Лоръл Маккий
Греховни тайни (18)

Седемнадесета глава

София изкачи мраморното стълбище пред „Парижки вечери“ и влезе през вратата с гравирани стъкла много притеснена, след като остави зад себе си окъпаните от дъжд улици. Слънчевият ден изведнъж притъмня, следобед заваля и на нея за кратко й хрумна да използва времето за извинение и да отмени срещата.

Което беше направо смешно. От дете очакваше с нетърпение всякакви приеми, беше се срещала и разговаряла с безброй хора и знаеше как да се справи с всяко неловко положение.

Защо се тревожеше сега?

Защото щеше да се срещне с Доминик, естествено. Мъжът, с когото прави любов два пъти, обхваната от пламенна, безразсъдна необходимост. Доминик, с когото стигна до крайна интимност, и все пак не го познаваше. Искаше й се да го разгадае както противниците си на игралната маса.

Тази вечеря й се струваше като маслинена клонка, може би да се опознаят по-добре. Нищо чудно, че беше толкова изнервена.

Чувстваше се на ръба на скалиста пропаст, а не на прага на елегантен ресторант.

— Мога ли да взема наметката ви, мадам? — попита момиче от прислугата, когато София застана във фоайето до вратата.

— Oui, merci — отвърна София и момичето взе пелерината от раменете й. Като се обърна, зърна отражението си в огледало с позлатена рамка. За секунда не се позна.

Камий бе настояла да се откаже от черните рокли и за пръв път, откакто Джак почина, се издокара с нова рокля, която купи от магазин на „Шанз-Елизе“. Беше от яркорозова коприна с деколте, разкриващо раменете, ширити от атлас с цвят на слонова кост и копринени цветя.

Косата й бе вдигната високо и украсена с още рози. Понеже нямаше диаманти или перли, на шията си носеше лента от розово кадифе.

Изглеждаше както преди, като лейди София Хънтингтън, която танцуваше в Лондон по приеми и балове на дебютантки, и все пак беше различна. Личност, която не познаваше съвсем добре, но зърваше в очите на Доминик, когато поглеждаше към нея.

София се усмихна на отражението си, обърна се и забърза към салона на ресторанта. Време беше да се престраши и да види какво ще й донесе бъдещето, ако отново станеше дръзка.

Двама лакеи с ливреи отвориха остъклената врата и тя пристъпи на площадката на късо стълбище с червен килим, което водеше до главния салон. Беше красив и елегантен, обзаведен с мебели от тъмночервено кадифе и позлата, с меко осветление, и всичко това внушаваше усещане за дискретни удоволствия и удобство. На малък балкон свиреше тихо оркестър, допринасящ за елегантната обстановка.

Отвсякъде блестяха диаманти, чуваха се тихи смехове, звънтене на сребро и порцелан, ухаеше на гардении и шампанско.

Това беше свят на лукс и докато София го попиваше с поглед, разбираше, че е присъщ на Доминик. Точно както му бе присъщ театъра, или дори нейната спалня. Той притежаваше способността да се променя и да се приспособява според случая, точно както и тя, и никъде не би се посветил изцяло.

— Мадам? — Майордомът — висок и ужасно слаб, със строго вечерно облекло, й се поклони. — Как да ви помогна?

София осъзна изведнъж, че няколко души, седнали близо до вратата, се бяха обърнали и я наблюдаваха любопитно. Сега вече не можеше да се скрие зад черните си дрехи.

Дори не искаше повече да се крие. Искаше да бъде свободна, да бъде себе си. Доминик й поднесе този дар.

София вдигна брадичка и се усмихна на майордома.

— Имам среща с мосю Сен Клер.

— Да, мадам. Той вече е тук, моля, последвайте ме.

Докато София ситнеше след него през салона, забеляза, че другите хора я гледат, и дочу как тихо си шушукат. Кимна и се усмихна на компания, която познаваше от клуба на Камий, и за миг някои от тях се смаяха, сякаш не я познаха в първия момент.

Но Доминик я позна веднага. Видя как стана от масата, разположена в един интимен кът, и се загледа в нея, докато се приближаваше. Отначало лицето му бе безизразно, очите му неразгадаеми и нейната самоувереност се разколеба. Нима щеше да се окаже неловка, учтива среща, от каквато се страхуваше? Ще приключат на бърза ръка нещо, което едва бе започнало ли?

И тогава той се усмихна. Не любезно или предпазливо, а се захили като пират, което ги въведе в тяхната малка, тайна орбита. Заобиколи масата и й подаде ръка.

София сложи своята, покрита с ръкавица, в неговата и той поднесе пръстите й до устните си.

И тогава осъзна, че не искаше да бъде никъде другаде, освен с него. Знаеше, че е изключително необмислено да разчита точно на него от всички хора, но очевидно беше безсилна. Той я караше да бъде щастлива отново; да се чувства жива отново.

— Благодаря ти, че прие да вечеряме заедно, София — каза Доминик, докато й поднасяше стол да седне. — Много си красива. Розовото ти отива.

— Благодаря за поканата — отговори София. Внимателно подреди копринената пола около себе си и му се усмихна, докато той взимаше шампанското от сребърния съд с лед, за да й налее.

Напълни чашата й със светлозлатистото вино.

— Чух много хубави неща за този ресторант. Камий е във възторг от него.

— Не си ли била тук? — Доминик седна срещу нея. Гледаше я и се усмихваше.

— Откакто съм в Париж, съм много заета. Не съм видяла повечето от забележителностите.

— Тогава трябва да попълним пропуските.

София се засмя.

— Не си ли зает? От задълженията в театъра едва ли ти остава време да обикаляш музеи и дворци.

Доминик сви рамене, продължавайки да й се усмихва.

— Винаги се намира време за приятна компания. Животът е твърде кратък, за да го изживяваме само в работа. Не си ли съгласна?

— Някога щях да се съглася на секундата — каза София и се облегна, докато сервитьорите поднесоха на масата им сребърни блюда. — Но разбрах, че трябва да печеля сама парите, и научих, че прекомерните забавления разпиляват времето. Но напоследък ми се иска да се позабавлявам отново.

Доминик сви устни едва забележимо и вдигна сребърния похлупак на едното блюдо. Ястията бяха великолепни и ароматни.

— Много ли беше труден животът ти напоследък, София?

Тя сви рамене.

— Разказах ти за Джак. По време на краткия ни брак преживяхме всякакви превратности. Но тази вечер не ми се мисли за това.

— Нима? А за какво ти се мисли?

— За тази великолепна храна преди всичко. За забележителностите на Париж, които може би ще пожелаеш да видиш. Клюки. Не ми се мисли за нищо сериозно. Не и тази вечер.

Щеше да й се наложи да бъде сериозна отново твърде скоро.

Доминик се засмя и наля още вино в чашата й.

— Много добре. Сериозните теми тази вечер са забранени. Намери ли време да посетиш Версай? Доколкото разбрах в момента реставрират двореца…

Докато се хранеха с удоволствие и пиеха шампанско, си говореха за красотите на Париж и на други градове, които бяха посетили. Доминик й разказа клюки от Лондон, които бе пропуснала, а София разказа някои от най-забавните моменти от живота си с Джак, като например ексцентрични хора, с които се бе запознала по курортите с минерални бани и в казината в Европа. Например австрийският граф, който обръщал фрака си наопаки за късмет и руската принцеса, която пътувала със свита от десет котки.

Не споменаха дневника на Мери, пък и Доминик не повдигна въпроса.

София се чувстваше абсурдно щастлива, когато Доминик се смееше на нейните разкази, и докато вечерта напредваше, установи, че много отдавна не е изпитвала такова спокойствие.

Можеше да разказва най-скандални неща на Доминик, да се държи напълно естествено, и той нямаше да се възмути.

Установи също, че го харесва. Когато се смееше по този начин, разбираше защо се слави с репутацията на покорител на женски сърца. София дълго време си бе въобразявала, че е защитена от чаровни мъжете; техният чар често маскира само агресивно желание на всяка цена.

Твърде вероятно бе и Доминик да е същият. Беше доловила неговата безскрупулност, склонността му към избухливост. Искаше дневника на Мери; може би искаше и други неща, за които тя не знаеше още нищо. Но тази вечер й носеше прекалено много радост, за да се тревожи за скрити подбуди. Поне не сега.

— В коя пиеса дебютира? — попита тя, докато сервитьорът поднасяше блюда със сирене и сладкиши и отваряше бутилка десертно вино.

— „Ричард III“ — усмихна се Доминик. — Бях един от принцовете в Тауър и нямах реплики, само се появявах.

— Сигурно си бил съвсем малък.

— Аз бях на седем, а Брендън на пет. Той беше другият принц и остана ужасен. Не преставаше да плаче вечерта на премиерата и нашата майка, която играеше лейди Ан, едва не прекъсна изпълнението си, за да го успокои. — Доминик се разсмя, като си спомни. — Това беше началото и краят на неговата актьорска кариера. Оттогава работи зад кулисите.

— Обзалагам се, че ти не си се уплашил — предположи София. Беше сигурна, че никога от нищо не се плаши.

— Никак. Влюбих се в сцената онази вечер. Начинът, по който светът изчезваше и се преобразяваше, щом светлините изгасваха. Начинът, по който аз се преобразявах в друга личност.

София се засмя.

— А вниманието, което си привлякъл, когато си осъзнал, че имаш актьорски талант?

Доминик й се подсмихна.

— Признавам, че никога не ми е било невъзможно да го понеса. Като ни кажат, че ни бива за нещо… какво по-добро от това?

— Не съм сигурна, че знам какво е чувството — каза замислено София. — Много ме бива на игралната маса или пък да предизвикам скандал, но за моето семейство тези неща са неприемливи. Не че са успели да ме спрат, разбира се!

В очите на Доминик се появи за миг някакво мрачно и непонятно изражение, преди да си вземе парче ягодова торта.

— Какво си правила на седем години?

— Когато си дебютирал ли? Едва си спомням — засмя се София. — Плакала съм на бавачката си, че моите братя са счупили куклата ми, може би. Или съм се измъквала тайно от детската стая да гледам как родителите ми отиват на бал. Тези бяха от редките моменти, когато можех да ги зърна, а майка ми винаги беше толкова красива.

— Не си ли прекарвала повече време с родителите си?

София поклати глава.

— Изглежда, че знаеш много за моето семейство, Доминик, затова сигурно си чул, че баща ми е брат на херцог. Моите родители винаги са били претрупани със светски задължения.

— Моите родители също бяха претрупани с работата в театъра и с други служебни задължения. И все пак намираха време за своите деца.

— Тогава ти си голям щастливец. Хубаво е децата да знаят, че са обичани, че ги приемат такива, каквито са, а не… — София се извърна изведнъж, преглъщайки неочакваните и нежелани сълзи.

Не искаше да мисли за семейството си или за миналото. Не и тази вечер. — Разкажи ми още за театъра! Понякога си мисля, че трябваше да стана актриса.

Той хапна парченце торта и се усмихна. Очите му потъмняха и той се пресегна да избърше мъничка капка сметана от долната й устна.

— На сцената ще бъдеш истинска сензация — каза пресипнало. — Салонът ще бъде препълнен, само за да те зърнат.

На София й секна дъхът, докато гледаше как облизва сметаната от пръста си. Като че ли устните му докоснаха кожата й, като че ли я взе в прегръдките си и я притисна до себе си.

— Моите… моите родители ще умрат при този скандал. Племенница на херцог на сцената!

Доминик се разсмя и сложи ръка върху нейната. Жестът беше импулсивен и заради това още по-интимен.

— Още ли се тревожиш какво мислят?

— Не би следвало. Толкова отдавна се разделихме.

— Тогава трябва да се появиш на сцената, ако искаш точно това. Съдбата облагодетелства онези, които заслужават.

— А ти вярваш ли, че заслужавам.

— София, вярвам, че можеш да осъществиш всичко, към което имаш склонност. Очевидно си решителна и храбра жена.

„Храбра“ — никой никога не я бе я характеризирал така. Красива, вироглава, своенравна, глупава, всичките тези неща. Но никога храбра. Изведнъж почувства свенливост от думите му, както и от напрегнатия му, блестящ поглед, вперен в нея. Като че ли наистина я виждаше.

Извърна се и се загледа в салона. Стана късно и посетителите оредяха, но виното още се лееше и смеховете звънтяха. Оркестърът свиреше някакъв жизнерадостен танц и София изпита желание да прегърне Доминик и да танцува с него. Да се въртят, да се смеят и никога да не спират.

Изведнъж на постланите с червен килим стълби се появи нова компания и вниманието на София бе привлечено от една от дамите. Беше нейната братовчедка Елизабет, деликатна като фея от приказките, с тоалет от морскозелена коприна и перлени бижута. Смееше се на нещо, което й говореше мъжът до нея, и София се изуми отново на промяната у Елизабет. Нейната някогашна свенливост беше изчезнала и сега изглеждаше по-жива, по-безгрижна.

„Може би Париж въздейства по този начин на всички“ — помисли си София. Или само на жените Хънтингтън. Тук, разделени от океана между тях и семейството им, можеха да бъдат свободни.

Елизабет забеляза София и помаха. Слезе грациозно по стълбите и се отправи към масата на София.

— София, скъпа, радвам се да те видя отново — поздрави я Елизабет, докато София ставаше да я поздрави. И Доминик се изправи. София почувства, че ги наблюдава внимателно.

— И аз се радвам да те вида, Елизабет — каза София. — Предполагах, че си заминала от Париж.

— Връщам се в Англия след няколко дена. Тръгвам от Кале с кораба „Мери-Луиз“. Дотогава ще се налудувам! — говореше Елизабет, като хвърляше любопитни погледи към Доминик.

— Елизабет, сигурно си спомняш Доминик Сен Клер от представлението в театъра — каза София. — Доминик, това е моята братовчедка Елизабет, лейди Севърн.

За ужас на София Елизабет пребледня изведнъж. Залитна леко и София хвана ръката й, изплашена да не припадне.

Но Елизабет се съвзе и се усмихна колебливо на Доминик.

— Господин Сен Клер, разбира се. За мен беше голямо удоволствие да ви гледам в „Театр Насионал“. В първия момент не ви познах извън сцената.

— Радвам се, че пиесата ви е харесала, лейди Севърн — отговори учтиво Доминик. — И в Лондон ли ходите често на театър?

— Не така често, както бих искала. Докато съпругът ми беше жив, живях през повечето време в провинцията. Надявам се, че сега ще бъда в Лондон по-често. — Елизабет прехапа изведнъж устната си и с неувереност, каквато не й бе присъща, попита: — Господин, Сен Клер… цялото ви семейство ли е в Париж с вас?

Доминик сви едва забележимо вежди, озадачен от въпроса, но отговори със същия равен и учтив тон:

— Само сестра ми и единият ми брат. Другият — Джеймс наскоро се върна вкъщи.

— Ах, да — каза Елизабет. — Семейството сигурно ви липсва.

— Липсва ми, но заради работата понякога се разделяме.

— Разбира се. — Някой от компанията на Елизабет я повика и тя се обърна към София с усмивка: — Трябва да тръгвам, скъпа София, но се надявам да се видим, преди да замина.

— Аз също.

Докато Елизабет я прегръщаше, прошепна в ухото й:

— Ако искаш да се върнеш с мен в Англия, само ми кажи.

След това Елизабет забърза през салона и София седна умислено.

— Значи някои от твоето семейство все пак разговарят с теб — каза Доминик.

София вдигна поглед и видя, че й се усмихва.

— Само Елизабет и само защото тук няма кой да я види. — Погледна към масата, където се настани Елизабет с приятелите си. — Изключително странно е…

— Странно ли?

— Да. С Елизабет бяхме приятелки, но след като се омъжи, почти не сме говорили. Преди няколко дни ме посети, а сега се държи толкова мило.

Доминик наля последното вино в нейната чаша.

— По какъв повод дойде при теб?

„Да ми каже, че трябва да си намеря съпруг, когото моето семейство ще приеме“ — помисли си София. Но едва ли щеше да го спомене пред Доминик, мъжът, когото нейното семейство никога нямаше да приеме. И мъж, за когото никога нямаше да се омъжи.

Отпи от виното и се натъжи, че тяхната вечер отива към края си. Беше почти… вълшебна.

— Просто да ме поздрави, предполагам. Не се бяхме виждали от много време.

Доминик кимна и след няколко минути взе ръката й и я поведе през салона. Получи наметката си и излязоха, навън беше престанало да вали и луната надничаше иззад сивите облаци. Мокрите улици лъщяха на светлината на уличните фенери, въздухът беше свеж и чист.

София пое дълбоко дъх да се съвземе след изпитото вино и опиянението само защото беше с Доминик.

— Ще отидем ли вкъщи? — попита той и вдигна ръка да наеме карета, но София го спря.

— Нека да повървим малко — предложи тя. — Нощта е прелестна. Жалко, ако я прахосаме.

Доминик сви вежди и погледна през рамо. София си помисли, че навярно си спомня как го нападнаха на улица в Париж.

— Само до края на улицата.

Модният булевард „Италиен“ беше оживен, хората си тръгваха от ресторантите и кафенетата и положително тук не се разхождаха разбойници.

Доминик кимна и взе ръката й. София се облегна на него и се усмихна.

От двете страни на улицата, на която се намираше „Парижки нощи“, се редяха изискани ресторанти и лъскави магазини, всичките в ярки светлини, кипящи от живот, дори толкова късно през нощта. София се спираше пред красиво подредените витрини с платове в ярки цветове, модерни шапки с пера и цветя, шоколади и бадемови сладкиши.

Блестяха като скъпоценности в нощта.

И всичко й се струваше по-красиво, по-екзотично с Доминик до нея. В края на улицата се натъкнаха на книжарница. За разлика от другите магазини, витрината изглеждаше леко прашна и неугледна. Нови английски книги бяха подредени върху зелена тъкан и кожените им подвързии изпъкваха на този фон. София надникна през стъклото, магазина изглеждаше тъмен, само в дъното му се виждаше светлина.

През витрината се четеш надпис с избледнели, златисти букви: „Книги и изящни принадлежности. Собственик мосю Петрон.“

— Книжарницата на мосю Петрон! — възкликна София. — Камий ми разказва за нея. Това е тайна. Трябва да влезем.

— В книжарница ли? — разсмя се Доминик. — По това време на нощта? Не ме убивай с литературните си интереси, София.

— Това не е обикновена книжарница. — Потегли го за ръка, настоявайки да я последва в магазина. — Само за малко. Искам да поразгледам.

— Сигурна ли си, че е отворено?

— Разбира се.

София бутна вратата, тя се отвори и дръннаха звънчета. Доминик поклати глава, но влезе след нея.

Магазинът изглеждаше безлюден. Безразборно струпаните по рафтовете книги бяха покрити с тънък слой белезникав прах, като че ли никой не ги бе докосвал. Библиотечни стълбички се редяха покрай олющените стени, тъмните ъгли на тавана бяха обвити в гъсти паяжини.

София се запъти към една полускрита врата, а Доминик я следваше по петите. Влязоха в задната стая все едно попаднаха на друго място.

Стенни аплици хвърляха мека кехлибарена светлина върху рафтовете и канапетата, подредени нарядко върху едноцветен зелен килим. Имаше няколко души, добре облечени двойки, може би току-що излезли от ресторанта, както и мъже със съмнителен вид, нахлупили ниско шапки.

Точно до вратата беше изложена явно най-новата и най-търсена книга — „Пробуждането на Терез, или бягството на едно момиче от манастира в света на греха и богатството“.

Рисунка с перо под заглавието изобразяваше крехка млада жена с невероятно грамадни гърди, изливащи се от стегнат корсет. Беше се навела и се бе подпряла на табуретка със запретната фуста и маскиран мъж я налагаше с тънка пръчка по голите задни части, нашарени от белези.

— Богатството прави чудеса — прошепна София. Огледа рафтовете и откри редици с други подобни заглавия.

Доминик се разсмя.

— Разбрах какво имаш предвид. Това не е обикновена книжарница.

— Ако беше в Лондон, досега щяха да я разбият. Но ти сигурно си попадал в такива магазини.

Издърпа едно томче — „Ръководство за предпазване от поквара“, в което се показваха огромен брой еротични техники, каквито добродетелните хора не биваше да прилагат. В най-големи и цветисти подробности.

— Попадал съм на подобни книги в други градове — отговори той. — Но тук нямах време за… проучване.

— Нито пък аз. Боже мой, не е ли интересно това? Нима е възможно?

Показа на Доминик илюстрация на двама мъже и три жени в най-различни пози, всичките атлетични.

Доминик пак се засмя. Тя беше доволна, че той явно се забавляваше.

— О, повярвай ми, възможно е.

— Наистина ли? Колко интригуващо. Тогава непременно ще купя тази книга. Образованието ми е доста изостанало.

Подаде я на Доминик и се приближи до следващата витрина.

Беше стъклен шкаф, като в бижутерийните магазини, но вместо диаманти и перли, бяха изложени артистично изработени инструменти за обуздаване, белезници и вериги, сбирка от пениси в ерекция от красиво стъкло и слонова кост. Един изглеждаше особено реалистичен, с плетеница от вени, изваяни в гладък, светъл камък. Около главата имаше кръгче от малки рубини.

— Авторът на „Ръководство за предпазване от поквара“ сигурно е описал в подробности използването на тези аксесоари — каза София и се наведе да ги разгледа по-подробно.

— Желае ли мадам да види този? — попита тихо собственикът на магазина дребен, сивокос, приличен на гном.

— Не, мадам не желае — отговори Доминик и взе ръката на София.

София се засмя и се отдръпна.

— Разбира се, че искам! Този много ми харесва.

Доминик поклати глава, но остана до нея.

София долавяше недвусмислено, че той се забавлява с нейния интерес.

На нея също й бе забавно. Почти не си спомняше кога за последен път е прекарала безгрижни моменти. Но с Доминик светът изглеждаше винаги различен и забавен. Дори не й забрани един глупав каприз.

— Великолепен избор, мадам — каза собственикът. Извади предмета от витрината и го постави върху кадифе като огърлица или пръстен. — Седемнадесети век, донесен от Венеция. Слонова кост и загладени рубини, изработен по натура, както виждате. Никога няма да останете разочарована от това изящно произведение.

— Не бих казала. — София прекара пръсти по дължината и ги обви около края. — Прелестно.

Усети как Доминик застина до нея и дъхът му се ускори.

— Дамата ще го купи — каза той.

— Доминик — прошепна тя, — не мога да си го позволя.

— Това е моят подарък — отговори той.

София вдигна поглед към него. Лицето му беше спокойно и той се усмихваше. Нямаше и намек защо й купуваше толкова екстравагантен подарък.

— Доминик, не — прошепна.

Той само се засмя.

— Моля те, София, разреши ми. Малко неща не съм опитал в живота си и едно от тях е да купя на красива дама бижу пенис. Приеми го като благодарност за приятната вечер.

София сведе поглед към лъскавата слонова кост. Всичките порочни, съблазнителни неща, които можеше да прави с него, й минаха през ума и се почувства много изкусена.

— Много добре — съгласи се тя. — Благодаря.

— Няма да съжалявате, мадам — каза собственикът.

След като опакова покупките им, Доминик я изведе от магазина. На улицата беше така оживено, както и преди, и четирима души, много добре облечени, отрупани с бижута, минаха покрай тях и влязоха в магазина.

— Явно много популярно място — отбеляза София, като се запътиха към вкъщи.

— С основание — отговори Доминик. — Стоката е изключителна.

София се разсмя и стисна пакета с подаръка. Още не й се вярваше, че му разреши да й го купи. Струваше й се съвършен завършек на хубавата, лекомислено прекарана вечер. Не разговаряха, докато стигнаха до клуба, просто се разхождаха бавно ръка за ръка и се наслаждаваха на нощта, която ги обгръщаше.

— Пристигнахме — каза София, като спряха пред страничния вход на „Царицата на среброто“.

Спогледаха се за миг в тишината и като че ли им бе до болка ясно какво ще се случи по-нататък.

Доминик се наведе и я взе на ръце.

Понесе я по стълбите и по сенчестия коридор, осветен само от газената лампа, която камериерката бе оставила на една масичка. Беше толкова тъмно, толкова тихо, като че ли бяха пристъпили в един свят, който бе само техен.

Доминик отвори с лакът вратата на нейния апартамент и след като влязоха, я затвори с крак.

София едва успя да пусне на дивана скъпоценния си дар, преди той да я внесе в спалнята.

Остави внимателно София на леглото и тя се разсмя, потъвайки в купа завивки. Опита се да седне, но Доминик се хвърли върху нея и я притисна със силното си, сгорещено тяло. Сложи ръцете си от двете й страни и се надвеси над нея, като че ли беше негова пленница.

„Негова пленница.“ Мисълта да бъде пленница на Доминик беше възбуждаща. Тогава той щеше да прави с нея каквото му харесва.

— Как ти хрумна, София, да ме заведеш в такъв магазин? — каза дрезгаво, докато махаше фуркетите и гребените от косата й. Розите от прическата й нападаха около тях. — Да ме подлудиш от желание ли искаш?

София се разсмя.

— Ужаси ли се, че знам за съществуването на подобни магазини?

— О, София.

Обхвана с длани лицето й. Тя погледна към него, очите му искряха от смях, желание и… възхищение. Или може би си въобразяваше, понеже го искаше силно.

— Съмнявам се, че у теб има нещо, което да ме ужаси — каза той. — Каквото и да открия, само още повече те желая. Проклета да си!

Преди думите му да достигнат съзнанието й, Доминик се наведе и целуна туптящата на слепоочието й вена, върха на носа, брадичката.

— Кожата ти е толкова нежна — шепнеше дрезгаво.

След това устните му докоснаха затворените й клепачи. В тази пълна тъмнина пропадаше все по-надолу и надолу в бездна от меко кадифе, където имаше само усещания. И Доминик.

Разтворените му устни се плъзнаха по шията й и София се изви към него. Той захапа лекичко трапчинката, като че ли щеше да погълне живота, който пулсираше там.

— София — прошепна той и тя седна, за да може Доминик разкопчае мъничките перлени копчета на гърба на роклята й. Някъде по средата, загуби търпение. Изсумтя и разкъса коприната. Копчетата се разхвърчаха и София се разсмя, като освободи ръцете си от стегнатите ръкави.

Доминик съблече роклята й и тя остана по фуста и корсет. Целуна голото й рамо и захапа лекичко извивката. София потръпна и притисна коленете си от двете страни на хълбоците му, фустата й се отметна и дантелата се разстла около тях като бяла пяна.

Тя се притисна към него и се усмихна, като усети колко е възбуден. Но целувките му бяха много леки, много нежни. Езикът му обхождаше закръглените гърди, все по-близо да жадуващите зърна, но после ги заобиколи дразнещо.

— Доминик — простена тя, но той притисна пръст до устните й.

— Търпение, София — каза той с вбесяваща усмивка. — Стой мирна, остави ме да те докосвам. Нощта е наша…

Тя целуна върха на пръста му, а после го всмукна целия. Дъхът му стана хрипкав и той седна между краката й.

— Много си непослушна, София — смъмри я той. Плъзна бавно ръце нагоре по бедрата й, под фустата. Усети горещината на ласката му върху кожата си и закопня за още. За още много повече.

Мушна пръсти под сатенената панделка, развърза я и смъкна копринените й чорапи. Погали чувствителното място на свивката на коляното.

— Доминик! — изкрещя тя. — Не ме възбуждай повече. Искам те вътре в мен… веднага.

Той се надигна и София се изпълни с ликуване, че възнамерява да й даде най-сетне онова, което искаше, да удовлетвори желанието, което набъбваше цяла вечер между тях. Но той не помръдна. После я стисна изведнъж за китките, изпъна ръцете й над главата, стегна ги с чорап и ги завърза за колонката на леглото, за да стои мирно.

— Доминик — протестира тя. Като че ли единствената дума, която помнеше, бе неговото име.

Опита се да увие крака около хълбоците му и да го притегли към себе си, но той стана от леглото. Издърпа бавно другия чорап, разкъса го на две и завърза глезените й за другите две колони на леглото.

— Предупредих те да мируваш — усмихваше се той, докато се събличаше. Кожата му лъщеше на светлината на свещта, лицето му бе в полусянка.

— Доминик — изкрещя тя. Задърпа се, за да се измъкне от връзките, копнееща да се освободи от тях, въпреки че те разпалваха странна възбуда у нея. — Искам те, по дяволите!

Доминик се наведе бавно между краката й, като се смееше на нейните усилия.

— Трябва да се научиш на търпение, София — прошепна той, захапа едното й зърно с устни и започна да го дразни, докато тя не изстена.

Езикът му обхождаше възбудената, чувствителна плът, после я притегли със зъби. Успокои великолепната болка с върха на езика си. Притисна с длани стегнатия й корем точно над пъпа и ги плъзна надолу и още по-надолу, докато тя се задъха от удоволствие от неговите ласки.

— Кажи ми, София, какво искаш — попита той, без да се откъсва от гърдите й. С върха на пръста си галеше влажните къдрици между краката й, дразнейки я. — Искаш ли да те докосвам тук?

Разтвори я нежно и докосна грубо най-чувствителното й място.

Но това беше крайно недостатъчно.

— Да — отговори тя ожесточено, главата й се изви назад, през тялото й мина гореща вълна на огромно удоволствие от неговата опитна милувка.

Другият му пръст се плъзна дълбоко в нея.

— Искаш ли и да целувам тук?

— Да — въздъхна София, като си спомни усещането на неговите устни между бедрата си.

Толкова идеална… толкова умела. Тялото й жадуваше отново за това докосване. Разтворените му устни, страстни и влажни, направиха пътечка по кожата й. Пощипваше я по ханша, обходи пъпа, с ръката си я дразнеше все по-безмилостно, докато тя не закрещя.

След това се премести между краката й и тя почувства устата му на онова най-интимно, най-чувствително място. Разтвори я с пръсти широко, за да я целува, и с върха на езика си я близна леко, преди целият да потъне дълбоко в нея.

Тя изкрещя името му. Тогава изведнъж желанието, което изпитваше към него, това желание, което заличаваше всичко останало, я изплаши. Целият й живот бе помрачен от моментите, когато загубваше самообладание; не искаше и сега да се случи точно това, макар и да бленуваше да го получи повече от всичко.

— Доминик… спри! — извика тя, докато вълните на удоволствието заплашваха да я погълнат.

Но той не я пощади. Просто продължи да й доставя удоволствие.

София се отпусна и усещанията избухнаха у нея.

Но щом се върна на земята, вибрациите на нейния оргазъм бавно стихнаха и той коленичи над нея. Загледа я, както лежеше безпомощна, и се усмихна.

Най-после я развърза, тя се хвърли да го прегърне и страстта им ги свърза по-силно от копринените окови. Целуна я с разтворени устни, сякаш жадуващ за нея толкова, колкото и тя. Долови своя мирис по устните му, на езика му, и възбудата я обхвана отново.

Той обгърна ханша й и се опита да я привлече по-близо, но тя се отдръпна. Плъзна се до тялото му, посегна между телата им и взе твърдия му пенис. Той запулсира при докосването и тя го пое в устата си.

— София — изстена Доминик. Пръстите му се сплетоха в косата й, като че ли искаше да я отблъсне. Но нея й хареса поне веднъж той да се осланя на нейната милост, да зависи от нея, и нямаше да го пусне. Погали с език по цялата дължина на пениса, вдъхвайки мириса на мускус. Обви ръце около ханша му и го притегли до себе си, до жадуваща си уста.

— Стига вече — каза пресипнало.

Отдръпна се от нея и я бутна назад. Разтвори краката й и проникна в нея.

София заби нокти в силните му рамене, докато безмълвно го умоляваше да се прилепи до нея, да прониква по-бързо… по-дълбоко. Той влизаше в нея отново и отново и тя остана без дъх, без всякаква мисъл в главата си. Всичко беше само чувство. Уви крака около кръста му и го притегли още по-дълбоко в себе си.

Оргазмът я заля още веднъж като гореща вълна и отнесе целия свят в същия миг. Доминик отметна глава и изкрещя нейното име. Тялото му се изви съм нейното и помежду им не остана нищо. Нищо, което да ги разделя.

Той се срути до нея, краката и ръцете им бяха преплетени. София трепереше; беше напълно изчерпана. Сгуши се до него, а той я прегърна през талията и я притисна до себе си. Тя го целуна нежно по рамото и се заслуша в равномерния, ясен ритъм на сърцето му.

И имаше само едно желание — нощта да бъде малко по-дълга.

Дневникът на Мери Сен Клер Хънтингтън

Херцогът пристигна с тържественост, отговаряща на ранга му, с цял керван карети и планини от багаж. Нашият дом никога не е виждал нещо подобно, толкова шум и суматоха! Ужасно вълнуващо е. Трябва да призная, че това гостуване ме изтръгна от моята тъга. Той не доведе херцогинята, но в свитата му има поразително очарователна жена, която струва ми се е с него всяка минута. Освен когато разговаря с Джон.

Джон също е много по-щастлив, както не е бил от дълго време. На банкета тази вечер беше така очарователен и засмян, както по времето, когато се запознахме. Надявам се да бъде същият и когато херцогът си замине.