Лоръл Маккий
Греховни тайни (8)

Седма глава

— София, нашият прием по случай отварянето на клуба беше истински триумф! Дължа ти хиляди благодарности. Очарова всички и днес те говорят само за нас. Един ден трябва да си отвориш собствено заведение, само че по-далеч от моето. За щастие, успехът тук те излекува от приказките ти за друга работа. Създадена си за тази.

София се засмя на милите думи на Камий и вдигна лицето си, за да надзърнат топлите слънчеви лъчи под периферията на шапката й от черен и зелен атлаз. Всъщност не й се разхождаше в градините на Тюйлери, когато Камий й предложи. Но сега беше доволна, че е на крака и се чувства добре, а свежият въздух прояснява главата й. Беше се изтормозила от съмнения какво ще прави по-нататък.

Не можа да заспи, след като клубът затвори снощи. Щом затвореше очи, мислите й се изпълваха със свръхестествено зелените очи и дразнещата усмивка, с извивките на танца, който не искаше никога да свършва.

Но приключи ненадейно, когато каза на Джеймс името си.

Отърси се от мислите за Доминик Сен Клер и се загледа в красивите градини. В Лондон често яздеше в Хайд Парк, за да срещне хора от светското общество, както и тя да се покаже в приетите за разходка часове, но в живота й с Джак имаше малко време за разходки в парковете.

Стояха до късно през нощта и спяха малко, живееха по казината и балните зали. Никога не е била пристрастена към природата и не мислеше, че й липсва. Но градината на Тюйлери беше по-красива от всяка друга, която бе виждала.

Висока, изящно изкована ограда обграждаше мрежа от виещи се пътеки, статуи, бълбукащи фонтани, лехи с цветя със стройни редици дървета покрай тях, хвърлящи рехава сянка върху тревата и настилките от полиран, дребен чакъл. Дворецът Тюйлери се извисяваше над тази светска суетня, ням за всичко, на което бе станал свидетел през годините. Беше елегантен и пищен, като че ли в контраст с мрачните заглавия във вестниците за ужасното управление на крал Луи Филип. За това, че Франция се намира пред прага на голяма промяна.

Тук всичко беше ведро и красиво до съвършенство. Но не беше ли само затишие пред буря?

София усети странна тревога, загледана в смеещите се жени с техните шапчици с панделки и пера, коприни и перли. Тя също участваше в този парад.

— Не си ли на същото мнение, Софи? — попита Камий, сепвайки София от нейния унес.

Обърна се и се усмихна на приятелката си.

— Извинявай, отплеснах се.

Камий се засмя.

— За твоите обожателите от снощи ли се замисли?

— Моите обожатели ли?

— Mais oui! Не мога да изброя колко красавци питаха за теб. И онези двамата англичани, братята Сен Клер, изглежда хлътнаха по теб.

София почувства, че лицето й пламва, и се изплаши, че се изчервява като глупава ученичка.

Все едно и също. Доминик Сен Клер й въздействаше възможно най-зле. Знаеше, че трябва да го избягва и да се съсредоточи върху уреждането на живота си. Но мисълта да не го вижда…

Сведе глава, за да се скрие под шапката си.

— Да, танцувах с тях. Бяха много очарователни. Но това не означава, че са запленени от мен.

— Нима?

Камий сви устни, като че ли да прикрие хитра усмивка. Това разсмя отново София съвсем неволно.

— Нали не се опитваш пак да ме сватосваш? Казах ти, Камий, не мога да се омъжа повторно.

— Кой говори за женене? Само споменах, че двама хубави мъже явно се възхищават от теб — обясни Камий. — Освен това дочух, че семейство Сен Клер развива печеливша дейност в Англия. Театри, игрални клубове, все любопитни неща. Можеше да случиш и по-зле.

О, да, София знаеше за Сен Клерови. Нейният братовчед Ейдън се ожени за една от рода — Лили, сестрата на Доминик, и го изхвърлиха от фамилията. Хънтингтънови просто не се сродяваха със семейства, които се показват на театрална сцена, или притежават игрални клубове, които крият тайни.

Във всеки случай повечето Хънтингтънови.

— Останах с впечатление, че говориш да отворя свой клуб. Дали да не се върна в Лондон и да конкурирам Сен Клер.

Камий се подсмихна.

— Ах, а пък аз си помислих, че не ме слушаш! Със сигурност имаш качества да управляваш казино. Но аз мисля като французойка и според мен си прекалено млада и хубава, за да се мъчиш да свързваш двата края сама.

— Съмнявам се, че Сен Клерови ще проявят желание да ми помогнат в „свързването на двата края“.

Или за каквото и да е друго. Забеляза в очите на Джеймс Сен Клер как изпадна в шок, когато му каза коя е и че у нея е дневникът на Мери Хънингтън.

— Но нима мосю Джеймс не ти изпрати цветя тази сутрин? — добави Камий, кимайки и усмихвайки се на познати.

Ето още една странност. София се изненада, когато намери букета на масата за закуска… и се разтревожи от своето разочарование, че картичката е подписана от Джеймс, а не от Доминик. Не разбираше защо който и да е от двамата ще й изпраща цветя. Може би Джеймс й се извиняваше по този начин за необичайното си поведение.

— От най-обикновена благодарност — предположи София. — И може би да се извини деликатно. Реагира изключително странно, когато му казах, че навярно имаме далечна, стара роднинска връзка.

— Роднинска връзки ли? Колко интригуващо. Трябва да ми разкажеш нещо повече! — Но някаква жена повика Камий, тя се разсея и забърза към нея. — Скъпа госпожо херцогиньо! Възхитително е да ви видя отново…

София се накани да я последва, когато вниманието й бе привлечено от проблясък на нечия златиста коса в тълпата. Сърцето й се разтуптя и дори без да вижда лицето на мъжа, знаеше, че е Доминик. Стоеше в края на пътека, покрай която се редяха дървета, и разговаряше с дама, облечена с моден бледосин тоалет за разходка. Той държеше цилиндъра си, светлорусата му коса се открояваше и София видя, че се смее.

Смееше се от сърце, а не пръскаше чар по онзи заучен начин, както го бе виждала да се смее в клуба. Той отметна глава назад с жест на заразителна радост, по-искряща от слънчев лъч, и София изпита болезнено силен копнеж, като го гледаше. Кой го разсмиваше така не сдържано?

Загледа се внимателно в дамата до него. Беше млада, миньон, с изящна красота като порцеланова кукла, със свежа, прозрачна кожа и златисто червена коса като коприна, прибрана под шапка с пера. С малката си ръка с ръкавица се подпираше на неговата ръка, когато се навеждаше, за да го погледне изпод мигли и да му се усмихне. Двамата изглеждаха толкова щастливи заедно, толкова спокойни и непринудени.

Толкова нормални. София не си спомняше да се е чувствала някога по този начин с когото и да било, все едно мястото й е точно там. Дори когато живееше със семейството си, се чувстваше самотна, различна.

— Mon dieu, не е ли онзи там единият от братята Сен Клер? — възкликна Камий. — Колко странно, тъкмо говорехме за тях. Сигурно е съдба. Жалко, че не е твоят обожател с цветята, но мосю Доминик е също толкова хубав.

София се престори, че проявява жив интерес към своя слънчобран. Това едва ли щеше да обезкуражи Камий, когато беше в настроение за сватосване.

— О, да, наистина. — Не й се искаше да пита, но не се сдържа. — Коя е жената с него? Много е сладка.

— О, неговата сестра! Мадмоазел Изабел Сен Клер. Запознах се с нея в „Кафе Англе“. Струва ми се, че са близнаци с твоя мосю Джеймс. Миналата година в Лондон моя приятелка я е гледала в ролята на Жулиета и каза, че била великолепна. Трябва да отидем на тяхно представление в „Театр Насионал“, докато са тук.

Негова сестра. Смехотворно облекчение заля като вълна София и тя се почувства толкова глупаво, че трябваше да се присмее на себе си. Доминик със сигурност предизвикваше най-лошото у нея.

— Няма ли да сме твърде заети в клуба?

— Глупости, Софи. Нали знаеш, че да се виждаш с хора и да те виждат на модните места е задължително в бизнеса. Театърът си е… божичко! — ахна Камий и се усмихна. — Идват към нас.

— Кои?

— Сен Клерови, разбира се. И мосю Доминик гледа право към теб. Усмихни се, Софи.

— Моля! Не гледа мен — каза София, чувствайки се отново като ученичка, която се пита дали младият мъж, когото харесва, я гледа на бала. Не се поддаде на порива да го погледне крадешком.

Или поне се опита. Не се овладя и хвърли поглед с крайчеца на очите си. Да… наистина гледаше към нея, също и сестра му. Изабел Сен Клер се усмихваше и зелените й очи светеха любопитно, но Доминик беше намръщен и вече изобщо не се смееше.

Объркана от тази гневна физиономия, София потърси начин да се измъкне, но не успя.

— Идват към нас — съобщи Камий. — Софи, усмихни се! Изглеждаш сериозна и надута.

София изобрази машинално усмивка, но тя угасна бързо, докато двамата Сен Клер се приближаваха и Камий ги поздравяваше.

— Мадам Мартин, колко е хубаво да ви видя отново — каза Изабел, като се срещнаха под надвисналите, сенчести клони на едно дърво. Отблизо беше още по-красива, изящна и златисто бяла като приказна принцеса. Доминик кръжеше зад нея покровителствено и София си помисли какво ли е да има човек такъв брат. Който бди над близките си и ги пази от беди. — А вие сигурно сте госпожа Уестмън! Извинете ме за непринудеността, но като че ли вече ви познавам. Цял Париж говори за успеха на клуба на вашата приятелка.

— Трябва да посетите „Царицата на среброто“ и сама да видите, мадмоазел Сен Клер — каза Камий. — Може би ще дойдете на чай някой следобед.

— С удоволствие — отговори Изабел. — Ако моите братя тъмничари ме освободят от репетиция само за час.

— Сега сте на разходка — отбеляза Камий.

— Моята първа, истинска разходка, откакто сме в Париж — нацупи се мило Изабел. — Копнея да пообиколя много повече града. Кажете ми откъде се сдобихте с тази шапка, мадам Мартин? Трябва да си купя някои неща, докато съм тук.

Изабел и Камий се разбъбриха за модистки, в това време София наблюдаваше скришно Доминик. Като че ли слушаше учтиво разговора на сестра си, но и той изглежда наблюдаваше София. Сякаш очакваше нещо от нея.

„Каква загадка са тези Сен Клерови“ — помисли си София. Беше срещала толкова много хора по време на своите скитания, беше научила толкова много за техните емоции и слабости, но не можеше изобщо да дешифрира това семейство.

Тръгнаха заедно през парка и Изабел Сен Клер се случи до София.

— Наистина сте толкова прелестна, колкото каза Джеймс, госпожо Уестмън.

София се засмя изненадано. Не би предположила, че Джеймс ще използва прилагателното „прелестна“, след като се разделиха така ненадейно в клуба.

— Благодаря на вас и на вашия брат за комплимента, госпожице Сен Клер. След като се разделихме, се изплаших, че не ме е харесал.

— Разбира се, че ви е харесал! Цял ден не говореше за нищо друго, освен за вас. Изглежда езикът му се връзва, когато е с жени, на които се възхищава, което оставя погрешно впечатление. Но не ви ли изпрати цветя? Каза, че ще изпрати.

— Да, получих ги. Прекрасни са.

— Ето! Наистина се е извинил.

— Не е било необходимо да се извинява. Вашите братя са толкова очарователни — каза София.

Погледна незабелязано Доминик, който разговаряше с Камий.

— Какво ви казаха за мен?

Изабел сви рамене.

— Не бяха многословни. Те са свикнали да пазят тайни от мен, когато ходят на места, където според тях аз не бива да ходя. Не съзнават, че си имам начини сама да се осведомявам. — Наведе се по-близо до нея и прошепна: — Дочух да мърморят неясно за някакъв дневник. Знаете ли нещо по въпроса?

— Не съм сигурна. Стори ми се, че вашите братя реагираха доста… драматично — отговори София предпазливо.

Изабел се засмя радостно.

— Такива са си. Кажете ми, госпожо Уестмън, обичате ли театъра? Ще дойдете ли на нашата премиера?

София тъкмо щеше да отговори, когато забеляза някакъв мъж, застанал до оградата. Тя се умълча, докато всички останали бъбреха и се приближи до една цветна леха да я разгледа.

Необяснимо бе как привлече погледа й, толкова невзрачен изглеждаше — много едър, с костюм от кафяв туид, нахлупена до веждите шапка и с вестник в ръка. Но стоеше някак застинал, което го открояваше от светлия водовъртеж на тълпата.

И гледаше право в нея.

— Госпожо Уестмън? — повика я Изабел.

София се обърна, усмихна й се и когато потърси пак мъжа с поглед, него го нямаше. Но друг, още по-неприятен, стоеше на неговото място. Явно мъжът с кафявия костюм е бил само преследвач, отвеждащ ловеца до неговата плячка.

Защото в момента я наблюдаваше лорд Хамънд.

Той се усмихна, когато улови погледа й, и се запъти с небрежна походка към нея. София го гледаше замръзнала като заек пред ловец. Въобразяваше си, че го е оставила в Баден-Баден.

Трябваше да се досети.

— Госпожо Уестмън — спря се той до нея. — Колко очарователно да ви срещна отново.

София хвърли поглед към другите, които бяха близо, но не толкова, че да чуят разговора.

Доминик се вглеждаше в нея, сякаш се мъчеше да подразбере кой е този мъж и тя каква му е.

София преглътна мъчително и се насили да се усмихне на Хамънд, отвеждайки го малко встрани от компанията. Какво друго да направи на толкова оживено място? Да го цапардоса по главата с чадъра и да избяга ли?

Колкото и да се изкушаваше, не искаше да прави сцени.

— Лорд Хамънд — каза тя. — Каква изненада. Не знаех, че сте в Париж.

— Отбих се на път за Лондон, само за да изпълня една поръчка на моя братовчед — херцогът на Пендрейк.

Пристъпи по-близо до нея, твърде близо. Можеше да помирише одеколона му и тежкият му аромат се уви около нея като пипала.

София се насили и продължи да му се усмихва.

— Сигурно сте нетърпелив да се върнете в Англия.

— Не, никак. Доволен съм, че поръчката ме доведе в Париж, така че да ви срещна пак. Разделихме се много ненадейно в Баден-Баден.

— Мислех, че деловите отношения между нас са решени окончателно, лорд Хамънд — каза София хладно.

Той се засмя, сякаш нейните опити да поддържа дистанция го разсмиваха.

— Взехте от мен нещо, госпожо Уестмън, което много бих искал да спечеля обратно.

— Ако става въпрос за пари, ще се радвам да играя пак с вас на карти в „Царицата на среброто“, която вечер си изберете, но моята победа в Баден-Баден беше честна и ясна.

Той омаловажи тези думи, като махна пренебрежително с ръка с елегантна ръкавица.

— Парите нямат значение. Ще бъда щастлив да ви подаря тази сума и по-голяма, когато пожелаете. Казах ви преди, скъпа, аз съм много щедър човек.

— Но на мен такава щедрост не ми е необходима. Намирам работа тук — каза София. — И се опасявам, че не разбирам защо изобщо искате да ми помагате. Не изглеждахте никак доволен, когато загубихте нашата игра.

— Никога не приемам с лекота една загуба, госпожо Уестмън. Не съм свикнал да губя. — Лорд Хамънд се намръщи изведнъж и вежливите преструвки изчезнаха. — Повече не желая да играя с вас никакви игри. Сбогом… засега.

София стаи дъх, докато той се отдалечаваше и наистина си отиде. Как е възможно да се появи отново в живота й и да й отправя завоалирани заплахи? Почувства, че се разтреперва от страх и гняв.