Лоръл Маккий
Греховни тайни (13)

Дванадесета глава

София разтърка очи и се вторачи в колоната от числа в счетоводната книга. Едва ли подскачаха, но й се струваше, че се размазват пред погледа й. Уменията й в счетоводството очевидно не се бяха се подобрили, но след като не успя да намери друга работа, тя трябваше по някакъв начин да изкарва прехраната си. Идеята на Доминик, че може да стане актриса, я беше заинтригувала и тя непрекъснато си спомняше за разговора им. Обаче това никак нямаше да се хареса на семейството й.

След като се прибра от кафенето, тя с неохота отиде с Камий и приятелите й в някакъв ресторант. Нямаше настроение за шампанско и стриди, но след случилото се през деня, не искаше да остава сама. Очевидно нямаше да й се отрази добре, ако се отдаде на прекалено много размисли. Сред шумната и весела компания започна да забравя.

Пък и многото шампанско също не й се отрази добре. София посегна към чашата е газирана вода и отпи голяма глътка, но като че ли това не помагаше много. Числата не спираха да танцуват по страницата.

Изведнъж някой почука на вратата на кабинета.

— Да? — извика София, радостна, че ще се поразсее.

Мейкпийс, английският иконом, влезе в кабинета. София не знаеше къде го беше открила Камий, но той беше идеалният майордом за един първокласен игрален клуб — мълчалив, наблюдателен и изключително дискретен. Той виждаше всичко, но не издаваше нищо, включително собствените си мисли.

На София й се искаше повече да прилича на него.

— Имате посетител, мадам Уестмън — каза Майк. — В салона.

— Посетител ли? По това време на деня? — попита София.

След като икономът се поклони и излезе, София бързо приглади косата си, грабна един шал и го наметна върху раменете си. Беше захладняло, а камините не бяха запалени.

След затварянето на клуба всички веселяци си бяха тръгнали, а залите бяха тихи и студени.

Главният салон приличаше на призрачна, ехтяща пещера, осветена от слабата светлина, която се процеждаше през единствения прозорец, чиито завеси не бяха спуснати. Една жена с къса, обшита с мъниста черна перлена наметка от кадифе и боне с воал седеше на дивана в далечния край на салона с гръб към вратата. Беше толкова неподвижна, че приличаше на призрак. София забеляза, че икономът, както винаги експедитивен, беше оставил на масата поднос с чай, но жената не беше го докоснала.

„О, Боже“ — помисли си София. Дано да не е някоя ядосана съпруга, чийто мъж е загубил прекалено много на карти или е флиртувал прекалено открито с някоя от красавиците, които раздават картите. Какъвто и да беше проблемът, непременно трябваше да го уреди колкото се може по-бързо. Въпреки главоболието си София се усмихна с най-сияйната и очарователна усмивка, на която беше способна и забързано прекоси салона.

— Извинете, че ви накарах да чакате, госпожо. Какво желаете?

Жената бавно се обърна. Тежкият воал беше отметнат назад и очертаваше съвършения овал на бледото лице и сребристо русите къдрици. София замръзна на място. Беше братовчедка й Елизабет.

— Здравей, София. Радвам се отново да те видя — отговори Елизабет, докато ставаше.

Шумоленето на копринената й рокля прозвуча прекалено силно в тихата зала. На лицето й се появи плаха усмивка и за миг София видя тази Елизабет, която някога познаваше.

Когато бяха момичета, Елизабет беше очарователна и малко срамежлива. Според родителите на София, Елизабет беше прекрасен пример за подражание за момиче от семейство Хънтингтън — пример, който София просто не можеше да следва, заради вродената си необузданост. Но у Елизабет също се криеше такава палавост, а чудният й звънлив смях разсмиваше всички около нея. Елизабет, София и братовчед им Ейдън правеха много смешни лудории по време на скучните семейни празници.

Елизабет беше само на 18 години, а София на 16, когато всичко свърши. Елизабет внезапно изчезна за няколко седмици, след което я омъжиха набързо за лорд Севърн, мъж с няколко десетилетия по-възрастен от нея. Тя пак се появяваше в херцогското имение по повод на семейни тържества, но звънкият й смях вече не се чуваше. Елизабет беше станала тиха и сякаш се беше изолирала в своя малък свят, където не допускаше никого.

София беше виждала Елизабет за последен път преди сватбата с Джак, но знаеше, че лорд Севърн е починал. И ето че Елизабет беше в Париж и седеше в салона на София. Сините й очи грееха като лятно небе и напомняха за някогашната Елизабет.

Но усмивката й посърна, когато забеляза стъписаната от изненада София.

— Братовчедке Елизабет — успя тя да каже накрая. — Каква изненада!

— Да, сигурно е изненада — отговори Елизабет. — Не знаех, че си в Париж, докато не те видях в театъра. Изглеждаше добре снощи.

— Ти също — каза искрено София.

Елизабет винаги е била красива, но беше загубила кукленската си апатия.

София си спомни за дните, когато бяха момичета, за времето със семейството си, когато не всичко е било кавги и хладно мълчание. Тя нямаше представа как да реагира в този момент, изправена пред единствения член на семейството, с когото се виждаше от месеци. Изпита копнеж да се втурне към Елизабет и да я прегърне. Но от друга страна искаше да се обърне и да избяга, да отрече, че е Хънингтън.

— Чух за лорд Севърн — каза София. — Съжалявам.

Елизабет кимна.

— Слава Богу, поне стана бързо. И аз съжалявам за капитан Уестмън. Бракът ви не продължи дълго.

— Да. Така е.

— Сигурно много си го обичала, щом имаше куража за тази смела постъпка.

София не знаеше как да отговори. Дали е обичала Джак? Преди си мислеше, че го обича, че той ще я спаси от семейството и от самата нея. Вместо това, той я научи да разчита сама на себе си.

— Да — каза просто тя. — Как… как е семейството? От дълго време получавам известия само от Ейдън.

Елизабет се усмихна, а красивото й лице стана божествено неземно; като слънчев лъч.

— Ах да, Ейдън. Той е адски щастлив, че пише своите пиеси и живее със съпругата си. Заслужава това щастие, въпреки че семейството го е изолирало. За останалите няма нищо ново, освен че Едуард е сгоден и скоро ще се жени.

— Едуард е сгоден? — каза София.

Това не я изненада много. След една поредица от младежки лудории, брат й се научи да се подчинява на семейните правила. Винаги накрая постъпваше както се очаква от един Хънингтън. Или поне създаваше такова впечатление.

— Да, за дъщерята на един от татковите съседи. Чичо ни, херцогът, много се радва на тази сватба.

София кимна. Значи брат й беше сгоден за добра партия, двете черни овци София и Ейдън бяха прогонени далече и затова в света на Хънтингтънови пак цареше пълен ред. Но какво водеше Елизабет насам?

— Защо си в Париж, Елизабет?

Очите на Елизабет трепнаха неспокойно.

— Реших, че една малка почивка ще ми помогне да сложа ред в някои неща.

„Ред ли?“ Доколкото на София й беше известно, всичко в спокойния живот на Елизабет винаги беше в пълен ред.

— За какви неща говориш?

Елизабет сви рамена.

— Просто свиквам с ролята си на вдовица. Никога не ми се е налагало да се справям сама с живота. Реших, че Париж е най-подходящото място за това. Радвам се, че те срещнах тук. Виждам, че бизнесът ти върви добре — каза тя, сочейки към игралните маси и рулетките.

— Просто си изкарвам прехраната — отговори София. Посегна към подноса с чая, само колкото да се намери на работа и наля внимателно две чаши.

— Завиждам ти — каза Елизабет, сваляйки ръкавиците си от шевро. Пое чашата от София.

Големият й диамантен венчален пръстен проблесна в полумрака, а в средата на китката й се открои един дълъг белег.

София не беше виждала тази дълбока розова резка върху съвършената кожа на братовчедка си, но Елизабет продължи спокойно да пие чая си.

— Защо ще ми завиждаш? — промърмори София. — Ти винаги си била идеалната, винаги знаеше точно как да постъпиш.

Елизабет бе доволна от живота си, а София винаги се впускаше в рисковани авантюри.

Елизабет се изсмя горчиво.

— Аз съм просто добра артистка. Животът ми го наложи. Ала ти София — ти познаваш себе си. Знаеш какво искаш и отстояваш правата си. — Тя огледа стаята над ръба на порцелановата чаша с непроницаемо изражение на лицето. — Ти си свободна.

София не знаеше какво да каже, за да наруши мълчанието, което се възцари между тях след тези странни думи.

Всеки може да постъпи като мен.

Елизабет поклати глава.

— Не. Страхливка като мен не може. Всеки мой опит да се освободя от капана на семейството свършва много зле.

— Толкова ужасен ли е животът ти, Елизабет? — попита загрижено София. — Какво се е случило?

— Животът ми вече не е лош — каза Елизабет с внезапна слънчева усмивка. — Това е най-странното, София. Само преди няколко дена получих писмо от майка ти.

— Майка ми ли? — София се почувства замаяна от внезапната смяна на темата.

— Да. Мислела си, че може случайно да те срещна тук в Париж. Научила, че отново пътешестваш.

— Сигурна съм, че не ми праща поздрави — засмя се огорчено София.

— Грешиш, братовчедке. Много липсваш на майка си.

Това беше още по-изненадващо. За миг София си спомни детството и ехото от редкия смях на майка й при разходките из градината на семейното имение, когато гонеше София и Едуард около лехите с цветя или в стария лабиринт, парфюма й с аромат на момини сълзи, когато коленичеше да ги прегърне. Тези моменти рядко продължаваха дълго — бащата на София мразеше детската врява, а майка й беше прекалено заета с обществените си задължения. И все пак това бяха много приятни мигове.

А когато баща й я изгони, заради брака й с Джак, майка й плака, но не направи нищо.

За нея семейството стоеше на първо място, дори над собствената й дъщеря. И сега Елизабет й съобщаваше, че майка й се интересувала от нея. Пренебрегвайки здравия си разум, София почувства прилив на надежда. „Това ли беше чакала досега?“.

— Какво ти писа — попита предпазливо София, докато разбъркваше чая си.

— Просто предполага, че пак си се омъжила.

— Почти не ми остава време да мисля за тези неща.

— Знам. И двете сме отскоро вдовици. Кой би се обвързал с нов брак, след като тъкмо се е отървал от предишния. Но майка ти…

За миг Елизабет се поколеба как да продължи.

— Майка ми какво?

— Помоли ме да разбера, дали имаш нови ухажори. Всъщност не каквито и да е, а „подходящи“ ухажори. Мисля, че точно това каза.

София не можа да сдържи смеха си. Майка й, която се беше отрекла от нея, се притесняваше за ухажорите й.

— Мама те е помолила да шпионираш любовния ми живот?

Бледите бузи на Елизабет леко поруменяха.

— Не да те шпионирам, а просто да разбера как си. Нали сме от едно семейство.

— А спомена ли за някакви кандидати?

— Не, но намекна, че съпруг, който е приемлив за баща ти, може да улесни завръщането ти в семейството. Наистина й липсваш, София. Сигурна съм. На мен също ми липсваш. Без теб и Ейдън животът в семейството е скучен.

— Разбирам — промълви София, въпреки че в действителност изобщо не разбираше. Като че ли й изпращаха знак за помирение, макар и по заобиколен начин чрез братовчедката й. Даваха й шанс да се върне у дома към предишния си живот, да не е повече сама на света, но при условие че се омъжи за подходящ съпруг, че коригира поведението си и не създава проблеми.

— И ти ми липсваш, Елизабет — каза предпазливо София. — Липсва ми миналото. Боя се обаче, че в момента нямам никакви ухажори — порядъчни или не. Но дори и да имах, вече май е твърде късно да се променям.

Елизабет кимна с тъжна усмивка.

— Сторих това, което обещах на майка ти. Предадох известието й, но ако бях на твое място, не бих се върнала. Животът ти тук е изключителен. Не го заменяй със студената и задушна атмосфера на семейството. Това ще те убие.

София искаше да я попита какво иска да каже и да разбере какво й се е случило, но Елизабет внезапно остави чашата си и се изправи. Наведе се и целуна София по бузата.

— Трябва вече да тръгвам — каза тя. — Надявам се пак да се видим, преди да замина. Няма нужда да ме изпращаш. Знам как да изляза.

Спусна воала върху бонето си и забързано излезе от стаята, оставяйки след себе си аромат на парфюм от виолетки. София надзърна през прозореца и видя как Елизабет се качи в каретата си, спряла долу на улицата.

За миг тази среща й се стори нереална. От толкова дълго време не беше срещала член на семейството. Сега й намекваха, че ще я приемат отново, както тя се надяваше, но само ако направи това, което се изисква от една Хънингтън. Трябваше да си намери някакъв улегнал, скучен съпруг и да се задоми.

Обаче улегналите и скучните не я вълнуваха. Привличаха я сложните и трудни мъже като Джек, лорд Хамънд и Доминик.

Доминик Сен Клер определено не беше улегнал. Освен това един Сен Клер щеше да е абсолютно неприемлив за семейството й. След като се ожени за Лили Сен Клер, Ейдън напусна семейството и София му завиждаше за това. Той беше открил себе си и щастието си заедно с любовта. Но на нея едва ли щеше да й провърви, както на Ейдън. Сигурно беше по-добре да се възползва от възможността да намери начин да се върне в семейството, както се надяваше.

Вратата се отвори и в салона се втурна Камий сред шумолене на пера и волани.

— Софи, гост ли имаше? — попита, изваждайки от шапката си иглата, която я придържаше. — Видях една голяма карета да заминава. Сигурно е бил някой ужасно интересен.

— Да, но съжалявам, че ще те разочаровам, но пак няма да можеш да ме сватосаш, Камий — засмя се София. — Не ме посети ухажор, а моята братовчедка Елизабет, лейди Севърн.

— Ах, колко тъжно! Бях сигурна, че е някой вълнуващ мъж. Но не ми ли каза, че твоето семейство те е отритнало?

Камий отиде да провери какво има на подноса с чай и си гризна от един недокоснат сандвич.

— Да, отритна ме. Не съм виждала Елизабет от цяла вечност, но тя ме е зърнала в театъра.

— Ах, да, в театъра. — Камий й се усмихна хитро. — По едно време ти изчезна, Софи, също и красивият господин Доминик.

— Загубих се зад кулисите — каза София, като се постара гласът й да прозвучи безгрижно. Постара се и да не си спомня какво се случи на пасажа. — Той ми помогна да се върна.

— Нима? — каза Камий прекалено невинно. — Колко мило от негова страна.

— Да. Много мило.

— Ами, тогава, c’est vrai. Поне няма да блуждаеш все още зад кулисите и да пропуснеш нашия обед на открито утре.

— Обед на открито ли? — зарадва се София от смяната на темата. Отдръпна се от прозореца и отиде да види останал ли е чай. — Прием ли ще дадем?

— Не ние, а моята приятелка мадам Дюма. Срещнах я в един магазин и тя ни покани на излет до Монмартр с нейната компания. Граф Данилов, онзи руснак, който ме ухажва толкова чаровно, ще бъде там и ще доведе приятели. Пък и чистият въздух ще те освежи.

— Кой друг ще бъде там? — попита София подозрително. Камий се отказа от темата за Доминик прекалено лесно.

Камий сви рамене.

— Никой по-специално. Само приятели. Кажи, че ще дойдеш, Софи! Ще бъде много весело.

София се засмя. Много весело… също както снощи прекали с шампанското, за да забрави какво се случи между нея и Доминик ли? Но трябваше да си признае, че пикник сред природата й се струваше особено интересно занимание.

— Добре тогава, ще дойда. Но те предупреждавам, никакво сватосване.

* * *

— Всичко наред ли е, милостива госпожо?

Елизабет се усмихна отегчено на своята камериерка, подавайки й бонето с воала. Мег беше с нея от много време, през всичките мъчителни години със Севърн, и явно предусещаше настроенията й. Например, когато опиумът я съблазняваше отново.

Но сега случаят бе различен.

— Горе-долу, Мег. Само съм малко уморена.

— Кои магазини обиколихте днес?

— Не, днес не съм обикаляла магазините. Имах по-приятно занимание. Навестих член на семейството, когото не бях виждала от дълго време.

— Член на семейството ли, милостива госпожо? В Париж!

— Да, може би си я спомняш? Лейди София. Сега е госпожа Уестмън.

Докато камериерката се суетеше и подреждаше вещите й, Елизабет седна пред тоалетната масичка и разпусна косата си. Въздъхна, щом тежките, гъсти къдрици паднаха и главата престана да я боли толкова силно.

— Лейди София ли? Разбира се, че я помня — възкликна Мег. — Двете тичахте като бесни в имението на херцога. Много време мина, откакто не сте я виждали, милостива госпожо.

— Да. Твърде много.

Елизабет затвори очи, за да не гледа отражението си в огледалото. Отново беше на шестнадесет и яздеше през земите на чичо си заедно със София. Смееха се, конете им прехвърчаха през препятствия, надбягваха се през горите, като че ли на света нямаше нищо, от което да се пазят.

Тогава наистина нямаха. Бяха млади, разглезени, свободни, свързваше ги истинско приятелство, кискаха се, като четяха любовна поезия. Преди да се сблъскат с реалния свят и със задължението да бъдат Хънтингтън. Преди родителите й да уредят пагубната женитба със Севърн.

Преди да загуби по такъв ужасен начин мъжа, когото наистина обичаше — Брендън Сен Клер.

Елизабет отвори очи и видя как се наблюдава втренчено от огледалото. Всичко това й се струваше толкова отдавна. И все пак виждаше лицето му толкова ясно, чувстваше целувките му.

Но Брендън изчезна завинаги от живота й. Никога повече нямаше да го види, освен от разстояние.

Севърн също изчезна и дългият кошмар на техния брак най-после свърши. Не беше докосвала опиум от месеци и беше сложила ново начало в живота си. Първата стъпка бе да поднови приятелството си със София, затова се възползва от възможността да ходатайства, когато майката на София я помоли за помощ. Не че да бъде човек в задушаващата прегръдка на фамилията Хънингтън винаги е чак толкова хубаво. Може би София е щастлива, че е избягала.

Но поне можеха пак да бъдат приятелки, както едно време. Елизабет искаше да поправи грешката си, че не е била до София, когато е имала нужда от нея.

Мег подреди дрехите и взе четката да разреше косата на Елизабет.

— Как е лейди София? Сигурно се е зарадвала, като ви е видяла, госпожо.

Елизабет се надяваше, че е така, но при срещата им почувства само предпазливостта на София.

— Струва ми се, че се зарадва. Бих искала да й помогна.

— Дай помогнете ли, госпожо?

— Бих искала да се върне с мен в Англия, но не ми се вярва, че ще пожелае.

Ако София й разреши да опита, беше сигурна, че ще й бъде от помощ. Че ще бъдат пак приятелки.

— Вярвам, че няма да откаже, милостива госпожо. За вас ще бъде много добре да си имате отново приятелка като лейди София.

Елизабет кимна, но се опасяваше, че беше вече много късно.

Дневникът на Мери Сен Клер

Приготовленията за визитата на херцога бяха прекрасен промеждутък за мен и като че ли всичко се нареждаше добре. Бях поръчала повечето провизии и къщата беше лъсната от тавана до избите. Най-сетне грамадното, церемониално легло, което родителите на Джон поръчаха преди толкова много време, ще бъде използвано. Според Джон тази визита означава, че отново ще се радваме на благоразположението на двора, но се страхувам, че по-скоро ще го отдалечи още повече от мен.

Моят брат също ще дойде на гости следващите няколко дни, и съм сигурна, че ще го убедя да остане за кралската визита. Искам да помогна на семейството си по всякакъв начин, а Ник твърди, че имал някакви много хубави новини за мен. Нямам търпение да го видя. Този ден със сигурност е нов и по-хубав в моя живот…