвана здраво за ръката. Не я заболя, но и не можеше да се измъкне. Неговата ръка беше силна и гореща и от допира тя потрепери.

Вдигна поглед към него и очите му проблеснаха в танцуващите сенки, когато се загледа в нея.

Небрежният му чар изчезна напълно и той придоби смущаващо напрегнато изражение.

— Не го насърчавайте, София — каза с нисък, груб глас. — Той е много романтичен и влюбчив и не е научил още какъв е светът.

— Нима мислите, че съм го насърчавала? — възкликна София. Опита се да дръпне ръката си, но той не я пусна. — Но аз почти не говорих с него.

— Усмихвахте му се, танцувахте с него.

На София друго не й остана, освен да се разсмее. Този мъж, за когото мислеше много повече, отколкото бе нормално, стоеше тук, в нейния дом, и й нареждаше да не се усмихва на неговия ужасно млад, буен брат.

— Аз се усмихвам постоянно. Да не би да казвате, че трябва да се въздържам? Че трябва да стана невъзможно строга, за да не насърчавам никого?

Доминик сложи внезапно ръката си на рамото й, разголено от деколтето. Пръстите му едва докоснаха кожата й. Този жест пробуди у нея нещо горещо и живо.

— Не мисля, че съзнавате невероятната сила на вашата усмивка — каза грубо той. Прегърна я през талията и я притегли по-близо до своето силно, стройно тяло. — Толкова е лъчезарна и все пак абсолютно загадъчна, като че ли ни дразните с тайни, до които никога няма да се доберем.

— Аз… аз нямам тайни — прошепна София. Вкопчи се в раменете му, защото усети, че отмалява. Стаята беше толкова тъмна и топла и като че ли се смаляваше. Смаляваше се все повече, докато не останаха само тя и той. Само неговата ръка около талията й и нейният допир до раменете му.

— И двамата знаем, че това не е вярно — прошепна Доминик. Той се приближи още по-близо и устните му докоснаха леко ухото й. Тя почувства горещия му дъх върху чувствителната кожа на шията си и притвори очи. — Не желая брат ми да се оплита в тайни. Прекалено предразположен е да си навлича неприятности, когато става въпрос за хубава жена.

— Чух, че и вие не сте неподатлив към неприятности — каза София. Отвори очи и погледът й попадна върху гладката кожа на гърдите му, която се подаваше под разкопчаната риза. Малка, кристална капчица пот блестеше в трапчинката на шията му. Докато я гледаше като омагьосана, капчицата се плъзна надолу и тя изпита почти непреодолимо желание да се наведе и да близне вадичката, да усети вкуса му.

Той като че ли долови какво си фантазира, защото я прегърна по-силно през талията и издаде глух, дрезгав стон.

— Значи сте научили клюки за мен, така ли? Даже тук, в Париж?

— Разбира се. Французите са запленени от красотата. Пък и дочух за вашето семейство много преди да напусна Лондон толкова отдавна. Семейство Сен Клер предизвикват безкрайно любопитство там — промърмори тя. Прекара едва-едва длан по рамото му и по жилестия му гръб. Дори през дрехите усети колко атлетично е тялото му, колко силно и грациозно е, когато той помръдна при докосването й.

Устните му се плъзнаха по нежното, уязвимо местенце под ухото и София сграбчи в шепа ризата му.

— А вие слушате ли клюки за мен? — попита той. — Мислех си, че сте над тези неща… лейди София.

Това, че се обърна към нея с титлата й, я стресна, като с леден полъх прониза горещината на нейното желание, но после той отново целуна шията й и студенината изчезна.

— Клюките са част от работата ми — отвърна тя, като се мъчеше отчаяно да мисли отново ясно. — Трябва да знам колкото е възможно повече за всички.

— Много хитро от ваша страна — прошепна той и дъхът му опари кожата й. — И какво научихте за мен?

— Че жените не могат да ви устоят — каза София. Опря длани до гърдите му и се опита да го отблъсне, за да може да мисли отново.

В момента определено се убеди, че клюките за него бяха верни. Коя жена би устояла на умелите му ласки?

Не можеше да си позволи да попълни тяхната бройка. Не и ако искаше да се върне по някакъв начин при семейството си.

— Това не е истина. — Той сведе поглед към нея с присвити очи. — Както изглежда вие не се поддавате никак на моето влияние.

София се разсмя. Не се поддава ли? О, не. Искаше да не се поддаде. Знаеше, че трябва. Трябваше просто да го отблъсне и да му нареди да се махне от дома й.

— Защото не се поддавам ли ви разреших да ме докоснете? Какъв абсурд!

Доминик поклати глава. Вгледа се в нея съсредоточено, със свити устни, като че ли тя беше сценарий, написан на някакъв чужд език, който не разбираше съвсем добре.

— Няма да ме допуснете до себе си. Изобщо не разгадавам мислите ви.

Нима искаше да го допусне до себе си? София се стресна. Нито един мъж никога не е пожелавал да разбере какво мисли. Беше им достатъчно, че е хубава и произхожда от известно семейство. Искаха да спят с нея. Виждаха само това и само това ги интересуваше, дори Джак. Не беше забелязала подобно нещо даже през опиянителните дни на тяхното бягство, когато си мислеше, че той е различен.

Беше сигурна, че и Доминик не е по-различен. Искаше от нея само да не флиртува с брат му.

Може би той самият я харесваше. Нищо повече. Но беше толкова мъчително да не забравя всички тези трудни уроци, когато я докосваше, когато я поглеждаше както сега.

— Моите мисли са много скучни — каза тя.

Ръката му се плъзна по извивката на ханша й и той я притегли още по-близо. Изненадана, София се изправи на пръсти, вдигна ръце и ги уви около тила му. Косата му падаше на копринени вълни върху ръцете й и тя сплете пръсти в тях.

— Изобщо не вярвам — възрази той и гласът му прозвуча ядосано. — Прекалено пленителна сте, за да запази един мъж здравия си разум.

Тогава устните му се притиснаха до нейните. София затвори очи и се отдаде на горещото желание, което я понесе като водовъртеж заедно с него. Усети възхитителен вкус на бренди и лимони, устните му галеха нежно нейните от едното ъгълче до другото, преди да простене и да ги притисне по-силно към нейните.

Впи ръце в ханша й и плъзна езика си в нея, като че ли жадуващ да изпита вкуса й толкова много, колкото и тя. Но София повече нищо не я интересуваше. Неговата брутална страст пробуди у нея онзи огън и тя почувства чудото на живота да я изпълва отново. Искаше повече от него, искаше повече от това чувство.

Прегърна го още по-здраво през тила и той простена срещу устните й. Докато преплиташе езика си с неговия, почувства, че я повдига. Полата й се отметна и тя уви краката си около кръста му, привлече го до извивките на тялото си.

През годините беше започнала да мисли, че целувката с него в „Прищевките на дявола“ е по-скоро плод на въображението, отколкото реалност. Първата целувка на едно момиче, прехвалена повече, отколкото е била в действителност. Но в този миг разбра, че тази необуздана, страстна необходимост е била реална. И сега, когато беше жена с чувствителността на жена, желанието й бе още по-горещо.

Отдаде се изцяло на целувките му и във въображението й се заредиха еротични картини — преплетените им тела в нейното легло, неговите устни върху гърдите й, краката й сплетени около него. Ръката му в косата й, докато се взираше в нейните очи и проникваше в нея.

— София — прошепна той срещу устните й и фантазия и реалност се сляха. Очерта с устни линията на лицето й и тя отметна глава назад. Усети, че придърпва полата й назад и плъзва ръце по бедрата, повдигайки я още по-нагоре. Прилепи се гъвкаво до тялото му и усещането на неговата ерекция между бедрата й, силна и пулсираща дори през дрехите, я прониза.

Като я придържаше с едната си ръка, с другата махна фуркетите и гребените от тежките й къдри. Косата се разстла върху раменете й и той зарови лице в нея. Дъхът му парна шията й и едничкото й желание бе да се прилепи още повече до него. Тя простена и се вкопчи по-силно в него.

Изведнъж силно трополене проникна до съзнанието й през забравата на нейното желание.

София отдръпна ръцете си от него и опря глава в стената. Стоварваха въглища на улицата, но този всекидневен шум сякаш я разтърси грубо и я изтръгна от съноподобното състояние на безумна страст.

Доминик замръзна до нея, като че ли и той бе потънал в забрава. Бавно пусна краката й на пода и се отдръпна. Прекара ръка през разрошената си коса, очите му бяха потъмнели като нощно море, когато я погледна. Стори й се, че я гледа все едно никога досега не я бе виждал.

София подпря ръце на стената, за да не падне. Още не можеше да нормализира дишането си.

— Искате да страня от вашия брат — промълви тя пресипнало, — но може би трябваше да ме предупредите да страня от вас.

Доминик се изсмя унило и прекара ръка по страната си.

— Може би трябваше.

Отмести смръщено поглед от нея и изразът в очите му сякаш подсказваше, че той е някъде много далеч, където никой не може да го последва. Само преди миг София се почувства толкова близо до него, по-близо отколкото до всеки друг на света. В момента все едно помежду им имаше километри и тя не проумяваше защо. Или защо по тази причина й се доплака.

Но нямаше да се разплаче. Със сълзите беше приключила още преди години. Приглади полата си и отметна назад косата си. И двамата продължаваха да мълчат. Тишината се нарушаваше само от пращенето на огъня и трополенето на каруцата с въглища отвън.

— Накарахте ме да забравя защо дойдох преди всичко — каза той със странен, отнесен тон.

— Не дойдохте ли да ме предупредите да не се приближавам до Джеймс?

— Джеймс ми каза нещо друго — отговори той със същия странен тон. Загледа се в нея, но сякаш не я виждаше.

— Нима? — изненада се тя, като се стараеше да говори безгрижно и весело и да не се издаде в никакъв случай какво мисли. — И какво е то?

— Че имаме една и съща прапрабаба. И че у вас е нейният дневник.

Джеймс като че ли се стъписа, когато му каза за дневника, а ето че сега и Доминик пита за него. Изглеждаше доста странно. Никой, освен нея не беше се интересувал от Мери; никой друг като че ли не знаеше нищо за нея.

— У мен е нейният дневник, да — отговори тя бавно. — Преди години го открих в библиотеката на моя дядо и оттогава го пазя.

— А в него тайните си ли е изповядвала? — поинтересува се Доминик и на София някак не й се понрави тонът му, нито пък внезапното изопване на раменете му. Долови, че премълчава нещо пред нея, че този интерес към дневника не е продиктуван от празно любопитство. Почувства, че трябва да защити по някакъв начин Мери, което бе нелепо. Мери беше мъртва от стотици години.

— Мери пише обичайните неща, които една жена пише в дневника си — каза тя предпазливо. — Домакинството, местните клюки. Само си помислих, че на Джеймс ще му се стори забавно, че имаме роднинска връзка, макар и далечна. Не мога да си представя защо проявявате интерес към толкова скучно четиво.

— Скучно ли? — Доминик впи изведнъж поглед в лицето й и тя едва не залитна от гневния пламък в очите му. Какво имаше в този дневник, което го вбесяваше по този начин? — Искам да го прочета.

София поклати глава.

— Книгата е стара, страниците са трошливи и аз рядко я изваждам. Но ако трябва да открия нещо във връзка с вашето семейство, с радост ще го препиша и ще ви го дам.

Доминик потъна в дълбоко мълчание.

— Отказвате ли да ми покажете този дневник? Ще ви платя за него. Колкото пожелаете.

Сега вече София се убеди, че не желае той да вземе дневника на Мери, не и след като толкова отчаяно го иска.

— Той не се продава. И ако тези са единствените причини да дойдете тук, да ме предупредите за брат си и да вземете дневника на Мери, по-добре си вървете. Късно е и съм изморена.

И нямаше търпение да започне да чете незабавно дневника на Мери.

Доминик поклати глава.

— Ще направя всичко за моето семейство, София. Не го забравяйте. Няма да разреша фамилията Хънтингтън да наскърби отново близките ми.

Поклони й се сковано, преди да се обърне и да се запъти към вратата. После изчезна бързо.

София изтича до прозореца и се загледа към улицата, докато го забеляза в кръга светлина от газения фенер. Светлината мъждееше в мъглата и той заприлича на привидение, потъвайки в нощта. Остави я крайно озадачена, без отговор на въпросите й.

Отпусна се бавно на килима, полата й се разпростря около нея и зарови лице в шепите си. Той знаеше коя е тя… лейди София Хънтингтън. Знаеше, че притежава дневника на Мери, и по някаква причина го искаше. Онова същото чувство, че се задушава, че някой я дебне, което изпита, когато лорд Хамънд се опитваше да я намери, я обхвана отново. Тогава избяга в Париж. Но знаеше, че повече не може да бяга, не и от Доминик, не и от себе си. Трябваше да разбере защо той иска този дневник.