Лоръл Маккий
Греховни тайни (4)

Трета глава

— Voila Paris! Voila Paris!

Ето Париж! София се усмихна, като чу виковете на кочияша, и спусна стъклото на прозорчето на грамадния дилижанс, трополящ тежко, за да хвърли поглед навън. Видя само няколко разпръснати сгради зад дебелите дървета край широкия път, нямаше ги още големите мостове или дворците с кули, но тези думи й подсказаха, че най-после са близо до целта.

След като избяга от Баден-Баден, София пропътува Европа, обхваната от съмнения какво трябва да направи. Няколко пъти обмисля дали да не се върне в Англия и да се остави на милостта на семейството си. Беше самотна от толкова дълго време; дори когато Джак беше жив, със сетни сили се чудеше какво решение да вземе, за да не гладуват. Местеше се от град на град, никога не оставаше на едно и също място достатъчно дълго, за да опознае истински хората около себе си.

И със семейството си беше сама — живееше сред тях, но все пак оставаше незабелязана, никога не я разбираха. Беше неизменното им разочарование. Но поне имаше донякъде свое място в някакъв обществен кръг. Заслужаваше ли си да потъпче гордостта си и да се върне при тях?

София не беше убедена. Държеше безумно на гордостта си.

И точно това я доведе в Париж. Възнамеряваше да спре във Франция само за броени дни, да разгледа някои забележителности, преди да замине за Англия, за да реши как да постъпи със семейството си, да намери начин да спечели отново благосклонността им. След като поигра малко с разумни залози, вложи печалбата от лорд Хамънд в своето пътуване и засега беше финансово обезпечена. Можеше да си позволи нещо, което от дълго време не си позволяваше — да се поотпусне и да не прави нищо.

В Руан попадна на една французойка, която се отнесе приятелски към нея в Монте Карло преди месеци. Двете си приличаха, с нея можеше да се смее и да разговаря свободно, да се забавлява. Много отдавна не беше имала такава приятелка и след като заминаха от Монако, продължиха периодично да си разменят писма. София се усмихна и се облегна, спомняйки си веселата им среща в онова кафене в Руан, оживения им разговор с много смях на чаша шампанско. Когато Камий чу как София е скъсала със средата си и за съмненията относно връщането й в семейството, поклати тъжно глава.

— Ма chere amie! Скъпа Софи, не бива да се връщаш към такъв мрачен живот! — разстрои се Камий. — Във всеки случай ще посърнеш. Нима не знаеш? Ако бях останала при моята свекърва след смъртта на скъпия ми Анри, както тя настояваше, щях да стана суха и скучна като нея. Откъсната от света и живота, от всички радости… как не! Това не е за мен. А ти си същата, разбрах го още щом се запознахме.

София нямаше как да не се разсмее, думите на Камий бяха самата истина. През целия си живот беше изпитвала чувството, като че ли се задушава от тежестта на очакванията, които нейното семейство хранеше за нея, и от строгите отговорности, които носеше една племенница на херцог.

— Опасявам се, че е вярно. Затова избягах с горкия Джак.

— Видя ли? Веднъж си избягала. Защо ти е да се връщаш?

София сви рамене.

— Нямам голям избор. Не притежавам някакъв талант, за да се издържам.

Можеше да стане любовница на лорд Хамънд, съдейки по похотливия пламък в очите му, и от желанието му да притежава всичко около себе си. Но това щеше да бъде още по-тесен затвор, отколкото семейството й, щеше да погуби душата си.

Само като си помисли и я побиха тръпки. И не можа да каже нищо на Камий за този горчив епизод.

— Играеш превъзходно карти — каза Камий с хитър блясък в очите си. — И хората те харесват. Привличаш ги, където и да отидеш, изпитват желание да бъдат около теб. Видях го в Монте Карло.

София се позасмя кисело и си помисли отново за лорд Хамънд.

— Страхувам се, че понякога неприятни хора искат да бъдат до мен.

— Но това е умение! Дарба, която можеш да използваш, за да имаш повече успех, особено тук, в Париж, където на подобни неща се гледа с добро око. Французите ценят чара и финеса, които са почти на изчезване в Англия. — Трябва да дойдеш и да работиш при мен. Нямам време да върша всичко необходимо, имам нужда от помощ.

— Да работя при теб ли, Камий? — учуди се София. — Останах с впечатлението, че си овдовяла аристократка с рента, и пътуваш където ти хрумне. От секретарка ли имаш нужда в момента?

— Вече не съм рентиерка. Отегчих се до смърт, нали разбираш. Тъй че отворих малко заведение близо до Пале роял. — Камий се наведе през масата, черните й очи блестяха палаво. — Хазартен клуб!

— Хазартен клуб ли? — повтори София заинтригувана. Беше обмисляла тази възможност, докато не осъзна, че средствата, с които разполага, няма да са достатъчни да отвори елегантно заведение, както й се искаше. Заведение подобно на „Прищевките на дявола“.

— „Царицата на среброто“. Не мога да го нарека хазартен клуб, разбира се, не и с такъв старомоден и закостенял крал като Луи Филип. Салонът не е голям, с ограничен достъп за приятели, които се събират да изиграят по някоя партия вист.

— Приятели?

Камий се разсмя.

— Приятели, които плащат малка такса за членство. Току-що го отворих и вече има толкова много посетители, че не мога да се справям сама. Затова бих се възползвала от твоята помощ.

София се позамисли. Нов живот в Париж; време да реши, без да бърза, какво да прави в бъдеще, преди по принуда да се върне при родителите си.

— Ще бъде чудно забавление — убеждаваше я нежно Камий. — Можеш да спечелиш доста пари. Пък и повечето от гостите ми са толкова очарователни, дори англичаните. Може да харесаш някого и да се омъжиш отново един ден…

София поклати глава категорично и доизпи шампанското си.

— Очевидно съм невъзможна що се отнася до брак.

— Както искаш. Но не взимай прибързани решения, нали няма да го направиш? Ела в Париж. Ще бъде толкова забавно…

Ето как София, вместо да прояви благоразумие и да се върне вкъщи, се озова в трополящия дилижанс, който с всяка минута приближаваше Париж.

Това е само още едно приключение, каза си тя, но знаеше дълбоко в себе си, че винаги ще копнее и за други приключения, благоразумието никога не е било силната й страна.

Гледаше неясните очертания на дърветата, които се нижеха бързо покрай пътя, и взе нежно бележника от скута си. Дневникът на Мери Хънингтън, който й беше спътник, откакто напусна Англия, сега отиваше с нея в Париж заедно с горчивия урок на Мери да не разчита на никого, освен на себе си.

— Почти пристигнахме — прошепна София с нарастващо вълнение. Това бе нейното приключение; в Париж трябваше да мисли само за себе си. Това хем я радваше, хем я плашеше.

Каретата свърна на един завой, килна се на една страна и продължи по стръмна улица с груб паваж. Изведнъж потънаха в сумрачен лабиринт от тесни улички, широките извънградски пътища останаха зад тях. Наоколо се издигаха каменни сгради, високи и притиснати една до друга, потъмнели от времето. Екипажът намали скорост, попадайки между каруци, талиги, изящни карети и улични продавачи с техните ръчни колички.

София спусна още повече стъклото и чу какофонията от гласове навън, тропотът на колелата по паважа, смях и френска реч. Долови мириса на кал и нечистотии от каналите, но също така и аромата на сладкиши от количките на продавачите, на дим, виещ се от комините, и на цветя от градините зад високите дувари на аристократичните домове. Мирисът на Париж.

Дилижансът напусна бавно хаоса на старите улички и излезе на широк булевард, успореден с реката. Слънчевата светлина позлатяваше целия град, когато гледката се разкри пред нея. София протегна врат от прозореца, за да види мостовете в далечината, дворците, статуите и високите улични фенери. Хората бързаха по тротоарите; модно облечени двойки, камериерки с черни рокли, носещи пакети, бавачки, повели дечица, които скачаха и се смееха.

София само дето не се разсмя заедно с тях, настроението й изведнъж се повдигна така, както не й се бе случвало от смъртта на Джак. Беше на ново място, където почти никой не я познаваше, и където можеше да започне нов живот. Където можеше да стане каквато си поиска.

Докато минаваха по един от големите мостове, София зърна мъж, лениво облегнат на каменния парапет. Нещо у него, някакъв смътно познат жест, я накара да се обърне и да го погледне. Той свали шапка и се поклони на две смеещи се глуповато дами, които минаваха покрай него, и слънчевите лъчи проблеснаха в светлоруса коса, искряща като слънцето.

София си спомни целувката на Доминик Сен Клер в онази тъмна стая, спомни си как прекара пръсти през светлата му коса и у нея пламна страст, каквато никога не бе изпитвала. Почувства остра болка, като си представи колко години са изминали от онази вълшебна вечер. Колко много неща са се променили. За миг сърцето й затуптя по-бързо при мисълта, че на моста беше Доминик и тя можеше да бъде пак онова невинно момиче.

Но след това се отпусна на седалката в купето и се почувства нелепо. Доминик Сен Клер се намираше далеч и дори да гостуваше в Париж, беше неправдоподобно да попадне на него. Той дори не знаеше, че е целувал именно нея, и никога нямаше да разбере. Този спомен беше само неин.

Мразеше да се чувства като глупава, пърхаща ученичка всеки път, щом си помислеше за него!

Чакаше я твърде много работа в Париж, за да бленува за някакъв красив мъж, когото по всяка вероятност повече никога нямаше да види. Щом дилижансът пристигнеше, трябваше да отиде в клуба на Камий на улица „Вивиен“ и да разбере какви ще бъдат новите й задължения. Париж беше едно ново начало. Искаше да се възползва максимално.

Дилижансът спря на улицата пред оживена станция, където пътници влизаха и излизаха между купове багаж и забързани носачи. София слезе и пое дълбоко парижкия въздух, доволна, че най-после не е в люшкащото се купе. Градът се разкриваше пред нея и й се искаше да се втурне и да го сграбчи. От другата стана на улицата се редяха един до друг магазини. На еркерния прозорец на магазин за шапки, който на пръв поглед изглеждаше скъп, висеше съобщение: „Търси се работна ръка“, естествено на френски — „Aide demande“. То веднага грабна вниманието й. Разбираше от шапки. Магазин за шапки дали ще бъде малко по-почтено занятие в очите на нейното семейство? Пък и ще й спечели малко независимост, вместо да се възползва от приятелството на Камий. Имаше нужда от повече пари, за да се върне у дома, както и от време, за да планира бъдещето си. Но тъкмо се замисли по този въпрос, когато чу някой да вика името й. Обърна се и видя Камий да бърза към нея през тълпата. Стори й се, че хората пред нея й правеха път, като че ли беше въплъщение на парижка богиня, облечена с модерна рокля за разходки от зелена коприна. Червената й коса светеше на слънцето.

— Sophie, cherie! Най-после дойде — извика Камий. Хвана ръцете на София и я целуна по двете страни, а София се засмя. — Точно навреме за официалното откриване на моето заведение.

На София отдавна не й се бе случвало някой да я посрещне по този начин и от това се почувства още по-щастлива, че е в Париж.

— Радвам се, че дойдох навреме.

— Ще ми бъде необходима помощта ти, за да довърша приготовленията. Спомням си, че в Баден-Баден ми направи впечатление прекрасния ти вкус — говореше Камий, отвеждайки София. Щом направи знак на носачите, те веднага взеха багажа. — Нуждая се отчаяно от помощта ти.

— Ще се радвам да ти помогна с каквото мога — отвърна София. — Но не искам да се възползвам от твоето приятелство.

— Какво имаш предвид?

— Искам да печеля без чужда помощ! И не точно от игра на карти.

Камий се разсмя.

— Но ти си толкова добра на карти.

София въздъхна.

— Там е бедата. Надявам се, че скоро ще се върна при семейството си, а те няма да одобрят начина, по който се препитавам. Освен това не мога вечно да се възползвам от твоята любезност.

Камий погледна озадачено София, докато я водеше към една изящна карета, която чакаше на улицата.

— Вие англичаните сте загадка за мен, но постъпи, както сметнеш за най-добре. Остани в моя клуб, колкото искаш. Ще се радвам да наглеждаш салона, когато не мога да бъда там. А сега ми кажи какво се случи в Баден-Баден, след като заминах? Оттогава не съм се забавлявала така…