Лоръл Маккий
Греховни тайни (11)

Десета глава

„Театр Насионал“, където трупи от чужбина представяха пиеси и пантомими пред лудите по театъра парижани, беше една от най-големите сгради на улица „Вивиен“ и докато София се оглеждаше, за момент забрави къде се намира и просто се потопи в красотата. Като момиче при семейството си в Англия, не й разрешаваха да гледа нищо друго, освен италианска опера.

Възползваше се ненаситно се от всеки шанс да изчезне в света на театъра.

Сложи ръце на позлатения парапет на ложата, която бе наела Камий, и заоглежда внимателно разкошната обстановка. Завесата от пурпурно кадифе беше прихваната с дебели златисти въжета и ресните й бяха украсени с мъниста. Ложите имаха драперии със същата украса. Над авансцената имаше стенописи на музите, сияещи на газовото осветление в лазурносини и златисти нюанси, а куполът най-горе беше изрисуван като лятно небе.

Публиката също беше великолепна. Множеството парижани, издокарани с коприна и бижута, се наблюдаваха жадно едни други от затъмнените ъгли на ложите си и пълнеха местата на партера. Шушукаше се, че някакъв гостуващ немски принц и неговият антураж ще се появят скоро, също така присъстваха един или двама френски херцози. Гледката беше блестяща, тълпата елегантна.

София погледна програмата, изработена с релефна щампа, и видя името на Доминик Сен Клер, изписано най-отгоре. Беше чувала, че в Лондон бил най-известен с ролите си на Шекспирови злодеи, но пиесата, която щеше да се играе тази вечер, беше съвременна любовна комедия, написана специално за дебюта във Франция, и той играеше главната мъжка роля.

София си помисли горчиво, че подхожда идеално за такава роля — очарователен, красив, учтив с дамите. И все пак у него се долавяше твърдост и студенина, онова усещане, че крие тайни в глъбините на сърцето си. Беше почувствала тази негова тъмна страна, когато дойде и най-безочливо й поиска дневника на Мери. След като я бе целувал до полуда.

А най-ужасното бе, че целуваше божествено. Накара я да забрави своята предпазливост към него, когато устните му допряха нейните, когато я докосна.

Това също ли бе роля? Съвършеният любовник, чиято прикрита същност е на злодей. София въздъхна и затвори рязко програмата. Изглежда светът не е нищо друго, освен маскарад и всички крият зад маските си същината на грубата истина. Като безкраен спектакъл. Не беше сигурна дали ще разпознае истината, дори ако й избоде очите.

— Тази вечер си замислена, София — обади се Камий. Насочи театралния си бинокъл към една ложа по-далеч на същата редица и се загледа в млад мъж с униформа в бяло и кремаво. — Тревожи ли те нещо?

— Не, нищо не ме тревожи — отговори София. — Може би само съм изморена малко.

— Работи прекалено много. Камериерката каза, че снощи лампата ти е светила до късно.

— Преглеждах счетоводните книги — отговори София. — Ще се науча как да правя баланса.

— Казах ти, ma chere, не бива да се преуморяваш — каза Камий. — Да искаше…

— Знам, знам — засмя се София. — Да исках да се омъжа за подходящ, богат джентълмен, щях да сложа край на тревогите си.

Или ако се върнеше при семейството си.

— Не бива да изключваш такъв план. Умните млади французойки го прилагат от стотици години. А ти имаш толкова много поклонници тук.

София забеляза, че младият офицер е вперил влюбен поглед в Камий.

— Не толкова, колкото теб.

— Ах, да! Господин капитанът. Той е един красив дявол. Но не толкова, колкото братята Сен Клер, нали? — Преди София да отговори, Камий ахна и насочи бинокъла към партера. — О, виж роклята на принцеса д’Артанян! Какъв ужас! Надявам се, че този цвят не е на мода сега…

София надникна надолу и се опита да види ужасния тоалет, но вниманието й бе привлечено от компания, която се настаняваше в свободна ложа точно срещу тяхната. Беше един австрийски херцог със своята зле облечена съпруга с тоалет от зелен атлас и няколко други хора, издокарани по виенска мода. С тях беше и една млада дама, която сякаш бе попаднала погрешка между тях — красиво, ефирно създание, със сребристо руса коса, цялото в облак от бледосин тюл. Усмихваше се отнесено на нещо, което някакъв млад мъж й шепнеше в ухото. Както винаги изглеждаше, сякаш не е от този свят.

Беше нейната братовчедка Елизабет, която овдовя скоро след бягството на София с Джак, и първият член от нейното семейство, когото виждаше от месеци.

София смачка програмата, докато гледаше Елизабет и си спомняше последната им среща.

Братовчедката й бе останала у тях в нощта, когато София тръгна с Джак. Беше зърнала русата й глава да се подава над парапета, като напускаше къщата, баща й крещеше след нея, майка й плачеше, но не протестираше. Елизабет не каза нищо. Тя никога нищо не казваше.

Сега като я видя, все едно нейното минало се натрапи грубо в настоящето й и София си спомни много болезнено колко наранена беше през онази нощ. Чувството, че е отритната заради факта че не може да бъде каквато те искат, докато Елизабет нищо не правеше в живота, носеше се безмълвно по течението и беше абсолютно съвършена.

София си бе въобразявала, че е надживяла болката, че бурният живот като госпожа Уестмън я е заличил, че я е превъзмогнала, намирайки себе извън консервативния свят на нейното семейство. Но сега все едно някой бръкна в старата й рана и почувства остра болка.

— София? Какво има? Изведнъж пребледня — каза Камий.

София откъсна поглед от братовчедката си и се усмихна на Камий, престорено жизнерадостно.

— Чувствам се много добре. Току-що видях позната… моята братовчедка Елизабет, ето я там.

— Твоя братовчедка ли? — учуди се Камий. Тя знаеше нещичко за бурното минало на София със семейство Хънингтън и погледна разтревожено към ложата на Елизабет. — Можем да си тръгнем, ако искаш. Наблизо са отворили нов ресторант. Сигурно имат прелестни стриди…

София се разсмя.

— Естествено, че няма да си тръгнем, само защото моята братовчедка е тук. Тя сигурно дори не ме е забелязала. С такова нетърпение очаквах това представление, че не бих го пропуснала.

Погледна към другата ложа и разбра, че напротив Елизабет я наблюдава, а красивото й лице беше бледо и съвсем безизразно. Кимна на София едва забележимо и София й се усмихна.

Младият мъж зашушука отново на Елизабет и тя се обърна към него.

София се загледа отново в сцената, искаше й се вече светлините да изгаснат, завесата да се вдигне и тя да потъне в измисления свят на пиесата, а не в миналото.

— Всички очакват с нетърпение представлението! — каза весело Камий. — Този красавец мосю Доминик главната роля на романтичен персонаж ли играе? Дамите ще има да въздишат.

— Мисля, че не му е необходима роля на сцената, за да въздишат дамите по него — промърмори София.

Камий се разсмя.

— Да, наистина не е необходимо. А днес чух най-романтичната и тъжна приказка при моята шивачка, която само придаде още чар на неговата прелъстителност. Горката му мъртва любима…

София се изненада.

— Мъртва любима ли? Сигурна ли си, че не е някоя клюка, свързана с пиесите, в които играе?

— Изобщо не е клюка. Дамата, която е разказала историята, е съвсем сигурна. Току-що се е върнала от Лондон с последните новини. Изглежда е бил сгоден за млада дама на име Джейн Грант и след години любов, щели да се венчаят. Говори се, че била толкова добра, почти ангел, и след смъртта й той станал съвсем загадъчен. — Камий въздъхна и размаха театралния бинокъл с драматичен жест. — Не е ли ужасно романтично? Права си… почти като на театър е. Красивият, елегантен герой е съкрушен от трагичната смърт на своята красива, нежна героиня.

Съкрушен? София се загледа отнесено в сцената и се замисли дълбоко. Спомни си как Доминик я целуваше, ръцете му, когато я докосваше… как тя искаше още и още. И той я искаше.

Нима е била само мимолетно забавление, за да забрави скръбта си по неговата „красива и нежна“ любима?

София не искаше да служи на някого за мимолетно забавление. Не и когато трябваше да сложи отново ред в живота си.

— Мъж, който е намерил веднъж любовта, лесно ще я намери пак — каза Камий. — Той разговаря дълго с теб в парка.

— Разговаряхме само за клуба. Нямаше любовен шепот — обясни София.

— Сигурна ли си, че това е всичко?

Почукване на вратата на ложата я спаси от отговор.

— Някой от твоите обожатели, Камий. Господин капитанът, може би?

— А, не. По-скоро някой, който иска да се запознае с теб, с тайнствената дама в черно. Влезте!

Лакей с червената ливрея на театъра подаде бележка на Камий, която тя прочете бързо. На лицето й цъфна усмивка.

— Покана от моя стар приятел мосю Дюлак, собственикът на театъра. Кани ни на късна вечеря зад кулисите след представлението, за да се запознаем с актьорите. Ще можеш да разговаряш повече с онзи толкова интригуващ мосю Доминик. Колко забавно.

Докато се вглеждаше в бледия профил на братовчедката си, въздъхна и си помисли за вечер, прекарана в опити да измисли нещо невинно, което да каже на Доминик. „Забавно“ не беше думата, която би използвала.

* * *

— Още ли се наслаждавате на Париж, госпожо Уестмън?

София се усмихна на Джеймс Сен Клер, който седеше до нея на дългата маса. Разточителната вечеря беше към края. Сервираха сирена и сладкиши в огромни количества, придружени от хубави, силни вина, които искряха в кристалните чаши. Разговорът стана по-шумен, всички бяха весели, с повишено настроение след спектакъла. Вечерята зад кулисите на големия театър под висналите високо горе пасажи, насред декора и разхвърляния реквизит, беше изключително преживяване. Като пещерата на Аладин — недействителна и мистериозна.

Не разговаря много с Джеймс след първоначалната размяна на любезности, когато седнаха и се озоваха един до друг на масата. Разговаря главно с актьора, който седеше от другата й страна — възрастен джентълмен, който знаеше безброй истории за театъра, след като години бе играл на сцената, знаеше и всички лондонски клюки. Джеймс флиртуваше с хубавичката, червенокоса млада жена, която седеше до него. Но постоянно проверяваше дали чашата на София е пълна и от време на време й прошепваше в ухото нещо смешно, за да я разсмее. Щом той се обърнеше към нея, забелязваше, че Доминик ги следи с безизразен поглед, от което нея най-неочаквано я напуши смях.

— Наистина се наслаждавам много, господин Сен Клер — отговори тя. Вдигна поглед към него и видя, че очите му бяха зелени като на Доминик. Без съмнение беше красив млад мъж, с правилни черти на лицето, с открита и очарователно стеснителна усмивка. Красив като Доминик, обективно погледнато. И все пак нямаше я искрата, като го погледнеше, нямаше нищо подобно на огъня, който лумваше у нея, щом й се усмихнеше Доминик.

— Не ви ли липсва пътуването из Европа, авантюризмът, местенето от град на град? — попита Джеймс. — Бих пътувал с най-голямо удоволствие, ще видя нови места, нови хора.

— Германия и Италия, разбира се, имат своите красоти, а пък аз не съм жена, която би се отказала от една авантюра — засмя се София. — Но да се установи човек на едно място има и предимства. А пък аз един ден може да се върна в Лондон. Там е интересно, ако знаеш къде да търсиш.

Джеймс смънка нещо подигравателно, докато взимаше една от бутилките на масата и пълнеше чашата й.

— Ако на някой му харесва дъжд и мъгла, предполагам. Не горя от нетърпение да се върна там след края на нашето турне в Париж.

— Но играта в театъра положително ви кара да се чувствате все едно сте на ново място всеки ден — каза София. Отпи глътка вино и погледна към Доминик. Той слушаше дърдоренето на дамата до него с онази лека усмивка, която София познаваше вече много добре. Беше една от неговите маски, с които криеше истинските си мисли.

Докато го гледаше на сцената, за кратко забрави, че е Доминик. Той я потопи в своята магия и я убеди напълно, че е някой друг. Увлече я в историята, която бе пожелал да разкаже.

Положително и вън от сцената умееше да го прави, играеше роли и в реалния живот, които прикриваха истинската му същност, точно както и тя.

Джейн Грант беше ли прозряла всичко това? Беше ли й разрешил Доминик да зърне истинското му аз? София усети трепет от нещо неприятно, от ревност навярно, и реши, че не бива да мисли повече по този начин. Абсурдно беше да ревнува от жена, която не познаваше, и която бе мъртва. Но по думите на Камий, Доминик беше обичал тази Джейн Грант и София не можеше да не се зачуди какво ли е Доминик да обича.

Какво ли е да надникне в тайните му.

Доминик вдигна поглед и улови вторачения й поглед. Вдигна чашата си с подигравателен жест и тя се извърна. Не й бе необходимо да научава тайните на Доминик. Това означаваше, че и той ще научи нейните. Изпи последната си глътка вино и се усмихна на Джеймс.

— Да ви кажа право, госпожо Уестмън, не съм сигурен, че театърът действително е за мен. Но се надявам, че няма да кажете на близките ми!

— В никакъв случай, господин Сен Клер. А вашият баща иска ли всичките му деца да се посветят на театралната кариера?

София разбираше много добре желанието човек да се освободи от тежестта на родителските очаквания. Принадлежността й към фамилията Хънингтън беше оформила всеки миг от живота й, потискаше я, докато не разбра, че ще я смаже. Само бягството я освободи.

Беше останала с впечатление, че театърът освобождава по някакъв начин. Навярно беше пак клетка, но по-различна.

— Всички вече работим в театъра на една или друга длъжност — каза Джеймс. — Доминик и Изабел играят, както нашите родители едно време. По-голямата ми сестра Лили се грижеше за деловите въпроси, преди да се омъжи и да отиде да живее другаде. Сега тя и съпругът й управляват в Единбург друг театър. — Замлъкна внезапно и се подсмихна кисело. — Но вие знаете, разбира се, Ейдън е ваш братовчед.

— Да, братовчед ми е, но се опасявам, че много отдавна не съм го виждала. Надявам се, че с Лили са щастливи.

Ейдън беше любимият й братовчед, неспокоен дух, който можеше да я разбере. Когато скъса с чичо й и се ожени за Лили Сен Клер, я вдъхнови и тя да направи опит да спечели свободата си.

— Много са щастливи. Очакват бебе през зимата.

— Бебе ли? — възкликна София. — Това е прекрасно!

— Моята майка е в екстаз, че ще й се роди първото внуче. — Джеймс отпи голяма глътка вино. — И трябва да ви се извиня, госпожо Уестмън, за моята реакция онази вечер. Изненадах се, като разбрах, че сте лейди София Хънингтън. Нямах представа, че Доминик ще вдигне такава врява.

— Всичко е наред, господин Сен Клер. Човек не открива всеки ден забравена фамилна връзка, дори да е далечна. Пък и аз вече не съм Хънингтън.

— Наистина ли?

Тя поклати глава.

— След като заминах, за да се омъжа, престанах да бъда Хънтингтън. Копнеех за свобода, също както и вие. Но и свободата си има цена.

Джеймс й хвърли изпитателен поглед.

— Какво имате предвид, госпожо Уестмън.

София се засмя. Как да каже на този младок, така спокоен сред близките си, които очевидно държаха един на друг, какво означава да се оставиш на течението? Да бъдеш сам, дори това да е за предпочитане?

— Нямам нищо предвид. Кажете ми тогава, господин Сен Клер, играете ли на сцена? Много роли ли сте изпълнили?

Продължиха да разговарят за театъра и за забележителностите на Париж. Вечерята приключи неусетно и господин Дюлак, собственикът на театъра, предложи на всички обиколка на съоръженията зад сцената. Пасажите зад декора бяха тесни и тъмни, гостите се смееха и се препъваха едни в други, сблъскваха се като на карнавал.

Щом компанията стигна най-горе до напречните греди високо над сцената, София видя, че изостава, озова се съвсем сама в притихналата тъмнина. Стори й се като в приказка, като нещо съвършено и странно, и на нея не й се искаше да настига другите прекалено бързо. Не искаше да се откъсне от магията на театъра.

Загледа се в пространството нагоре. Мрежа от въжета и скрипци се полюляваха леко в тъмните сенки като привидения. Долу се мержелееше сцената, очертанията на диваните и канапетата, бутафорните камини, фасадата, която имитираше истинския живот. Като гледаше отгоре, виждаше колко фалшиво е всичко.

Като живота. Като Доминик.

София се хвана за перилото и въздъхна. Знаеше, че трябва да настигне другите. Чуваше гласовете им откъм страничните галерии като странно, призрачно ехо. Но още не й се искаше да бъде сред хора. Тръгна бавно по пасажа, токчетата й потракваха. Даже този звук й се стори странно висок в празното пространство.

От сенките се появи изведнъж някакъв мъж и препречи пътя й към страничното крило. Тя ахна и политна назад, сърцето й се разтуптя от изненада. За миг си спомни лорд Хамънд и как посегна към нея в казиното. Спомни си очите му, изпълнени с изгарящо желание да я притежава.

Спомни си заплахите му.

Но тогава видя, че беше Доминик, косата му светлееше като златист пламък в тъмнината. Пое си дълбоко дъх. Но Доминик беше точно толкова опасен, колкото Хамънд, но по различен начин.

Заплашваше я така, както Хамънд никога не би могъл.

— Стреснахте ме — прошепна тя.

— Съжалявам. Нямах такова намерение — отвърна спокойно той. Но в тона му не се долавяше ни най-малко разкаяние. Пристъпи бавно към нея и тя посегна да се хване за перилото. — Мадам Мартин се безпокоеше, че изостанахте, и аз й казах, че ще ви намеря.

— Аз съм добре. Само исках да поразгледам. Никога не съм попадала зад кулисите на театър.

София хвърли поглед през рамо към пространството зад тях. Като че ли тя и Доминик се бяха озовали изведнъж съвсем сами в тъмнината, увиснали над света, където никой не можеше да ги намери. Изпита внезапен, толкова силен копнеж да протегне ръце към него, да се притисне към силното му тяло, за да почувства, че в този измислен свят има едно истинско нещо. Но знаеше, че ако го докосне, огънят у нея ще се възпламени и вече няма да може да го скрие.

Погледна към сцената долу.

— Тук горе е поразително — каза тя.

— Да. Все едно е друг свят — съгласи се Доминик, като че ли доловил мислите й.

Направи още една крачка, застана зад нея и сложи ръка на перилата до нейната. Не я докосна, не я погледна, но тя чувстваше осезаемо близостта му. Мирисът на кожата му, топлината, която излъчваше, й напомниха живо за тяхната целувка.

— Когато бях малък — започна той, загледан надолу към сцената, — постоянно се криех из пасажите на театъра. Бяха любимото ми място, защото там си играех уж съм в някаква друга страна, уж съм друг. Никой не можеше да види какъв съм наистина. Така научих, че театърът означава свобода, единствената истинска свобода, която бих открил.

— Значи обичате да играете роли от най-ранна възраст? — попита София тихо. Не можеше да откъсне поглед от Доминик, очарована от мимолетното надзърване в мислите му, което не се случваше никак често. Въвлече я във вътрешния си мир с такава лекота.

Усмихна й се за миг.

— Как да не обичам театъра? То е в кръвта на Сен Клерови. Декламираме цитати от Шекспир, преди да кажем друго. Кой не би искал този дар да може да бъде някой друг дори за час?

— Да, разбира се — прошепна София.

Все пак според неговия брат театърът е капан за родителски надежди. Какво странно племе бяха, колко лесно можеше човек да им се отдаде изцяло. В момента щеше да се радва да е различна, друга личност, която не носи дълбоко в себе си онзи неудържим импулс да си навлича бели, след като единственото й желание е да го избегне. Личност, която овладява своето безразсъдство. Личност, чийто спектакъл има щастлив край, независимо каква бъркотия е забъркана по средата на действието.

Но така е в театъра, не в истинския живот. В истинския живот не се случваше нищо, което да я ентусиазира, нея или който и да е друг.

— Коя е любимата ви роля? — попита тя. — Ромео? Хамлет? Образ на смел и романтичен донжуан?

— Яго — отговори Доминик.

София го погледна изненадано. Не очакваше от него да избере злодей, който подстрекава към убийство, разяждан от най-черна ревност.

— Яго ли? Но той е толкова…

— Подъл? Зъл? Жесток? — разсмя се Доминик. — Да, такъв е. Неговите демони разяждат душата му, докато не му остава нищо друго, освен да унищожи всеки около себе си, дори ако е олицетворение на доброта и ум. По-добре да оставим тези образи на сцената, не сте ли съгласна… лейди София?

По някакъв начин той вложи в тези две думи цял спектър от скрити значения. София се вгледа в него. На слабата светлина лицето му изглеждаше жестоко, скулите му — изострени.

Очите му потъмняха, когато погледна към нея. Можеше да си го представи като злодей, който с красотата си привлича хората все по-близо и по-близо до себе си, преди да ги унищожи, защото такава бе природата му. Защото го подбуждаха демони, точно както и нея.

Помисли си за Джейн Грант, мъртвата годеница, и се попита дали тя е била въплъщение на доброта и ум. Дали още я оплаква и какво място е имала в неговия живот. Стана й интересно каква е била причината, като малко момче да се крие на най-високото място над сцената, защо е мамил хиляди пъти извън сцената и игралната маса.

Но не можеше да го попита. Не знаеше как, пък и подозираше, че никога няма да сподели тайните си, няма да разкрие какво крие в душата си. Може би също като нея дори не познаваше себе си.

— Това обръщение ми прозвуча странно — каза тя. — Много отдавна не са се обръщали към мен така.

— Нима? — учуди се той с известно злорадство. — Но ви подхожда. Госпожа Уестмън е твърде прозаично за такава екзотична принцеса.

София се засмя.

— Бедна принцеса, изхвърлена от двореца. И все пак не бих заменила живота си сега с кула от слонова кост. Не вярвам, че и вие бихте заменили театъра за най-великолепния замък.

— Имате право. Опасявам се, че само театърът ми приляга. В нищо друго не съм така добър.

Най-неочаквано се обърна към нея. Привлече я към себе си и меките извивки на нейното тяло прилепнаха като в калъп към неговите. И тя знаеше, че не беше вярно твърдението му. Със сигурност имаше поне още едно нещо, в което беше много добър.

Вкопчи се в раменете му, за да не падне, а той я прегърна силно.

Сведе глава и леко докосна с устни едната й вежда.

— Ти беше, нали? — каза той с нисък, груб тон.

За момент тя се обърка; разбираше само, че той я докосва, че я прегръща.

— Какво съм била?

— Онази нощ в „Прищевките на дявола“ — продължи Доминик и тя усети по устните му до слепоочието й, че се подсмихва. — Ритна ме по тестисите. Цяла седмица бях бесен.

— Наистина ли? — София се разсмя при този спомен, а именно този спомен я преследваше. — Беше изключително ловко от моя страна, макар че никога преди не бях пробвала такава хватка. Моята стара бавачка ме научи как да постъпя, ако някой мъж се държи с мен прекалено дръзко.

— Прекалено дързък ли бях с теб? Стори ми се, че ти хареса… поне докато не избяга и не ме остави да агонизирам.

— Хареса ми, дори много — призна неохотно. Едва ли би отрекла, след онова, което се случи в нейната спалня. Искрата, която припламна между тях, беше твърде ярка, за да бъде пренебрегната. — Но се изплаших.

— Аз ли те изплаших? — попита той с агресивен тон и тя съжали, че не вижда лицето му и очите, за да отгатне какво си мисли.

— Аз… ами, по-скоро сама себе си изплаших. Тогава бях глупаво, наивно момиче, но се мислех за толкова освободена и храбра, че да се промъкна в твоя клуб. За мен беше рисковано.

— А сега?

— Сега вече не съм толкова наивна. Пътувах много, срещнах много мъже. — Мъже като Хамънд, който изпада в ярост, ако бъде отблъснат, и мъже като Джак — красив и безразсъден. Слаби мъже и мъже толкова силни, че смачкват всеки по пътя си. Но тя се чувстваше точно толкова глупава, както някога, щом станеше въпрос за Доминик. — Трябва да стоиш настрана от мен.

Той поклати глава и докосна леко с устни кожата й.

— Каква роля играеш в момента, София? — прошепна в косата й. — Какви тайни криеш?

— Не играя роля, аз съм себе си — отговори тя, макар че много често нямаше представа какво означава това. — Не съм Дездемона, не съм и Офелия.

— Определено не си. Ти си чародейка, която прави заклинения в своя мрачен дворец и вари любовни еликсири и отрови. — Устните му се спуснаха от слепоочието към извивката на шията с най-нежната, най-лека милувка.

Тя примря, затвори очи и потръпна.

— Не правя магически заклинания — каза трепереща. Ако правеше, нямаше да бъде където беше, сам-сама на света. Без да знае как да постъпи по-нататък.

— Ето къде грешиш. — Продължи да докосва с отворени, жадни устни кожата й. Главата й се отпусна назад и горещите му целувки сякаш оставяха следа. — Излъчваш магия, която ме притегля отново и отново към теб, дори след като знам, че не бива да те доближавам. След като знам, че семейство Хънтингтън винаги носят беди.

София се задъха, когато той докосна с език лудо пулсиращата вена на шията й. Вкопчи се още по-силно в раменете му, ноктите й се впиха в него през кадифето на жакета. Искаше да го почувства, целия. В момента светът бе изпълнен само с него и с този момент между тях.

— Не, не бива — прошепна тя. Целувките му опариха голите й рамене и той я притисна още по-близо. — Но бих искала, когато ти…

— Изкусителна си като слънчева светлина — каза пресипнало, без да откъсва устни от кожата й.

— Искаш ли да престана?

София поклати глава. След това забрави абсолютно всичко, когато той плъзна едната си ръка към гърдата й и я взе в шепа.

Погали зърното с палец и от милувката то стана твърдо. Тя отпусна глава назад и се остави на усещанията. Удоволствието от ласките му беше неземно и тя жадуваше за още и още. А какво ли щеше да изпита, ако докоснеше с устни голите й гърди? Ако я прегръщаше без дрехи помежду им.

Подразни нежно зърното й и тя прошепна името му. Устните му бяха върху голото й рамо и тя усети, че се усмихва.

— София — промълви Доминик с много дрезгав, почти неузнаваем глас. — Толкова си красива.

„И ти си много красив“ помисли си тя, загледана в златистата му коса. Беше като сияен бог.

Преплете пръсти в косата му и почувства копринената й мекота. Докато галеше зърното й, тя дръпна кичур така, че да го заболи, но той не издаде звук. Само скръцна със зъби и я притисна още по-силно към себе си. Плъзна ръце по извивките й отзад и тя усети даже през дрехите колко е възбуден.

Никога нищо не бе пожелавала така, както желаеше Доминик в момента. Желанието й бе като тъмна бездна, която щеше да я погълне, но тя не можеше да се противопостави и щеше да скочи в нея през глава. Докато София го гледаше смаяно, той коленичи пред нея и полата й го закри.

Опита се да го отблъсне, но той я задържа за бедрата. Погали голото място над чорапите с въздушно нежна ласка, след това гънката на бедрото и разтвори краката й.

Тя усети горещия му дъх на най-интимното си място, лек като въздишка, точно преди езикът му да проникне дълбоко в нея.

„По дяволите всички скрупули!“ Затвори очи и се хвана за перилата, трепереща от изблика на неподозирани усещания в себе си. Той като че ли знаеше инстинктивно как обича да я докосват… точно там.

Погали я с език бавно един път, пак и пак, после докосна с върха онова мъничко, чувствително място. Тя се сгърчи и почувства влага от вътрешната страна на бедрото си, а той изстена.

Как безумно го желаеше! Колко й бе липсвало усещането, че е жива. Позволи си само за миг да го изпита благодарение на удоволствието, което й достави той.

Хрипкав смях наруши изведнъж нейния чувствен сън. Отвори широко очи и разбра, че не са потънали заедно в някакъв нов свят. Бяха все така на пасажа и наблизо имаше хора, в това число и неговите близки.

„О, проклятие“ — изруга наум отново обзета от паника. Била е безразсъдна и преди, но никога чак толкова. Доминик я пусна и се изправи, а тя се отдръпна, опитвайки се да си поеме дъх. Полата й падна и тя оправи горната част на роклята. Ръцете й трепереха върху хлъзгавата материя.

Доминик се наведе към нея, сякаш щеше да я прегърне отново. Лицето му беше изопнато от страст, очите му притворени, но изведнъж се извърна. София го наблюдаваше как скръства ръце пред гърдите си и изпъва рамене с дълбока въздишка.

— Трябва да се върна при другите — каза тя тихо. Камий щеше съвсем скоро да я потърси, ако някой нов флирт не я разсее. Но София знаеше, че лицето й пламти и се чувстваше прекалено разтреперана, за да се срещне с когото и да било.

— Ще те заведа — каза той. Гласът му прозвуча много отдалеч. Доминик дори не се обърна към нея.

Как му се отдаваше така бързо да смени горещата страст с хладна отчужденост? И на София й се искаше да знае как да се държи по същия начин. Може би беше загубила форма и актьорските й умения бяха изчезнали.

— По-добре в този момент да съм сама — отказа тя. Чу как той избухна отново в смях — по-гръмогласен и сякаш по-отблизо. — Едва ли са много далеч.

Доминик се обърна бавно, за да я погледне в лицето. Изражението му бе спокойно и безучастно като на антична статуя. Един красив Аполон.

— Поне ми разреши да те пазя, докато настигнеш компанията — каза той. — Няма да разберат, че сме били заедно.

В първия момент на София й мина през ума, че Доминик ще се срамува, ако го видят с нея.

После се присмя на обидата, която сама си нанасяше. Разбира се, че не бива да ги виждат заедно.

Намираше се на кръстопът в живота си и се мъчеше да разбере накъде да поеме. Последното нещо, което й трябваше, беше още един скандал, нова вълна от клюки, особено след като братовчедката й Елизабет е в Париж. Този факт можеше да й помогне да се върне при семейството си.

Тя кимна.

— Добре. Все пак какво може да ми се случи в един театър?

Като се изключи бедата, която вече си навлече…

Доминик се засмя.

— Страхувам се, че може да ти се случи нещо повече, отколкото на което и да е друго място.

София кимна. Тя се накани да тръгне, но Доминик я хвана изведнъж за ръка. Тя се обърна и видя, че я гледа внимателно и се усмихва. Тази усмивка й вдъхваше недоверие повече от всичко друго.

— Не съм забравил за онзи дневник, лейди София — каза той спокойно, но в гласа му се долавяше заплаха. — Бих искал да го купя.

Дневникът. Защо така странно го привличаше? Защо човек като Доминик иска пожълтелия дневник на една отдавна мъртва жена? Тази мистерия засили упоритостта на София да не го дава, да остане вярна на Мери.

Дръпна ръката си от неговата. Мисълта й беше много по-ясна, когато той не я докосваше.

— Не се продава. Все пак защо го искаш?

Доминик вдигна небрежно рамене, но София не се заблуди. По погледа му разбра, че няма да отстъпи.

— Интересувам се от фамилната история — каза той. — Може би има нещо, от което да излезе пиеса.

— Едва ли. Мери Хънтингтън е водила скромен живот, доколкото разбрах от прочетеното досега. Скромен, тъжен живот, съсипан бавно от несподелена любов. Сърцераздирателно, да, но не и величествено драматично.

— Все пак бих искал да го прочета — настоя Доминик. — Щом не желаеш да ми го продадеш, не мога ли поне да му хвърля един поглед?

София се взря в лицето на Доминик. Зачуди се дали по някакъв начин не приличаше на съпруга на Мери. Ако беше така, сърцето на Мери се е свивало всеки път, когато е поглеждала хубавите му очи и не е виждала онова, за което е копняла. София изпита внезапно желание да бъде далеч от него, да не съзнава ясно коя е, когато го гледаше.

— Може би — отвърна бързо. — А сега трябва веднага да тръгна и да намеря другите.

Забърза, като едва виждаше накъде отива, докато не се озова до тясно стълбище, което водеше надолу от пасажа. Чу смеховете отново, но те се отдалечаваха. Както слезе на сцената, изведнъж се видя обградена от декори — бутафорни ливади и стаи, създаващи объркана перспектива, която сякаш стесняваше пространството около нея.

София се завъртя в кръг, дезориентирана и задъхана. Още чуваше гласовете, но й се струваха хем долитащи отблизо, хем много отдалечени. Както се взираше нагоре в тъмния пасаж, косъмчетата на тила й ненадейно настръхнаха, като че ли някой я гледаше.

Сърцето й се разтуптя, извърна се бързо, но там имаше още повече сенки. Долови някакво движение, като краткотраен проблясък в тъмни буреносни облаци, които се събираха около нея.

— Кой е там? — извика тя. — Мисля, че се загубих…

Отговор не дойде. София стоеше съвсем притихнала и както се ослушваше напрегнато, долови съвсем тих звук от отдалечаващи се стъпки.

„Сигурно си въобразявам“ — помисли си тя и потри челото си. Навярно умората и нереалната атмосфера на театъра бяха пречупили сетивата й. Беше започнала да си представя своя живот като театрална пиеса с мистериозни, мрачни герои и злодеи, които я дебнеха в нощта. Втурна се между декорите и забърза слепешката, докато най-сетне не чу Камий да я вика.

— Софи! Ето те и теб. Къде изчезна? Мосю Кавил ще ни води в онова ресторантче, за което ти споменах, ще бъде страшно весело…

Дневникът на Мери Сен Клер

Моето семейство ми липсва още по-отчаяно, откакто загубих детето. Ето, написах го, виждам думите на белия лист с най-черното мастило, за да може всеки да разбере, че са истина. Сестра ми и мама ми пишат всяка седмица. Аз седя до този прозорец и чакам писмата им, като че ли са късчета от истинския свят, запратени в дълбините на моята самотна кула. Пишат ми такива обикновени неща — за градината, за сватбите в селото, за нови рокли, но всяка тяхна дума за мен е манна небесна. Някога мислех, че моето семейство е скучно и посредствено! Но сега ми липсват и си мисля, че е точно каквото трябва да бъде едно семейство.

Семейството на моя съпруг… те съвсем не са такива, дори когато ни идват на гости. Като че ли се мръщят, щом ме погледнат, все едно очакват от мен нещо, което не мога да им дам, и не мога да бъда. Джон казва, че си въобразявам, че нашата любов е достатъчна да бъда щастлива. Преди и аз мислех така.

Но изгледите за бъдещето ни сякаш са по-благоприятни. Наскоро пристигна известие, че братът на краля, самият херцог на Йорк, ще ни дойде на гости, за да ловува. Джон е въодушевен от идеята, че позицията ни в двора ще се закрепи, и аз прекарвам цялото си време да планирам визитата. Моля се надеждите на съпруга ми да се сбъднат.