Лоръл Маккий
Греховни тайни (2)

Първа глава

Баден-Баден, 1847 г.

Когато се колебаеше, София Хънтингтън Уестмън им даваше да зърнат глезена й и малко по-нагоре. Това обикновено вършеше работа.

Особено ако на някого му се бяха паднали лоши карти.

София проучваше съсредоточено подредените в ръката си карти, но лицата на другите около масата не смениха цвета си. Въздъхна и се помъчи и нейното лице да остане спокойно и безизразно. Трябваше да спечели тази игра. Парите, с които разполагаше, бяха намалели смайващо и от хотела щяха да я изхвърлят, ако не платеше в най-скоро време. Но тази вечер късметът я изостави напълно.

Не за пръв път прокле спомена за своя съпруг — бедният, покоен, не особено непрежалим капитан Джак Уестмън. Той беше толкова красив, толкова вълнуващ, толкова сигурен, че София е била предопределена да бъде с него. Тази очарователна вяра я убеди да му пристане въпреки ужасните заплахи от страна на семейството й, че ще я оставят без пени, ако се омъжи за човек, дотам неподходящ за племенница на херцог.

Но се оказа, че вярата на Джак извира от дъното на бутилката бренди. И когато алкохолът го уби, като го изпрати, препъващ се пиянски, под колелата на натоварена каруца, недалеч оттам, където София се лекуваше с минерална вода в Баден-Баден, тя остана вдовица без пукнато пени и се мъчеше да спечели достатъчно пари, за да се прибере у дома.

Макар че какво щеше да прави, като се прибере в Англия, София нямаше представа.

Хвърли поглед над картите към мъжа срещу себе си. Беше играла и преди с лорд Хамънд. Той като че ли беше винаги в казиното, когато тя пристигаше, винаги й целуваше ръка, отиваше да й донесе вино, интересуваше се от здравето й. Изключително грижовен; изключително наблюдателен. И все пак беше се надявала на по-лесна мишена тази вечер в сравнение с всички други вечери. Лорд Хамънд беше твърде ловък играч.

Но когато взе ръката й и я покани да играят пикет, тя някак си не можа да откаже. Лорд Хамънд, въпреки изисканите си маниери на английски джентълмен, очевидно беше мъж, който очаква да вземе каквото е пожелал. На София й стана ясно, щом се запозна с него тук, в казиното, понеже покрай пътешествията си с Джак беше попадала на този тип мъже много пъти.

Богати, облечени с власт лордове, като нейния чичо херцогът на Карстън, чиито капризи се задоволяваха с едно щракване на пръстите.

Но една игра на карти беше всичко, което щеше да вземе от София, независимо от очакванията му. Тя се надяваше никога да не изпита такова отчаяние, че да бъде принудена да му даде каквото и да е друго.

Той се вглеждаше в своите карти, усмихвайки се надменно. Беше красив, трябваше да му го признае. Изглеждаше по-възрастен с две десетилетия от нейните двадесет и три години, висок и строен със скъпото си облекло. Черната му коса, посивяла на слепоочията, беше подстригана късо, обрамчвайки изпито лице с неразгадаеми черни очи.

Около него се тълпяха жени, след като той въплъщаваше онази изключителна рядкост хем красив и богат, хем лорд. А той изглежда се възхищаваше от София.

„Ако наистина бях умна, помисли си София, като го погледна, щях да се възползвам от това възхищение. Щях да го насърчавам.“ Лорд Хамънд можеше да премахне финансовите тревоги, които я тормозеха от толкова дълго време.

Но тя никога не бе претендирала, че е особено умна. Ако беше, нямаше да се омъжи за Джак.

Пък и когато я погледнеше, в очите на лорд Хамънд имаше нещо, което не й харесваше. Някакъв леденостуден проблясък, издаващ размисъл, от което я полазваха тръпки. Искаше играта да свърши, както и тази изтощителна вечер.

Но първо трябваше да спечели неговите пари.

Той вдигна очи от картите и се усмихна широко, като погледна към нея. Беше отличен картоиграч, както и тя; не можеше да разгадае каква ръка държи по изражението му. София си спомни какво си бе помислила за глезена и му отвърна със сияйна усмивка.

Обърна се леко в позлатения стол и черната й атлазена пола прошумоля. Огледа салона. Всичко в ярко осветеното казино беше с позлата, живописните платна изобразяваха пищни класически сцени, подът беше постлан с френски килими от прочутото ателие в Обюсон, тапетите от десенирана коприна. Цветовете сияеха наситени и великолепни, идеален фон за модно облечените, отрупани с бижута редовни посетители, които се разхождаха между масите и се събираха около рулетките. Въпреки бедите си, София обичаше да идва в това казино, неговият разкош я успокояваше, чувстваше се по-сигурна, че в края на краищата всичко ще се нареди. Че не е възможно животът да бъде съвсем несправедлив в толкова красиви салони.

Само още едно друго заведение беше толкова прелестно — клубът „Прищевките на дявола“ в Лондон. Но не беше стъпвала там от години, не и след като срещна Джак. Ходеше там, преди да изгуби всичко, когато беше разглезена и наивна девойка, която си мислеше, че няма да има последствия, като се измъква тайно от дома на родителите си, за да играе хазарт.

Мисълта за „Прищевките на дявола“ я накара да замръзне, затвори очи за миг и се озова отново там. Онази отдавнашна нощ беше така жива в спомените й. Той беше жив в спомените й.

Доминик Сен Клер.

Спомни си очите му, толкова ослепително зелени, като че ли в момента я гледаше през масата. Около тях се появяваха бръчици, когато се смееше, и потъмняваха, когато я докосваше с онези изящни ръце с дълги пръсти. Накара я да се почувства все едно е единствената жена в салона, единствената в целия свят.

И когато я целуна…

София потръпна при спомена за усещането на неговите устни върху своите. Никога преди това не бе пожелавала мъж, никога не бе чувствала как у нея се надига страст, как омеква от неговите ласки, като че ли целият свят изчезва и остава само той. Не беше изпитала подобни чувства дори с клетия Джак, когото си бе въобразявала, че обича.

Но Доминик е имал много жени, и те всички са тичали след него. Положително ги е карал да се чувстват така, както и тя през онези вечер. Сега за нея той беше приличен на блян.

Скъпоценен, изгубен блян, който изваждаше наяве като блестящ, малък бисер, когато животът й се виждаше прекалено самотен и бездушен. Напомняше й за момичето, което беше някога.

Напомняше й какъв би могъл да бъде животът в друг свят, по друго време.

Но сега нямаше време за такива спомени. Сега беше време за бездушната, груба действителност. Не й се полагаше да се разсейва. Не и когато се намираше срещу мъж като лорд Хамънд. Тази вечер трябваше да спечели.

София отвори очи и се усмихна на лорд Хамънд. Той се усмихна още по-широко, в черните му очи проблесна за миг някаква жестока хладина. София кръстоса небрежно крака и остави надиплената, тежка пола да се повдигне леко и да се видят черните й атлазени обувки с висок ток, глезена и ивица бели копринени чорапи. Залюля крака си, докато се взираше в своите карти.

Вниманието на лорд Хамънд се насочи, точно където тя се надяваше — към тънкия й глезен, и в огледалото зад него зърна картите му, възползвайки се от моментното му нехайство. Не чак толкова добра ръка, както се опасяваше. Все още имаше възможност да спаси вечерта и да вземе преднина.

Хвърли бегъл поглед и на своето отражение. Кожата й изглеждаше много бледа до гладкия черен атлаз на роклята, бледността й се подчертаваше още повече от нейната черна коса с прическа на лъскави, претенциозни масури. Не й бяха останали бижута, за да смекчат пуританското й облекло и да я приобщят към тълпата богати мъже и жени. Имаше само тясна черна панделка на шията и розов руж на страните.

„Една Хънтингтън никога не мами!“ Спомни си как баща й се развика и изрече тези думи, когато веднъж заловиха брат й в някаква измамническа схема и загуби много пари. Фамилията Хънтингтън беше старинна фамилия на херцози, а не на измамници. Не и на жени, които бягат с любовниците си. Обаче ето я нея, подтикната и да избяга, и да мами в отчаянието си.

„Правя, каквото е необходимо, за да оцелея“ — смъмряше се тя. Сега нямаше място за честност и сантименталности, не можеше да си го позволи, ако не искаше да гладува. Играта на карти беше единственото нещо, в което наистина я биваше. Беше хазарт или блудство за тези като лорд Хамънд. Но тя не беше толкова отчаяна… все още.

София отмести поглед от отражението си, престана да я занимава и споменът за зелените очи на Доминик. Повя си с картите и се засмя.

— Боже мой, тази вечер тук е горещо. Струва ми се, че Баден-Баден става по-оживен през деня.

Погледът на лорд Хамънд се плъзна от глезена нагоре към голата шия и рамене и усмивката му стана още по-благосклонна. София познаваше този поглед. Беше поглед на мъж, убеден, че финалът на неговите домогвания в момента е пред очите му, без всякакво съмнение. Но и тя се домогваше до финал. Щеше да спечели неговите пари, без да разреши нещо повече от бегъл поглед. Не можеха и двамата да спечелят.

— Защо не отидем да се поразходим в градината — предложи лорд Хамънд с равен глас. — Там е много по-хладно, по-спокойно. Отдавна търся възможност да поговоря с вас насаме, госпожо Уестмън.

— Ласкаете ме, лорд Хамънд — отговори София. Над рамото му видя в казиното да влиза висока дама, с поразително червена коса, облечена с гълъбовосива коприна и с наистина смайващо диамантено колие около шията си. Беше лейди Гифърд, за която се шушукаше, че е последната любовница на лорд Хамънд. Погледна го покрусено и ококорено, след което се извърна сърдито и изчезна в тълпата.

София се загледа отново в картите си.

— Има толкова много желаещи да поговорят с вас, лорд Хамънд — промърмори тя.

— Ах, но аз виждам само вас, госпожо Уестмън — отговори той. — Тази вечер сте особено прелестна. Сигурен съм, че градината ще бъде съвършена сцена за вашата рядка красота.

— Колко мило от ваша страна — усмихна се София. — Но не трябва ли първо да завършим нашата игра? Жалко е картите да отидат на вятъра.

Погледът му се плъзна отново от деколтето към талията — бавно, с неприкрито намерение.

София със сетни сили запази усмивката си.

— Разбира се, скъпа госпожо Уестмън. Непременно трябва да завършим играта.

Докато лорд Хамънд поръчваше още шампанско, София помоли за още две карти и ръката й стана по-приемлива. Но да надвие своя противник не беше толкова лесно, както се бе надявала.

Измина час без нито един от двамата да вземе достатъчно преднина, за да спечели, и тогава усмивката на лорд Хамънд внезапно изчезна. Надипли картите си на тесте и каза с нотка на раздразнение в гласа:

— Вечерта отива към края си, госпожо Уестмън.

София надзърна към него над картите си.

— Наистина ли, лорд Хамънд? Струва ми се съвсем рано още.

Всъщност беше съгласна с него, но не се съмняваше, че неговите и нейните основания едва ли са едни и същи. Чувстваше се изморена и искаше да се добере до леглото си… сама.

Ако се върнеше в хотела с достатъчно пари, за да плати за това легло, разбира се.

— Тук е прекалено многолюдно — каза лорд Хамънд. — Така че предлагам да опростим играта. Всеки от нас ще изтегли карта и по-силната печели.

Интригуващо. София обикновено обичаше игра с високи залози.

— И какви са залозите?

— Залагам петстотин лири — заяви той небрежно, като че ли грамадната сума е просто джобни пари. За него вероятно беше точно така.

Но на София й секна дъхът. Петстотин лири. Съвсем достатъчно, за да се прибере у дома в Англия и да започне нов живот. Живот, който няма да я принуждава да блудства или да се омъжва повторно, или да се унижава и да се връща при семейството си, и да моли за прошка.

Която щеше й позволи да бъде свободна. И всичко това само с едно теглене на карта.

Но…

— Но не мога да заложа такава сума насреща — каза тя предпазливо.

— Аз и не очаквам, скъпа госпожо Уестмън — отвърна лорд Хамънд с усмивка, която изобщо не й се понрави. — Искам само да се разходите с мен в градината и може би да ме придружите до моя апартамент в хотела. Наскоро получих едни картини, които може би ще ви заинтересуват.

По дяволите, картините. София разбра съвсем ясно предложението му, понеже не беше първият, който предлагаше такава спогодба. Остави полата да скрие глезените й и лицето й придоби най-строгото и превзето изражение.

— Лорд Хамънд, колко сте лош.

Той се разсмя, докато разбъркваше картите. Златният пръстен с печат проблясваше на пръста му.

— Опасявам се, че превземките не ви подхождат, госпожо Уестмън. Никога не бих си помислил, че сте дама, която няма да поеме риск при някакво си предизвикателство.

„По този въпрос е абсолютно прав“ — мина й през ума с огорчение. Винаги е била готова да се втурне през глава към всяко предизвикателство. Всичко, което нейното семейство не одобряваше, я амбицираше още повече. Точно това я доведе тук. Може би трябваше да стане и да излезе от казиното… право на улицата без подслон. Пък и като че ли щеше да вали, от което липсата на подслон щеше да бъде още по-неприятна.

Въпреки своите угризения, се изкушаваше непреодолимо от залога, който предложи лорд Хамънд. Ще обърне само една карта и ще сложи край на своите тревоги… или поне ще си спечели отсрочка. Или ще си навлече още по-големи тревоги. Потрепери, като си представи ръката на лорд Хамънд върху себе си, и студените му очи, взиращи се в голото й тяло.

Но тази вечер в казиното нямаше други обещаващи игри, нямаше други перспективи. Беше стигнала дъното, нямаше и един фардинг. Това отчаяние, разяждащо душата й, вече й беше до болка познато. Дойде време да скочи със затворени очи, преди да се огледа.

— Много добре, лорд Хамънд — каза тя. Положи огромно усилие да се усмихне и да говори спокойно. — Приемам вашия облог.

— Прекрасно, госпожо Уестмън. Както винаги интригуваща. Знаех си, че няма да ме разочаровате.

С високомерен жест лорд Хамънд повика един лакей и поръча нова колода карти с печат.

Лорд Хамънд счупи печата и размеси картите.

— Първо дамите.

София впи поглед в картите. Изглеждаха толкова чисти, нови-новенички. Боравеше с подобни тестета всяка вечер. Някак си чувстваше, като че ли картите ще оживеят и ще я ухапят, когато ги докосне. Наистина беше изпаднала много.

Пое дълбоко дъх, за да се успокои, и посегна към картата най-отгоре на тестето. Колкото и да бе скандално, ръката й не потрепна. Обърна картата, стомахът й се бе свил на топка.

Дама каро. Не беше зле. Но не беше най-силната карта.

Лорд Хамънд посегна за следващата карта. София затаи дъх. Сякаш времето спря, докато той я обръщаше. Шумът около нея, смехът, дърдоренето, потропването на рулетката заглъхнаха. Тя преглътна мъчително и погледна.

Шестица спатия. Спечели. Беше с петстотин лири по-богата. Изсмя се стъписана.

— Е — обади се лорд Хамънд. — Както изглежда късметът е благосклонен към вас тази вечер, госпожо Уестмън.

Гласът му беше тих и напрегнат, изпълнен с едва обуздана, студена ярост. Никога преди не беше чувала този учтив, надменен мъж да говори с такъв тон.

Вдигна поглед и видя, че я гледа с изгарящи, мрачни очи. Лицето му почервеня, сви ръката си върху масата в юмрук. Полазиха я отново тръпки, които пропъдиха успокоението от победата.

— Така изглежда — отговори тя бавно.

Лорд Хамънд кимна и помаха на лакея да се приближи. Пошушна нещо кратко в ухото на мъжа с ливрея и го отпрати нанякъде.

— Поръчах да ми донесе ключа от моя сейф. Нали разбирате, госпожо Уестмън, че не нося такава сума у мен.

— Разбира се — промърмори София, все още не съвсем на себе си от онова, което току-що се случи.

— Ще ми направите ли компания на чаша вино, докато чакаме? За мен ще бъде повече от компенсация за моята тъжна загуба.

София не искаше да пие с него, нито да остане в казиното и минута, ако не се налагаше.

Усмивката му стана прекалено свойска, прекалено чаровна, а тръпките, които я полазиха, станаха още по-студени. Изпита безумно желание да скочи и да избяга от казиното.

Но се налагаше да почака за парите си. Обхвана с поглед разточително великолепния салон. Като че ли беше още по-претъпкан, смехът още по-шумен, явно заради изобилно леещото се шампанско. Едва ли щеше да я сполети беда точно тук.

— Благодаря — отвърна. — Чаша шампанско би било чудесно.

Лорд Хамънд се изправи спокойно и й предложи ръката си. София свикна да се преструва през изминалите няколко месеца. Животът на комарджия, пътуващ от град на град с минерални бани, изискваше да си служи постоянно с измама. Въпреки това й струваше всичкото самообладание, на което бе способна, за да стане и да хване лорд Хамънд под ръка. Повдигна леко края на полата с тежки волани и му се усмихна, докато той я водеше към бара.

Там не беше по-малко претъпкано. Множество хора, като радостен, пърхащ рояк пъстроцветни пеперуди, се бяха струпали около блестящия мраморен бар. Огледалата със златни рамки препращаха отраженията им в безкрайна, искряща перспектива. Барманките тичаха да им сервират.

Поднесоха незабавно на лорд Хамънд две чаши от най-доброто, бледозлатисто шампанско.

Той подаде едната на София и вдигна своята за тост.

— За невероятната ви сполука, госпожо Уестмън. Какви са намеренията ви?

София сви рамене и отпи глътка.

— Ще опитам щастието си в друг град, така възнамерявам. Този не ми допадна толкова, колкото се надявах.

— Заради тъжните спомени за смъртта на капитан Уестмън, предполагам — започна той разговора съвсем учтиво и спокойно. — Но градът ще стане скучен без вас.

— Скучен ли? — София се разсмя и направи жест с чашата си към претъпкания салон. — Няма да липсвам никому ни най-малко.

— На мен ще ми липсвате много. — Загледа се в нея внимателно над чашата си, докато тя не се видя принудена да отмести поглед. — Бих искал да обмислите отново моето предложение, госпожо Уестмън. Разбира се, мога да ви дам много повече от петстотин лири.

София завъртя чашата и се загледа в бутилките, подредени на рафтовете зад бара. Къде, по дяволите, е този проклет ключ? Искаше да бъде далеч оттук, колкото е възможно по-скоро.

— Вашето предложение за разходка в градината ли имате предвид, лорд Хамънд? — попита тя, като се опита да изиграе престорена наивност.

— О, хайде, госпожо Уестмън. Не крия възхищението си от вас — каза той с нотка на раздразнение в гласа си. — Богат човек съм. Мога да ви дам каквото пожелаете.

София се зачуди какво мисли по въпроса лейди Хамънд, за която в Англия се шушукаше, че е постоянно болнава. Но горката жена сигурно се е примирявала с всичко това. София не искаше никога да изпада в подобно положение. Искаше най-сетне сама да си е господарка. Да бъде свободна сама да си пробие път в живота, да види света със своите очи…

И може би да открие мъж, който ще я накара да се чувства така, както веднъж й се случи с Доминик Сен Клер. Мъж, за когото ще бъде единствената желана жена, за разлика от Доминик.

— Толкова сте любезен, ласкаете ме, лорд Хамънд — отвърна тя предпазливо. — Но овдовях съвсем наскоро. В траур съм. Все още не мога да мисля за друг мъж, освен за капитан Уестмън.

Той присви очи.

— Разбираемо е, скъпа моя. Но се надявам, че като захвърлите траура, ще помислите за мен.

Внезапно посегна и докосна с върха на показалеца си панделката около шията й.

София трепна и отстъпи крачка, преди да се опомни. Лорд Хамънд се изсмя мрачно.

— Достойна сте за диаманти и перли — добави той. — Мога да ви ги дам. Просто запомнете, скъпа. Един ден ще имате нужда от мен дори повече, отколкото сега, и аз ще ви чакам.

София се надяваше отчаяно, че това няма да се случи. Обърна се да остави чашата си на бара и с облекчение видя, че лакеят най-после се връща с ключа от сейфа. Лорд Хамънд прекъсна с досада извиненията на мъжа за закъснението и хвана София за лакътя, за да я изведе от салона.

— Хайде, госпожо Уестмън, да приберем парите от залога, който спечелихте — каза лорд Хамънд, докато минаваха през просторното фоайе, после слязоха по стълбите на долния етаж, където се пазеха сейфовете на по-богатите клиенти. Поведението му сега стана съвсем делово, без нито дума или своеволни докосвания, но София не можеше да се отърси от импулсивното желание да побегне. Особено като шумът от казиното заглъхна съвсем и само ехото от техните забързани стъпки по каменния под отекваше около тях.

Той я поведе покрай пазачите и редицата железни каси, докато стигнаха онази, която търсеше. Отключи и отвори тежката врата. София зърна кесии с монети, пачки пари и кутии за бижута с черно кадифе. Беше същинска пещера на Аладин, пълна със съкровища, но тя хвърли само бегъл поглед, преди той да извади бързо пачка банкноти, да ги сложи в кесия и да я пъхне в ръцете й.

— Ето, госпожо Уестмън, вашият честно спечелен облог. Не се стеснявайте, пребройте парите.

София поклати глава и стисна здраво кесията. Стори й се толкова малка и все пак беше нейното спасение.

— Вярвам ви, лорд Хамънд.

Доколкото можеше да му се вярва. Но все пак се съмняваше, че ще мами за комарджийски дълг, дори да е към жена.

— Не забравяйте моето предложение, скъпа. Ще чакам.

Взе свободната й ръка и я вдигна към устните си за една продължителна целувка.

София не намери сили да понася повече той да я докосва. Отскубна ръката си, обърна се рязко и тръгна бързо, за да излезе. Провря се между хората във фоайето и се втурна навън. Мина през парка и се озова на градската пешеходна алея. Не спря, докато не стигна до хотела и не се заключи в своята стая.

Пусна кесията на тясното си легло и се просна върху възглавниците с въздишка, а роклята й се изду около нея като черен облак. Още една нощ в това проклето място, после ще вземе сутрешния влак и ще замине нанякъде. Още една нощ с мъже от типа на лорд Хамънд, дебнещи зад вратата да я сграбчат, щом сгреши някъде. Още една нощ, без да знае откъде ще се появи следващата й вечеря или обяд.

Беше свободна. Все пак не съвсем.

София се претърколи и извади изпод възглавницата един бележник. Беше доста овехтял, подвързан с напукана кафява кожа, с пожълтели по краищата страници. Но този бележник беше нейният най-добър другар през изминалите дълги месеци, откакто напусна дома си с Джак.

Всяка вечер четеше по един скъпоценен откъс, преди да си легне, и не се чувстваше толкова самотна.

Отвори там, докъдето беше стигнала, внимателно разлисти пожълтелите страници, изписани гъсто с избледняло, кафяво мастило и прилежен почерк. Но първо поглади с върха на пръстите си надписа на първата страница.

Мери Хънтингтън, нейният дневник, подарен през 1665 година.

Мери Хънтингтън, първата херцогиня на Карстън, беше жена абсолютно неизвестна в семейството на София. За разлика от всички други предшественици от родословното дърво, нямаше нейни портрети на стените, нямаше бижута, принадлежали й някога. София никога не беше чувала за нея, докато не откри този прашен дневник на някакъв забутан рафт в библиотеката на дядо си през една отегчителна, дъждовна Коледа. Когато започна да чете, като че ли Мери оживя и започна да й говори. Като че ли Мери беше отдавна изгубена приятелка, импулсивна и непокорна точно като София.

Отдавна изгубена приятелка с тъжна история. Мери била безумно влюбена в красивия си съпруг и отчайващо нещастна. Той я оставил в дома им в провинцията, когато отишъл във веселия двор на Чарлс II и Мери пишеше за своята самота и копнеж, за бурните си чувства, как си е намирала занимания в провинцията, за да бъде постоянно заета. На София й се струваше, сякаш Мери се свързва с нея през десетилетията. Носеше дневника със себе си, където и да отидеше, и някак си не се чувстваше самотна.

Не искаше да бъде като Мери, да има нейния живот с всичките й емоции, да бъде като нея, отдадена изцяло на един мъж. София стана плячка точно на такива илюзии, съществуващи само във вълшебните приказки, и не искаше повече никога да постъпва по този начин.

София поглади нежно овехтялата подвързия.

— Сега всичко ще се нареди, Мери — прошепна. — Свободна съм да си отида вкъщи и да започна наново. В Англия ще бъде по-добре.

Само ако можеше сама да си повярва. Англия й се виждаше недостижима мечта, след като взе романтичното, глупаво, импулсивно решение да избяга с Джак. Нейният живот там, без опасности и грижи, в лукс и разточителство, сега й се струваше нереален. Но Англия, в която щеше да отиде сега, и животът, който щеше да си устрои, щяха да бъдат различни.

София пъхна пак дневника под възглавницата, седна и взе кесията с банкнотите. Всичките бяха там, точно петстотин лири. Разпери ги като ветрило и ги загледа, искаше да повярва, че са истински.

Както ги вадеше от кесията, за да ги разгледа по-внимателно, дочу неочакван шум отвън пред вратата. Разтревожена, София пусна кесията и замръзна, всяка фибра от тялото й се напрегна, вниманието й се изостри. Облата дръжка изтрака, сякаш някой се опитваше да я превърти.

Когато бравата не поддаде, чу се стържещ звук, като че ли човекът се опитваше да отключи с шперц.

Като едва се осмеляваше да диша, София стана предпазливо от леглото и отиде на пръсти до вратата. С едната ръка придържаше полата плътно до себе си, за да не шумоли, с другата посегна да вземе стол с права облегалка. Залости го под бравата и се заслуша, сдържайки дъха си.

— Хей, вие! — чу неприветливата съдържателка на хотела да подвиква на немски. — Не разрешавам хора, които не са клиенти на хотела, да обикалят коридорите. Това е порядъчен хотел. Всъщност кой сте вие? Какво искате от фрау Уестмън?

— Хиляди извинения — каза мъж с дълбок, кънтящ глас, който тя не разпозна през вратата. — Само връщам нещо, което фрау Уестмън забрави в казиното.

— Тогава го оставете на мен. Тя вече ми дължи достатъчно за престоя си.

София чу как подканиха непознатия да побърза и после гласовете заглъхнаха. Обърна се и изтича до прозореца, за да наблюдава входа на хотела. Вратата се отвори и се появи висока фигура с елегантна, вечерна пелерина. София почувства дълбоко у себе си как я обзема онази паника.

Трябваше да се махне оттук. Незабавно.

София се дръпна от прозореца и извади куфара изпод леглото. Можеше да прибере оскъдния си багаж за петнадесет минути и да се качи на първия влак, преди да се зазори. Крайно време беше да си отиде у дома.

Дневникът на Мери Сен Клер Хънтингтън

Той ми предложи да се омъжа за него.

Едва се осмелявам да напиша тези думи от страх, че ясните им очертания с черно мастило, ще ги превърнат в плод на въображението. Не се бяхме виждали много отдавна, откакто войната между краля и парламента ни раздели, но се върна и веднага дойде в дома на баща ми да ме види. Помислих си, че сърцето ми ще се пръсне, като го видях на алеята, слънцето блестеше в златната му коса, той се смееше, докато тичах към него да го поздравя. А когато ме целуна… нямаше по-щастлива жена от мен в този момент. Маят любим се върна при мен.

Новият крал му даде титла „херцог“ — херцогът на Карстън. Значи в кралския двор аз ще бъда херцогиня по мъж. Как да понеса подобно щастие?