Лоръл Маккий
Греховни тайни (28)

Двадесет и седма глава

— Скъпа моя госпожо Сен Клер! Толкова съм щастлив, че ще се присъедините към моята малка компания. Очаквах с нетърпение да ви видя отново.

Лорд Хамънд стана от канапето и се запъти към София с усмивка. Не обърна внимание на цупенето на жената, която остави, и на любопитните погледи на гостите. Виждаше само нея.

Взе ръката й и се наведе да докосне страната й с ледените си устни. София почувства, че я побиват тръпки, но си наложи да остане спокойна. Трябваше да изтърпи всичко, заради грешките в своя живот, защото възнамеряваше сега да ги разчисти.

— Знаех, че в края на краищата ще дойдете при мен.

— Да — промърмори София. — Разбрах къде е изгодата в моя живот.

— Вие сте много умно момиче, София. Все пак жалко, че изгубихме толкова много време.

София му се усмихна.

— Ще компенсираме ли това време сега?

— Разбира се. — Лорд Хамънд взе ръката й и я поведе по коридора. — Ще отидем някъде, където е по-тихо, за да поговорим.

София хвърли поглед през рамо. Гостите отново разговаряха, но тя забеляза, че хвърлят тайно погледи към нея и лорд Хамънд.

— Не искам да ви отделям от вашите гости. Нямах представа, че давате прием днес, иначе щях да дойда по друго време.

— Вие сте най-важният ми гост, скъпа — каза той и прекара пръст по дланта й. — И съвсем скоро на всички ще стане известно.

София заби поглед в пода, като се надяваше, че изглежда скромна и срамежлива. Всъщност се опитваше да прецени колко време ще й отнеме да отвори чантичката си.

— Аз… аз още съм омъжена жена, лорд Хамънд, макар и да бе грешка.

— Грешка, която скоро ще бъде коригирана. — Той се наведе до нея, шепнейки в ухото й, и тя усети топлия му дъх върху кожата си. — Мога да ви дам много повече от мъж като Сен Клер. И сега, след като проумяхте този факт и дойдохте при мен, „Прищевките на дявола“ може да продължи да работи, а той и неговото семейство могат да се върнат към плебейските си занимания без вас. На моите приятели ще им бъде приятно, че няма да бъдат лишени от любимото си казино.

— Надявам се — каза София. — Той не може да ми даде необходимото място в обществото, но не бих искала да се лиша от клуб с толкова много забавления.

— Каквото пожелаете, скъпа, ваше е. — Зави по коридора и я поведе към вратата на стая 414. — А сега нека да ви налея чаша шампанско и ще си поговорим хубаво и спокойно за бъдещето.

София стисна чантичката си по-здраво и го последва. Сърцето й биеше лудо, чувстваше тялото си вледенено. Но умът й беше странно ясен.

— Може би ще пожелаете да отидем пак в чужбина? — каза той, като отвори вратата и я въведе с ръка върху гърба й, давайки да се разбере кой е собственикът сега. — В Баден-Баден и в Париж бяхте в стихията си. Лондон не заслужава вашето внимание.

София се огледа. За нейно облекчение се намираха в гостна, а не в спалня — малка и разкошна, също толкова луксозна, както фоайето на хотела. Въздухът беше горещ и задушлив от тежкия аромат на големи букети разцъфнали рози.

— Може би — отговори тя, като го наблюдаваше, докато отиваше до маса, на която в боен ред бяха строени бутилки вино. След като вече се бе домогнал до нея, София бе сигурна, че интересът му няма да се задържи достатъчно дълго, за да отидат в чужбина. Беше срещала мъже като него много пъти. Ще бъде с нея до следващото предизвикателство, като остави след себе си нейния живот и живота на съпруга й и неговото семейство в развалини. Още един човек от рода Хънтингтън съсипал друг Сен Клер.

Хамънд наля две чаши шампанско. Тя отвори чантичката и извади пистолета. Когато той се обърна към нея, София бе насочила оръжието към него.

А той се усмихваше с още по-голяма възхита.

— Хайде, скъпа, тъкмо се вразуми. Не го унищожавай с тази жалка мелодрама. Толкова е забавно, колкото може да се очаква.

София поклати глава.

— Да, вразумих се. Обичам съпруга си и няма да допусна някой да му навреди.

Включително и тя самата.

— Нямам абсолютно никакво намерение да му навредя — каза Хамънд. Остави бавно чашите на масата. — Той не ме интересува, освен че в момент на глупост си се омъжила за него. Но това вече е минало, след като дойде при мен.

— Не съм дошла при теб — каза тя. Все още чувстваше това странно, студено спокойствие, което я обгръщаше, и сякаш наблюдаваше ужасната сцена отстрани. — Познавам мъжете като теб. През целия си живот съм била зависима от тях. Ти искаш да притежаваш хората, да ги контролираш. Аз не искам повече да ме контролират.

Вбесяващата му усмивка потрепна леко и тя долови сянка на съмнение в очите му.

— Може би сега разбираш, че си имаш работа с луда — каза тя.

Изведнъж той посегна да я удари. Юмрукът му уцели края на маншона. Тя ритна Хамънд и насочи пистолета. В този момент на паника и ярост, нямаше време да се прицели. Стреля напосоки.

Чу гръмогласните ругатни на Хамънд и звука от счупени чаши. Той я сграбчи през талията и я блъсна на земята. Пистолетът отхвръкна от ръката й и се плъзна по пода. Тя се опита да пропълзи до него, но Хамънд я блъсна отново. Главата й се удари в пода и за момент стаята се завъртя пред очите й, около София се спусна мъгла и изпита силна болка и гадене.

— Умопобъркана никаквица — каза той дрезгаво и тя почувства, че маха пелерината й и разкъсва роклята й. — Предложих ти всичко, а ти какво направи? Да ме убиеш ли се опита?

София отвори уста да изкрещи, но той я запуши с ръка. Не можеше да диша. Помъчи се да си освободи ръката и да го удари, да го ритне, но той я държеше здраво под себе си.

Стаята притъмня. Точно когато усещаше, че припада, чу трясък и вратата се отвори.

Хамънд отпусна едната си ръка и тя се претърколи под него.

На вратата беше застанал Доминик, Доминик с очи пламтящи от неподправена ярост.

— Махни се от нея, развратно л… — изфуча и се хвърли върху Хамънд.

София едва успя да се отдръпне, преди Доминик да удари Хамънд в лицето, от което той политна назад. Доминик продължи да го удря.

София скочи на крака и взе пистолета от пода. Залепи се до стената и се опита да се прицели в Хамънд. Но беше невъзможно. Те се търкаляха из стаята, размахваха се юмруци.

Спомни си нощта в Париж, когато Доминик беше подхвърлен пред прага й, целия в рани и кръв. Тогава разбра, че не всички рани са от уличните побойници, и че Доминик е опасен мъж.

Сега се убеди напълно от методичния начин, по който се биеше. Въпреки гнева си, не се биеше като обезумял.

Хамънд беше под класата на Доминик. Явно никога не му се бе налагало да прибягва до физическа сила, когато преследва желанията си. Не и когато изнудва и влиятелните му роднини уреждат измамите. Но не беше и хилав. Нанесе силен удар в лицето на Доминик и той залитна назад. София изпищя. Но бързо се съвзе, пъргав и силен както преди.

Хамънд се извърна изведнъж и сграбчи ръката на София. Дръпна я към себе си и тя изпищя. После с едната си ръка я стисна за гърлото. Започна да се задушава и стаята отново се завъртя.

— Пусни я — настоя Доминик. — Тази битка е между теб и мен, тя няма нищо общо.

— Точно обратното — изрече задъхано Хамънд. — Аз искам само нея. Ти си този, който пречи. Ако сега напуснеш, оставяш я на мен. Ще спазя сделката, въпреки че тя се опита да ме измами.

— Никога няма да я оставя — каза Доминик, ужасяващо спокойно.

— Тогава ще умреш заедно с нея. На мен ми е все едно. Всъщност такъв край ми харесва изключително много — долнопробен актьор и лъжлива блудница, жертва на прекаленото си самочувствие.

Хамънд стисна София още по-силно за шията и тя почувства, че пропада в тъмнина. Сякаш заглушаван от рева на океана, чу Доминик да вика името й.

„Доминик.“ Не, не, не можеше да го остави. Той я потърси, обичаше я. С последни сили хвърли към него пистолета, който още държеше.

Точно когато се свличаше на пода, чу някаква жена да пищи. В този момент Хамънд я пусна изведнъж, сякаш стреснат от писъка. Последва силна експлозия, замириса остро на барут, разнесоха се още писъци.

След това всичко като че ли застина. София усети килима да боде страната й, но не си усещаше тялото. Сякаш се носеше извън него като в кошмар.

— София! — Гласът на Доминик проби тази мъгла. Звучеше ужасен, изплашен. Нима е възможно? Беше винаги хладнокръвен, сдържан, дори в най-страстни моменти, дори по време на бой. Винаги криеше истинските си емоции зад своето красиво лице. — София, кажи ми нещо. Погледни ме. Наругай ме, каквото искаш направи, само не умирай!

София събра всичкия си кураж и се претърколи по гръб. Отвори очи и видя над себе си зелените очи на съпруга си. Беше ранен и по лицето му се процеждаше кръв.

— Аз… аз съм жива — прошепна тя. Помъчи се до го докосне, но не можа да вдигне ръката си.

— Благодаря ти, Господи. Прекрасна, чудесна, глупава жена. Какво щях да правя без теб?

Доминик я взе на ръце.

София видя тялото на лорд Хамънд, проснато по очи на пода, в разпростираща се бавно локва кръв. Жената, чийто писък отвлече вниманието му, стоеше на вратата. Беше скрила лицето си в длани и двама мъже я придържаха от двете й страни. Тълпа зяпачи се събираше зад тях и някакъв мъж, който се представи за собственик на хотела, се опитваше да въведе ред с крясъци.

Но на София всичко това й струваше много далечно и неясно. Единственото, което й се струваше реално, беше Доминик, ръцете му около нея, неговото тяло до нейното. Осезаемо и живо.

И тя се отпусна, пропадна в тъмнина, но най-сетне знаеше, че сега и завинаги той ще бъде до нея.