Лоръл Маккий
Греховни тайни (22)

Двадесет и първа глава

— Това ли е къщата на твоето семейство? — попита София, надничайки през прозорчето на каретата към голямата и хубава къща, която постепенно се показваше пред погледа й. — Не е каквато очаквах.

— А какво очакваше? — каза Доминик. — Че моето семейство живее зад кулисите в театъра ли? Че ще бъде боядисана червена и накичена с атлазени пердета със сърмени пискюли?

— Всъщност не знам какво съм очаквала — засмя се София.

Но не би си представила и такава къща като дома на семейство Сен Клер — висока, строга, внушаваща респект, от червени тухли и боядисани в черно кепенци, в тих квартал.

— Трябва да призная, че съм много разочарована. Тя е толкова обикновена.

Доминик й се усмихна.

— Тогава можеш да избереш толкова бляскава, колкото подхожда на вкуса ти, когато тръгнем на лов за къща.

— На лов за къща ли?

— Не можем да останем в моето жилище завинаги. А се съмнявам, че ще пожелаеш да живееш с моите родители.

— Не — промърмори София, като погледна пак къщата. Беше толкова достойна, тиха и спокойна, без всякакъв намек, че има нещо скрито зад стените й.

Неговите родители едва ли ще се зарадват, ако една Хънтингтън заживее под един покрив с тях. Разказът на Изабел за дългата вражда между двата рода — Сен Клер и Хънтингтън я измъчваше през целия път от Дувър до Лондон и оттогава постоянно мислеше за цялата ситуация.

Да се омъжи за Доминик й се стори толкова правилно, толкова естествено, когато й предложи в Париж. Но дали още едно прибързано решение нямаше да я преследва?

София предположи, че ще научи повече, като се запознае с родителите на Доминик, но от мисълта за предстоящата среща стомахът й се сви на топка.

— Твоето жилище много ми харесва — каза тя.

— Нима? И какво толкова ти харесва? Изблелите килими с дупки от пури ли? — пошегува се той. — Злата хазяйка, която вика по нас от стълбището? Или миниатюрната камина, която пуши?

София се разсмя.

— Харесва ми, защото пространството се поддържа лесно чисто. Има и гардероб, достатъчно голям за моите дрехи.

— Никак няма да ти се стори голям, след като се позанимая с теб. — Взе ръката й и я целуна през ръкавицата. — Радвам се, че пак се смееш, София. Беше много мълчалива, след като пристигнахме в Англия.

— Мисля си за много неща — отвърна тя.

— В най-скоро време няма да имаш никакво време за размишления — продължи Доминик. — След като Брендън го няма, „Прищевките на Дявола“ е изцяло мое. Чака ни много работа там.

— Нямам търпение — каза София и беше искрена. Искаше да работи. Искаше да е заета и да се чувства полезна. Мисленето явно доникъде нямаше да я отведе.

Доминик скочи от каретата и й подаде ръка. Изпод периферията на шапката София забеляза, че едно перде на горния етаж на къщата помръдна. След това всичко отново замря. Доминик й предложи ръка и я поведе по лъскавите мраморни стълби, точно когато вратата се отвори и отпред застана иконом, облечен в черно.

— Добре дошли у дома, господин Доминик — поклони се той. — Надявам се, че пътуването ви е било приятно.

— Изключително приятно, както сам забелязваш — отвърна Доминик. — Доведох си булка.

— Чухме добрата новина, господин Доминик. Цялата прислуга ви пожелава щастие — каза икономът и нещо като усмивка заплаши да накърни безизразната му физиономия.

— Доминик! — извика Изабел. София вдигна поглед и я видя да тича по стълбището сред облак бял муселин. — София, ето ви най-после. Стори ни се, че чакахме векове, за да дойдете, след като пристигнахме.

Доминик се засмя и целуна розовите страни на сестра си.

— Само от два дена сме тук, Изи. На София й трябваше време да се настани.

— По-вероятно на вас ви трябваше време, за да се поуспокои папа — възрази Изабел.

София преглътна мъчително, но продължи да се усмихва насила.

— И успокои ли се? — попита Доминик.

— О, познаваш папа — не уточни Изабел. — А мама е много нещастна, че е лишена от подготовката на пищна сватба.

— Ще почака до твоята — каза Доминик.

Изабел издаде съвсем неподобаващо на една дама сумтене.

— Това едва ли ще се случи в скоро време. Но папа те чака в библиотеката, Дом. Иди да говориш с него, а пък аз ще заведа София при мама да пием чай.

Изабел хвана за ръка София и я поведе към стълбището. София погледна Доминик разтревожено. Не искаше да се запознае със свекърва си, когато е без него. От друга страна Уилям Сен Клер й се струваше много по-свиреп от съпругата си, така че бе по-добре да не се среща още с него.

Лицето на Доминик беше помрачено и сериозно, но й се усмихна мимоходом, преди да изчезне от погледа й.

Докато вървяха по коридора, Изабел бъбреше за новото представление на „Бурята“ в „Маджестик“, където тя щяла да играе Миранда. София нямаше време да помисли, преди да бъде въведена от Изабел в приятна, слънчева гостна.

Пространството веднага предразполагаше с бледосините и бели стени, на които висяха портрети и пасторални пейзажи, тук-там имаше удобни на вид дивани и канапета. Полицата над камината беше украсена с порцеланови фигурки, на писалището забеляза купища писма и покани, но не се виждаха никакви модни вещи, с каквито бе претрупана гостната на нейната майка. Тук беше светло, весело, предразполагащо и нервността на София донякъде се уталожи, като се огледа.

Масата беше до прозореца и на нея бяха сервирани приборите за чай — чаши от най-фин порцелан и излъскани до блясък сребърни чайници и захарници. Една дама се изправи, полата й от тафта на карета прошумоля и тя се усмихна колебливо. Беше по-възрастно копие на Изабел — червено-златистата й коса бе леко прошарена, очите й бяха тъмнозелени, овала на лицето — деликатен.

— Вие сигурно сте София — каза тя, пристъпвайки бавно. — Съпругата на Доминик. Изабел ни разказва много за вас.

София събра всичките си вродени умения да се държи светски и се усмихна.

— Да. Аз съм София.

— Аз съм Катрин Сен Клер. Добре дошла в нашия дом.

Катрин я прегърна нежно и отначало София се слиса. Никога не бе очаквала такъв жест от човек, с когото току-що се е запознала, и замръзна за миг, без да знае как да се държи.

Но Катрин се усмихваше мило.

— Моля, заповядай да пием чай, скъпа. Знам какви са Доминик и баща му, като заговорят за театър, забравят за времето и скоро няма да дойдат.

— Много благодаря, госпожо Сен Клер — каза София. Трите се настаниха около масата и Катрин взе сребърния чайник.

— О, моля те, наричай ме Катрин. Иначе и двете ще се обръщаме една към друга с „госпожо Сен Клер“ и ще се объркаме ужасно — усмивката й беше мила, но ясните й зелени очи я наблюдаваха внимателно. София си спомни слуха, че тя е квалифицирана актриса, която положително не пропуска нищо, което става около нея. — Разкажи ми как се запознахте с Доминик в Париж. Сигурно е било много романтично.

— Казах ти, мамо! Тя дойде в театъра — намеси се Изабел и си взе сандвич с краставички. — Когато поканихме гости на вечеря зад кулисите.

— Миличка — каза нежно Катрин, — остави София сама да разкаже своята история.

София се засмя.

— Не, историята е същата. Срещнахме се в театъра, после в дома на моята приятелка мадам Мартин и… не познавах друг като Доминик. Той е изключителен.

Катрин се усмихна и за момент заприлича много на сина си, както и на дъщеря си.

— Такъв е, но признавам си, аз съм предубедена. Навярно и той те намира за изключителна. Мислехме, че никога няма да се ожени, ето че сега… ами, толкова е неочаквано.

— И за мен беше неочаквано, няма да крия — отвърна предпазливо София. — Но ми се струва, че не сгрешихме.

— И аз не познавах моя съпруг от дълго време, когато се оженихме. — Катрин предложи кейк. — Бях на седемнадесет и дебютирах в Ковънт Гардън в ролята на Корделия, баща ми играеше крал Лир. Уилям ме видял една вечер и ме покани да играя Жулиета в неговия нов театър, и така едното доведе до другото. Родителите ми не го харесваха, според тях бях твърде млада, но аз не можех да престана да се срещам с него. Беше много романтично и никога не съжалих за избора си.

— Надявам се и аз да не съжаля — каза София.

Милото посрещане на Катрин уталожи донякъде съмненията й, но още не знаеше истинските подбуди на Доминик да се ожени за нея. Опасяваше се, че не са така романтични, както предполагаше майка му.

— И преди си била омъжена, нали? — попита Катрин.

— Да. Първият ми съпруг — капитан Уестмън почина миналата година — отговори София. — Не бяхме женени дълго.

— А преди това си била лейди София Хънтингтън.

— Мамо — протестира Изабел. — Било е много отдавна. Вече няма значение.

— Да, наистина — съгласи се София, като се загледа в Катрин, озадачена дали това не е някаква проверка. — Бях лейди София Хънтингтън. Но не живея със семейството си, откакто се омъжих за капитан Уестмън.

Катрин кимна със сериозно изражение.

— И Доминик знаеше.

— Да, разбира се.

— Тогава всичко е наред. Било е романтично. Любовта побеждава всичко — допълни с усмивка Катрин. — А сега кажи ми, София, харесваш ли театъра? Трябва да се влюбиш в него, след като си Сен Клер.

Продължиха да разговарят за лондонските сцени и за новите пиеси, които щяха да се играят в предстоящия сезон — леко, безобидно бъбрене, и София се почувства като у дома си. Умееше да води светски разговори за мода и клюки. Но играта на карти я бе научила също така да долавя прикрития смисъл, кога нещо неизречено се спотайва зад думите.

Изпиха чая, но Доминик още не се бе появил. София се опита да не се тревожи за какво разговарят с баща му и се заслуша в обясненията на Катрин кой кой е на портретите в стаята.

Имаше портрет на Катрин и съпруга й в ролите на Ромео и Жулиета, очарователни пастели на всичките Сен Клер като деца и един на Лили Сен Клер като булка.

В един тъмен ъгъл висеше портрет с овална форма на дама с богато надиплена атлазена рокля и със златисти къдрици, които падаха върху голите й рамене. Гледаше от портрета с широко отворени, тъжни очи и с едва забележима усмивка на начервените си устни.

— А тази е една от нашите прапрабаби, Мери Сен Клер — каза тихо Катрин. — Може би си чувала за нея?

— Да — отговори София. Взря си в очите на Мери и като че ли видя изгубена приятелка за пръв път. Жената, чиито думи бяха единствените й приятели дълго време, отвърна на погледа й. — Чувала съм за нея.

— Тогава знаеш тъжната й история. Времената са били много размирни. Мисля си, че трябва да сме благодарни за нашия сегашен живот в спокойствие и благоденствие. А този портрет е на моята майка. Също е била актриса, много известна за своето време, макар че почина твърде млада…

След като й показаха останалите семейни портрети и изпиха още по чаша чай, София осъзна, че е станало доста късно, а Доминик така и не се бе появил. Явно и Катрин забеляза същото, защото каза с усмивка:

— Като се заговорят за театър, моят съпруг и синът ми не знаят да спрат! Ще закъснеят за вечеря. Изабел, скъпа, дали да не ги повикаш?

— Разбира се, мамо — отговори Изабел и стана.

— О, не, по-добре остани — каза Катрин. — И теб ще увлекат в разговора и тогава всички ще изчезнете. Аз ще отида.

— Нека аз да отида, госпожо Сен Клер… Катрин — предложи София. — Трябва да намеря дамската гардеробна и бих искала да разгледам къщата ви. Обещавам, че няма да ме увлекат в никакви театрални истории.

Катрин се засмя.

— Разбира се, скъпа, щом си сигурна.

Цялата къща на семейство Сен Клер беше така прелестна и подредена с вкус, както гостната.

Имаше навсякъде изящни порцеланови украшения, интересни на вид книги, театрални предмети. София се спря да разгледа няколко картини, но не откри друг портрет на Мери. Общо взето се чувстваше много щастлива от тази първа среща. Онова, което можеше да внесе смут и дори гняв, беше премахнато с любезността на Катрин и радостта на Изабел.

Тръгна по късия коридор, който Катрин й обясни, че води до библиотеката. Тук беше по-тъмно, тежки завеси закриваха прозорците. Дочу неясни гласове, но докато се приближаваше, станаха по-високи и тя видя, че вратата е открехната. За разлика от разговора в гостната, този й стори по-скоро като спор, а не учтива размяна на мисли. Вдигна ръка да почука, но като чу името си, отпусна ръката си и отстъпи крачка назад.

— И как е презимето на София? — попита някакъв мъж.

— Сен Клер — отговори Доминик и тя долови онази крайна упоритост в гласа му.

— Но е било Хънтингтън! Нима си въобразяваш, че не знам? Изабел ми разказа всичко за вашата сватба. Заради това ли остана Брендън във Франция? Защото е знаел, че правиш ужасна грешка и не е можел да наблюдава безучастно?

— Не знам защо Брендън остана във Франция, татко. Но те уверявам, че не е заради моята съпруга.

— Твоята съпруга! Една Хънтингтън! Доведе Хънтингтън сред нас, също като сестра си. От Ейдън поне има полза. С какво е полезна тази жена? Не те разбирам изобщо…

София почувства, че страните й пламват, след което стават леденостудени. Не дочака какво ще отговори Доминик. Чу достатъчно. Отдръпна се от вратата, подхвана полата си, за да не шумоли, и избяга по коридора.

„Господи! Какво направих?“

* * *

— Не е необходимо да ме разбираш, папа — каза Доминик, докато гледаше как баща му кръстосва напред-назад. — Само приеми, че София в момента е моя съпруга, нищо повече. Тя вече не е Хънтингтън. Сен Клер е.

— Но защо? Винаги си бил импулсивен, Доминик, но защо се ожени за тази жена?

Доминик сви рамене. Всъщност вече не си спомняше защо се ожени за София. Във Франция изглеждаше толкова ясно. Трябваше някой да я защити от лорд Хамънд, човек, към когото Доминик питаеше ненавист. Заедно се забавляваха, особено в леглото. След като не може да се ожени за жена като Джейн, защо да не е София. И най-вече, изстрелваше още един залп в лагера на Хънтингтън.

Тези доводи имаха своя странен, смахнат смисъл в Париж. Но по някакъв начин, докато пътуваха към дома, се преобърнаха в главата му. София не приличаше на някаква Хънтингтън, на безличен враг. Тя беше… София. Красива жена, която носеше белезите на своето минало и на страховете си.

Още не съзнаваше напълно тази неусетна промяна. Но съзнаваше, че гневът на баща му към неговата съпруга, му бе неприятен.

— София сега е моя съпруга — каза Доминик. — Трябва да я приобщим към нашето семейство, папа. Когато я опознаеш, ще видиш, че е различна. Пък и знаеш колко много мразят клюките семейство Хънтингтън.

— Различна! — изсумтя баща му. Но престана да кръстосва стаята. Облегна се на писалището и затвори очи. — Ще бъда учтив с нея. Майка ти няма да понесе грубост. Знаеш как се държи в такива моменти. А за клюките си напълно прав.

Доминик се захили. Знаеше, че баща му ще разбере онази страна на случая, свързана с клюките за Хънтингтън.

— Мама облагородява варварското у всички нас. Само за това те моля. Дай на София шанс.

Баща му кимна бавно.

— Много добре. Тогава ще отидем ли да пием чай? Искам да поздравя твоята съпруга.

Отидоха в гостната, където ги чакаха дамите. Изабел свиреше Моцарт на пиано форте, а майка им подреждаше чаените прибори.

София седеше срещу нея, вперила празен поглед през прозореца. Когато я остави, беше леко нервна, но щастлива. Сега, като се обърна към него, като че ли не го виждаше.

Озадачен, Доминик се приближи до нея и взе ръката й. Положително никога нямаше да разбере променливите настроения на своята жена.

Но нямаше търпение да се постарае.