Лоръл Маккий
Греховни тайни (26)

Двадесет и пета глава

„Прищевките на дявола“ беше фактически празен за трета поредна вечер.

София потупваше с ветрилото дланта си, докато обикаляше притихналите салони.

Притихнали, след като трябваше да бъдат претъпкани с посетители и да ехтят от смях.

След първата вечер Доминик каза, че няма да се тревожи, ставаше въпрос за вечерта след появата на лорд Хамънд в театъра и пикантните клюки в сутрешните вестници. Доминик беше зает в театъра и не видя онова, което тя видя, когато се ангажира да наглежда клуба вместо него.

Изабел оздравя и се върна на работа. София нямаше нова роля, макар че Уилям й бе обещал.

Но в клуба почти нямаше какво да се наглежда, въпреки че управителят бе напуснал внезапно.

Няколко стари и предани приятели на клуба играеха карти, никой не танцуваше. Въпрос на време беше и приходите от театъра също да спаднат. И тя осъзна, че независимо от надеждите, които възлагаше на брака си с Доминик, е рискувала при последното раздаване на картите. Беше подценила упорството и влиянието на противник като лорд Хамънд.

Да му бъде отнето онова, което желае — в случая нея — го настървяваше да го желае още повече. По този начин играта го възбуждаше стократно, точно обратното на нейните намерения.

А сега му даде и други пионки — съпруга си и неговото семейство.

София огледа още веднъж залата. Не знаеше дали това внезапно спадане на интереса към клуба и по вина на Хамънд, разбира се, но предчувстваше, че е именно така. Сега трябваше да обмисли свой план как да отвърне на удара.

— Госпожо Сен Клер — обърна се към нея един лакей, който носеше на сребърен поднос писмо, запечатано с печат с червен восък. — Току-що пристигна за вас.

Хамънд, разбира се.

Скъпа моя госпожо Сен Клер, предполагам, че се радвате на изключително спокойна вечер.

Колко жалко за прелестно заведение като клуба на вашия съпруг, но за това затишие може лесно да се намери лек, както и за много други неща. Ако искате съвета ми как да постъпите, моля изпратете ми съобщение в хотел „Карлайл“. Прилагам моята визитна картичка с указания и номера на стаята ми.

Както винаги, очаквам с нетърпение да видя красивото ви лице. Мога да бъда добър приятел, скъпа.

Лорд Хамънд

От писмото изпадна визитна картичка. На гърба й беше изписан четливо номерът на стаята — 414.

София смачка яростно писмото и го хвърли в най-близката камина, но картичката запази.

След като си замина и последният посетител, София прибра незначителните постъпления, заключи клуба и се отправи към дома. Щеше да се прибере малко преди Доминик, пък и имаше нужда да бъде сама и да помисли.

Нейна бе вината лорд Хамънд да се появи в живота на семейство Сен Клер. Тя трябваше да го отстрани завинаги.

По пътя към къщи гледаше през прозореца на каретата другите карета, които изтрополяваха покрай нейната. Спомни си как бе преизпълнена с надежда в театъра само преди няколко дена.

Беше се осмелила да повярва, че животът им ще се нареди. Че наистина ще бъдат женени.

След това се появи нейната майка и на София й бе показано много ясно, че от миналото човек не може да избяга толкова лесно. Между нея и Доминик все още имаше бариера, толкова висока, че почти не виждаше какво има над нея. Нейното семейство, безразсъдните грешки от миналото й, които въведоха Хамънд в живота им… нищо не бе заличено. И нямаше да бъде заличено.

София затвори очи. Доминик беше мил с нея след срещата с майка й, отнесе се с разбиране.

Видя състрадание в очите му и това изглежда утежни още повече отношенията им. Бронята и защитната й стена рухваха от неговата страст. Но сега вече знаеше, че той крие нещо дълбоко в себе си, точно както и тя, откакто Хамънд се появи в театъра.

Най-ужасното бе, че вече съзнаваше любовта си към Доминик. Обичаше го и това не можеше да бъде пренебрегнато. Затова беше добре да се държат по-отчуждено, за да може да се помъчи да сложи в ред нещата.

София бръкна в чантичката си. На дъното й напипа онова, което търсеше. Пистолетът на Камий беше там измамно красив.

Постави картичката на Хамънд до пистолета. Да, беше готова на всичко заради Доминик.

Нима имаше какво да губи?

Когато се прибра, Доминик си беше вкъщи. Беше се проснал на леглото само с панталон и разкопчана риза. Светлината от лампата позлатяваше кожата му и превръщаше разбърканата му коса в разтопено злато. Нейният красив съпруг. Заболя я сърцето, докато го гледаше.

Вдигна поглед от четивото си и й се усмихна.

— Как беше в клуба тази вечер?

И тя му се усмихна, но от усилието й се стори, че лицето й ще се пропука. Как й се искаше всичко да бе различно. Да се върне в онзи нощ, когато срещна Доминик за пръв път, да му се отдаде и да започне всичко отначало.

— Слаба работа — отговори тя. Седна пред огледалото на тоалетната маса и си свали ръкавиците и обеците. Започна да сваля бавно и фуркетите от косата си. Имаше главоболие, което се засилваше. — А в театъра как мина?

— Изи беше във форма, макар и да ходеше малко по-бавно от обикновено. Баща ми все пита кога ще се заемеш с друга роля. Всички питат за теб.

— Баща ти наистина ли се интересува? Колко мило от негова страна.

София си спомни магията на тяхната вечер на сцената, колко необикновена и прекрасна беше.

Надяваше се и Доминик да си спомня.

Както се пресягаше да вземе четката за коса, видя протритата кожена подвързия на дневника на Мери в края на тоалетната маса. Беше прочела последната страница тази сутрин. Разказът на Мери завършваше с потресаваща тъга, думите бяха зацапани с мастило и сълзи. Съпругът й я бе изгонил. Всичките й надежди бяха рухнали.

Какъв беше краят на нейната история? Може би беше по-добре София никога да не узнае.

Чу, че Доминик стана от леглото. Видя в огледалото как се приближи зад нея и започна да разкопчава роклята й.

— Това дневникът на Мери ли е? — попита тихо.

— Да. Тази сутрин прочетох последните бележки.

Докато наблюдаваше полуосветеното отражение на съпруга си, София реши. Взе дневника, после ръката му и го сложи на дланта му.

— Трябва да го прочетеш и ти, Доминик.

Той я погледна с непроницаемо изражение.

— Да започна ли още сега?

— Щом искаш. Аз ще се опитам да поспя.

София стана и роклята й се свлече на пода. Доминик се взираше в дневника и тя го целуна нежно по страната.

После отиде до леглото и се пъхна под завивките. Съмняваше се, че ще успее да заспи, но беше толкова изморена, че усети как се унася, щом затвори очи.

Приспа я мекото шумолене на старите страници.

* * *

Слънцето надникна през прозореца, когато Доминик дочете дневника на Мери. Като го остави на тоалетната маса на София, остана изненадан, че нощта си е отишла и той е още в стаята си.

Тъгата на Мери, макар и след цели столетия, като че ли просмука всичко. Трудно му бе да проумее разказа й. Като че ли стени от горчивина, които винаги бяха обграждали живота му, се срутваха и старата омраза към Хънтингтън се разнасяше. Много съжаляваше за претърпяния крах, но да знае човек истината винаги беше по-добре.

Откакто се помнеше, слушаше разказа за Джон Хънтингтън, който разорил рода Сен Клеър, след като най-бездушно изгонил Мери, понеже не можела да зачене наследник. За това, че се е възползвал от връзките си в кралския двор, за да съсипе семейството на съпругата си. Но сега ставаше ясно, че и двете фамилии са били разорени в резултат на злощастния финансов заговор на херцога с подкрепата на краля. Не е било по вина на нито една от двете фамилии…

А невинната Мери, която е копняла само за любовта на съпруга си, е била наистина сломена.

От същата тази любов.

Доминик отиде до леглото и коленичи до спящата си съпруга. Бледорозовите лъчи на изгрева осветяваха лицето й и той видя, че тя беше потресаващо бледа. Под очите й имаше тъмни сенки, челото й беше сбръчкано, сякаш сънуваше тревожен сън.

И Доминик почувства спазъм заради нещо, което рядко бе изпитвал — разкаяние. Разкаяние, че не е бил съпругът, от когото е имала нужда, и когото е заслужавала. Допускаше и най-лошото — точно както Джон е постъпил с Мери.

Не знаеше края на историята на Мери, но знаеше, че може да направи историята на София по-щастлива. Ако тя му даде възможност, той трябваше само да измисли как.

Зави я и я целуна по челото.

— Сладки сънища, София — прошепна. — Прости ми, че не възнамерявах да бъда съпругът, от който имаше нужда. Сега съм до теб.

Можеше да се надява единствено, че тя някак го е чула.