Лоръл Маккий
Греховни тайни (7)

Шеста глава

— Да те вземат мътните, Доминик! Да ме убиеш ли искаш? — развика се Патрик, актьор от трупата, когато Доминик го натика в декорите при репетицията на сценичен дуел. — Предупреждавам те, нямам дубльор, а премиерата е само след два дена.

Заслепението на пълната концентрация, която обземаше Доминик, когато се вживяваше в ролята си, го напусна и осъзна, че е повалил мъжа на сцената и го притиска с острието на рапирата. Изсмя се мрачно и избърса челото си с ръкава на ризата, отстъпвайки.

— Извинявай, Бренсън, увлякох се.

Бренсън скочи на крака.

— Това е само репетиция, нищо лошо не е станало. Все пак се надявам никога да не те ядосвам в действителност.

— Само помни репликите си и няма да имаме проблеми — рече шеговито Доминик.

Всъщност гневът у него, който го подтикваше да се дуелира толкова ожесточено отново и отново, нямаше нищо общо с никой от обкръжението му, гневеше се на себе си. Не можа да изхвърли от ума си госпожа Уестмън цял ден и това го вбесяваше.

Постоянно виждаше нейните очи с онзи странен виолетово-син цвят и ослепителната й усмивка. Постоянно си спомняше усещането, когато танцуваха и той я държеше в прегръдките си, как се смееше и се облягаше на него при някои фигури на валса, сякаш телата им бяха създадени да прилегнат едно към друго точно по мярка. Начинът, по който тя вдигаше поглед към него с широко отворени очи, със стаен дъх, като че ли чувстваше това внезапно, пронизващо влечение между тях така както и той.

Желанието му към госпожа Уестмън го порази като мълния, гореща и неочаквана, и точно толкова излишна. Много отдавна не беше изпитвал необходимост от някоя жена по този начин и чувството, че не се владее, му беше неприятно. Тази лудост, която заплашваше да се разрази само от аромата на нейния парфюм.

После Джеймс каза, че по-рано е била Хънтингтън… и че у нея е старият дневник на Мери Хънтингтън, който положително е пълен с тайни, с които тя можеше да манипулира неговото семейство. Единствената жена, която желаеше от толкова дълго време, и тя да се окаже от онзи род.

Доминик поклати глава, отдръпна се и хвърли на пода рапирата. Дори не беше си помислял за жена, откакто почина Джейн, с изключение на някоя среща набързо или незначителен флирт.

Спомените му за Джейн, толкова нежна и мила, убежище на добротата в света, бяха съвсем различни от необузданата му страст, когато докосваше госпожа Уестмън. Такава жена никога не би могла да бъде убежище от голямата бъркотия в неговия живот, да усмирява с ведро спокойствие неспокойната му природа. Напротив, тя ще го повлече насред светската врява, към буйство и бъркотия, и глъчка, към бляскав, объркан живот.

Не я познаваше отдавна, но това му бе ясно. Когато погледнеше в нейните лъчезарни, засмени очи и видеше безпокойството в тях, все едно поглеждаше себе си. Съзираше всичко, което се бе старал толкова упорито да обуздае — гнева си, буйния си нрав. Искаше да забрави миналото, омразата на своето семейство към фамилията Хънтингтън и да заживее спокоен живот. Жена като Джейн можеше да му помогне да стане човек, какъвто искаше да бъде.

Жена като госпожа Уестмън, по-точно лейди София, само ще го подтикне към още по-големи безумства. И въпреки това инстинктът му подсказваше да отиде и да я намери. Да открие всички нейни тайни.

Внезапно някой хвърли кърпа върху главата му, Доминик я махна, извърна се светкавично и гневът отново се надигна у него. Видя Брендън с язвителна усмивка на белязаното си лице, като че ли предизвикваше Доминик на двубой. Доминик уви кърпата около юмрука си и отстъпи.

— Днес си много раздразнителен, Дом — каза Брендън. — Пиесата положително не е чак толкова лоша.

— Не е лоша… като се има предвид, че съпругът на Лили я е написал — отговори Доминик, попивайки потта по челото си. — Мисля, че ще допадне на френския вкус. Романтична, шеговита, цинична.

— Без да споменаваме, че ще даде възможност на дамите да те видят в ролята на романтичен герой, а не като шекспиров злодей с мрачен поглед, което ти подхожда толкова добре.

— Злодеите с мрачни погледи ми харесват.

— Напоследък наистина са подходящи за теб. Откакто… — Брендън замлъкна изведнъж и поклати глава.

— Откакто умря Джейн ли искаше да кажеш? — попита Доминик.

Неговото семейство не беше сигурно в женитбата му с Джейн, докато беше жива, давайки да се разбере, че може би не са съвсем подходящи един за друг. И като че ли бяха още по-убедени, откакто тя почина.

— Естествено е да скърбиш — каза тихо Брендън. — Когато се грижиш за някого по този начин…

— От богатия си опит ли съдиш? — сопна се Доминик, а после веднага се разкая, когато в очите на Брендън се появи някакво особено изражение. Доколкото знаеха всички Сен Клерови, Брендън никога не беше се влюбвал. Държеше се много сдържано и мълчаливо. Един чудак в тяхната склонна към драматизъм фамилия. — Прости ми — каза Доминик, което беше още една необичайна постъпка един Сен Клер — да се извинява. — Не на теб съм ядосан.

Брендън сви рамене.

— Каквото и да е, трябва да го изхвърлиш от себе си, без да нараняваш нашите актьори. Премиерата е след два дена, а имаме още много работа.

Доминик кимна. Като станеше въпрос за работа, разбираше. Работата беше избавление.

— Та като стана въпрос, къде е Джеймс? Трябваше да наблюдава довършването на новите декори, а не съм го виждал цяла сутрин.

— Каза, че има някакви поръчки. Струва ми се, че го чух да пита портиера в хотела за цветарски магазини. — Брендън се разсмя. — Може би е заслепен от чара на някоя французойка.

Доминик също се разсмя.

— Прекалено бързо, дори за Джеймс.

Техният по-малък брат изглежда винаги или се влюбваше, или разлюбваше.

— Той действително нямаше време да се запознае с никого в Париж, толкова беше зает в театъра.

Доминик взе рапирите от пода и ги прибра при реквизита. Днес повече не можеше да се дуелира. Щеше да нарани някого, като не контролираше чувствата, които бушуваха у него.

— Знаеш какъв е Джеймс. Може да лапне по някое момиче, само като мине покрай него на улицата.

Брендън се облегна лениво на декора.

— Така е. Горкият ни брат. Трябва му малко здрав разум, за да разбере, че светът не е пълен с романтични чудеса и всичките тези врели-некипели. Това ще го спаси за в бъдеще да не остане с разбито сърце.

Доминик погледна изненадано брат си. Толкава много думи, изречени свързано, отдавна не беше чувал от Брендън. Той обикновено мълчаливо наблюдаваше и приемаше лудориите на другите свръхемоционални Сен Клерови, без да каже дума или да издаде какво си мисли.

Но в тези думи се долавяше горчиво убеждение.

— Мисля, че Джеймс обича сърдечните терзания — каза замислено Доминик. — Според него те са част от прелестта на влюбването.

— В такъв случай колко жалко, че не е актьор — отговори Брендън. — Щеше да се освобождава от всичките тези глупости на сцената като теб.

Доминик се изсмя мрачно. Помисли си за госпожа Уестмън и как се чувства само като я погледне. Сцената не беше достатъчна.

— Според мен Джеймс не се е родил в подходящото време. Щеше да бъде велик поет-романтик в годините на Регентството, да излива страст и страдание върху страниците и да кара дамите да припадат, потресени какъв мрачен, байронов тип е.

Доминик мислеше горе-долу като брат си, когато се обърна и го погледна. Всяка от жените, с които се бе срещал, изглежда винаги вярваше, че ще бъде единствената, която ще развълнува неговото потайно сърце, ще предизвика някоя от редките му усмивки, но в края на краищата никога не успяваха.

— Четох някои от неговите любовни писма — съобщи безцеремонно Брендън. — Нямаше да бъде поет.

Доминик се разсмя пак и посегна да вземе жакета си, метнат върху един сандък.

— Ами, тази нова любима може би не чете добре на английски.

— Дали не е срещнал някоя жена при мадам Мартин, какво мислиш? — попита Брендън.

При мадам Мартин ли? Доминик си спомни изведнъж как Джеймс танцуваше със София и онази влюбена усмивка на физиономията му… докато не разбра коя е тя в действителност.

— Защо според теб я е открил там?

— Възможно е да е било другаде, разбира се, но дърдореше на закуска за приема. Колко елегантен е бил, колко Париж е по-изискан от Лондон…

— Снощи в клуба имаше много хубави жени — отбеляза рязко Доминик.

Не искаше да мисли, че Джеймс е запленен от госпожа Уестмън… или за своята реакция към нея.

Брендън сви рамене.

— Щом казваш. Скоро ще се разбере, каквото и да е. Какво ще правиш сега?

— Казах на Изабел, че ще я заведа на разходка в Тюйлери преди репетицията. После може да вечеряме в някой ресторант, в който не сме ходили, ако искаш.

— Може да отида по-късно при мадам Бранкузи — каза Брендън, споменавайки прочутия публичен дом. — Наистина ли няма друго, за което искаш да поговорим?

Доминик поклати глава. За нищо на света не искаше да говори пред близките си за госпожа Уестмън. Искаше само да забрави за нея и да накара и Джеймс да я забрави.

— Не, няма. Как ти се видя репетицията?

* * *

Доминик си тръгна късно от театъра. Трябваше да се уточнят някои спорни въпроси по текста на пиесата с двама-трима актьори, да се огледа непознатата сцена. Беше сам, когато излезе.

Но ако театърът беше утихнал с напредването на вечерта, Париж се оживяваше с падането на нощта. Покрай него минаваха забързано тълпи от елегантно облечени хора, смехът им звънтеше като музика. Ресторантите бяха отворени, от големите им прозорци се лееше светлина на улицата.

На път за хотела се вглеждаше в хората и се питаше навъсено дали все пак не трябваше да отиде с Брендън. Чувстваше се странно изолиран от жизнерадостната сцена около себе си, като че ли гледаше пиеса, в която не участваше. Мислите му постоянно се връщаха към София Хънтингтън, както много често се случваше напоследък.

Внезапно една жена от голяма, шумна компания се блъсна в него и го тласна към оживената улица.

— Ах, пардон, мосю! — ахна тя и смеейки се го хвана за лакътя. — Не ви видях.

— Вината е моя, мадам — отвърна Доминик, подкрепяйки я. Когато тя вдигна поглед към него изпод перата на шапката си, той позна приятелката на София, червенокосата мадам Мартин.

— Мосю Сен Клер! — усмихна му се тя. — Колко очарователно да ви срещна отново.

— Аз също се радвам да ви видя. Забавлявахме се много на приема във вашия клуб — отговори Доминик. Погледна към нейната компания, питайки се дали София не е с тях. Почувства се нелепо разочарован, когато видя, че нея я няма.

Обърна се пак към мадам Мартин и видя, че тя го гледа с многозначителна усмивка, като че ли знаеше какво си мисли.

— Опасявам се, че тази вечер съм сама. Моята приятелка беше изморена и не пожела да излезе.

— Съжалявам да го чуя — отговори той предпазливо.

— Казах й, че трябва да се наслаждава на Париж колкото може, докато е тук! Но тя говори само за своето завръщане в Англия при семейството си, ако ги убеди да я приемат обратно. Колко тъжно.

— Нейното семейство ли? — попита Доминик рязко. Беше останал с впечатление, че е напуснала фамилията Хънтингтън, за да се омъжи за Уестмън. Преди всичко беше тук и водеше живот, който Хънтингтънови положително не биха одобрили. — Те не са ли се отказали от нея?

Усмивката на Камий стана още по-широка.

— Ах, значи знаете тъжната история на моята приятелка? Казах й, че семейство, което се отнася към нея по този начин, не й е необходимо, но тя твърди, че се е изморила да се скита. Иска стабилност, благоприличие, и според нея, за да ги има, трябва да се върне при семейството си.

Доминик запомни информацията. София, която изглеждаше толкова смела, скандална, искаше да се върне при своето порядъчно семейство! Стори му се абсурдно и все пак си спомни онази тъга в очите й, когато си мислеше, че никой не я гледа. Може би й липсваше старият живот и привилегиите на аристокрацията. Ами ако Хънтингтънови решат да я приемат отново?

Доминик си помисли за новото увлечение на Джеймс по София, беше му ясно, че това е нещо, което семейство Хънтингтън няма да приеме — един Сен Клер сред тях. Заслепението на Джеймс щеше да се изчезне, но от тази идея му хрумнаха интересни възможности.

— Виждам, че разбирате какво имам предвид, мосю — каза мадам Мартин. — Ах, много добре. Трябва да догоня моите приятели. Може би ще ви видим пак скоро в „Царицата на среброто“.

— Разбира се, мадам. Не бих пропуснал такъв шанс.

— И мадам Уестмън ще се радва да ви види там.

Тя си тръгна забързана, а Доминик се запъти отново към своя хотел. Продължаваше да мисли за София, Джеймс… и фамилията Хънтингтън. Как само ще се ужасят, ако София се оплете с някой скандален Сен Клер…

Дневникът на Мери Сен Клер Хънтингтън

Мисля, че ще имам бебе. О, Господи, моля Те, нека да е така! Не се сещам за нищо друго, което да върне Джон при мен…