Лоръл Маккий
Греховни тайни (12)

Единадесета глава

Магазин за шоколад. Дали ще е тежка работата там?

Но когато попита дали ще я вземат на работа, й отказаха с мотив, че не подхожда на такава изтънчена дама да продава зад щанда.

София стоеше пред голямата бляскава витрина на магазина за шоколад и разглеждаше примамливото разнообразие от сладки лакомства. Табелката „Търси се помощник“ все още висеше на вратата, но не приеха нейната помощ. Можеше ли в действителност да открие начин да е полезна?

— Excusez, madame.

Една двойка забързано се промъкваше покрай нея, за да влезе в магазина. Тя се отдръпна да им направи път и изведнъж зърна отражението на мъж във витрината. Наблюдаваше я втренчено и се подсмихваше.

Усмивка, която познаваше вече до болка. Доминик Сен Клер.

— Нова работа ли си търсиш, София? Или днес просто ти се хапва нещо сладко?

София хем се ядоса, хем я досмеша. Винаги я изненадваше в моменти, когато беше най-неподготвена.

— И едното, и другото — отговори тя. Обърна се към него учтиво усмихната, като се надяваше, че днес ще успее да овладее изражението си. — Кой не обича шоколад?

— Аз не обичам особено, признавам си, но сестра ми Изабел го обожава. Възнамерявам да я зарадвам с любимите й сладкиши.

— В такъв случай няма да те задържам — отговори веднага София.

— За никъде не бързам. Ако си търсиш работа, може би ще ти е необходима помощ.

София поклати глава.

— Не, днес повече няма да търся.

— Тогава ще ми окажеш ли честта да се разходиш с мен. Денят е прекрасен.

Денят наистина беше прекрасен, слънчев и топъл, улиците бяха пълни с весели хора. София се изкуши сериозно да тръгне с него. Знаеше, че не бива, че според благоразумните жени е много опасен, но явно не можеше да устои.

— Защо? — попита с иронична усмивка. — За да ме предупреждаваш да не общувам с брат ти ли? Или пък ще ме убеждаваш да купиш стария дневник, който така и така не се продава.

Доминик отметна глава и се разсмя. Слънцето проблесна в лъскавата му коса и няколко минаващи жени се спънаха, зазяпани в него.

— Престанете, госпожо Уестмън. Нали се разбрахме по този въпрос?

— Да, разбрахме се.

— Тогава разреши ми да те поканя в знак на разкаяние в кафенето отсреща. Мисля, че има и друго, за което да говорим.

София погледна кафенето. Беше претъпкано, шумно и чаровно, никак не приличаше на място, където имаше вероятност да се случи нещо. Следобедът беше толкова приятен, просто приканваше човек да го пропилее с красив мъж. А за да бъде искрена съм себе си, трябваше да признае, че искаше да опознае Доминик по-добре.

— Добре, ще изпия чаша чай — съгласи се тя.

Той я поведе с лъчезарна усмивка към масите на тротоара пред кафенето, където намериха тихо местенце под един червен сенник. Доминик направи знак на една хубавичка сервитьорка, усмихвайки се ослепително, и тя не спря да хихика, докато сервира чая.

— Е, защо искаш да работиш в магазин за шоколад? — попита Доминик, след като сервитьорката се отдалечи, кършейки снага. — Толкова много ли те забавлява идеята да работиш?

Преди да отговори, София свали бавно ръкавиците си.

— Представям си, че ще ми бъде приятно да работя нещо. Но да си призная, опитът ми в кулинарното изкуство е доста… ограничен.

Доминик се разсмя.

— Едва ли бих се досетил.

София се усмихна и се вгледа в лицето му, за да потърси знак дали не му досажда, но той я гледаше напрегнато, с интерес.

— Като дете се промъквах често в кухнята и готвачката ме угощаваше с разни лакомства. Научи ме да си приготвям чаша шоколад и… ами, може да прозвучи странно, но тези бяха някои от най-щастливите ми моменти. Ароматът на шоколад, търпението на готвачката, която никога не се отнесе презрително към старанието ми, дори когато разсипвах или загарях шоколада.

— Племенница на херцог, която търси убежище в кухнята!

— Да, точно така. Тези дни свършиха, когато майка ми разбра и забрани да ходя в кухнята — допълни София. Още й ставаше мъчно, като си спомняше някогашното разочарование. — Но и днес мога да правя много хубав шоколад.

Доминик се разсмя и тя по някакъв начин почувства, че днес той е в безгрижно настроение.

Обикновено дори когато се усмихваше и се държеше очарователно, в очите му се долавяше някаква смътна бдителност. Може би настроението му се дължеше на успеха в театъра.

После забеляза сервитьорката, която му се усмихваше от витрината, и като се усмихваше, на страните й се появяваха сладки трапчинки. Изглежда доброто му настроение имаше съвсем друга причина.

София разбъркваше бавно чая, без да го поглежда.

— Изненадан съм, че ти е харесвало да прекарваш толкова време в кухнята — подразни я той. — Не е ли по-подходящо една племенница на херцог да седи в салона, накичена с фльонги и дантели?

София не можа да се сдържи и се разсмя. Само да знаеше колко верни бяха думите му.

— Не си далеч от истината. Но на мен винаги ми е било интересно да разговарям с хората, независимо какви са. Да разбера как живеят. Но невинаги имах тази възможност, защото семейството ми не разрешаваше никакви волности, държеше да бъда като порцеланова кукла.

— Обичаш да си измисляш въображаеми образи — отбеляза той.

София го погледна изпод периферията на шапката си.

— Да, точно така. Обичам да си представям всекидневието им. Какво правят, какво мислят. Като в пиеса, предполагам.

— Хората са безкрайно интересни, съгласен съм — каза Доминик. — Театърът е като живота, преживяванията там са задълбочени и обясними. Хрумвало ли ти е да станеш актриса?

София се сепна.

— Аз… не, никога. Аз, актриса!

— Нали каза, че си търсиш работа. В магазина за шоколад. Защо не в театъра?

София почувства, че се изчервява. Нима Доминик Сен Клер мислеше, че тя може да стане актриса? В миг на безумие си го представи.

— Поласкана съм. Но съм участвала само в любителски представления на семейни приеми. Никога не съм учила как всъщност се играе на сцена.

Доминик сви рамене.

— Има техники, които се научават, като например сценична реч и пластика. Но има неща, които не се учат. На първо място е вроденият интерес към човешката природа, вникването в нея. Външността и осанката са другото. Сигурно знаеш колко си красива.

София се засмя. Почувства как страните й поруменяват и пламват.

— Не преувеличаваш ли?

— Никак. Като стане въпрос за театър, винаги съм искрен. Трябва да пробваш театралната сцена? Ще се радвам да опитам, но…

— Но какво?

— Семейството ми, на тях никак няма да им е приятно, ако изобщо някога се сдобря с тях. — Дори в момента, докато изричаше тези думи, осъзнаваше, че надеждите й да си върне сигурността на семейство Хънтингтън, изглеждаха по-далечни от всякога. — Всичките ми опити за благоприличие май се провалят!

Доминик се облегна лениво.

— Според мен благоприличието се надценява — каза той. — Значи искаш да се върнеш при семейството си?

София сви рамене и отпи от чая.

— В този момент ми се струва най-правилно. Даже черните овци трябва да се укротят. Причиних на родителите си достатъчно неприятности.

— Наистина ли? — каза тихо Доминик. Той се умълча, докато около тях се носеше смеха на другите посетители. Той я загледа така втренчено, че тя започна да се изнервя, и после изведнъж пак се усмихна. — Колко си интересна, София Уестмън.

— Не толкова, колкото теб. Разкажи ми за твоята пиеса.

Доминик кимна и охотно смени темата. Докато бъбреха безгрижно за театър, тя не можа да се отърси от усещането, че между тях нещо се бе променило.

* * *

„София Уестмън наистина е невероятно красива“ — мислеше си Доминик, докато я гледаше как се смее, огряна от слънце. Косата й, прибрана на кок под шапката, блестеше като рядък абанос, бялата й кожа розовееше на високите й, изваяни скули. Никога не бе виждал очи с цвят като нейните, почти като захаросани теменужки на витрината на сладкарски магазин.

Красотата й прозираше, дори като се криеше под нейните безлични, тъмни дрехи. Той не я излъга. Дори да издекламира една строфа с известно чувство, ще бъде сензация на сцената.

И ако бурно аплодирана актриса, шокира своето семейство, толкова по-добре. Жена като нея не бива да робува на условности, не бива да робува на никой, който я задушава.

Очевидно по-рано и тя е мислила така, иначе нямаше да пристане на Уестмън. Но сега искаше да се върне при семейството си.

В ума си често разработваше сюжети за драми, и докато наблюдаваше София, която му се усмихваше, му хрумна нов сюжет. Красивата, опозорена дъщеря на старинна фамилия, изхвърлена в бездушния свят. Всичките й стремежи за помирение са напразни, и тогава сърцето й закоравява спрямо близките и тя се хвърля в един скандален живот.

А дали пък да не е живот на сцена? И там да се свърже с всеизвестно семейство като Сен Клер. Може би дори като любовница? Как само всеки Хънтингтън ще презре подобно поведение.