Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Скандалните Сен Клер (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Two sinful secrets, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2017)
Корекция и форматиране
asayva (2018)

Издание:

Автор: Лоръл Маккий

Заглавие: Греховни тайни

Преводач: Нина Николаева Рашкова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: СББ Медия АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Ропринт ЕАД

Коректор: Златина Пенева

ISBN: 978-954-399-158-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8077

История

  1. — Добавяне

Двадесета глава

— Добре дошли на борда, госпожо Сен Клер. Надявам се, че ще преплаваме канала спокойно заради вас. Нещо като меден месец, а?

София се засмя, като си спомни вежливите поздравления на капитана, когато се качиха на кораба, който щеше да ги отведе у дома. Госпожа Сен Клер. Звучеше толкова странно. Толкова ново-новеничко и лъскаво. Ще свикне ли някой ден с това име? Изобщо не свикна с госпожа Уестмън. Сега трябваше да бъде съвсем друга.

Огледа малката каюта, която й показаха. Беше сама. Доминик щеше да разговаря с брат си, преди заминаването, понеже в последния момент Брендън реши да остане във Франция, а Елизабет се оттегли в своята каюта с главоболие, след като целия следобед беше мълчалива и напрегната. Но София не се поинтересува. Имаше нужда от малко спокойствие да събере мислите си.

Такъв бурен ден беше, че още се чувстваше замаяна.

Разгледа каютата, където щеше да прекара първата си брачна нощ. Беше малка, но удобна.

Имаше широко легло с юрган и пухкави възглавници, маса и два стола до люка. На масата беше сервиран поднос с плодове и сирене, заедно с бутилка шампанско в сребърен съд.

Пътническият й сандък стоеше до стената, а до него имаше умивалник.

София остави букета и дантеления шал на масата и отвори люка. В каютата нахлу хладен въздух с лек мирис на сол. Слънцето залязваше сред розови и оранжеви отблясъци. Съвсем скоро потегляха към Англия и към нов живот. Към нови хоризонти.

София се обърна към огледалото и като махна безбройните фуркети, с които Елизабет бе направила прическата й, разпусна косата си.

Успя да разкопчае част от копчетата на гърба на роклята и розовата коприна се плъзна по раменете й. Морският ветрец погали кожата й и тя потрепери.

Вратата на каютата се отвори и Доминик застана на прага. Усмихна й се, затвори вратата и те останаха изолирани в своя притихнал свят.

— Мислех си, че не е възможно да бъдеш по-красива, отколкото в църквата, но в момента си още по-красива.

София се засмя и се обърна да затвори люка, за да не влиза вечерния хлад. Корабът се поклащаше леко и тя усещаше погледа на Доминик.

— Беше прекрасна сватба — каза тя. — Благодаря ти.

— Радвам се, че ти е харесала. Съжалявам, че нямаше време да организирам разкошно тържество, каквото заслужаваш.

— Не бих пожелала по-различна. — София се обърна към него. — Беше точно каквато трябваше.

Той прекоси каютата с две стъпки, зелените му очи бяха потъмнели. Притегли я до себе си и доразкопча сръчно останалите копчета на гърба й. Роклята й се плъзна надолу и се разпростря в краката й като розов облак от коприна.

София затвори очи, когато той свали корсета й и започна да гали голите й гърди. Обиколи с пръст едното зърно, преди да докосне нежното, жадуващо връхче. София изохка, притисна се към него и главата й се отпусна назад.

— Няма по-красиво същество от теб, София — прошепна той пресипнало и се наведе, за да целуне зърното. — Моята красива госпожа Сен Клер.

София зарови пръсти в косата му, притискаше се до него, напрежението у нея растеше и тя изропта:

— А пък аз мисля, че сте прекалено облечен за случая, господин Сен Клер.

Пъхна ръце под фрака и го плъзна от раменете му, после започна да разкопчава жилетката му. След като я разкопча, отстъпи крачка назад и докато той събличаше ризата си, тя разкопчаваше колана на панталона му. Като го смъкна, вече можеше да докосне възбудения му член.

— София — простена той.

Тя поклати глава.

— Ш-ш-ш, мирувай. Остави ме да изпълня съпружеските си задължения.

Когато той притихна и се овладя, тя се плъзна бавно по напрегнатото му тяло и коленичи пред него.

С въздушно лека, възбуждаща ласка прекара пръсти по цялата дължина на възбудения му пенис. Беше твърд и пулсиращ от необходимост да се слее с нея и нещо непонятно и тайнствено дълбоко у нея откликна на тази първична необходимост. Всичко около нея загуби ясни очертания като във фантастичен сън.

С върха на езика си го подразни. Той изстена и стенанието сякаш резонира у нея. Почувства как тялото му се напряга, когато пое члена му в устата си.

Бедрата му потрепваха от целувката й. Почувства ръцете му в косата си, когато я притискаше по-близо до себе си, но после изведнъж се отдръпна и отстъпи назад.

— София, не издържам — каза той с глух глас. — Искам те веднага.

— И аз те искам — прошепна тя. Доминик се отпусна до нея на колене, прегърна я и устните им се срещнаха с пламенната целувка на бурно желание.

Тя усети, че той я тегли надолу, после устните им се разделиха и тя се озова подпряна на лакти и колене. Почувства, че се движи зад нея, че докосва гърдите й, извития й гръб. Отметна надиплената фуста и разкъса тънкото копринено бельо, за да погали извивките на задните й части.

— Доминик — изкрещя тя, щом почувства тласъка му в себе си, дълбоко и силно, по-дълбоко от всякога. Ръцете му се вкопчиха в талията й, докато проникваше ритмично в нея.

София изстена, напрежението у нея ставаше непоносимо, когато той започна да обсипва с ласки онова еротично местенце отново и отново. Тя извърна глава и се изви към него. Почувства влажните му гърди върху гърба си, силната спойка между телата им.

Това напрежение се разрази като гореща вълна от непоносимо удоволствие. Усети неговия горещ изблик в себе си, докато крещеше името му.

Рухна безсилно на пода. Почувства, че и той се стоварва до нея. Краката им бяха преплетени, той едва си поемаше дъх. В този момент тя не можеше да мисли, можеше само да чувства.

Прекара ръка по влажното му рамо, по мускулите на гърба, по косата и я обхвана безумна нежност.

София затвори очи и сърцето й взе да успокоява ритъма си. По люлеенето на кораба, предположи, че са в открито море на път за дома. Но нищо нямаше значение в този миг, освен тялото на Доминик до нейното.

Усети, че той седна. Дори не отвори очи, когато й помогна да се изправи. По движенията му разбра, че дръпва завивките от леглото и я оставя върху хладните, меки чаршафи. Но той не легна до нея. Чу, че си събу обувките и панталона.

Отвори очи и видя, че е застанал до умивалника и изстисква кърпа. Последните златни лъчи дневна светлина танцуваха върху кожата му и тя стана лъскава. Беше като сияйно божество и беше неин.

София се надигна на лакът и впери поглед в него, когато той пристъпи към нея. Лицето му изглеждаше спокойно и тържествено, когато взе единия й крак. Събу сатенената обувка и чорапа, после обтри кожата й с влажната кърпа. Изкъпа по същия начин цялото й тяло.

Тя се отпусна на възглавниците, затвори очи и остави нежното, хладно докосване да успокои кожата й. След това София притегли Доминик до себе си. Сгуши се до него като в гнездо. Той хвана ръката й и преплетоха пръсти. Но този кротък момент не можеше да продължи; все още не бяха се наситили един на друг. Доминик потърси устните й в мрака.

Устните им се срещнаха и се сляха в гореща целувка, а въздухът около тях сякаш затрептя като пред буря. Тази буря още бушуваше в нея, опустошителна и мощна, когато всичко, което бе заключила и сдържала толкова дълго време, се освободи внезапно и застраши да я отнесе. Вкопчи се в Доминик и се озова под него.

Той откъсна устните си от нейните, и тя простена, като я лиши от тях, но той не я изоставяше.

Притискаше ханша й към себе си толкова силно, че тя се почувства едва ли не наранена, но какво от това. Тази грубост й бе необходима, тази острота на болката и страстта, които доказваха, че е с нея. Че заедно са живи.

Коленичиха един срещу друг по средата на леглото и той я притисна до гърдите си.

София сложи ръце на раменете му.

— Толкова е красиво — прошепна тя.

Тази гладка, влажна кожа, стегнатите мускули — толкова съвършени форми, нарушени само от малък бял белег върху ребрата. От кръчмарските боеве ли беше? Плъзна бавно ръце по гърдите му, усещайки всеки сантиметър, всяко потрепване на кожата му. Той я остави да го изследва, придържайки я през ханша.

Тя се усмихваше, но усмивката й се загуби, когато пръстите й напипаха зърната му. Той издаде стон. Отпусна главата си назад, очите му бяха затворени и тя почувства как пенисът му потръпва до слабините й.

Тя зацелува тези зърна, както той целуваше нейните. Чувстваше до устните си туптенето на сърцето му, бурния ритъм на дишането му. Спусна ръката си бавно, опипвайки само с пръсти тялото му надолу и още по-надолу по корема, до слабините, по извивките на хълбоците му.

С разтворени устни измина пътеката на ласките си, поемайки неговия мирис, вкус. Докато захапваше нежно кожата му, обхвана пениса му. Беше горещ, напрегнат, изпъкналите вени пулсираха от желание. Желаеше нея и това я изпълни с наслада.

Притисна устни към гладкия му корем, като същевременно галеше пениса. Знаеше колко обичаше тази ласка.

— София! — извика той. Притисна главата й към себе си.

Тя се усмихна и плъзна устните си още по-надолу, докато не докосна с въздушна ласка върха на члена му. Можеше да му достави същото удоволствие, което той на нея, и изживяването щеше да бъде неповторимо.

— София — изрече той с глухо ръмжане.

Хълбоците му потрепваха, но той се сдържаше. Остави я да прави, каквото й харесваше.

Изведнъж я хвана за раменете и я отблъсна от себе си. София го погледна и в червеникавия сумрак лицето му изглеждаше изопнато от желание.

София се усмихна и протегна ръка под леглото, издърпа куфара си, където бе прибрала пенисът със скъпоценни камъни, който той й купи в Париж. Напипа го и го извади.

— Спомняш ли си го — подразни го тя.

— София — изръмжа той.

Като впи очи в Доминик, тя легна и разтвори крака. Бавно, възбуждащо, без да сваля очи от него, прекара играчката по тялото си. Обиколи гърдите си, после по-надолу. Доминик гледаше като вкаменен.

— Този подарък е великолепен — каза тя. Затвори очи, отпусна глава назад, изви тялото си и като си представяше, че Доминик я докосва, пъхна върха на играчката между бедрата си. Точно в този момент той я грабна, хвърли я и тя издрънча на пода.

— Не издържам повече, София — каза той и я привлече към себе си да я целуне.

Тази целувка беше изкусна и съблазнителна, беше само желание, което отговаряше на нейното.

Тя го прегърна, когато паднаха на леглото. Доминик се претърколи върху нея, между разтворените й бедра, целувайки извивката на шията й, а тя извика и се прилепи към него. Болка и удоволствие минаха през нея.

Той плъзна разтворените си устни надолу и зацелува зърната й.

— Доминик — извика тя. Обгърна с ръцете си главата му и го притекли към себе си. Чувстваше се възхитително жива, изгаряща от желание към него, изгаряща за онова, което правеше с нея и което само той умееше.

Той пъхна ръката си между телата им и намери най-чувствителното, най-еротичното място.

Като че ли винаги знаеше за какво жадува, какво иска, като че ли виждаше в сърцето й.

Пропъди тази тревожна мисъл, не се задълбочи повече върху факта, че той може би я познава, както никой друг, и се отдаде само на чувството. На радостта да бъде с него.

Тоя я прегърна през талията и се претърколи под нея.

— Възседни ме, София!

Тя се изсмя на неговото нетърпение и започна малко по-малко, сантиметър по сантиметър да се спуска върху възбудения му пенис, докато не проникна целият и не се съедини с нея. Тя затвори очи, главата й се отпусна назад, отдавайки се на усещането да бъде изпълнена от него. С част от него. Той уви краищата на косата й около талията й и тласна таза си към нея.

Тя се извиваше върху него, докато не влязоха в ритъм като едно цяло. Чувстваше горещата вълна на удоволствието да се разраства в нея още и още, докато не експлодира.

Тя изкрещя, изви се като тетива на лък върху тялото му.

— София! — извика той на свой ред и тя усети как застина под нея, усети горещото пулсиране, когато свърши.

Енергията се изцеди бавно от нея и тя остана безсилна и трепереща. Рухна до него и се заслуша в неравномерното му дишане.

Той я притегли до себе си и придърпа завивките. И сънят я обори бавно, за да й донесе спокойствие.

* * *

София лежеше на рамото на Доминик. Луната хвърляше сребърни отблясъци върху лицето му и върху разбърканите къдрици. Изглеждаше толкова спокоен, толкова млад, като че ли сънят беше заличил житейските грижи и той беше свободен.

София изпита желание винаги да му носи това спокойствие, да му даде онова, което той й даде — ново начало.

Докато приглаждаше внимателно косата му назад, на пръста й проблесна малката златна халка. Още не й се струваше съвсем реално, че би могла да се омъжи пак и то за Доминик Сен Клер, но доказателството блещукаше пред очите й.

Доминик се обърна, но не се събуди. София беше сигурна, че няма да заспи, не и както се люшкаше корабът. Стана от леглото предпазливо, за да не го обезпокои, и се облече набързо със семпла рокля и жакет. Взе дневника на Мери от чантата си и излезе на палубата, за да почете, ако е възможно.

Но не само тя не спеше. Изабел Сен Клер беше на палубата, настанена на лежащ стол, завита с одеяло и четеше модно списание на лампа.

София се подвоуми дали да не се прибере в каютата и да остави момичето, което вече й бе зълва, на нейното четиво. В църквата Изабел беше много любезна, дори когато се запознаха в Тюйлери, но София чувстваше странна плахост към близките на Доминик. Особено след като Брендън се бе взирал намръщено в нея по време на венчавката. Обикновено се стараеше да не обръща внимание на мнението на хората; не можеше да си го позволи, ако искаше да бъде себе си. Все пак искаше семейство Сен Клер да я харесат.

Изабел вдигна поглед и я видя пред вратата на каютата. Усмихна й се щастливо и й помаха.

— Слава богу, че още някой не спи! — извика тя. — Полудях да стоя сама.

Милото отношение на Изабел разсея опасенията на София, тя се усмихна и седна на другия стол.

— Човек едва ли може да бъде съвсем сам на кораб.

— Да, но се чувства така — каза Изабел. — Знам, че пътуването е кратко, но винаги се натъжавам, когато съм сред морето. Отвсякъде вода, докъдето погледът стига… ужасно самотно е.

София се загледа към хоризонта — безкрайна черна шир, набраздена по гребените на вълните от лунната светлина.

— Навява меланхолия — съгласи се София.

— Но не и след като си тук! — оживи се Изабел. — Може би ти се виждам глупава заради моите тъжни настроения. Доминик каза, че си пътувала много.

— Да. Най-вече в Германия и Франция, и малко в Италия. Струва ми се странно това завръщане в Англия.

— Особено като младоженка, с цялата смахната фамилия на твоя съпруг, която очаква да се запознае с теб — каза Изабел с леко шеговит тон.

София се разсмя.

— И особено при тези обстоятелства. Но ако са като теб, сигурна съм, че няма от какво да се страхувам.

— Моята майка винаги е мила и възпитана. Не се страхувай от нея. Джеймс вече те обожава, макар че си мисля, че ще ревнува ужасно Доминик. Баща ми в началото може да се ядоса и да се озъби, но щом се залови с някоя нова пиеса, ще забрави напълно за теб. Брендън още е във Франция. Така че няма за какво да се безпокоиш.

София се замисли за порядките в новото си семейство, които трябваше да научи. Поне изглеждаха съвсем различни от тези в нейното. Те може и да не се ядосваха, но никога не забравяха.

— Радвам се, че е така.

— А пък аз съм щастлива, че си тук. Лили много ми липсва, откакто замина. Ще бъде хубаво да си имам отново сестра.

— Досега и аз нямах сестра — каза София и някаква топлота и отзивчивост докоснаха сърцето й при думите на Изабел. — За мен ще бъде съвсем ново преживяване.

— И за Доминик се радвам. Когато горкичката Джейн умря, се изплашихме, че никога няма да се ожени. Като го погледне човек отстрани, ще си помисли, че е изтъкан само от смях и чар, но в действителност е много самотен. Страхувам се, че в душата си се чувства като хванат натясно.

София кимна. И тя беше видяла същото, изблика на внезапни емоции в очите на Доминик, които той потискаше бързо и скриваше с хубавата си усмивка. Искаше й се да разбере как да извади наяве тези емоции.

— Ще направя всичко, което зависи от мен, за да бъде щастлив.

— Ако някой може да го направи, сигурна съм, че си ти. Иска ми се и аз да изпитвах такива чувства към някого.

Изабел я погледна тъжно.

— Никога ли не си изпитвала чувства към определен човек? — попита нежно София.

Много добре си спомняше какво означаваше да е млада, в сърцето й да бушуват чувства, които не разбира. А Изабел беше красива, пламенна, с една дума — актриса.

— Може би веднъж — отговори тихо Изабел. — Но едва ли си струва да го спомена. Просто мъж, когото видях на един прием. Почти сигурна съм, че той дори не ме забеляза, пък и да беше ме забелязал… ами, това беше невъзможно. Аз съм такава, каквато съм, а той стои много над една актриса. Мъж с благородническа титла, каквито предполагам има във вашата фамилия. Но беше много красив и изглеждаше съвсем различен от всички наивни, млади мъже, с които обикновено се запознавам. Стори ми се сериозен и ослепителен. — Тя се засмя. — Когато трябва да изобразя любов на сцената, мисля за него. Не е ли глупаво?

— Не — отговори София. — Изобщо не е глупаво.

Нима тя не мислеше за Доминик през цялото време след целувката в „Прищевките на дявола“? Нямаше никаква разлика с Изабел, която бе скътала мечта за мъж, когото бе видяла веднъж. София се зачуди кой ли е бил, та е привлякъл вниманието на толкова забележителна млада жена.

— Но с моето дърдорене ти попречих да четеш! — Изабел посочи книгата, която София държеше. — Каква е? Изглежда ужасно стара.

— Много стара е. На около двеста години — отговори София и й подаде дневника на Мери. — Това е дневник, който открих преди години на един прашен рафт в библиотеката на моя чичо. Чета го от време на време. Прави ми компания, когато съм самотна.

— Колко интересно — каза Изабел. — Обичам стари книги и списания. Те са като да откриеш образа в една драма.

— Тя ми е като стара приятелка сега. Но животът й не е бил винаги щастлив.

— Наистина ли? Защо? Каква е нейната история?

София си спомни как Доминик се опита да вземе дневника, какъв странен интерес предизвика у него историята на Мери. Вече разбра защо, след като прочете какво пише по-нататък на пожълтелите страници, нещастието на една жена Сен Клер, причинено от мъж Хънтингтън. Но семейство Сен Клер сега щеше да бъде и нейно, а историята на Мери беше също така тяхна история.

— Мери Сен Клер ли? — ахна Изабел. Усмивката й помръкна и погледна с изненада книгата. — Това нейният дневник ли е?

— Да. Чувала ли си за Мери, нали?

Изабел се изсмя горчиво.

— Слушам за нея, откакто съм се родила. Нашият баща ни набива в главите нейната история.

София стисна по-здраво книгата. Някога, преди да срещне Доминик, мислеше, че Мери е само нейна. Че е забравена от всички. Но сега се оказваше, че принадлежи и на много други, които използват нейната драма за свои цели.

— На теб какво са ти разказали? — попита спокойно София.

— Че много отдавна, през годината 1600, млада дама на име Мери Сен Клер се влюбила в Джон Хънтингтън, на когото Чарлс II дал титлата херцог. Не били с еднакво социално положение, понеже родът на Мери бил от съсловието на дребните провинциални благородници, но те се влюбили страстно. Оженили се, но бракът приключил тъжно. Разделили са се по някаква причина… никой не ми е казал каква, затова сигурно е нещо много скандално. Мери умряла от любов, с разбито сърце, отблъсната от съпруга си, а херцогът използвал социалното си положение да разори Сен Клерови. Били изхвърлени от имението си в провинцията и трябвало да започнат живота си наново. И всичко това заради нещастна, любовна афера. Не е ли ужасно тъжно? — Изабел млъкна и се загледа в чернеещото море, преди да завърши: — Моето семейство никога не забрави. Сигурно се дължи на нашите драматични натури.

— Да — промърмори София. — Много тъжно.

Родът Сен Клер живее с мисълта, че родът Хънтингтън е съсипал живота им. Не, те не само го мислят, убедени са. Отчасти това е тяхната идентичност като род, както историите за величието и отговорността на един аристократ с титла бяха вплетени в родословието на Хънтингтън. Но за гибелта на Мери Сен Клер не се разказваше в нито една легенда на фамилията Хънтингтън. За нейното семейство името Хънтингтън и титлата „херцог“ бяха всичко. Всичко друго можеше да бъде пожертвано заради това. Сърцата и духа на съвсем млади жени да бъдат погубени за миг, ако застрашат семейната чест. София знаеше, че сигурно има причина Доминик да поиска настоятелно дневника. Видя мрачната и силна враждебност на неговото семейство към нейното. Може би е имало някакво просветление от сватбата на Ейдън с Лили, но едва ли някой е забравил. Може би никога няма да се забрави. Тази враждебност е била доукрасявана и подновявана твърде много през годините.

Щеше ли да бъде достатъчно силна, за да сложи край? София погледна дневника, който държеше. Дори Мери, въпреки голямата си любов към своя съпруг, не е успяла да я предотврати.

И накрая омразата я е съсипала.

София знаеше, че трябва да намери начин да бъде по-силна от враждата. Все пак тя не можеше да попречи на съмнението да се промъква като зъл дух и да се намесва в редките моменти на щастие, когато беше в прегръдките на Доминик. Неговото предложение беше толкова необмислено, удобно, сватбата толкова прибързана. Защо всъщност й предложи да се омъжи за него? Какво й готвеше в Лондон? И как ще застане пред неговото семейство?

Изабел гледаше София много внимателно, а очите й — зелени като на брат й бяха широко отворени.

— Доминик нищо ли не ти е разказвал?

— Спомена нещо, мисля — отговори София предпазливо. — Прояви голям интерес към дневника. Но нямах представа, че историята е толкова сложна.

— О, моите братя понякога могат да бъдат такива глупаци! — избухна изведнъж Изабел. — От люлката сме закърмени с Шекспир и там е бедата.

София се разсмя, въпреки тревогите и страховете, които се въртяха в главата й.

— Шекспир ли?

— Да. Цялата тази кръвна вражда и отмъщение. Това въздейства на мирогледа. Но все забравят какъв е винаги краят — всички измират или полудяват.

— От тази кръвна вражда със сигурност още никой не е умрял.

— Но мисля, че разбито сърце и живот пропилян в тъга е още по-лошо.

В този момент капитанът излезе на палубата и се приближи до тях да им съобщи, че едва ли са вече далеч от Дувър.

Значи Англия, родният дом, вече е съвсем близо. Там, откъдето избяга преди толкова месеци, и направи първата стъпка към завръщането си с плаха искрица надежда.

Дневникът на Мери Сен Клер Хънтингтън

Моят брат Ник излезе прав за причината херцогът да ни посети. Днес, по време на лов, зачекнал темата за събирането на пари пред Джон. Джон изглежда се е заинтересувал. Става въпрос за някакъв план с подкрепата на краля преди всичко и както Джон отбеляза, има подкрепата и на моето семейство, след като Ник запознал татко и чичо с намеренията им.

Казах на Джон, че се съмнявам дали трябва да участваме, но той само се изсмя и ми отговори, че не бива да се тревожа за подобни неща. Че трябва да се грижа само да зачена наследник отново. И все пак се тревожа. Безсилна съм… той е моята любов и искам животът ни да бъде, какъвто си го представяхме, когато се венчахме.