Лоръл Маккий
Греховни тайни (6)

Пета глава

София беше толкова заета да следи дали всеки се забавлява, че не видя Доминик Сен Клер, когато влезе в претъпканата бална зала. А това беше особено смущаващо, защото цяла вечер долавяше много остро присъствието му.

Той знаеше ли, че през онази отдавнашна вечер в „Прищевките на дявола“ е била тя? Беше почти сигурна от начина, по който я гледаше — сериозно и напрегнато, като че ли се мъчеше да си спомни коя е. Неговото поведение й причини нервност, сетивата й се изостриха докрай както никога досега, едва ли не се изплаши, но и се развълнува. Като че ли нямаше търпение да узнае какво ще се случи в следващия миг, като че ли четеше историята на някоя друга като Мери Хънтингтън.

Точно в момента нямаше време да се занимава с желанието си спрямо мъж, особено мъж като Доминик Сен Клер. Нямаше лесно да го пропъди от мислите си подобно на Джак. Фактът, че усещането от единствената им целувка още я преследваше, доказваше всичко това твърде добре.

Сега имаше работа. Трябваше да реши как да спечели отново благоволението на семейството си.

Не биваше Доминик да я разсейва.

Усмихна се по задължение с най-лъчезарната си усмивка и се надигна на пръсти да огледа балната зала.

Именно тогава го видя пак. Стоеше точно до вратата и обхождаше с поглед залата.

Танцуващите двойки се въртяха в пространството между тях, облак от коприна и тюл закриваше гледката към него, докато не се разделиха за пореден път, и тогава видя, че той внезапно бе изчезнал. Сепна се, завъртя се и го потърси с поглед. Изпита същото желание да побегне, да се скрие от него и неговите чувствени зелени очи, но беше притисната между стената и дансинга. А палмите в саксии покрай стената представляваха незадоволително скривалище. Прииска й се изведнъж Камий да беше декорирала залата с китайски паравани. Макар и леко демоде, бяха винаги полезни, когато човек искаше да се скрие.

София се извърна бързо и се накани да тръгне към оркестъра, но замръзна, когато Доминик изникна пред нея.

Той се усмихна още по-широко, белите му зъби проблеснаха като на пират в сантиментален роман, точно преди да плени злочестата героиня. За нейна изненада забеляза трапчинка на гладко избръснатата му страна, с която всеки друг мъж би изглеждал по-млад, по-нежен… безобиден. Но с тази трапчинка той заприлича повече от всякога на очарователен, съблазнителен хищник.

София е била жертва твърде много пъти в своя живот, оставена на благоволението на мъжете от деня на раждането си. Повече нямаше да бъде безпомощна, въпреки че дълбоко в себе си искаше да бъде сграбчена от Доминик.

— Госпожа Уестмън, предполагам — каза той. Говореше тихо, учтиво, но дълбокият, леко дрезгав тембър на актьорския му глас, сякаш прокънтя над музиката и смеховете на гостите. — Каква великолепна работа сте свършили вие и мадам Мартин с отварянето на този клуб. Ръцете ви, изглежда, са белязани за успехи.

София се постара да продължи да се усмихва, да не се обърне и да не побегне. Сигурно имаше причина той да е тук, в Париж, в „Царицата на среброто“, и тя държеше да разбере каква е тази причина.

— Страхувам се, господине, че знаете нещо, което аз не знам — започна тя. — Знаете моето име, но не успях да чуя вашето.

Едната от неговите златисти вежди се изви и дълбоко в изключителните му очи проблесна искрица. София виждаше, че за него лъжата й не беше тайна, че има инстинкт на комарджия, но тя по-скоро щеше да припадне и да се просне на пода, отколкото да се издаде какво наистина си мисли. Пък и никога не припадаше.

В никакъв случай нямаше да му подскаже колко силно желае да притисне устни към тази съблазнителна трапчинка…

— Колко нетактично от моя страна — отговори Доминик. Поклони й се ниско. — Разрешете ми да ви се представя сам, след като в момента нямам приятели тук, които да ми окажат честта. Аз съм Доминик Сен Клер. Запознах се с госпожа Мартин в „Кафе Англе“ и тя покани най-любезно мен и моите братя на нейното соаре.

— Ах, да, актьорът от Лондон.

— Актьорството е една от моите професии, не грешите. Поканени сме да гостуваме в „Театр Насионал“ тази седмица. Обичате ли театъра?

— По-рано ходех често, но от дълго време не съм била в Лондон и рядко имам възможност да се отдавам на удоволствия.

— Тогава трябва да дойдете на нашата премиера. Вие и мадам Мартин, разбира се, ако можете да се откъснете от задълженията си тук. — Острият поглед на Доминик обходи претъпканата бална зала. — С вашата приятелка сте свършили изключително добра работа за кратко време.

— Редовен посетител ли сте на игралните клубове, господине? — попита София. Не можа да се сдържи да не го подразни. Макар че вече беше по-предпазлива, същността й на жена, склонна към флиртуване, се прояви. Особено след като той беше свел поглед към нея по този начин.

Доминик се разсмя — прекрасен, плътен, нисък звук, от който София почувства в сърцето си странна лекота.

— Съсобственик съм на точно такъв клуб в Лондон и това е една от другите мои професии. Може би го знаете, госпожо Уестмън? „Прищевките на дявола“ в Мейфеър.

София се засмя.

— Казах ви, господине, от дълго време не съм била в Лондон. Страшно съм изостанала, що се отнася до последните клюки там.

— Ще се радвам да ви кажа всичко, което знам. В „Кафе Англе“ след театъра може би?

О, София беше изкушена. Кротка вечеря, смях на чаша шампанско, целувка в мрака… представяше си всичко и искаше да му се отдаде. Но знаеше, че не бива, не и с него. Знаеше, че много, много нещастни дами сигурно са се чувствали по същия начин като нея в момента.

— Опасявам се, че нямам време за забавления.

Каза му самата истина. В началото животът с Джак беше само забавление и ето докъде стигна. Сега трябваше да бъде достойна за уважение или поне да се помъчи във всеки случай.

— О, хайде, госпожо Уестмън, всеки има време за забавления — настоя той с още една от неговите изкусителни усмивки. — Танцувайте с мен и ще ви го докажа.

София хвърли поглед към дансинга. Последната мелодия беше свършила и тя дори не забеляза, защото бе погълната изцяло от Доминик. Оркестърът се настройваше за следващото изпълнение, докато двойките заемаха местата си за валс.

— Не мога да танцувам тази вечер — загледа ги тя изпълнена с копнеж. Някога обожаваше да танцува. — Имам задължения…

— Задължението ви е да наблюдавате. Повярвайте ми, разбирам отлично. Но домакините на един клуб дават тон. Посетителите обичат да ги виждат, че се забавляват. Така те се отпускат, все едно са на гости у приятели, на които вярват. След което на игралните маси играят по-настървено и по-дълго. — Погледна я хитро. — А това винаги е желателно, нали?

София не се сдържа и се разсмя. Не се съмняваше, че той омайва своите клиенти в „Прищевките на дявола“, за да губят големи суми. Вероятно това дори им доставя удоволствие, както и на нея едно време.

— Да, изключително желателно е.

— Тогава един танц. Хайде, госпожо Уестмън, какво толкова? — Присви очи, загледан в нея. — Да не би да се страхувате от нещо? Не бих казал, че сте плаха.

О, той положително не можеше да я предизвика. Винаги се оплиташе, когато имаше предизвикателства. Те изваждаха наяве онази нейна луда, безразсъдна същност, която тя така и не погреба достатъчно дълбоко.

Загледа се в широките му рамене под изящната линия на жакета и се зачуди какво ли ще изпита, ако ги докосне пак. Ако почувства ръцете му около себе си, докато се въртят на дансинга. Не беше танцувала от много време и беше абсолютно сигурна, че Доминик умее да танцува превъзходно.

Може би той имаше право. Може би прояви плахост, което не й бе присъщо. Какво толкова ще стане от един танц?

— Много добре — съгласи се тя и вирна глава. — Един танц, нищо повече. Защото искам да ми разкажете за вашия клуб.

Доминик се разсмя отново и София се усмихна, въпреки желанието си. „О, да — помисли си тя, — този мъж наистина може да очарова и луната на небето.“ Но нея повече не я интересуваха чаровни мъже.

— Много добре, госпожо Уестмън, само един танц — каза той, предлагайки й ръката си. — Засега. Но ви предупреждавам, настоявам за тази вечеря.

София го хвана под ръка. Допря се до него леко и деликатно, но нямаше как да не почувства неговата топлина. Усети твърдостта на мускулите му и си помисли леко насмешливо, че едва ли прекарва цялото си време на игралната маса.

Поведе я към дансинга между другите двойки. София им се усмихна и ги огледа, за да се увери, че са доволни, но фигурите им загубиха очертания, сляха се в едно мъгляво петно и изчезнаха, щом Доминик обгърна талията й и я привлече по-близо до себе си. Сякаш припламна искра у нея, когато почувства ръката му.

Вдигна поглед към него, когато той взе ръката й, и чу музиката да приижда към тях и да изпълва пространството наоколо в нежен ритъм. Той се усмихваше едва-едва и я наблюдаваше внимателно, но София не можеше да си обясни изражението му.

И по тази причина се вълнуваше още повече, да го вземат дяволите.

Направиха първата стъпка, завъртяха се и София откри, че си спомня инстинктивно фигурите на валса, танц, който някога обичаше да танцува толкова много. Доминик я поведе плавно, пак се завъртяха и стана ясно, че той е точно толкова изкусен танцьор, колкото предполагаше София.

Знаеше стъпките, знаеше как да я поведе с такава лекота, че тя разбираше накъде отиват, едва като се озовяха там. Държеше я възпитано, но тя се чувстваше прекалено близо до него, телата им се движиха в съвършено, инстинктивно единство.

Той я завъртя толкова бързо, че полата й се уви около неговите крака, а другите двойки се превърнаха в светла мъглявина. Тя се смееше от удоволствие и чу, че и той се смее заедно с нея.

Подеха отново стъпките и фигурите на танца.

— Не съм танцувала валс от векове — каза София задъхано.

— Нима? Танцувате все едно сте танцували всеки ден — отвърна Доминик с една от неговите едва забележими усмивки. Пръстите му погалиха талията й при поредното завъртане, едно съвсем въздушно докосване и все пак тя го почувства с цялото си тяло.

— Само защото вие сте добър партньор — промърмори София.

Доминик се разсмя.

— Комплимент ли, госпожо Уестмън? Изненадан съм… и поласкан.

— Абсолютно сигурна съм, че чувате такива неща от всяка дама, с която танцувате.

— Не от всяка дама. — Усмивката му бавно помръкна. — И от никоя, която е като вас. Учудвам се, че пътищата ни не са се пресичали преди.

Ах, но пътищата им се пресякоха преди и тя имаше чувството, че и Доминик знае, че по някакъв начин се забавлява с нея. Но само се усмихна и продължи да танцува.

— Живях в странство. Не съм била в Англия много месеци. Но вие знаете името ми.

— Учтиво е да знам името на една от нашите домакини — каза Доминик. — И е разумно да знам с какво се занимава една от нашите конкуренти, макар и да се намира в друг град.

— Не съм ваша конкурентка, господин Сен Клер, само работя тук. Аз съм обикновена вдовица, която сега е принудена да си проправя път в живота.

— В едно съм сигурен, госпожо Уестмън. В нито едно отношение не сте обикновена. Бих искал да узная повече за вас. Бих искал да приемете поканата ми за вечеря, за да чуя вашата история.

Да можеше да отиде на тази вечеря! София искаше, но за нищо на света не би позволила той да разбере. Сега трябваше да бъде предпазлива. Спомни си дневника на Мари, нейния тъжен разказ за това какво се случва, когато един Сен Клер се събира с една Хънтингтън.

— Аз нямам история. Поне не такава, която би заинтересувала мъж като вас, господин Сен Клер.

— Ах, но вие нямате представа какво ме интересува. Иска ми се и за това да ви разкажа.

Мелодията се извиси до кресчендо, Доминик я завъртя и се спряха в края на дансинга. Но не я пусна.

— Обожавам мистериите.

София поклати глава.

— Съжалявам, но ще ви разочаровам. Около мен няма никаква мистерия.

Той се усмихна, но не отговори, само й предложи ръката си и я изведе от дансинга. София се почувства сякаш непременно трябваше да каже нещо, някаква весела, безгрижна забележка, с която да покаже, че не е различна, че около нея няма никаква мистерия. И което бе необичайно, не намери думи. Искаше само да бъде далеч от него.

— Доминик, ах, ти дявол! Разбира се, че си обсебил най-красивата жена в залата — каза някакъв мъж.

София се обърна все така под ръка с Доминик и видя висок като върлина млад мъж, който им се усмихваше. Приличаше малко на Доминик като образ в замъглено, деформирано, старо огледало — по-висок, по-слаб, с небрежно разпиляна светлокестенява коса, която падаше над едната му вежда. Носеше скъпо, модно облекло в черно и бяло, но за разлика от небрежната елегантност на Доминик, дрехите му висяха някак непохватно. Все пак имаше същите ясни зелени очи.

Сигурно беше някакъв роднина на Доминик. А на нея не й беше необходим още един Сен Клер в живота, без значение колко искрена и дружелюбна е усмивката му.

— Джеймс, нали познаваш нашата домакиня — започна Доминик. — Госпожо Уестмън, ще разрешете ли да ви представя моя по-малък брат Джеймс Сен Клер? Той също е ваш почитател.

Едва забележима руменина обагри високо разположените му скули, докато тя отдръпваше ръката си от ръката на Доминик, за да му я подаде.

— Надявам се, че се наслаждавате на пребиваването си в Париж, господин Сен Клер.

— Изключително много, госпожо Уестмън. Градът е красив.

— Бих се радвала да чуя нещо повече за забележителностите, които сте видели, откакто сте тук — продължи София. — Бях толкова заета, че имах време само мимоходом да зърна нещо.

— Бихте ли танцували тогава? — попита с нетърпеливо желание Джеймс. — Ще поговорим, докато танцуваме.

София се засмя.

— Ако можем да надвикаме музиката. Но, да, с удоволствие ще танцувам с вас, господин Сен Клер.

Джеймс я поведе към дансинга точно при първите тактове на бърза мазурка. Не беше толкова изкусен танцьор като брат си, но поне в прегръдката му не изпитваше опияняващото смущение както с Доминик. Просто се наслаждаваше на музиката и на непринудения, приятен разговор.

Бъбреха за забележителностите на Париж, за църквите и музеите, за хората. При една от фигурите на танца тя изведнъж се досети.

— Знаете ли, мисля, че може би имаме една и съща прапрабаба — каза тя, с идеята да внесе малко пикантност в разговора.

— Струва ми се невъзможно — засмя се Джеймс. — Положително щях да ви запомня от някое семейно събиране.

— Ами, връзката не е непосредствена. Става въпрос за времето преди около два века, пък и ми се струва, че тя не е имала деца. Преди да стана госпожа Уестмън, бях лейди София Хънтингтън, а пък жена на име Мери Сен Клер се е омъжила за някой си Хънтингтън по време на Реставрацията. Очарователна история. Открих нейния дневник. У мен е, макар че не съм го прочела още докрай.

Джеймс пребледня изведнъж. Престана да се усмихва и тя почувства върху рамото и талията си как ръцете му се стегнаха. Усети, че не я пусна само от възпитание.

София остана изненадана. Изобщо не очакваше, че нейната пикантерия ще предизвика такава реакция.

— Може би вече знаете нещо за нея — прибави предпазливо.

— Аз… да, знам нещичко — отговори Джеймс. Не сваляше поглед от нея, но София имаше чувството, че вижда нещо съвсем различно. — Хънтингтън ли казахте, че сте?

— Бях по-рано. Не съм виждала семейството си, откакто се омъжих. Те не бяха съгласни с женитбата ми, дори точно обратното. Какво сте чували за Мери? — попита София.

— Само стари семейни небивалици. Бих искал някой ден да прочета дневника й.

— Много е стар и хартията се разпада. Пазя го под ключ и от време на време прочитам по някоя страница.

София установи изведнъж, че не иска да споделя с друг дневника на Мери. Чувстваше се някак си закриляна от нея. Долови съвсем ясно, че има нещо повече от семейни небивалици.

Оркестърът изсвири финала и Джеймс я придружи до компанията на Камий в дъното на залата, след което й се поклони и я остави. София се загледа след него, докато той отиде при Доминик и зашушна нещо в ухото на брат си. Доминик хвърли поглед към София с присвити очи.

И тя се зачуди какво точно става с този мъж, който възбуждаше у нея прекалено силно любопитство…