Лоръл Маккий
Греховни тайни (23)

Двадесет и втора глава

„Какъв скандал! И пак ли онези С.К. са забъркани? След известен период на кротко благоприличие, любимците на лондонската театрална публика изглежда се съвземат отново.

Първо Д.С.К. се ожени за прочутата лондончанка, която избяга с любовника си — лейди С., и за която ни казаха, че била забелязана нееднократно на континента в компанията на елегантния лорд Х. Нашите източници споделиха, че е имало бурен романс, който завършил зле.

Положително има много, което не сме научили още. Наскоро дойде известие, че най-малкият С.К. се е сбил с французите на парижките игрални маси.

Трябвали тези клети писачи… и останалите лондончани… да пазят кесиите си, когато се срещнат с него на партия вист?

Очакваме с трескаво любопитство какво ще се случи по-нататък. Може би красивата госпожица И.С.К. ще избяга с турския посланик…“.

София захвърли вестника, изпълнена с гняв. Открай време мразеше празните приказки, с които се пълнеха страниците на „Градски слухове“, както и претенциите им за анонимност.

Клюките, слуховете и дрънканиците излизаха два пъти седмично. Но майка й проявяваше жив интерес, преследвана от смъртен страх да не би името на Хънтингтън да се появи във вестника, и София бе придобила навика да го чете.

Преди да се омъжи за Джак, откри името си няколко пъти на страниците. Най-вече описания на роклите й, на партньорите, с които бе танцувала. Сигурно са ликували, когато са документирали бягството й, но не беше тук, за да го прочете. Никога не обръщаше внимание на драсканиците им.

Но сега беше различно. Засягаше я твърде много какво пишат за Доминик и за семейството му. Трябваше да се докаже пред тях и един пресен скандал, свързан с нейното връщане, не беше благоприятен за намеренията й.

Това явно беше дело на лорд Хамънд. Как иначе ще споменат името му в техните цинични писания? Била е глупава да повярва, че е останал в Париж. Влиянието му в Лондон беше много голямо.

Погледна към Доминик, който седеше срещу нея на масата. Беше спокоен, твърде спокоен, и пиеше кафе. Наблюдаваше я безизразно.

— Прочете вече вестниците, нали? — каза тя.

Доминик сви рамене.

— Сутрин първо прочитам вестниците. Полезно е да съм осведомен за театралните рецензии.

— А прегледа ли днешния „Градски слухове“? — настоя София.

Неговото спокойствие я разгневи още повече. Смачка вестника на топка и го захвърли на пода.

Доминик я проследи с поглед и тогава се обърна към София с вдигната вежда.

— Прегледах я. Често споменават Сен Клер. Сигурно си свикнала да се клюкарства за теб, София.

— Бях свикнала. Постоянно злословеха за мен. Вече почти не забелязвам — отговори София. — Но днес пишат врели-некипели за твоята сестра и за братята ти! За Джеймс и за горката Изабел.

— И това е заради мен.

— Съгласен съм, че за жалост името на Изи се споменава. Тя е млада дама и въпреки че е актриса, важно е да се ползва с почтено име. — каза Доминик. — Но Джеймс трябва да се научи да бъде по-внимателен. Иначе ще трябва да се примири, когато го взимат за негодник.

— Във вестника пише доста повече от „негодник“! — избухна София. Повече не я свърташе на стола. Стана и започна да кръстосва тяхната малка трапезария и пеньоарът й се развяваше зад нея. — Твърдят, че е играл нечестно.

— Но доста завоалирано.

— Всеки ще разбере какво намекват. И има само един начин да са се добрали до тази клюка — лорд Хамънд.

София застана до прозореца и надникна навън. Беше топъл, слънчев ден и синьото утринно небе сякаш се подиграваше на нейното мрачно настроение.

Такава глупачка е била да си помисли дори за миг, че със сватбата си ще накара човек като Хамънд да се разкара. Само още повече се е разгневил, като е видял, че му се изплъзва нещо, което иска.

— Не биваше да постъпвам така — прошепна тя.

Чу, че Доминик стана от масата. Приближи се, застана зад нея и тя зърна отражението му в стъклото — косата му бе разрошена, халатът му — разхлабен. Сложи ръце на раменете й.

— Утре ще плъзне нов слух — каза той. — Дъщерята на някой граф ще избяга с учителя по музика или някой херцог ще се ожени за богата и вулгарна американка. Джеймс и дори Изи ще го преживеят.

— Но ако това е работа на лорд Хамънд, знаеш, че това е само началото. Никога не биха споменали името му, без неговото съучастие — възрази София. — Той има голямо влияние в обществото. Щом съм ти навредила, като съм го вмъкнала в твоя живот…

— София.

Доминик я обърна нежно към себе си и се загледа в очите й. Спокойствието, което преди малко я вбеси, сега я уравновеси. Вече не беше сама.

Донякъде й се щеше да не е така. Не беше свикнала нейните постъпки да се отразяват на друг, особено ако това е мъжът, към когото все повече се привързваше.

— София, няма значение. Много хора са се опитвали през годините да навредят на семейството ми, но никога не са успявали. Имаме здрава броня, също и ти. Хамънд ще опитва, но ще разбере, че е като другите, че не може да ни докосне. Клюката е едно нищо.

София не беше съвсем убедена. Клюката невинаги беше едно нищо. Понякога е като бавно действаща отрова, просмукваща се във всичко хубаво в живота, изопачава го и го превръща в мрак.

— Не можем да разрешим да се разпространяват подобни слухове — каза тя. — Те имат склонност да растат и да растат, докато човек повече не може да ги познае.

— Тогава най-добрият начин да ги спрем, е, като покажем, че не ни засягат — каза Доминик. — Като се занимаваме само с нашите работи.

София кимна и почувства ръката на Доминик да се плъзга под брадичката й, за да вдигне лицето й. Очите му бяха присвити, челюстта стисната така, че тя се изпълни с подозрения.

— Освен ако не се тревожиш какво ще си помисли твоето семейство за появата на името ги във вестниците — продължи той. — Като видят твоето име, свързано с името Сен Клер.

София се отдръпна от него и взе смачкания на топка вестник от пода. В моменти като този недоумяваше какво си мисли съпругът й, какво се опитва да й каже.

Питаше се дали изобщо го познава.

— Ако това ме тревожеше, никога нямаше да се омъжа за теб. Какво правя аз, повече не е тяхна грижа.

— Естествено е да се интересуват от теб. Ти винаги ще си останеш Хънтингтън.

София бавно се изправи. Държеше смачкания вестник. Полазиха я тръпки. „Хънтингтън.“

Това ли беше мнението му за нея? Само това ли беше за него?

— Сега съм Сен Клер — каза спокойно.

Той мълчеше, облегнат на перваза на прозореца и я гледаше, докато тя подреждаше приборите за закуска. Нямаше смисъл да размества чинии и чаши, след като камериерката щеше да разтреби всичко, но София изпита внезапна необходимост да прави нещо.

— Закуси ли? — попита Доминик. — Почти не си докоснала храната.

— Тази сутрин не съм гладна — отговори тя.

— Тогава да отидем ли на разходка в парка? Денят е топъл и аз имам репетиция чак следобед. Ти беше така мила да разиграваш репликите с мен всяка вечер, така че можем да се възнаградим.

Тя го погледна. Маслиново клонче ли й предлагаше? Една сутрин заедно, само двамата.

— С удоволствие.

— Чудесно. Можем да започнем с това: Нека всички да видят, че сме щастливи и не даваме пукнато пени какво мислят хората.

Доминик се усмихна и посегна да стисне ръката й.

„Щастливи сме и не даваме пукнато пени за клюки.“ София не искаше нищо друго, само това да е истина.

* * *

— Беше прав — каза София, докато се разхождаха бавно по настланата със ситни камъчета пътека в Хайд Парк. — Наистина е много хубаво да излезем за малко навън.

Доминик се усмихна и взе ръката й.

— Обещах ти, че ще е хубаво. Имаш ли чувството, че сме стара двойка, обичаме да си стоим повече вкъщи и нямаме какво друго да правим, освен да се поразходим ръка за ръка през деня.

София се разсмя. Някои от нейните опасения тази сутрин сякаш се разсеяха или поне за известно време изчезнаха благодарение на слънчевия ден.

— Не сме толкова стари още. А пък колкото до това да си стоим вкъщи никога. Не и с теб.

— Нима? Защо да не стоим всяка вечер пред камината — аз с халат и лула, а ти със своето плетиво. Дали да не си вземем кученце да подскача на килима до нас…

София се разсмя още повече.

— Стори ми се като литография на кралицата и принц Алберт, не съвсем реално. Освен това не зная да плета и кихам от кучешки косми.

— Ах, добре. Тогава няма да променяме навиците си, вечер ще ходим по игрални клубове и театрите.

— Това ми изглежда доста по-привлекателно.

София огледа парка изпод дантелите на слънчобрана и се усмихна при красивата гледка. Явно не бяха единствените, които имаха време за разходка. Мъже и жени по двойки, хванати под ръка, си шепнеха, деца търкаляха обръчи по пътеката с викове и смях. Бавачки с колосани бонета бутаха детски колички, от които надничаха бебета, една засмяна дъщеря водеше възрастния си баща и му разказваше.

— Бях забравила колко е хубав парка — каза София. — Когато идвах преди тук, нямах време да се огледам и да видя живота, който кипи наоколо. Имах една-единствена цел, да не слушам лекциите на майка ми.

— И аз отдавана не съм идвал тук.

— Защото през деня имаш постоянно репетиции и срещи ли? Или защото се изморяваш и не ти се излиза?

— Да, заради репетициите. Но сега виждам, че е време да позабавя темпото и да се науча да се радвам на живота.

София вдигна очи към него и му се усмихна, като отново се възхити на красотата му.

— И какво предлагаш?

— Да си потърсим първо къща — отговори той. — След това майка ми иска да даде прием в наша чест, за да докаже на всичките си приятели, че наистина съм се оженил.

— Прием ли? — изненада се София. Не беше сигурна дали майката на Доминик я харесва, за баща му не се съмняваше. Наистина ли искаха да парадират с факта, че техният син се е оженил за лейди София Хънтингтън.

— Бях останал е впечатление, че обичаш приемите — подсмихна се Доминик.

— Разбира се, че обичам. Само се изненадвам, че майка ти иска да даде прием заради нас.

— Моята майка ще се възползва от всеки повод, за да организира развлечения. Освен ако не предпочиташ да живееш по-скромно известно време.

София се взря в лицето му. Той я наблюдаваше внимателно, сякаш очакваше нещо от нея. Беше й неприятно, като не се досещаше какво е и не знаеше как да постъпи.

— Не — отговори тя. — Повече ще се радвам на прием.

Доминик кимна, хвана я под ръка и продължиха да се разхождат. На виещата се пътека пред тях София зърна две дами. Не бяха по-различни от останалите, които се наслаждаваха на хубавия ден. Едната беше по-възрастна, облечена с консервативен тъмнозелен тоалет за разходка, със сивееща коса, която се подаваше от къдричките на бонето й, другата беше млада с розова рокля.

Двете се държаха под ръка. Но само един бегъл поглед бе достатъчен на София да разбере, че по-възрастната дама не е случайна аристократка.

Беше нейната майка, която не беше виждала от много месеци. Последния път, когато бяха заедно, тя ридаеше, а баща й затръшна вратата между тях. Оттогава нямаше никакво известие от нея. Само онези уклончиви думи, които й предаде Елизабет, че София трябва да си намери достоен съпруг, който да я сдобри със семейството й.

А това никога нямаше да се случи, понеже беше вече госпожа Сен Клер.

София знаеше, че един ден неминуемо ще се срещне със семейството си, но да не беше в този момент, така неочаквано, в такъв прелестен ден.

Походката й стана неуверена и за една секунда й мина налудничавата мисъл да подхване полите си и да хукне през парка като някоя мъжкарана. Като че ли по този начин щеше да намери решение.

— София, какво има? — попита Доминик, точно когато майка й вдигна поглед, и ги видя.

Алисън Хънтингтън замръзна също толкова потресена, колкото и София. Но прикри изненада си за миг, след като възпитанието си каза думата, и тя прикри всяка емоция зад маската на учтивост.

— Това е майка ми — прошушна София. — Отдавна не съм я виждала.

— Ами, предполагам, че няма как да избегнем срещата — отговори Доминик. — Ще я поздравим ли?

София го погледна изпод слънчобрана. За част от секундата той се подсмихна, като че ли очакваше с нетърпение сблъсъка. После дързостта му изчезна и той стисна ръката й.

— Да, едва ли можем да го избегнем. Поне баща ми го няма. Моята майка, горе-долу като твоята, е педантично учтива.

Събра сили да бъде твърда, докато наблюдаваше майка си да се приближава. Клюките в сутрешните вестници й показаха колко безсмислени са старанията й да бъде достойна за уважение. Въпреки всичките й усилия, никога не се получаваше. И ето че сега имаше съпруг, който беше като нея. Или трябваше да остави болката да я съсипе, или да се възползва от нея както винаги и да разиграе театър. София си наложи най-блестящата усмивка и поведе Доминик със себе си, за да поздрави майка си.

— София — посрещна я майка й. В тона й не се долавяше и най-малък намек, че са били разделени толкова дълго и с такова ожесточение. — Каква изненада да те срещна в парка днес, скъпа.

— Майко — отвърна София. Майка й се наведе към нея и допря едва-едва устни до страната й.

Лъхна я мирис на лимон и върбинка, който й напомни изключително живо детството. Самотата и копнежът по него.

— Елизабет не ти ли каза, че се върнах в Англия?

— Твоята братовчедка отново е на пътешествие. Не може да стои на едно място, откакто съпругът й почина — въздъхна Алисън. — Не ви разбирам вас младите. По мое време си стояхме вкъщи и бяхме щастливи, че сме там, където ни е мястото.

Стрелна за миг с поглед Доминик.

— Майко, това е моят съпруг. Току-що се оженихме…

— Господин Сен Клер, разбира се — каза майка й с изключително учтива усмивка, изразяваща огромна досада. — Несъмнено съм чувала за вас.

Доминик й се поклони леко и й се усмихна безизразно.

— Аз също, лейди Хънтингтън.

— А това е моята снаха, съпругата на Едуард. И те съвсем наскоро се ожениха. — Усмивката на Алисън стана по-сърдечна, докато представяше младата дама в розово. Момичето се усмихна стеснително. — Тя е най-добре посрещнатото допълнение на нашето семейство. Всички ние много държим на нея.

След няколко безлични забележки за времето, майката на София изпрати снаха си до каретата да й донесе шал. Щом се отдалечи, Алисън пристъпи по-близо до София и й каза, без да престава да се усмихва учтиво:

— Радвам се, че си добре, София. Но се надявам, че на теб и на твоя съпруг и през ум не ви минава да ни навестите в резиденцията Хънтингтън.

На София не й бе лесно да продължи да се усмихва. Думите на майка й бяха по-директни, отколкото бе очаквала. Почувства, че Доминик настръхва.

— И защо да поискаме да дойдем, майко?

— Защото обожаваш да правиш сцени, даже като дете — отговори Алисън ядосано. — Чичо ти беше изключително раздразнен, когато научи, че си се върнала в Лондон. Мислехме, че си се установила в чужбина.

— Не се съмнявам, че е раздразнен, след като Ейдън заживя благополучно в Единбург със своята съпруга по баща Сен Клер — подхвърли София. — Но не бива да се страхувате от мен. Аз просто се опитвам да живея своя живот и да бъда щастлива по мой начин.

Алисън поклати тъжно глава.

— Никога не съм те разбирала, София. Отказа се от всичките си привилегии дотам, че вече не можем да ти помогнем.

— Да съм ви молила за помощ?

— Трябва да тръгвам. — Алисън я целуна хладно още веднъж. — Надявам се, че ще бъдеш щастлива, София.

— Пожелавам ти същото.

София се загледа след майка си, която вървеше бавно, без да поглежда назад. През цялото време, докато беше далеч от семейството си, понякога си представяше какво би могло да се случи, ако се срещне с тях. И макар кратката среща да премина благополучно и мирно, както очакваше, София не можа да не се натъжи.

Почувства ръката на Доминик върху своята, и откъсна поглед от отдалечаващата се фигура на майка й, за да му се усмихне.

— По този начин ли са се отнасяли винаги майка ти и баща ти с теб? — попита той.

Гласът му беше толкова нежен и затова София предположи, че моментната й тъга се е изписала на лицето й. Тя му се усмихна още по-лъчезарно и се обърна, за да продължат разходката си.

— Всъщност не. Майка ми се държи така, когато е мила. Истински щастливци сме, че изобщо разговаря с нас. Нямаше да ни удостои с внимание, ако беше с баща ми.

— София — хвана я той здраво за ръка. — Какъв е бил животът ти, преди да се омъжиш за Уестмън?

— Не искам да говорим за преди. Денят е толкова хубав, че не си заслужава да го пропилеем заради моето семейство — отговори тя. — Да отидем да хапнем италиански сладолед, преди да тръгнеш за репетиция.

Доминик кимна и се запътиха мълчаливо към каретата, която ги очакваше при входа на парка.

Докато се качваше по стълбичката, тя забеляза двойка, която посещаваше „Прищевките на дявола“. Усмихна им се и помаха, но те й обърнаха гръб. Натъжи се, въпреки че го очакваше.

„Не ставай смешна“ — каза си тя. Тревожеше се за несъществени неща. Нейната майка и надвисналата заплаха от лорд Хамънд само й внушаваха страх, а трябваше да мисли за новия си живот.

Трябваше да мисли за съпруга си.

* * *

„Лицемерна вещица“ — мислеше си Доминик вбесен, водейки София към каретата. Усмихваше се, както винаги, но виждаше лъсналите й очи, начинът, по който прехапа устните си. Смехът на София, това спонтанно, заразително веселие, които толкава много харесваше у нея, бяха изчезнали. И то заради майка й.

Всеки външен човек, който случайно е станал свидетел на този кратък разговор, би си помислил, че е в най-висша степен изтънчено любезен. Но Доминик го видя такъв, какъвто беше в действителност. Случаен сблъсък, звънтящ от лед, усукан с пипалата на многогодишни, безкомпромисни очаквания.

Доминик си помисли за своите родители, как всички в семейството спореха, препираха се, караха се, но в края на деня бяха заедно. Щяха да се бият един за друг до последна капка кръв.

Спомни си, когато с Лили, Брендън и близнаците бяха деца, вечер техните родители ги слагаха да спят, преди да отидат в театъра. Имаше прегръдки, гушкане, приказки, смях, имаше любов. Веднъж в своя яд към Хънтингтън беше си представил как растат децата им в разточителен разкош като малки принцове и принцеси, пирувайки с откраднатото от тях. Но днес, като видя студенината в очите на лейди Хънтингтън, когато гледаше дъщеря си, разбра, че той е бил щастливецът.

А тъгата на София го прободе като стрела в сърцето. Тя беше намекнала, че животът в нейното семейство никога не е бил щастлив, но едва сега разбра истинския размер на онова, което навярно е преживяла, като е расла в семейство, което никога не е виждало истинската й красота. Истинските й достойнства.

Неговата прелестна, смееща се София, така изпълнена с живот, че преливаше от светлина… нейното семейство беше се опитало да угаси тази светлина. Бяха я принудили да избяга, да си пробива сама път в живота, и въпреки всичко не бяха я съкрушили. Беше упорита и никога нямаше да се предаде.

Двамата бяха лика-прилика. Сега му стана съвсем ясно. Нито той, нито тя се противяха на своята природа.

— Тя не беше права, София — каза той, докато й помагаше да се качи в каретата.

Тя го погледна озадачено.

— За какво не е била права?

— За всичко — отвърна Доминик.

Качи се след нея в каретата и я прегърна. За миг тя настръхна, като че ли усещаше как майка й я повлича назад в студения свят на Хънтингтън. Но след това се разтопи до него и скри лице в рамото му.

— Изумителна жена си, София — каза той. — Силна си, за да останеш вярна на себе си през всичките тези години.

— Не се чувствам много силна — възрази тя с приглушен глас, като че ли преглъщаше сълзи. Това още повече го разгневи срещу всеки, който би я наранил. — Някога исках само да ме видят, да ме разберат, но те не виждаха нищо, освен каква искаха да бъда.

— Аз те виждам, София — каза той пламенно, като я притискаше до себе си. Познавам те, понеже си приличаме.

София поклати глава. Отдръпна се от прегръдката му и обърна глава, за да избърше сълзите си.

— Може би. Но се страхувам, че ще виждаш у мен само една Хънтингтън, точно както те ме виждат. В техните очи аз не съм достатъчно добра.

— София… — започна Доминик и посегна пак да я прегърне. Изпита чувството, че му се изплъзва като привидение или сън в мъглата и той искаше да я спре.

Но тя се обърна настрана. Загледа се през прозорчето на каретата в улиците на Лондон, които се изнизваха покрай тях. Седеше сковано, с изправен гръб.

— Бях толкова глупава. Мислих си, че от нашия брак може да излезе нещо, че двамата сме, както тя каза „от една порода“. Но Изабел ми разказа, че вашият род мрази моя от много дълго време.

— Но ти не си от твоя род — възрази той. — Ти си само София. Днес майка ти не се държа както трябва с теб.

— Нима не искаше това да се случи? — София се обърна изведнъж към него и го загледа втренчено. В очите й проблясваха сълзи, но това бяха гневни сълзи. — Нима не искаше да плъзнат клюки, от които ще се почувстват неудобно.

За пръв път в живота си Доминик не намираше думи. Не разполагаше с аргумент, за да отрече. Това беше желанието му — да накара Хънтингтънови да почувстват неудобно от една скандална сватба.

Някак съвсем незабележимо играта се обърна. Картите, които раздаде, бяха съвсем различни от очакваните. Той открадна една Хънтингтън… но тя открадна сърцето му. София, със звънкия си смях, с нейната жизнерадост и искреност, нахлу в живота му и го промени напълно.

Намеренията му не отговаряха на действителността, тя беше съвсем различна, безкрайно по-необичайна и скъпоценна.

Нещо, което дори не съзнаваше, че му липсва, а сега това беше единственото му желание.

София беше всичко, което искаше.

Но тя се взираше в него с толкова яд и болка, че той не намираше думи да й каже какво осъзна. Той, който си изкарваше прехраната с думи и жестове и изобразяваше на сцената каквото си поиска, беше повален от най-истинския момент в живота си.

Пак посегна към София, но тя се отдръпна. Скръсти ръце в скута си, за да се отдели от него.

— Получи, каквото искаше. Постави в неудобно положение моето семейство. Но сега си хванат в капан с мен. Аз съм твоя съпруга.

— София, не е така, нека да ти обясня…

— Не! — извика тя. — Моля те, Доминик, моля те, не ме лъжи. Не мога да го понеса. Трябва да помисля.

Каретата спря пред жилището им и щом лакеят отвори вратата, София скочи на земята и изкачи стълбите тичешком.

По инстинкт щеше да се затича след нея, да я прегърне и да я накара да го изслуша. Да я накара да разбере, че нещата бяха се променили. Но почувства, че още не е готова да го чуе, просто ще го отблъсне. Пък и на него му трябваше време да намери подходящите думи. Да се опита да изгради нов живот.

И той слезе от каретата, но не я последва в къщата. Тя каза, че има нужда от време да помисли, също и той. А това най-добре му се отдаваше в театъра. Отпрати каретата и се запъти пеш към „Маджестик“.

Беше изминавал този път десетки пъти в живота си. И все пак днес всичко около него му се струваше различно.

Дневникът на Мери Сен Клер Хънтингтън

Джон трябваше да се върне с херцога в двора и ме остави отново сама. Но взе кесии с пари и бижута. Моля се всичко да мине благополучно, той да се върне отново щастлив. Не мисля, че съм заченала.